Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (59)

Глава седма

Красотата на пролетта беше обхванала градината на вилата: външният вид така лъже. Храстите и лехите бяха целите нацъфтели, въздухът се изпълваше с птичи песни, фонтаните се плискаха като спокойна мелодия.

Дрезгавото ръмжене на един джип прогърмя сред спокойствието. Фахг Бей, командирът на базата, мина с рев през портала. Той изскочи от джипа, а наднормеността му се тресеше от ярост до последния грам. Видя ме.

— Бомбардирани джамии! — изръмжа той. — Някакъв непознат завлечен в килия! КАКВО СЛЕДВА?

Дойде и застана пред мен. Вдигна ръце за молба към небето.

— О, Боже, така добре се справяхме без него!

Беше дразнещо. Не беше казал нито „здрасти“, нито „Добре ли пътува?“.

Аз не му бях точно началник, но бях шеф на отдела му и главен инспектор над Бог за Волтариацската база на Земята тук, в Афийон. Реших да го поставя на мястото му. Използвах името, под което беше известен на полицията на планета Флистен.

— Както беше и с теб, Тимийо Фахг. Забравяш с кого разговаряш! Внимавай!

— Слушай — каза той. — Космическият товароносач „Бликсо“ пристига утре вечер. Има ли някакъв шанс да се върнеш с него вкъщи?

Той отвори нова гледка на ужаса. Да предположим, че се върнех на Волтар и тогава те откриеха, че базата на Земята е била закрита с моя подпис? Фахг Бей очевидно още не знаеше за това, но ако не се справех с тоя въпрос, щеше да научи много скоро. И тогава щеше да разполага с всяко възможно оръжие, от което се нуждаеше, за да сложи внезапен край на кариерата ми. Реших да бъда учтив.

— Съжалявам за целия шум. Всичко беше по линията на задълженията ми.

Той се вторачи в мен.

— Твоята представа за задължения може много бибипски да се смеси с личните ти апетити! Бих дал едногодишната си заплата, за да ти направя нещо, което би сложило край на кариерата ти завинаги, офицер Грис. И следващата щура идея, която ти хрумне и която заплашва тази операция, ще бъде докладвана на Ломбар Хист до най-болезнената подробност! Тук наоколо няма нито един човек, който би те подкрепил. Освен това всичко вече отдавна ми е повече от достатъчно!

Той отпраши към джипа си и потегли.

Само ако знаеше, че вече разполага със съответните основания да ме арестува. Гадната му забележка за това, че нямам приятели, попадна малко надълбоко.

Закрачих печално към вътрешния двор. Започваше да ме обхваща депресия.

Вратата на Утанч се отвори. Чу се топуркане на, крака с чехли. Когато започнах да се разхождам около фонтана, пътят ми беше препречен.

Утанч беше паднала на колене пред мен.

Вдигна красивите си черни очи към мен.

— Господарю, съгреших. Бях до портала, не успях да се стърпя и подслушах какво каза онзи човек. Когато подписах онзи документ с твоето име, и представа си нямах какво върша.

— Ти си фалшифицирала ипотеката? — изръмжах аз.

Тя кимна.

— Когато ме лиши от всичките ми кредитни карти, не знаех кой път да хвана. Имах няколко малки разходи, които не можех да покрия. И когато попитах за съвет хората в клона на „Граб-Манхатън“ в Истанбул, ми казаха да те помоля да подпишеш един документ за ипотека. Твърде много се страхувах от теб, за да те моля да правиш това и така подписах името ти. Не си давах сметка, че това ще ти навлече такива големи неприятности.

Изведнъж осъзнах, че в „Граб-Манхатън“ се бяха възползвали от това срамежливо пустинно момиче от Каракум в Русия.

Тя измъкна един нож някъде отстрани на дрехата си. Посегна нагоре и ми го даде откъм дръжката:

— Убий ме.

Погледнах я стъписан. Самата идея да видя как тия красиви черни очи умират, накара собствената ми кръв да изстине.

— НЕ! — изкрещях и бутнах ножа встрани.

Тя го пусна на настилката на вътрешния двор. Сграби ръката ми в нейните.

— О, господарю, прощаваш ли на робинята си?

Погледнах надолу към нея. Изведнъж цялата любов, която някога бях изпитвал към нея, се надигна отново. Спомних си за танците й, за радостта, която ми беше доставяла.

— Да — отвърнах.

— О, господарю, не заслужавам това. Бях неразумна и действах необмислено. Ценя високо любовта ти. Заклевам се, че ще поправя поведението си и ще се постарая да съм достойна за теб.

Изправих я нежно на краката й.

Чух затръшването на вратата на някаква кола, но в онзи момент на нежност бях съсредоточил цялото си внимание върху красивата Утанч.

Някой беше застанал на вратата на вътрешния двор. Глас:

— Коя е тази?

Обърнах се.

ТИЙНИ!

Видях, че зад нея, в двора, персоналът разтоварва една камионетка, пълна с багаж.

Тийни стоеше на вратата с два куфара в ръце. Преголемите й очи се бяха ококорили от изненада, а преголямата й уста беше зяпнала.

Тя пусна единия куфар.

Посочи към Утанч и повтори въпроса си:

— КОЯ е тази?

Гордо се изпънах:

— Това — казах, — е жената, която обичам. Единствената истинска любов, която някога съм имал. Единствената жена, която някога ще обичам.

Очите на Тийни станаха още по-кръгли. Тя погледна от Утанч към мен.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че не ме обичаш дори мъничко?

Погледнах я, тая мършава предателка с глупавата й конска опашка.

С цялото презрение, което успях да събера, се изплюх на земята!

Тийни сякаш се срина. Тя пусна и другия куфар на земята. Посегна напред и се хвана за ръба на фонтана, за да не падне. Отпусна се върху него. Непонятно защо започна да плаче.

Вторачих се в нея. Сълзите й плясваха в басейна на фонтана. Каза с разбит глас:

— Предполагам, че съм грешала.

Изръмжах й:

— Бибипски права си, че направи грешка, малка бибичка такава! Ти ме продаде!

Тя ме погледна сащисано. След това поклати глава:

— О, нещастен, тъп глупак такъв. Ти си този, който обърка цялата работа. Измъкна се точно когато бях уредила всичко.

— Ти ме водеше в ръцете им! — побеснях аз. — Чух те със собствените си уши.

— О, ти тъп бибипецо — каза Тийни. — Проблемът при теб е, че никой не смее да ти каже нищо. Ако някой все пак го направи, винаги ще намериш начин да оплескаш цялата работа! Когато „Граб-Манхатън“ се свързаха с мен на Бермудите, ми казаха, че притежават и компанията за кредитни карти „Скуийза“. И макар че националната банка „Пиастр“ плащаше сметките, „Граб-Манхатън“ можеха да прекратят кредита ни по всяко време, когато бяхме на някое пристанище и да ни оставят на сухо, освен ако не те върнех у дома в Турция. Така че се възползвах от всичкото време, с което разполагахме, и се опитах да продам яхтата. Престолонаследникът на Саудитски Йемен я беше видял в Атлантик сити и когато го намерих по радиостанцията, той се съгласи да я купи. Карахме я при него в Александрия. Цената беше пет пъти по-голяма от тази, която ти си платил за нея. Това щеше да плати всичките ти дългове към Мудур Зенгин. Капитан Битс те мисли за ненормален. Той се опитал да ти каже за сделката, а също и за това, че сме точно до турски води и че бурята ще те отнесе не на гръцкия Хиос, а право към Измир. А ти си го претрепал! Има ужасна рана на главата. Когато разбрал, че на борда няма собственик, който трябва да подпише документите, изпратил по радиото съобщение на Мудур Зенгин. А Зенгин не знаел за ипотеката в „Граб-Манхатън“, помислил, че ще ни хванат като пирати, щом ти не си на борда и ни каза да дойдем в Истанбул. „Граб-Манхатън“ си присвоили правото върху яхтата заради неизплатени дългове, грабнали я и сами я продали на престолонаследника, като прибрали печалбата в собствения си джоб. Тъп глупако! Ти оплеска всичко!

Знаех каква е лъжкиня. Изревах й:

— Ти си тази, която оплеска всичко! Не трябваше да се приближаваш до Турция!

— О, Исусе! — викна тя. — Нищо не разбираш! Продаването на яхтата щеше само да унищожи дълговете ти към Мудур Зенгин. Нямаше да разполагаме с нито цент, за да действаме. Ако бяхме стигнали до Александрия, щеше да ни е необходим капитал, за да купим един публичен дом и да започнем живота си отначало. Оная тъпа рибарска лодка, с която разполагаше Клоужър, вдигаше само половината скорост от тази на яхтата. Веднага, щом се бях върнала с мангизите, щяхме да кажем на „Граб-Манхатън“ да вървят на майната си и щяхме да отпрашим с 20 възела!

— И искаш да повярвам на всичко това! — ръмжах, като ставах все по-бесен с всяка изминала секунда.

— Трябва да повярваш — отвърна Тийни. — Двамата с теб много си приличаме, тъп глупако. И двамата сме покварени до мозъка на костите си. Толкова сме покварени от психологията и престъпленията, че и представа си нямаме къде свършва лошотията ни. Но поне можем да се държим един за друг! Иначе няма никаква надежда. А ти оплескваш всичко! Спуках се от работа, докато им измъкна мангизите. И не направих гаф. Върнах се тук за теб!

Неочаквано Утанч заговори:

— Не можеш да го притежаваш! Той е мой!

Тийни изведнъж я погледна. После устните й се свиха презрително и тя погледна към мен.

— Къде, по дяволите, си го намерил това чудо, Инки? В някоя кофа за смет?

Утанч се дръпна. Изпусна една въздишка на погнуса. Тръгна към стаята си, влезе вътре и затръшва вратата.

Взрях се в Тийни, а яростта ми растеше.

— Виж сега какво направи, бибичка такава. Защо, за Бога, не се махнеш от живота ми? Бих те убивал малко по малко, ако можех. Мразя те от първия момент, в който те видях! Трябваше да те затрия много, много отдавна. А сега съсипа живота ми и ме продаде за някакви си въшливи десет хиляди долара. Мразя те!

Тя пребледня. Бръкна в чантичката си и извади пачка банкноти.

— Бяха за теб! Вземи ги, бибипецо! — и тя ги запрати с всичка сила.

Това вече беше твърде много. Спуснах се и я зашлевих с всичка сила.

Краката й се отделиха от земята. Тя се катурна встрани, блъсна се в стената и се строполи. Остана така за момент, след което вдигна глава. От крайчеца на устата й течеше кръв. Очите й бяха изпълнени с неподправена злоба.

— Ще съжаляваш за това, бибипецо! — каза. — Ще си тръгна оттук и ще се върна в Ню Йорк и тогава ще се молиш никога да не си се раждал!

Обхвана ме страх. Тя можеше да предизвика онова обвинение за изнасилване на малолетна. След което щеше да последва екстрадиране.

Трябваше да се отърва от нея. Не смеех да я убия. Ако не успеех да я доставя в разумен срок, можеха да ме съдят и за убийство по силата на онова съдебно разпореждане.

Вдъхновение! Имаше начин, по който можех да я накарам да спре да ми пречи, като в същото време съм в състояние да я върна, ако се опитаха да кажат, че съм я убил. Тя не говореше езика и не можеше да ми навреди.

ЩЯХ ДА ИЗПРАТЯ ТИЙНИ НА ВОЛТАР!

„Бликсо“ пристигаше. Мадисън заминаваше.

Огледах се наоколо. Нямаше никакви свидетели.

— Ако искаш да поплачеш на нечие рамо — казах, Мадисън е там вътре. — И посочих към спалното си помещение.

Тя погледна в онази посока. После стана, олюлявайки се, и мина през вратата.

Бях точно зад нея. Затръшвах вратата с пета. В същия момент извадих газовата бомба от джоба си.

Тийни не видя Мадисън. Обърна се.

Пъхнах газовата бомба под носа й.

Тя се строполи.

Хванах се бързо на работа и като използвах някаква здрава връв, завързах ръцете и краката й.

Излязох във вътрешния двор. Камионетката си беше заминала, но бяха струпали багажа й до вратата. Като действах бързо, го завлякох в стаята си и далеч от всеки поглед. Беше доста.

Имаше два големи черни, куфара, които изглеждаха като онези, които бяха стояли в моя килер на кораба. Отворих ги. Дрехите, оръжията и екраните ми! Тя беше опаковала целия багаж и ми беше донесла нещата. Оставих ги на мястото им.

Вдигнах Тийни, отнесох я през тайната си стая, а после надолу през тунела. Пуснах я на земята и направих още четири тура, за да донеса и багажа й и да не оставя никакви веществени доказателства.

Повиках капитана от охраната.

— Сложете това момиче, заедно с багажа й, в една килия. Не й позволявайте никаква комуникация. Тя е пътничка за „Бликсо“.

Повлякоха я нататък, после по коридора и вратата на килията щракна.

Върнах се във вътрешния двор.

Парите продължаваха да лежат върху настилката. Събрах ги и ги сложих в портфейла си.

Понеже не разполагах с кристална сфера или пък, с нещо друго, с което да предскажа ужасното бъдеще пред себе си, помислих със задоволство, че това е краят на Тийни.