Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (48)

Глава трета

Избягахме през нощта и когато се зазори, вече бяхме далеч навътре в Егейско море, а единствената следа от Гърция беше един скалист риф вдясно на борда, обливан от вълните, когато минавахме покрай него.

Имаше силно вълнение, а надвисващите облаци над нас обещаваха дъжд.

Упорито пазех леглото, докато порехме водата на югоизток.

Слабото повдигане на палубата от време на време означаваше заплаха за мен: корабът можеше всеки момент наистина да започне да се обръща.

Набрах смелост и излязох на палубата по хавлия. Беше странно! Никой не ме преследваше да правя упражнения. На кораба се забелязваше една едва доловима промяна: един от моряците, който поливаше палубата с маркуч, нито ми се усмихна, нито ме заговори.

Обширният купол на небето беше надвиснал над празната морска шир. Пропълзях нагоре по стълбата към мостика, като предпазливо надничах зад мачтата, за да съм сигурен, че от Турция няма и следа. Не влязох в закритата лоцманска кабина, а останах на вятъра.

Някакво раздвижване привлече погледа ми. Размахването на конска опашка.

Тийни седеше в лоцманското креело на капитана и гледаше напред през прозорците на мостика. От капитан Битс нямаше и следа. Беше много странно: да не би тя да беше превзела управлението на кораба?

Кормчията погледна в моята посока и аз се прикрих.

Знаех, че няма да стигнем близо до Турция, преди да падне нощта, но все пак ме изнервяше самата мисъл, че тя е там на изток и чака като някакво чудовище от бездната да ме погълне. Да те полазят тръпки. Усещането беше почти осезаемо. Във въображението си чувах щракването на зъбите му, което щеше да бъде последвано от мелещ звук, когато то ме сдъвква на парчета.

Върнах се в спалнята си. Чувство на ужас пълзеше по костите ми.

Врагове.

Имах врагове, това беше сигурно.

Започнах да се съмнявам в теорията на Мадисън, за това защо трябваше да напуснем онова пристанище. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да е някой мой враг, който е жаден за отмъщение.

Излишъкът на свободно време позволява на света да се изпълва с враждебни нюанси. С внезапна готовност реших да обмисля цялата работа. Трябваше да предприема правилен подход за успокояването на обзелия ме страх.

Взех лист хартия и химикал и с подгънати на леглото колене започнах да правя списък.

Кой беше зад нападението в Солун? Започнах да пиша.

Неизвестният убиец? Ломбар го беше пратил по следите ми, за да ме убие, ако се проваля. Дали се беше промъкнал до Гърция, за да ни затрие?

Графиня Крек? Беше ясно от само себе си, че ще ме убие по най-болезнения начин, ако узнаеше наистина, че аз съм откраднал яхтата й и че през цялото време съм бил в основата на ония обиди спрямо Хелър. Боговете ми бяха свидетели, че тя беше способна на всичко!

Хелър? Дали той имаше връзки, за които не знаех? Даже, при условие че се бяха отчуждили е Бейб Корлеоне, дали не беше пуснал някой mafiozo по следите ми от Палермо насам?

Торпедо Фиакола? Не, умрелият некрофил беше много мъртъв. Гунзалмо Силва? Не. Той също беше мъртъв. Така ставаха двама, които можех да задраскам от списъка на враговете си.

Мийли, моята стара хазяйка на Волтар? Ске, старият шофьор на еърбуса ми? Боч, главният счетоводител на Отдел 451? Не, бях им дал фалшиви пари и досега да са ги хванали и екзекутирали. А двамата фалшификатори на „кралските прокламации“, с които графиня Крек разполагаше някъде и разчиташе на тях? Не. Те не само че не бяха на Волтар, ами бяха и мъртви по мое нареждане.

Графиня Крек? Дали тя беше пуснала в действие по някакъв начин ново нападение срещу яхтата?

Духът на стареца с бълхите, когото бях убил в Лимнос? Онзи остров беше ей там, не много далече, а беше известно на всички, че призраците съществуват, за да отмъщават.

Когато станех призрак, ако не ме изпратеха бързо в някой ад, знаех, че ще искам отмъщение. Да, онзи старец с бълхите беше вероятен кандидат. Той беше грък с турски приятели и дали вече не ми е отмъстил, като ме е напълнил с бълхи? Подчертах дебело името му в списъка.

Адора Пинч Бей и Кенди Ликърайс Бей, двете ми бигамни съпруги в Ню Йорк? Не, те не може да са организирали демонстрацията в Тесалоники, защото уменията им за създаване на спектакли бяха изцяло съсредоточени в сексуалния сектор. Освен това те не говореха гръцки.

Мудур Зенгин, управител на националната банка „Пиастр“ в Истанбул? Той беше много враждебен, когато го видях за последен път, а сега с всичките разходи по яхтата, вероятно бе закъсал много с моите фондове. Банката му беше гарантирала сметките за кредитната карта „Скуийза“ и може би той вече не можеше да ги плаща. Може би го правеше, за да си отмъсти. Той имаше властта и приятелите, с чиято помощ да причини свадата в Солун.

Аха! Бащата на сестра Билдиржин! Трябва да е търчал насам-натам месеци наред, размахвайки пистолет, за да унищожи мъжа, от когото беше забременяла дъщеря му!

Той беше виден лекар в Турция. Тия медицински типове се държат здраво един за Друг и той вероятно има гръцки приятели в изобилие! Трябва да е дочул, че съм в Солун!

Ами да! Колко лесно би било за него да направи някоя конспирация след всички онези жени, които Ахмед — шофьорът на таксито, и Терс — стария шофьор, бяха насилвали, само за да могат да хвърлят цялата вина върху мен. Тия двама насилници аз, разбира се, ги бях гръмнал, но жените си бяха много живи.

Може би някоя от ония жени беше забременяла! Бащата на сестра Билдиржин — добре известен и влиятелен медик в Афийон, вероятно знаеше това.

Споходи ме една мисъл. Не се бях вгледал внимателно в ония демонстранти. Дали не бяха всъщност онези туркини, но дегизирани? Е, не ми било писано да разбера.​

С внезапен порив на просветление си помислих, че знам за какво е всичко това.

ОПИТВАХА СЕ ДА МЕ ПРОГОНЯТ У ДОМА! Начертах голям кръг около бащата на сестра Билдиржин. Истински вледеняващо. Той беше насърчил жените и гърците да ме изгонят от Тесалоники. Той се надяваше да ме върне обратно в Турция, където можеше да ми наложи волята си.

ТОВА БЕШЕ!

Потреперах. Не само че щях да бъда застрелян, но и по законите на Корана за прелюбодеяние щяха да ме замерят с камъни, докато стана на пихтия!

Вторачих се в списъка. Погледът ми се спря на ограденото име. О, Боже, наистина трябваше да бъда много нащрек!

Прекарах останалата част от деня в молитви никога отново през целия си живот да не стъпя в Турция.

Щеше да бъде най-болезненият начин за самоубийство, който някога е бил измислян!