Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (30)

Глава шеста

Продължихме да летим, а Мадисън се надигна от дъските на пода.

Като надвикваше гърменето на перките на хеликоптера, той каза:

— По какво стреля? — Погледът му беше доста див.

— Не видя ли снайпера на покрива? — попитах го нервно. — За малко да те вземе на мушка, но аз го проснах.

— Видях го да пада — каза Тийни. — С носа надолу.

Премигнах. Измисляше ли си просто или си мислеше, че е видяла неща, които не са се случили? Тя вероятно беше не само патологична лъжкиня, ами и патологична ходеща измама! О, добре беше, че я отвличам!

— Може би са си помислили, че съм се удавил — каза Мадисън с надежда.

— Страхувам се, че не — отвърнах аз. — Трима гангстери на Корлеоне сочеха хеликоптера, когато се отдалечаваше. Размахваха юмруци.

— Видях ги със собствените си очи — каза Тийни, а преголемите й очи бяха станали съвсем кръгли.

— Коя е тази? — попита Мадисън, като зяпаше Тийни.

— Мис Тийни Хопър, Дж. Уолтър Мадисън представих ги аз.

И тогава в главата ми се зароди хитър план. Ако успеех да ги накарам да се заинтересуват един от друг, Тийни щеше да ме остави на мира. В края на краищата той беше много хубав млад мъж.

— Току-що се дипломирах в колежа — рече Тийни. — Той казва на хората, че съм му племенница. Но няма смисъл да се сближаваме, ако шайката на Корлеоне е по петите ви, мистър Мадисън. Няма да сте тук достатъчно дълго, за да се захващам.

— Какво ще правя? — допита Мадисън доста пребледнял.

— Все още не си в безопасност — казах му аз. — Трябва да направим така, че да изчезнеш, Мад.

Той много се оживи.

— Да — каза. — Тия от Корлеоне са грубички. Изчетох всичко за тях по вестниците. Жадни са за кръв дори повече отколкото за пари!

— С малко късмет — казах аз, — ще те измъкнем. Мога така да те изпаря, че никой да не чуе повече нищо за теб. Така че не се притеснявай.

— Уау! — възкликна Тийни. — Истинска търговия с бели роби.

— Мадисън изглеждаше доста объркан. Заради това казах на пилота много високо:

— Приземи се колкото можеш по-бързо. Не искам да ни гръмнат във въздуха.

Спуснахме се надолу към летището за хеликоптери на западна 30-та улица.

Точно там, на кей 68, на няколко ярда южно от нас, беше моята цел. „Златният залез“!

Ако късметът ми продължаваше да работи, щях да открадна собствената си яхта.

Защото се бях сетил, че в края на краищата аз я притежавам. Беше купена с моята кредитна карта!

Разплатих се с пилотите. Рахт и Тийни разтовариха багажите и ги качиха в две таксита, необходими даже за това късо разстояние.

Полетяхме по дока. Погледнах напрегнато в двете посоки, за да се уверя, че Крек и Хелър още не са стигнали там.

— Чакайте — казах на такситата.

Изтичах на борда.

Капитан Битс беше в каюткомпанията на офицерите и пиеше кафе. Сега идваше истинският тест. Дали щеше да ми повярва?

Извадих паспорта си и го хвърлих пред него. Той го взе апатично. Тогава видя името Султан Бей. Скочи като прострелян.

— Вие сте собственикът! — каза той невярващо. — Мислех, че сте в Турция!

— Хората трябва да продължат да мислят, че е така — рекох му аз. — Онзи Хагърти от ЦРУ открадна наложницата ми. Трябва да държим това в тайна, за да предотвратим евентуален скандал. Не казвайте даже на Скуийза, че съм на кораба. Нито думица на никого. Ще изляза в открито море, за да се опитам да излекувам разбитото си сърце.

— Е, така става в богатите семейства — каза капитан Битс. — Бих казал, че онзи човек от ЦРУ изглеждаше страшно добре, а наложницата беше необикновено красива. Като ви гледам, разбирам защо се е случило.

Той беше убеден! Нямаше да се докопа до графиня Крек! За първи път непривлекателният ми външен вид ми даваше предимство!

Погледнах нервно през една врата към дока. Нямаше и следа от Хелър или Крек.

— Отплаваме веднага — наредих на Битс.

— Ами с горивото и водата сме добре — каза той, — но нямаме никакви пресни провизии. Ще ни трябва малко време да набавим някои от бакалията.

— Сърцето ми е така разбито — рекох му аз, че не мога да понасям гледката на тоя град и минута повече. Тръгвайте без тях.

— Колко човека сте? — попита той. — Само вие? Трябва да предам списък на екипажа.

— Забрави за него — казах.

— Къде отиваме? — попита той.

— Където и да е извън Съединените щати.

— Бермудите. Мога да набавя провизии в Сейнт Джордж на Бермудите.

— Добре — отвърнах аз, поглеждайки през вратичката. — ОТПЛАВАЙТЕ!

— Не ми казахте колко човека сте.

— Двама. Племенницата ми и нейният приятел. ОТПЛАВАЙТЕ!

— Имате ли някакъв багаж?

— На дока е. Изпратете екипажа си да го грабне бързо и пускайте кораба по море. Сърцето ми няма да понесе нищо повече от всичко това. ОТПЛАВАЙТЕ!

— Вие сте собственикът — каза той.

Най-сетне!

Хукнах навън. Погледах нагоре и надолу по дока. Все още никакъв знак от някой преследвач. Видях телефонен кабел към кораба. О, Боже, графиня Крек можеше да се обади на капитана.

Четирима от екипажа слязоха по мостчето, следвани от главния стюард.

Започнаха да преместват разбъркания багаж на борда.

— Хей, какво е това? — попита Тийни, след като най-сетне беше привлякла вниманието ми. Тя посочи „Златен залез“.

— Това е моята яхта — отвърнах.

— Леле, Исусе Христе — възкликна тя. — Това е най-голямата бибипана яхта, която някога съм виждала. Човече, ти въртиш тоя бизнес с бели робини много стилно!

— Качвай се на борда — помолих я аз. — И вземи Мадисън със себе си.

Главният стюард каза:

— Младата дама, сър. Да разбирам ли, че тя ще отиде в каютата на собственика?

— В никакъв случай! — отвърнах. — Дайте й лична. А на младия мъж дайте друга. Погледът ми беше върху телефонния кабел към кораба. Все още беше свързан! Крек все още можеше да се обади.

Грабнах, Рахт. Бях взел активатора-приемник на Крек и Предавателя 831 от една кутия. Бутнах ги в ръцете му.

— Устройството за очите на жената — каза той. — Ще го поставя заедно с това на мъжа обратно на антената върху Емпайър Стейт Билдинг. Ти по-добре задръж този на Кроуб. Вече трябва да се е върнал в базата.

— Аз давам заповедите тук — изръмжах му. — Вземи това. — Бутнах му писмото от Тийни за Адора. — Погрижи се да бъде изпратено по пощата до два дни до апартамента: така двете изчезвания няма да изглеждат като съвпадение.

— Аха — каза той. — Ти я ОТВЛИЧАШ. Кълна се, офицер Грис, че, вършиш най-шантавите неща. От каква полза може да ти бъде една Земна тийнейджърка? Тънка като релса. Няма бибици. Да ти подскача наоколо. Можеш да си имаш неприятности, като я отвличаш.

— И представа си нямаш какви неприятности може да причини, ако НЕ я отвлека — рекох аз. — Явно не си никак опитен в тая професия. В допълнение към качествата, които ти спомена, тя е и патологична лъжкиня и даже вярва, че вижда неща, които не съществуват. НЕотвличането й би могло да причини неприятности. Така че когато имам нужда от теб да ме учиш на моя занаят, ще ти кажа. — Измет. Никога нищо не разбират.

Драснах набързо една бележка.

— Погрижи се това да стигне до „Фатън, Фартън, Бърщайн и Ууз“ — рекламната фирма, още днес и на всяка цена.

Той я взе и я прочете. Там пишеше:

Ф.Ф.Б.У

С Мадисън всичко е свършено. Беше убит току-що, а колата му е в края на дока под Бруклинския мост, на огромна дълбочина. Зная, със сигурност, че врагът ще взриви улица „Мес“ N 42. Спрете операцията веднага.

Смит

— Това пък защо? — попита Рахт.

— Прикрива следите.

— Да, но това не оставя ли цялата кампания за Гениалното хлапе да виси във въздуха?

— Значи си знаел за това?

— Сложил съм подслушвателно устройство на Кралския офицер — отвърна Рахт.

— Добре, двойникът на Гениалното хлапе е в ръцете им — казах му аз. — Те знаят кой се е целел в тях. Трябва да заличим следите.

— Разбирам — рече Рахт. — Ти си зарязал заповедите на Ломбар Хист.

Взрях се в него. Осъзнах с внезапен шок, че той може да е неизвестният шпионин, който трябва да ме убие, ако се проваля.

Изръмжах му:

— Не, не съм! Това е само стратегическо оттегляне, за да прегрупирам силите. Имам намерение да контраатакувам.

— Изглежда така, сякаш ти си този, когото нападат — каза Рахт. — Освен това, ако вземеш яхтата, която жената е купила, тя ще организира преследването ти!

Беше прав! Надрасках припряно още една бележка.

— Изпрати това като радиограма — казах. — На адреса на апартамента й.

Той я прочете. На нея пишеше:

МАДАМ,

СЪЖАЛЯВАМ, НО ТРЯБВА ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ ЯХТАТА БЕШЕ ОФИЦИАЛНО ЗАЧИСЛЕНА КЪМ ТУРСКАТА ФЛОТА.

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИ НИЩО ПО ТОЗИ ВЪПРОС.

ОТПЛАВАХМЕ ЗА ТУРЦИЯ. СЪЖАЛЯВАМ.

КАПИТАН БИТС

Помислих си, че това е доста находчиво. Последното място на света, на което бих отишъл, беше Турция.

Самият капитан Битс вече беше на моя страна.

— Сър, лоцманът е на борда, а влекачът е на път. Вече сме само на въжета и сме готови да отплаваме. — Той поздрави и мина по мостчето, за да ме изчака на палубата.

Казах на Рахт:

— Сега отплавам. Няма да се върна в Съединените щати.

— Мога ли да разчитам на това? — попита ме той.

Пропуснах наглостта му покрай ушите си.

— Можеш да разчиташ на смъртта на онзи Кралски офицер и онази бибипана жена — отвърнах.

Погледнах дока. Нямаше никаква следа от Хелър или Крек. И тогава нещо хвана погледа ми. Телефонистът на дока беше изключил кабела!

Можех да успея!

Изтичах по мостчето и го издърпаха.

Влекачът беше дошъл.

Въжетата се отделиха от лулите.

Разстоянието между корпуса на кораба и кея зейваше все по-широко.

Все още никаква следа от Хелър или Крек.

Бях успял!

Витлата образуваха пяна от речната вода при кърмата.

Потеглихме към морето!

Стоях и гледах отдалечаващия се Манхатън.

За първи път от седмици сърцето ми започна да бие нормално.

БЯХ ВСЕ ОЩЕ ЖИВ! БЯХ СВОБОДЕН!

Да, бях ги надхитрил.

И не само това, ами се бях измъкнал и от гнусните лапи на онези екс-лесбийки, които ми бяха станали съпруги.

Онова, което казах на Рахт, не беше лъжа. Сега имах време да прегрупирам силите си и да се върна за атаката.

Щях да съм даже още по-весел, когато се качих на кораба — ако клетките ми за предчувствие бяха по-активни — с уютното чувство за сигурност, че ще дойде времето, когато долната графиня Крек ще лежи, безпомощна като маджун, в отмъстителните ми ръце.

Все още бях господар на съдбата на Земята.

Ломбар и Роксентър продължаваха да царуват в небесата.

Ухилих се. Бях спечелил този рунд. И поради това щяха да страдат милиони.

Беше великолепен пролетен следобед.

Обещаваше много светло бъдеще за мен. И наистина много тъмно за Хелър, графиня Крек и Земята.