Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (22)

Глава пета

Събудих се късно. Погледнах часовника си. През тялото ми мина шок! Минаваше десет сутринта. Съдът може вече да е отворен!

Разбутвайки превръзките около очите си, грабнах екрана. Да! Картина от съдебната зала!

Полудях!

Звъннах бързо на „Орлово око“. Вдигна мъжът с дрезгавия от пури глас.

— Искате ли още ония 50 бона? — попитах го.

— Премията за онази жена? Дето трябва да бъде предадена в болницата? Онази, която шефът на охраната ни иска да види разпната? ДА, РАЗБИРА СЕ!

— Тя е в съдебната зала на съдията Хамър Туист точно сега. Мисля, че съдът още не е започнал работа. Ако успеете да стигнете там бързо, ще можете да я пипнете!

— Тръгнахме! — отвърна той и затвори.

Погледнах нетърпеливо към екрана. Не, съдът още не беше започнал работа: скамейката беше празна. Но в залата имаше много хора, ако се съдеше по броя на влизащите и излизащите в предната й част. Опитах се да разбера точно на кой ред седи. Не успях, защото тя постоянно извръщаше глава от ляво, където седеше някакъв възрастен човек, на дясно. Двойникът! Двойникът на Гениалното хлапе седеше до нея!

Графинята беше хитра и лукава, но също и глупава. Заповедта за предаването й бе все още в сила, и въпреки това единственото, за което я беше грижа, бе този двойник. В скута й имаше малко куфарче. О, това приличаше на сваляне на хвърчило чрез прорязване на връвчицата му!

Погледнах и другите екрани. Кроуб се мандахерцаше с някакъв ужасен буламач от мозъчни клетки и си тананикаше весело.

Другият екран показваше интериора на микробуса. Аха, значи Хелър ги беше намерил. И се прикрива, заключих аз. Докато двойникът на Гениалното хлапе си издекламира репликите.

Светлината нараняваше очите ми. В стаята имаше прекалено много слънце. Нагласих превръзките така, че да спират по-голямата част от лъчите.

Едно нещо може да се каже със сигурност за съдилищата: обикновено действат много бавно и човек губи по-голямата част от времето за някое дело, просто за да чака и чака. Това работеше за мен.

Отидох и пийнах малко кафе. Гърлото ми беше — много сухо и кафето сякаш не му помогна много. Хапнах и малко сладки — бели в средата и покрити с шоколад. Изядох цялата кутия. Допих кафето.

Върнах се при екрана.

Аха! Раздвижване! Шефът на охраната беше застанал до страничната врата и говореше с някакъв служител в съда. Двамата гледаха към вътрешността на залата. Тогава служителят от съда вдигна рамене, сякаш каза „Давайте“, макар че всички думи се загубваха в глъчката на залата.

Влязоха още двама от охраната. Четвърти зае позиция до вратата, за да я охранява. Другите трима започнаха да крачат по пътеките пред погледите на публиката, като се навеждаха и разглеждаха внимателно всяко лице. Отделяха по много време за всеки в залата.

Графинята следеше придвижването им. Но аз бях на седмото небе от радост! Тя просто не можеше да се измъкне. Даже и да беше дегизирана, това нямаше да свърши работа, защото хората от охраната проверяваха специално за пудра и боя.

Съдията Хамър Туист излезе през една врата от покоите си и някой извика „Станете всички!“

Публиката стана. Но търсенето на охраната продължи.

Съдията Туист зае мястото си на скамейката. Беше яркочервен от слънчево изгаряне, но иначе не беше останала никаква следа, че се е забавлявал: целият излъчваше деловитост. Той удари с чукчето.

Като първа точка, от регистъра със съдебните решения имаше някакъв, когото осъдиха. Мъж, който избягал от жена си и не я издържал след това. Издърпаха нещастника пред съдийската скамейка и съдията му даде седем години тежък физически труд.

След него беше ред на един крадец, който беше обирал офиси, като удушвал секретарките. Съдията му даде една година условна присъда.

Следваше един двуженец, който призна вината си. Съдията му даде доживотен затвор.

После дойде и последното съдебно решение за една възрастна жена, която се беше подхлъзнала на тротоара пред къщата на Болтмън. Съдията произнесе решението на съдебните заседатели, което бе за 15 милиона долара.

— Е, Беки — обърна се съдията Туист с обичлив глас към ищцата, която току-що бе научила новината за забогатяването си, — тази година ти върви много добре. Това е третото ти спечелено дело.

— Благодаря ви, ваша светлост — отвърна старата брънтия. — Аз не съм забравила и Пенсионния фонд за съдии, за който се уговорихме в кабинета ви.

Съдията сякаш искаше да се отърве от нея колкото може по-скоро, защото припряно започна да оглежда повърхността на бюрото си.

В този момент единият от охраната застана точно пред екрана ми и започна да се навежда напред.

— Уистър — каза съдията. — Тук имам молба за специално изслушване. Моля, повикайте Уистър.

Една ръка се протегна и бутна човека от охраната настрана.

Двойникът на Гениалното хлапе, както и възрастният мъж, който беше седял вляво от графинята, тръгнаха напред заедно с нея.

Добре засега. Бях сигурен, че са я забелязали, ако съдех по това как човекът от охраната се беше намръщил. Да, той беше отишъл бързо при шефа на охраната и двамата разговаряха.

Двойникът спря пред скамейката.

— Това не е никак редно — каза съдията. — Къде са адвокатите ви? Обикновено ви защитават Богъл, Гаудж и Хаунд.

— Уволних ги — отвърна двойникът. — Аз сам ще се защитавам.

— О, Боже! — възкликна съдията. — Така не се прави бизнес! Как очаквате адвокатите да стават подобаващо богати, ако не се захващат с пикантни клиенти като вас? Вие сте доста доходоносен тук.

— Страхувам се, че вече не съм — отвърна двойникът. — Виждате ли, ваша светлост, аз се признавам за виновен по всички обвинения.

— А, добре това няма да осигури продължителна защита. Така че приемам, че сам ще представлявате себе си. Виновен. Значи се признавате за виновен.

— Да, ваша светлост.

— Добре. Но за какво се признавате виновен? Трябва да имаме нещо в съдебния протокол, за което да се признава вина, преди да ви признаем за виновен. Тъй като сам защитавате себе си, аз поемам задължението да ви осведомя за законните ви права. Та какви са престъпленията, Уистър? А?

— Всички дела, заведени срещу Уистър, са срещу мен, а не срещу него.

— Вие ме объркахте.

— Имах брат на име Уистър. Обърканите сме аз и брат ми. За да спася семейната чест, доброволно признавам, че съм извършил всичко, за което Уистър беше съден.

Съдията тършуваше из бюрото си. После повика помощника си и заедно затършуваха по бюрото. Намериха нещо.

— Аха — възкликна съдията, докато четеше някакъв правен документ — излиза, че жените-ищци току-що са оттеглили жалбите си. Сигурно са разбрали, че ще направите това и че нямате повече пари.

Адвокатът на обвинението се приближи припряно към съдията и му прошепна нещо на ухо.

— А-а — възкликна съдията Туист, — обвинението в изнасилване на малолетна в Мексико. Много, много сериозно. Секретар, проверете дали е пристигнало нещо по това дело. Аз не съм прегледал сутрешната поща. Благодаря ви, г-н прокурор, че повдигнахте този въпрос. Не може да има текущо дело по изнасилване на малолетна, дори да е в Мексико.

Секретарят се беше шмугнал в кабинета си и се върна с някаква телеграма. Подаде я на съдията.

Туист я прочете и се намръщи силно.

— Новините са много лоши. Молбата за съдебна заповед е била възпрепятствана от техническа грешка във формулировката. Нека да уточним нещата.

Министерството на външните работи и Министерството на правосъдието на САЩ са се свързали с мексиканските власти… Хм. Кражбата на магаре вече не се счита за престъпление, откакто мексиканците са започнали да произвеждат фолксвагени, тъй като магарета не могат да се дават като част от зестрата… Хм. Лоши новини. А, да, и техническата грешка: молбата потвърждавала, че насиленото момиче било девствено, а мексиканските власти отказват да приемат, че в Мексито има останали девственици, особено в областта Копула. Така че не искат да издадат съдебна заповед… Американското правосъдие иска да знае дали сте откраднали Фолксваген? Открадвали ли сте Фолксваген, Уистър?

— Не — отвърна двойникът. — Аз даже никога не съм бил в Мексико.

— О, така доникъде няма да стигнем. Въпросът е в това, че те са отказали да издадат съдебна заповед, така че не можем да ви съдим по този параграф. — Туист все повече се ядосваше. Изгорялото от слънцето лице почервеня още повече. — Секретар, г-н прокурор, няма ли нещо, заради което можем да осъдим този младеж? Не може така да се прахосва времето на съда. Тук пред нас стои една потенциална жертва на правната система, а нямаме в какво да го обвиним! Неприемливо! Прахосваме парите на данъкоплатците! Немислимо!

Секретарят ровичкаше из книжата. Накрая измъкна някакъв юридически документ.

— Тук е споменато името ви. — Той прочете заповедта. — Аха! Предава младата жена в „Белвю“! За преглед на душевното състояние! Но пише, че тя не бива да бъде преглеждана от д-р Фийтъс П. Кроуб. Е, та това заслужава порицание. Кроуб е един от най-добрите ни психиатри. Винаги може да се разчита на него за отърваване от нежелани личности! Добре! Не е необходимо да се подчинявам на инструкциите. Аз мога да предам, когото си искам. Освен че е съучастница на тоя Уистър, коя тук е Крекъл?

Възрастният мъж, когото бях видял по-рано, пристъпи напред.

— Аз ще поема това.

— Кой сте вие?

— Аз съм Филъп Блийдъм от „Блийдъм, Блийдъм и Дрейн“. Адвокат съм на мис Крекъл. — Сега той държеше заповедта за предаване.

— Добре, сър, с това всичко е наред, но аз трябва да предам мис Крекъл! — каза съдията. — Така че я намерете и доведете! Ще я изпратим в „Белвю“ при Кроуб. Документите за предаване не могат да не се връчват!

— Съжалявам, сър — каза Филъп Блийдъм. — Но за мис Крекъл, известна също като Лисъс Мръм, е издадена заповед за екзекутиране в Аталанта. Не можем ли да отложим изпълнението на заповедта за задържане, докато се изпълни предишната присъда?

Нарушение на Кодекса! Това беше истина, а Филъп Блийдъм даже държеше някакви документи и снимки в ръка. Сега оставаше съдията само да каже:

— Аха! Извънземна! — и аз щях да я унищожа!

— Отлагане? — възкликна съдията. — Разбира се, можем да отложим. Секретар, отбележете в съдебния протокол, че изпълнението на написаното в този документ ще бъде отложено докато горепосочената Хевънли Джой Крекъл, известна също като Лисъс Моъм, бъде екзекутирана. В затвора в Атланта си вършат добре работата. Екзекуциите на електрическия стол винаги имат преимущество пред психиатричния електрошок. Отбележете юридическото ми откритие в това дело в учебниците по история. Сега да се върнем към Уистър.

Какво виждах аз обаче? Филъп Блийдъм трябваше да върне заповедта за задържане и предаване на Крек обратно в купчината документи на секретаря. За секунда обаче пред екрана премина някакво, замъгляване. Ръка в черен ръкав се промъкна, постави нещо друго в ръката на Блийдъм и взе заповедта на Крекъл. Само шумолене на хартия. Магическа размяна! Хартията, която Блийдъм постави в купчината на секретаря, беше празна! С още едно леко прошумоляване истинската заповед изчезна от погледа ми и се пъхна в някакъв джоб.

— Тук има друга заповед! — възкликна секретарят победоносно. — Беше под пресата за попивателната хартия! Според този документ Уистър също трябва да бъде предаден в „Белвю“. Не е отменена.

Съдията нетърпеливо взе хартията от секретаря. Прочете я.

— И тук същата грешка. Опитват се да очернят името на Кроуб. Съдия-изпълнител! Погрижете се Уистър да бъде предаден на д-р Фийтъс П. Кроуб в „Белевю“ за преглед на душевното състояние. — Той погледна двойника. — Знаех си, че ще намерим за какво да ви съдим. — После към секретаря: — Следващото дело!

Съдия-изпълнителите бяха сграбчили двойника, за да изпълнят ефикасно задълженията си и го забутаха към страничния изход.

Полудях. Бях толкова стъписан от съдбата на бедния двойник, че за малко да пропусна онова, което последва. Беше още по-лошо.

Виждаше се гърбът на Блийдъм, когато той се обърна и тръгна към главната врата.

Шефът на охраната беше там. Той блокира изхода. Лицето му се наведе, за да погледне около Блийдъм, право към екрана ми. Той посегна с палеца си. Докосна някакво място вдясно от екрана ми. Палецът се оттегли. Шефът на охраната разглеждаше отпечатъка от грима, който беше останал върху палеца. АХА!

После се случи нещо много любопитно.

Ръка в черен ръкав посегна напред. Друга ръка сграбчи шефа на охраната за лакътя.

На лицето му се появи изненадан израз. После се обърна и тръгна към празния коридор. Спря се на горния край на дългото стълбище.

Вратата на съдебната зала се затвори зад тях, спирайки шуменето в залата.

— Мисля, че не чухте добре съдията. Вече нито Хевънли Джой Крекъл, нито Джеръм Терънс Уистър са търсени за каквото и да било.

Шефът на охраната слушаше с широко отворени очи, както стоеше, олюлявайки се.

— И си мисля, че когато отидете да вземете хонорара си, ще намерите дупка на мястото, където някога са били офисите на „Дингълинг, Чейс и Амбо“. Така че си спестете старанието, мистър. Това е единствената отплата, която ще получите.

И люш, люш, падна надолу.

ТУПВАНЕ, ТУП, ТУП!

Шефът на охраната полетя надолу по стъпалата в кълбо от ръце и крака.

ТРЯС! Стигна до долната площадка.

Лицето на Филъп Блийдъм изразяваше неодобрение.

— Това беше ли необходимо?

— Може и да не е било необходимо, но, о, колко удовлетворяващо.

Чакай! Чакай! Нещо не беше наред тук. Бях съвсем объркан. Какво бях пропуснал?

Гледах гърба на Блийдъм, когато влизаха в асансьора.

След това гледах как слизат по стълбите на съдебната палата.

Видях как една ръка се вдига, за да даде знак.

Видях как един ЧЕРЕН микробус ускори ход и спря до бордюра.

Видях една ръка да отваря страничната врата на микробуса И ТАМ ВЪТРЕ БЕШЕ ГРАФИНЯ КРЕК!

— Свободни сме като волни птички — каза Хелър, като се покатери вътре.

О, Боже! Заради увреденото си зрение целия ден БЯХ ГЛЕДАЛ ГРЕШНИЯ ЕКРАН!

В залата беше отишъл Хелър! НЕ ГРАФИНЯ КРЕК!