Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (9)

Девета глава

След два дена Пейшънс седеше в своята всекидневна и усилено бродираше. Покривките за гостната бяха почти готови, довършваше последната. Беше все още прикована на дивана, коляното й беше превързано и кракът подпрян върху възглавница. Сутринта подхвърли идеята, че с бастун ще може да накуцва, в резултат на което госпожа Хендерсън сви устни, поклати глава и заяви, че още четири дни пълна почивка, ще бъде по-разумно. Четири дни! Преди да изрази възмущението си, Вейн, на чиито ръце се намираше в момента, се съгласи с икономката.

След закуска Вейн я пренесе във всекидневната и когато я настани на софата, й напомни, че заплахата от първия ден още е в сила, и ще я завърже, ако я свари на крака. Забележката беше изречена с достатъчно заплашителна фразеология, за да не става и да бродира с очевидно хладнокръвие.

Мини и Тимс бяха дошли да й правят компания; Тимс наплиташе ресни, а Мини й помагаше, когато се налагаше. Бяха свикнали с часове мълчаливо да вършат нещо, без да виждат причина да нарушават тишината с празни приказки.

Което беше добре дошло. Умът на Пейшънс беше другаде. Размишляваше за последиците от случката в деня, когато за пръв път Вейн я донесе в тази стая. Покрай усилието да скрие своето преживяване, тревогата й за Джерард и обвиненията, с които го засипваха, едва снощи намери време да разгледа събитията.

Оттогава мислеше малко по-различно.

Би трябвало, разбира се, да се почувства възмутена, или поне шокирана. Но щом си спомнеше онова, което се случи, изпитваше наслада, кожата й настръхваше, усещаше топлина в гърдите. Нейният „шок“ предизвикваше вълнение, еуфория, а не отвращение. Би трябвало да се почувства виновна, но щом изпиташе някаква вина, тя веднага се изместваше от непреодолимия импулс да узнае, да преживее, и от яркия спомен каква наслада й донесе това преживяване.

Със стиснати устни направи един бод. Любопитството беше нейното проклятие, кръстът, който носеше. Знаеше си го. Този път любопитството я подтикна да танцува валс с умел прелъстител, а това беше твърде опасно. През изминалите два дена го наблюдаваше и очакваше, че ще й се нахвърли, дори беше убедена, че точно това следва, но той се държеше като агне — абсурдно силно, невъзможно арогантно, да не кажем деспотично агне, с новоизлюпена невинност и с ореол около лъскавите къдри.

Беше намислил нещо. За съжаление, поради липсата на опит, нямаше представа какво.

— Всъщност… — Мини се облегна, докато Тимс разглеждаше шала, който плетяха. — Този крадец ме тревожи. Вейн може би прогони призрака, но крадецът стана нагъл.

Пейшънс погледна Тимс.

— Твоята гривна не се ли намери?

Тимс направи гримаса.

— Ейда обърна цялата ми стая наопаки, на Мини също. Мастърс и камериерките претърсиха къщата от горе до долу. — Въздъхна. — Няма я.

— Сребърна ли беше?

Тимс кимна.

— Но никога не съм предполагала, че е скъпа. Беше гравирана с лозови листа, знаеш какви са орнаментите. — Пак въздъхна. — Беше на майка ми и на мен наистина… — погледна пискюла, който наплиташе в момента — … много ми е мъчно, че я загубих.

Пейшънс сви вежди разсеяно и направи един бод.

Мини въздъхна разтреперано.

— А сега и Агата страда по същия повод.

Пейшънс вдигна поглед, Тимс също.

— О?

— Тази сутрин дойде при мен. Беше много разстроена. Горката жена, покрай всичко, с което трябва да се справя, това за нищо на света не биваше да се случва.

— Какво е изчезнало? — попита Пейшънс.

— Обеците й. — Мини беше мрачна като никога и поклати глава. — Горкичката, последното нещо, което й беше останало. Гранатови висулки, обградени с бели сапфири. Не може да не си ги забелязала.

— Тя кога за последен път ги е виждала?

Пейшънс много добре си спомняше обеците. Бяха красиви, но не струваха кой знае колко.

— Носеше ги на вечеря преди два дена — отбеляза Тимс.

— Да — потвърди Мини. — Тогава ги е видяла за последен път… след вечеря ги свалила и ги прибрала в кутията на тоалетната си маса. Снощи е искала да си ги сложи, но не ги намерила.

Пейшънс се замисли.

— Снощи ми се стори разсеяна.

— Разстроена.

Тимс мрачно кимна.

— Претърсила е навсякъде — каза Мини — и вече е сигурна, че са изчезнали.

— Не са изчезнали — поправи я Пейшънс. — У крадеца са. Ще ги намерим, когато го хванем.

В този момент вратата се отвори. Влезе Вейн, след него и Джерард.

— Добро утро, дами.

Вейн кимна на Мини и Тимс, после се усмихна на Пейшънс. Очите му, вбесяващо сиви, се взряха в нейните. Изразът им се промени. Пейшънс почувства топлота, когато погледът му се плъзна по страните й, по шията, по издутината на гърдите над деколтето на роклята. Кожата й настръхна, зърната на гърдите й се втвърдиха.

Пейшънс щеше да се смръщи, за да го предупреди, но се отказа.

— Как беше ездата?

Тонът й беше така простодушно невинен, както неговият. И вчера, и днес те се чувстваха великолепно. Тя беше принудена да пази стаята, образно казано, привързана за кушетката, а той и Джерард препускаха волно с конете.

— Всъщност — провлече Вейн, настанявайки се грациозно на стол срещу дивана — показах на Джерард всички съмнителни ханове в околността.

Пейшънс вдигна рязко глава и го зяпна ужасена.

— Проверявахме дали някой от другите не е бил вече там — разпалено обясни Джерард. — За да продава дребни предмети на работници и пътници.

Пейшънс погледна скришом Вейн. Той се усмихваше прекалено ласкаво. Ореолът му блестеше. Тя подсмръкна и се загледа в ръкоделието си.

— И? — подкани го Мини.

— Нищо — отговори Вейн. — Никой от имението не се е появявал по тези долнопробни места напоследък, дори някой от конярите. Не бяха чували да се продават малки сувенири. Така че още няма за какво да се хванем, за да разгадаем защо крадецът краде именно малки вещи, нито пък какво прави със заграбеното.

— Та като стана дума…

Мини описа случаите с гривната на Тимс и обеците на госпожа Чедуик.

— Тогава — каза Вейн с доста по-рязък тон, — който и да е, не се е отказал, след като погнахме призрака.

— И какво следва? — попита Тимс.

— Ще обиколим Кетъринг и Нортхамптън. Крадецът може да познава някого там.

Часовникът на полицата над камината удари веднъж — беше дванайсет и половина. Мини се загърна в шала си.

— Отивам при госпожа Хендерсън да обсъдим менюто.

— По-късно ще го довърша.

Тимс сгъна шала, на който изплитаха ресни.

Вейн стана и подаде ръка на Мини, но тя отказа.

— Мога и сама. Остани да правиш компания на Пейшънс. — Мини се усмихна на Пейшънс. — Колко ужасно, направо си завързана за това канапе.

Като потисна реакцията си към тези невинни думи, Пейшънс мило се усмихна, приемайки „подаръка“ на Мини. Щом тя се запъти към вратата, Пейшънс взе бродерията си, впери поглед в нея и стисна здраво иглата.

Джерард задържа вратата да излязат Мини и Тимс и погледна Вейн с чаровна усмивка.

— Дуган спомена, че ще тренира твоите коне. Ще отскоча да видя дали ще мога да го догоня.

Пейшънс се обърна, точно когато Джерард й помаха, преди да излезе и да затвори вратата. Тя се загледа след него, не вярвайки на очите си.

Какво си въобразяваха, да я оставят по този начин насаме с един стръвен прелъстител. Може и да беше на двайсет и шест, но й липсваше всякакъв житейски опит. Още по-лошо, беше твърдо убедена, че Вейн съзнава възрастта й, без да се споменава нейната неопитност, което за него беше по-скоро положително качество.

Отново се загледа в бродерията и си спомни предишните му презрителни забележки. Ядоса се. Вдигна глава и се взря в него. Той беше застанал на три-четири крачки от канапето. Погледът й беше хладен и изпитателен.

— Надявам се, че нямаш намерение да влачиш Джерард по всички странноприемници… и вертепи… в Кетъринг и Нортхамптън.

Погледът му, вперен в нея, не помръдна. Усмихваше се, но усмивката му будеше тревога.

— Никакви странноприемници, даже никакви вертепи. — Усмихна се още по-подозрително. — В градовете ще обиколим бижутерите и лихварите. Те често плащат предварително за стоката. — Млъкна и направи гримаса. — Това, което най-много ме затруднява, е, че не проумявам защо на някого от обитателите в имението ще са му необходими повече пари. Тук няма къде да се залага, няма хазартни салони.

Пейшънс остави ръкоделието си и се замисли.

— Може би му трябват пари за нещо друго.

— Не мога да си представя, че Генерала или Едгар, още по-малко Уитикъм, издържат някоя селска слугиня и нейното хлапе.

Пейшънс поклати глава.

— Хенри би се ужасил от идеята, той е много консервативен.

— Наистина… и за Едмънд някак не ми се струва правдоподобно. — Вейн замлъкна. Пейшънс вдигна очи и той срещна погледа й. — Доколкото разбрах — каза той с нисък, мъркащ глас, — Едмънд е по-склонен да планира, отколкото да действа.

Изводът беше пределно ясен и Пейшънс не се съмняваше, че го е схванала правилно. Той придаваше значение на действието. Като пренебрегна усещането, че бавно се задушава, тя вдигна високомерно вежда.

— Нима? Мислех, че планирането е по-важно. — Прибави изключително дръзко: — Във всяко начинание.

Вейн бавно се усмихна. С две дебнещи крачки се озова до канапето.

— Погрешно си ме разбрала… планирането е съществената част от всяка успешна операция.

Погледна я в очите и посегна към ръкоделието, забравено на скута й.

Пейшънс премигна, докато го вземаше.

— Не се съмнявам в това.

Тя се смръщи… за какво по-точно говореха? Спогледаха се.

Той се усмихна като същински прелъстител и хвърли ръкоделието й заедно с гергефа, иглите, конците в кошничката до леглото. Пейшънс вече нямаше как да се прикрива.

Почувства, че очите й се разширяват. Вейн се усмихна още по-прелъстително, а в сивите му очи проблеснаха опасни искри. Посегна и хвана нежно брадичката й. Бавно и много ласкаво погали устните й с палци.

Те запулсираха. На Пейшънс й се искаше да имаше воля, за да прекрати тази милувка, и да откъсне очи от неговите.

— Имам предвид — продължи той с много нисък глас, — че ако планът няма последствия, е безполезен.

Искаше да каже, че тя трябваше да задържи ръкоделието си. Пейшънс твърде късно схвана идеята му. Беше се досетил за нейния план да се възползва от бродерията за прикритие.

Със затаен дъх почака да се ядоса за това, че така лесно я разкри.

Не се случи нищо. Не се ядоса.

Мислеше само, докато се вглеждаше в сивите му очи, какъв ход още планира.

Понеже се взираше много внимателно, усети промяната, едва доловимо потрепване, което подозрително напомняше задоволство. Той отпусна ръката си, притвори очи и мигът отмина.

— Какво знаеш за семейство Чедуик?

Пейшънс се сепна и се загледа в гърба му, докато отиваше да седне на стола. Междувременно успя да се овладее.

— Ами — навлажни устните си тя, — господин Чедуик загина преди две години, изчезна в морето.

С помощта на въпросите на Вейн, преразказа доста сковано всичко, което знаеше за семейството. Когато завърши историята, удари гонгът.

Усмихнат отново по неговия невъзможен начин, Вейн стана и се приближи до нея.

— Та като стана дума за действие, искаш ли да те отнеса в трапезарията за обед?

Не искаше и като го погледна с присвити очи, Пейшънс си помисли, че би дала половината си състояние, за да избегне усещането за лекотата, с която я взимаше на ръце и пренасяше. Докосването му й отнемаше самообладанието, объркваше я. Навеждаше я на мисли, които трябваше да избягва. А колкото до чувството, че е съвсем безпомощна в прегръдките му, без никаква възможност да се измъкне, зависеща изцяло от благоволението му и от прищевките му… това беше още по-непоносимо.

— Да, моля.

Той се подсмихна и я гушна.

* * *

На следващия ден — четвъртият, за който Пейшънс се закле, че ще бъде последният от нейното затворничество, тя отново кротуваше на софата в своята дневна. След като закусиха рано както обикновено и Вейн я пренесе, двамата с Джерард се канеха да отидат в Нортхамптън да потърсят някаква следа за предметите, откраднати в имението. Идеята за дълго пътуване, за вятъра в косите й, докато седи на капрата със сивите коне пред нея, за които толкова много слуша, й се струваше божествена. Безумно се изкушаваше да помоли да отложат пътуването само с ден-два, докато коляното й закрепне толкова, че да може да седи в карета няколко часа, но в края на краищата премълча. Трябваше да разкрият кой е крадецът възможно най-скоро, а времето нямаше да е все така хубаво като днес.

Мини и Тимс й правиха компания сутринта и понеже не можеше да слезе за обед, сервираха им във всекидневната. След това Мини се оттегли да подремне. Тимс й помогна да отиде до спалнята и не се върна.

Завърши покривките за гостната. Преглеждаше ръкоделието и се чудеше с какво да се захване сега. Може би някакъв нежен дантелен комплект за тоалетната маса на Мини.

На вратата се почука и тя изненадано вдигна поглед. По принцип нито Мини, нито Тимс чукаха.

— Влез.

Вратата се открехна и се показа Хенри.

— Притеснявам ли те?

Пейшънс въздъхна тайничко и му направи знак с ръка да влезе и да седне.

— Не, разбира се.

В края на краищата скучаеше.

Хенри се захили като послушно пале. Изпъна рамене и влезе, държейки едната си ръка зад гърба. Приближи се до канапето и извади като фокусник подаръка — букет от късни рози сред облак от бели, ситни цветчета.

Пейшънс разшири очи и се престори на изненадана и зарадвана. Радостта й се изпари, като видя разръфаните стебла и поклащащи се остатъци от корени. Беше скубал цветята, без да се замисля за вредата, която нанася.

— Как… — Усмихна се насила. — Каква прелест. — Взе горкичките цветя от него. — Позвъни, моля те, на камериерката да донесе ваза.

Усмихвайки се гордо, Хенри отиде до шнура за звънеца и го задърпа енергично. След това сключи ръце на гърба и се залюля на токовете си.

— Денят е прекрасен.

— Нима?

Пейшънс се постара да не й проличи колко силно копнее да излезе навън.

Камериерката се появи и отиде да донесе ваза и градинска ножица. Докато Хенри дърдореше за времето, Пейшънс подрязваше цветята и ги подреждаше във вазата. След това я сложи на малката странична масичка.

— Ето. — Направи грациозен жест и се облегна — Благодаря за вниманието.

Хенри засия. Тъкмо отвори уста да отговори, но някой почука и го прекъсна.

Пейшънс вдигна вежди.

— Влез.

Почти беше сигурна, че е Едмънд и не сгреши. Той им прочете последните си стихове. С искрено любопитство се обърна към Пейшънс и Хенри.

— Какво мислите?

Не бяха стихове и на Пейшънс й се стори по-скоро цяла поема, докато се мъчеше да следи сложната фразеология.

Хенри се въртеше, предишното му оживление се изпари и той изпадна в лошо настроение. Пейшънс със сетни сили потискаше прозевките си. Едмънд четеше ли четеше.

Когато прозвуча поредното почукване, Пейшънс с нетърпение се обърна към вратата, като се надяваше да влезе Мастърс или някоя камериерка.

Влезе Пенуик.

Пейшънс стисна зъби и се насили да се усмихне. Примирено подаде ръка.

— Добро утро, господине, надявам се, че сте добре?

— Разбира се, скъпа моя. — Пенуик се поклони ниско, толкова ниско, че едва не си удари главата в масичката отстрани на канапето. Изправи се тъкмо навреме и се смръщи, след това се усмихна, според Пейшънс, твърде жизнерадостно. — Нямах търпение да ви осведомя за най-новите събития… за доходите от продукцията, след като въведохме нови методи. Знам — усмихна й се той нежно, — колко много се интересувате от нашето малко парче земя.

— Ах… да. — Какво да каже? След като беше управлявала Грейндж толкова дълго, имаше доста повече от бегли познания за земеделието, за да отвлече вниманието на Пенуик. — Може би… — Погледна Хенри с надежда. Със стиснати устни, той беше впил поглед в Пенуик твърде недружелюбно. — Хенри тъкмо ми разправяше колко хубаво е било времето през тези няколко дни.

Хенри подхвана услужливо темата.

— Ще остане хубаво още малко. Тъкмо казах на Гришам тази сутрин…

За съжаление, въпреки усилията й, Пейшънс не успя да въвлече Хенри в разговор за времето и посевите, нито Пенуик да разсее Хенри и себе си със същата тема, както обикновено се случваше.

Като капак на всичко, Едмънд постоянно взимаше цитати от думите на Хенри и Пенуик и ги римуваше, след което се опитваше да завърже дискусия с нея как подобни стихове ще се впишат в неговата пиеса.

За пет минути разговорът заприлича на игра на теглене на въже — всеки се домогваше да спечели нейното внимание. Пейшънс беше готова да удуши глупавата слугиня, която беше издала тайното й убежище.

В края на десетата минута беше готова да удуши също така Хенри, Едмънд и Пенуик. Хенри поддържаше своята тема и говореше надуто за природните стихии. Едмънд словоохотливо разправяше как ще включи митологични богове в творбата си, които ще тълкуват действията на главните герои. Пенуик се перчеше и попита важно:

— А къде е Дебингтън? Изненадан съм, че не ви прави компания.

— О, той се влачи подир Синстър — безцеремонно го осведоми Хенри. — Придружиха Анджела и мама до Нортхамптън.

Като забеляза, че Пейшънс е приковала поглед в него, грейна.

— Днес е слънчево… нищо чудно, че Анджела се е наместила в кабриолета на Синстър за една разходка.

Пейшънс вдигна вежди.

— Така ли?

В гласа й имаше нотка, която сложи край на всички разговори. Тримата джентълмени изведнъж станаха предпазливи и се спогледаха.

— Мисля — обяви Пейшънс, — че достатъчно дълго си почивах.

Отметна одеялото, примъкна се към края на канапето и спусна на пода първо здравия крак, после болния.

— Ако бъдете така добри да ми подадете ръка…

И тримата се втурнаха да й помогнат, но се оказа, че не е толкова лесно, колкото си въобразяваше. Коляното й беше още болезнено и много схванато. Да се отпусне с цялата си тежест на този крак беше невъзможно.

А това означаваше, че няма да може да слиза и да се качва по стълбището. Едмънд и Хенри направиха столче с ръцете си; Пейшънс седна и се хвана за раменете им, за да не падне. Пенуик, като се пъчеше, поведе групата към долния етаж, дърдорейки през цялото време. Хенри и Едмънд не можеха да говорят, тъй като внимаваха да не я изтърсят по стръмните стълби.

Слязоха без произшествия до фоайето и я пуснаха да стъпи на пода. Междувременно Пейшънс се чудеше или по-скоро не знаеше какъв е смисълът да се чуди дали новината, че Вейн е отвел Анджела в Нортхамптън, не я е разстроила.

И затова че Анджела си е прекарала чудесно в кабриолета на Вейн… представяше си, че дори в момента сигурно си прекарва чудесно, но, слава богу, не обели и дума по въпроса.

Пейшънс не беше в особено добро настроение.

— Всекидневната на партера — нареди тя.

Увиснала на ръцете на Хенри и Едмънд, закуцука, като се мъчеше да не се сгърчва от болка. Пенуик не преставаше да дърдори за количеството зърнени храни, което са добили от тяхното „малко парче земя“, а брачните му помисли пронизваха като червена нишка речта му. Пейшънс скърцаше със зъби. Щом стигнеха всекидневната, щеше да ги отпрати и да масажира внимателно коляното.

Никой нямаше да я търси в тази всекидневна.

— Не се очакваше да бъдете на крак.

Изявлението, изречено с равен тон, запълни внезапната пауза в дърдоренето на Пенуик.

Пейшънс вдигна поглед. Вейн стоеше точно през нея. Не беше съблякъл пелерината и косата му беше разрошена от вятъра. Зад него страничната врата зееше отворена. В коридора влизаше светлина, но не стигаше до Пейшънс, понеже една внушителна и много мъжествена фигура я препречваше. Не виждаше изражението на очите и лицето му, пък и не й беше необходимо. Знаеше, че лицето му е смръщено, очите са като стомана, а устните — стиснати.

От него се излъчваше раздразнение на вълни; в пространството на коридора беше съвсем осезаемо.

— Предупредих ви — каза той, изяждайки срички — какво ще се случи.

Пейшънс отвори уста, но произнесе само едно междуметие.

Вече не беше на крака; той я носеше на ръце.

— Един момент!

— Казвам…!

— Чакайте…!

Безплодните възклицания заглъхнаха зад тях в парадното фоайе. Вейн се отдалечи, преди Пенуик, Едмънд и Хенри да направят нещо друго, освен да премигнат колективно.

На Пейшънс й секна дъхът и тя го погледна свирепо.

— Пусни ме!

— Не.

Започна да се качва по стълбите. Пейшънс пое дъх… насреща им се зададоха две камериерки. Тя им се усмихна, когато минаха покрай тях. И ето че бяха вече в галерията. На другите им отне цели десет минути да я свалят до долу, а на Вейн няма и минута в обратната посока.

— Другите господа — осведоми го тя язвително — ми помагаха да отида в дневната на партера.

— Мухльовци.

Гърдите на Пейшънс се издуха.

— Аз искам да отида в другата всекидневна!

— Защо?

Защо ли? Защото ако я потърсеше след приятно прекарания ден в Нортхамптън с Анджела, нямаше да знае къде е и може би щеше да се разтревожи.

— Защото — отвърна сприхаво Пейшънс, скръствайки ръце пред гърдите си, за да се предпази — всекидневната на горния етаж ми омръзна. — Всекидневната, която той подреди за нея. — Отегчих се там.

Вейн й хвърли поглед, докато я наместваше, за да отвори вратата.

— Отегчи се, така ли?

Пейшънс се взря в очите му и й се прииска да беше използвала някоя друга дума. Идеята, че една жена се отегчава, очевидно действаше на женкарите като червено на бик.

— Няма много време до вечеря, защо не ме отнесеш направо в моята стая?

Вратата се отвори широко. След това той влезе и я затвори с крак. И се усмихна.

— Има повече от час, докато дойде време да се преоблечеш. Ще те отнеса до твоята стая… после.

Очите му бяха присвити и бяха станали чак сребристосиви, така беше му кипнала кръвта. В гласа му се долавяше онова опасно мъркане. Пейшънс се питаше дали някой от тримата ще има дързостта да ги последва, но не й се вярваше. Откакто Вейн отхвърли с такава студенина безпочвените обвинения срещу Джерард, Хенри и Едмънд се отнасяха към него с уважение, което наподобяваше покорство пред опасен хищник. А Пенуик знаеше, че Вейн изобщо не го харесва.

Вейн се запъти към софата. Пейшънс го погледна с лошо предчувствие.

— Какво си намислил?

— Да те завържа за софата.

Тя се опита да не изсумти, да не обръща внимание на предчувствието си.

— Не ставай глупав… ти само ме заплаши.

Дали нямаше да е по-разумно да метне ръце около тила му?

Той спря зад облегалката на софата.

— Никога не заплашвам. — Думите му стигнаха до съзнанието й, докато се взираше във възглавниците. — Само предупреждавам.

След това я прехвърли през облегалката и я сложи на софата, като я подпря на възглавниците. Пейшънс веднага направи опит да се извърне, но той сложи ръка на талията й и я притисна здраво.

— А сега — продължи Вейн със същия опасен тон, — да видим как да те разсеем.

— Да ме разсееш ли?

Пейшънс престана да се извива.

— Хм. — Думите му погалиха ухото й. — Никаква скука повече.

Изреченото беше наситено с чувственост и за кратко я затрудни, като й внуши вълнуващи очаквания. А той се възползва от момента, взе някакъв шал от кошничката за ръкоделие, промуши го през дупките на орнаментите на облегалката и го уви около кръста й.

— Какво…? — Пейшънс погледна ръцете му, докато ги мушваше зад гърба й, за да завърже шала. — Това е нелепо.

Тя се задърпа, но той вече беше завързал здрав възел. Вейн заобиколи канапето и застана пред нея. Пейшънс го прониза с поглед. Не искаше и да знае за усмивката му. Постара се самата тя да не се разсмее и започна да търси начин да се освободи, но не достигаше орнаментите на облегалката, нито възела на гърба си.

Пейшънс го погледна с присвити очи. Вейн я наблюдаваше с нетърпимото изражение на мъжко превъзходство и лека усмивка на прекалено прелъстителните устни. Очите й станаха като цепнатини!

— Няма да ти се размине.

Прелъстителните устни потрепнаха.

— Не ти е неудобно. Просто мирувай един час. — Погледът му стана по-сериозен. — Добре е за коляното ти.

Пейшънс стисна зъби.

— Не съм дете, че да ми нареждаш какво да правя!

— Точно обратното, явно някой трябва да те наглежда. Чу госпожа Хендерсън — четири дни. Утре стават четири дни.

Поразена, Пейшънс впи очи в него.

— И кой те упълномощи да бъдеш мой пазач?

Улови погледа му и без да го отмества, чакаше отговор.

— Чувствам се виновен. Трябваше да те отпратя да се прибереш, щом те намерих при развалините.

Лицето на Пейшънс стана безизразно.

— Искал си да ме отпратиш?

Вейн се намръщи.

— Чувствам се виновен, защото се нарани, когато тръгна след мен.

— Хм — усъмни се Пейшънс и скръсти ръце на гърдите си. — Каза, че сама съм си виновна, понеже не съм те послушала. Както и да е, ако Джерард на седемнайсет е достатъчно голям, за да бъде отговорен за своите действия, защо аз да не съм?

Вейн я погледна; Пейшънс реши, че е спечелила по точки. После той вдигна арогантно вежда.

— Твоето коляно е навехнато и твоят глезен е изкълчен.

Пейшънс отказа да се предаде.

— На глезена ми му няма нищо. — Вирна нос. — А коляното ми е съвсем малко схванато. Ако опитам да стъпя…

— Ще опиташ утре. Знаеш ли какво? — Вейн стана сериозен. — Може би ще се наложи да пазиш леглото още ден-два заради днешния експеримент.

Пейшънс присви очи.

— Дори не си го помисляй.

Вейн вдигна и двете вежди, след това се обърна и се приближи до прозореца. Пейшънс го гледаше и се опитваше да изпита гняв, защото според нея така беше редно. Но тя просто не се разгневи. Намести се по-удобно.

— А какво открихте в Нортхамптън?

Той закрачи между прозорците.

— С Джерард завързахме много полезно познанство… с главния майстор, така да се каже, на гилдията в Нортхамптън.

— На коя гилдия?

— На лихварите, крадците и мошениците, след като приехме, че у нас се подвизава такъв. Той беше силно заинтересуван от нашето разследване, беше му забавно, затова ни предложи помощта си. Има си работа с много хора. След като два часа пихме най-изискан френски коняк, за моя сметка, разбира се, той ни увери, че напоследък никой не е продавал предмети, каквито описахме.

— Мислиш ли, че може да му се има доверие?

Вейн кимна.

— Няма причина да лъже. Стоките, както стегнато се изрази, нямат качества, за да го заинтригуват. Той също така е познат като „свръзката“.

Пейшънс направи гримаса.

— Проверихте ли в Кетъринг?

Вейн кимна, все така крачейки.

Без да сваля очи от него, Пейшънс си придаде най-невинен вид.

— А какво правеха госпожа Чедуик и Анджела, докато се разправяхте с главатаря на гилдията?

Вейн престана да кръстосва. Изражението му беше непроницаемо. Погледна Пейшънс… много внимателно. Най-накрая каза:

— Нямам ни най-малка представа.

Гласът му се промени, в интонацията му се долови интерес. Пейшънс отвори широко очи.

— Искаш да кажеш, че Анджела не те е осведомила до последната подробност по пътя на връщане!

С широки, лениви крачки Вейн тръгна към нея.

— Тя пътува и в двете посоки в каретата.

Вейн стигна до канапето. Очите му блестяха като на хищник, хванал натясно плячката си. Приближи се още…

— Пейшънс, будна ли си?

Безапелационното тропане беше последвано веднага от звука на вдигащо се резе.

Пейшънс се обърна бързо, доколкото можа. Вейн успя да застане зад облегалката на канапето. Преди да развърже шала, Анджела нахлу най-безцеремонно.

— О! — Анджела спря и очите й се разшириха от възхита. — Господин Синстър! Прекрасно! Трябва да ни кажете мнението си за моите покупки.

Вейн погледна с явно неодобрение кутиите с панделки, които се клатушкаха, нанизани на пръстите на Анджела, и кимна вяло. Докато Анджела, изгаряща от нетърпение, отиваше да седне на стола срещу канапето, той се наведе леко и потърси възела, но трябваше бързо да се изправи, понеже вратата се отвори и госпожа Чедуик влезе.

Анджела, настанявайки се на стола, я погледна.

— Виждаш ли, мамо, господин Синстър ще ни каже дали панделките, които купих, са в подходящ нюанс.

С хладно кимване към Вейн и усмивка към Пейшънс, госпожа Чедуик се насочи към другия стол.

— Анджела, предполагам, че господин Синстър има ангажименти…

— Не, от къде на къде ще има? Не виждам никой друг тук. Между другото… — Анджела хвърли на Вейн сладка и простодушна усмивка. — Така прекарват времето си изисканите джентълмени… изказват мнението си за дамската мода.

Въздишката на облекчение, която Пейшънс дочу, изведнъж секна. За част от секундата изпита огромно изкушение да се обърне и да провери дали глупавата теория на Анджела за неговия характер не е посрещната с по-голямо одобрение, отколкото нейната прекалено изискана. Но пък и двете теории бяха отчасти верни. Беше сигурна, че Вейн ще коментира дамския тоалет, докато разсъблича обекта, който е пробудил у него интерес към модата.

Госпожа Чедуик въздъхна с майчинска загриженост.

— Всъщност, скъпа, това не е съвсем вярно. — Хвърли на Вейн извинителен поглед. — Не всички джентълмени…

За да разшири мирогледа на Анджела, госпожа Чедуик се зае внимателно да обясни разликите при мъжете от доброто общество.

Като се наведе, преструвайки се, че стяга превръзката на Пейшънс, Вейн прошепна.

— Сега е времето да изчезна.

Пейшънс не отместваше поглед от госпожа Чедуи.

— Завързана съм — промълви едва чуто тя. — Не можеш да ме оставиш така.

Срещна за миг погледа на Вейн. Тъй се поколеба.

— Ще те отвържа, при условие че ще ме чакаш, докато се върна да те отнеса в твоята стая.

Той отвърза шала. Пейшънс се взираше ядосано в профила му.

— Ти си виновен — изсъска тя. — Ако се бях добрала до всекидневната на партера, щях да бъда спокойна.

Вейн се изправи и я погледна.

— Спокойна за какво? И там има същата софа.

Той задържа погледа й и Пейшънс си забрани вероятния резултат да се оформи в конкретна мисъл. Решително се отказа да си представя какво щеше да се случи, при положение че Анджела не се беше появила. Ако мислеше прекалено много за това, сигурно щеше да удуши и Анджела. Броят на потенциалните й жертви нарасна за един час.

— Във всеки случай… — Вейн хвърли поглед към Анджела и госпожа Чедуик. — Каза, че се отегчаваш.

Той се наведе малко и Пейшънс почувства, че се опитва да развърже шала. Най-накрая го развърза и се изправи. Пейшънс се обърна и го погледна. Подсмихваше се многозначително. Вдигна една вежда с леко порочен жест.

— Не е ли това, което обикновено развлича дамите?

Знаеше отлично какво за дамите е най-влудяващо… погледът му, чувствената извивка на устните му подсказваше много. Пейшънс присви очи към него, скръсти ръце и отново се обърна към госпожа Чедуик.

— Страхливец — подразни го тя, но тихо, за да чуе само той.

— Когато става въпрос за възторжени ученички, с удоволствие го признавам.

Думите прозвучаха меко. След това той се отдръпна от облегалката на канапето и привлече вниманието на Анджела и госпожа Чедуик.

— Опасявам се, дами, че ще ви напусна. Трябва да проверя конете си.

Кимна на госпожа Чедуик, усмихна се бегло на Анджела, погледна предизвикателно Пейшънс и след като се поклони елегантно, излезе.

Вратата се затвори. Лицето на Анджела помръкна и тя ядосано се нацупи. Пейшънс вътрешно изпъшка и се закле, че ще измисли подходящо отмъщение. Междувременно… се престори на заинтересувана от покупките на Анджела.

— Това гребен ли е?

Анджела премигна, после засия.

— Да, гребен. Никак не е скъп, но е много хубавичък. — Подаде й гребена от черупка на костенурка, осеян с изкуствени диаманти. — Не ти ли се струва, че е точно за моята коса?

Пейшънс примирено излъга. Анджела беше купила панделка с черешов цвят. Пейшънс мислено вписа и този факт в сметката на Вейн и продължи да се усмихва мило.