Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (12)

Дванадесета глава

На следващата сутрин Вейн се появи рано в трапезарията. Сервира си и седна в очакване на Пейшънс. Другите господа един по един идваха и разменяха обичайните си поздрави. Вейн отмести чинията си и направи знак на Мастърс да му налее кафе.

Беше напрегнат до край, а колко дълго щеше да продължи това ужасно състояние, не беше ясно. Според него този беше въпросът, на който Пейшънс спешно трябваше да обърне внимание, въпреки че и Мини имаше нужда от нейната помощ.

Пейшънс не дойде на закуска, Вейн въздъхна в себе си и фиксира с поглед Джерард.

— Имам нужда от езда.

И то от определен вид езда, но поне ще изразходва малко от насъбралата се енергия в един здрав галоп.

— Ще дойдеш ли?

Джерард погледна към прозореца.

— Имах намерение да рисувам, но светлината не е добра. Ще пояздя с теб.

Вейн вдигна вежди към Хенри.

— Ами ти, Чедуик?

— Всъщност — облегна се Хенри — мисля да поупражнявам страничния си удар. Не искам да губя форма.

Джерард се подхили.

— Последния път извади късмет. Победи Вейн, само защото той не се чувстваше добре.

Не се чувстваше добре ли? Вейн се зачуди дали може да просвети брата на Пейшънс точно колко „не е добре“. И че един сполучлив удар няма да изцери неговата болежка.

— Да, но го бих. — Хенри държеше на своята победа. — Нямам намерение да загубя предимството.

Вейн само се подсмихна, в действителност беше доволен, че Хенри няма да ги придружи. Джерард рядко говореше, докато яздеше, което допадаше повече на настроението му, отколкото дърдоренето на Хенри.

— Едмънд?

Погледнаха Едмънд, който седеше на масата с поглед вперен в празната чиния и си мърмореше нещо под нос. Косата му стърчеше във всички посоки.

Вейн вдигна вежда към Джерард и той поклати глава. Очевидно Едмънд беше приклещен от своята муза и беше оглушал. Вейн и Джерард се приготвиха да станат.

Влезе забързана Пейшънс. Застана до вратата и премигна срещу Вейн. Той остана на мястото си. Джерард също не си тръгна.

Пейшънс се успокои и отиде да си сервира закуска. Беше закъсняла.

— Мини е по-добре — съобщи, докато сядаше. С Вейн се спогледаха. — Спала е спокойно и ме увери, че днес няма нужда от мен.

Хвърли по една усмивка и на Хенри, и на Едмънд, като по този начин все едно съобщението важеше за всички.

Джерард й се усмихна.

— Предполагам, че както всеки ден ще се усамотиш в музикалния салон. С Вейн отиваме да пояздим.

Пейшънс погледна първо Джерард, после впи поглед във Вейн.

И той се втренчи в нея. Пейшънс премигна и взе чайника.

— Всъщност, ако ме почакате малко, ще дойда с вас. Не съм излизала от няколко дни и ми се ще да се поразходя.

Джерард погледна Вейн, който се взираше в Пейшънс с неразгадаемо изражение.

— Ще почакаме — отвърна лаконично той.

* * *

Срещнаха се в двора на конюшнята, както се бяха уговорили.

След като се облече на бърза ръка и излетя от къщата като хала, Пейшънс се подразни, че Джерард още не е дошъл. Вейн беше вече възседнал сивия ловджийски кон. И ездачът, и конят бяха неспокойни.

Пейшънс се качи на дамското седло, хвана юздите и погледна към къщата.

— Къде се губи той?

Вейн сви устни и вдигна рамене.

След три минути, точно когато се канеше да слезе от коня и да отиде да го търси, Джерард се появи. Носеше статива.

— Вижте, съжалявам, но реших да не яздя. — Захили им се. — Събират се облаци и светлината става сивкава, точно каквато ми се искаше да уловя. Трябва да се възползвам, защото ще се промени. — Пак им се усмихна. — Вървете без мен, ще си правите компания.

Хитростта на Джерард беше очебийна. Вейн преглътна една ругатня. Погледна бързо Пейшънс, тя му отвърна с въпрос в очите.

Вейн разбра въпроса, но Джерард стоеше там и чакаше да им помаха. Стисна зъби и посочи входната арка.

— Тръгваме ли?

След кратко колебание, Пейшънс кимна, дръпна юздите и тръгна напред. Вейн я последва.

Докато профучаваха по пътеката покрай развалините, той се обърна назад, Пейшънс също. Джерард им помаха радостно.

Вейн изруга. Пейшънс погледна напред.

По негласно споразумение се отдалечиха от къщата, преди да спрат на брега на Нийн. Реката бавно се носеше между бреговете, обрасли с гъста трева. Покрай брега минаваше отъпкана пътека. Вейн забави хода на жребеца и свърна по пътеката.

Пейшънс подкара кобилата до него. Погледът на Вейн опипа лицето й, фигурата.

Стисна здраво юздата и извърна поглед към тревясалите речни брегове, които не бяха достатъчно официално място за дискусията, която искаше да проведе с нея. Меката трева щеше да бъде като удобен диван. А това беше прекалено съблазнително. Нямаше доверие на себе си, а след случката в музикалния салон, нямаше доверие и на нея. Но тя нямаше никакъв житейски опит, беше невинна. За него нямаше извинение. Освен това мястото беше прекалено открито, а Пенуик често яздеше наоколо. Беше неразумно да спрат до реката. Пък и Пейшънс заслужаваше нещо по-мило от няколко обикновени думи и въпрос, зададен, без да слизат от конете.

Заради Джерард отначало изглеждаше, че ще изтърпи още една сутрин без резултат. Междувременно той и неговите демони изгаряха от нетърпение.

И за Пейшънс идеята да пропилее още една сутрин беше повече от неприятна. За разлика от Вейн, тя нямаше причини да не се възползва от уединението. След като скришно попиваше стойката му на коня, изрази гласно мисълта, която доминираше в ума й:

— Спомена, че имаш брат. Прилича ли на теб?

Вейн я погледна и вдигна вежди.

— Хари ли? — Позамисли се. — Хари има къдрава русо кестенява коса и сини очи… — Бавна усмивка преобрази лицето му. — Да, предполагам, че прилича много на мен. — Загледа Пейшънс похотливо. — Но пък казват, че ние и шестимата си приличаме… от един и същ корен сме, няма никакво съмнение.

Пейшънс пренебрегна мъгливия намек в това обяснение.

— Шестимата ли? Кои шестима?

— Шестимата най-големи братовчеди Синстър — Девил, моя милост, Ричард, той е брат на Девил, Хари, моят брат, Гейбриъл и Луцифер. Родени сме в разстояние на около пет години.

Пейшънс зяпна. Идеята за шестима Вейн беше… А двама от тях се казваха Гейбриъл и Луцифер!

— Няма ли момичета в рода?

— При нашето поколение дъщерите се раждат по-късно. Първородната има близначки — Аманда и Амилия. Те са на по седемнайсет и току-що получиха бойно кръщение в първия си сезон.

— Всички ли живеете в Лондон?

— Част от годината. Къщата на моите родители е на Бъркли Скуеър. Моят баща, разбира се, е отраснал в имението Самършам, херцогската резиденция. За него това е дом. Той и майка ми, всъщност целият род, са винаги добре дошли там, но родителите ми решили да имат свой дом в Лондон.

— Значи за теб там е твоят дом.

Като се загледа в зелените поля, Вейн поклати глава.

— Вече не. Преместих се на квартира преди години, а наскоро си купих къща в Лондон. Когато с Хари навършихме пълнолетие, нашият баща ни отпусна по една значителна сума и ни посъветва да инвестираме в недвижима собственост. — Усмивката му стана още по-топла. — Синстърови винаги са държали да имат земя. Земята дава власт. Девил притежава резиденцията и херцогството, които осигуряват стабилност на семейното богатство. Той се грижи за земите, а ние трупаме активи.

— Спомена, че брат ти има стопанство за расови коне.

— До Нюмаркит. Това поприще си избра Хари. Когато става въпрос за коне, той е истински вълшебник.

— Ами ти? — Пейшънс вирна глава с очи, приковани в лицето му. — Какво е твоето поприще?

Вейн се захили.

— Хмел.

Пейшънс премигна.

— Хмел ли?

— Жизнено необходима съставка за подобряване на вкуса и избистряне на бирата. Притежавам имението Пембъри близо до Търнбридж в Кент.

— Хмел ли отглеждаш?

Усмивката на Вейн стана иронична.

— Също ябълки, круши, череши и царски лешници.

Пейшънс замръзна на седлото и го зяпна.

— Ти си фермер.

Едната му кестенява вежда се повдигна.

— Между разни други неща.

Пейшънс вече познаваше реакциите му и като забеляза блясъка в очите му, се въздържа да изкаже съмнение.

— Опиши ми имението.

Вейн се съгласи, доволен, че поемат в тази посока. След кратко описание на овощните градини, на полята над кентските гори, се спря на самата къща… къщата, където щеше да я заведе.

— Двуетажна от сив камък, с шест спални, пет приемни, както и обичайните удобства. Не прекарвам много време там… трябва да се обзаведе наново.

Тонът му беше високомерен и с удоволствие забеляза у нея интерес, макар и доста слаб.

— Хм — беше нейният коментар. — Колко далеч…

Млъкна и погледна нагоре. Втора капка дъжд пльосна на носа й. С Вейн изругаха в един глас.

Събираха се кълбести облаци, тъмносиви и заплашителни. Само след минути щеше да рукне проливен дъжд.

Заоглеждаха къде да се скрият. Вейн забеляза покрива от сиви пясъчници на стар плевник.

— Ето, там. До брега. — Пак погледна небето. — Може и да успеем.

Пейшънс вече беше пришпорила кобилата. Вейн я последва на известно разстояние, за да не започне да хвърля къчове. Изтрополиха по пътеката. И небето боботеше. Дъждът ги застигна и по гърбовете им заплющяха едри капки. Вратите на плевника, сгушен в една падина встрани от пътеката, бяха затворени. Пейшънс едва успя да спре изплашената кобила пред вратите. Конят на Вейн веднага му се подчини и той скочи на земята. Поведе го за юздите и отвори вратата. Пейшънс подкара кобилата вътре и Вейн ги последва.

Щом влязоха, пусна юздите и се върна до вратата. Захлопна я и в този момент изтрещя гръмотевица, а небесата се продраха. Заваля като из ведро. Вейн погледна към покрива и Пейшънс, все още на седлото, също погледна нагоре. Дъждът барабанеше върху стария покрив.

Вейн разтърси рамене и примижа в сумрака.

— Явно не е изоставен. Покривът изглежда здрав. — Очите му се приспособиха към мрачината и той направи крачка напред. — Покрай стените има прегради. — Свали Пейшънс от седлото. — Да завържем там конете.

Пейшънс кимна. Поведоха конете към преградите. Докато Вейн ги разседлаваше, Пейшънс проучваше обстановката. Откри стълба към сеновала. Погледна Вейн. Той още се занимаваше с конете. Подбра полата си и се заизкачва, пробвайки всяка стъпенка. Но стълбата беше здрава. Общо взето плевникът беше в добро състояние.

Стигна най-горе и се огледа. Беше пълно със сено, една част на бали, друга разпръснато. Подът беше от дървени трупи. Пейшънс спусна полата си и я приглади. След това отиде до отвора, през който се прехвърляше сеното. Беше затворен с капаци, за да не влиза дъжд. Вдигна резето и надникна навън. Отворът гледаше на юг. Успокои се, че няма да навали вътре и отвори капаците. Нахлу мека сивкава светлина. Въпреки дъжда, може би заради ниско падналите облаци, беше топло. Виждаше се реката, шибана от вятъра и дъжда, ливадите с меки склонове и целият пейзаж, леко прибулен, действаше успокоително. Пейшънс се огледа и вдигна вежда.

Следващият й урок с Вейн много закъсня; макар че музикалният салон беше за предпочитане и сеновалът щеше да свърши работа. С такива камари сено нямаше причина да не им бъде удобно.

Долу Вейн се бавеше, колкото е възможно повече, но дъждът не показваше признаци, че ще спре. Не че го очакваше, след като видя как се заоблачи. Знаеше, че часове ще прекарат тук. Когато не остана какво повече да прави, избърса ръцете си със сено, дръпна здраво въображаемите си юзди и се заизкачва към Пейшънс. Зърна я, когато изчезна в сеновала. Стигна почти до горе и огледа се и изруга наум.

Подушваше отдалеч неприятностите.

Тя се обърна, усмихна му се и елиминира всяка възможност за малодушно оттегляне. Беше седнала в средата на голям куп сено, меката светлина я заливаше и тя се усмихваше подканващо, тялото й изпращаше чувствени импулси, към които той беше вече твърде възприемчив.

Като пое дълбоко дъх, Вейн изкачи последното стъпало и стъпи на пода. С всички признаци на характерното си хладно и властно поведение, пристъпи към Пейшънс.

Тя подкопа защитата му, като се усмихна още по-подканващо и протегна ръка към него. Той инстинктивно я хвана, а себе си мислено обузда.

Изражението му беше безстрастно, погледна я в очите, светлокафяви, топли и примамливи, и се опита да намери начин да й каже, че това е лудост. Че след онова, което се разгоря помежду им, да седят в куп сено, е опасно. Че повече няма да може да отговаря за поведението си и за обичайното си самообладание, за хладната си сдържаност, въпреки огъня, който го изгаряше. Но нито една дума не му дойде наум, не беше способен да признае подобна слабост. Въпреки че беше самата истина.

Пейшънс не му даде време да се бори със съвестта си, момичето го теглеше към себе си. Отникъде не му хрумна извинение и като въздъхна вътрешно, хвана в железен юмрук юздите на своите демони и потъна в сеното до нея.

Все още можеше да извади от ръкава си един-два фокуса. Преди тя да се обърне към него, той я прегърна и я привлече с гръб към себе си, за да се наслаждават заедно на гледката.

На теория беше мъдър ход. Пейшънс се отпусна до него, топла и доверчива… но само възбуди усещанията му по хиляди начини. Нейната мека плът напрегна мускулите му; извивките й прилегнаха по мярка към неговите, към прегръдката му, призоваха демоните му. Пое дъх да се успокои и ароматът на парфюма й го изпълни, фино провокирайки го, съблазнявайки го.

Той беше обгърнал кръста й и тя сложи ръце върху неговите. Дъждът навън се лееше; в сеновала се разгаряше пожар. Вейн стисна зъби и поведе битка да издържи.

Може би щеше да успее, ако тя не беше се извърнала към него без предупреждение. Първо устните й се озоваха на милиметри от неговите, след това цялата се извъртя. Той я прегърна по-здраво, но беше твърде късно.

Погледът й беше прикован към устните му.

Отчаянието може да принуди дори най-силния мъж да умолява.

— Пейшънс…

Тя го прекъсна, като докосна устни с неговите.

Вейн се помъчи да я отблъсне, но в ръцете му не беше останала сила, не и за този ход. Вместо това щеше да я притисне до болка в прегръдките си, но се въздържа. Въздържанието му не доведе доникъде, понеже в следващата секунда потънаха в сеното, което се слегна от тежестта им. Оказаха се в почти хоризонтално положение, при което тя беше почти просната върху него. Вейн стенеше вътрешно.

Устните му бяха разтворени и тя го целуваше, и той я целуваше. Като се отказа от своята акция срещу неизбежното, Вейн се съсредоточи в целувката. Постепенно си върна контрола, смътно съзнавайки, че тя с абсолютна готовност му отстъпи юздите. Но тази малка победа го окуражи; напомни си, че е по-силен, безкрайно по-опитен, и че в това поприще години наред с успех е въртял на пръста си много по-обиграни от нея жени.

Владееше се напълно.

Думите се въртяха в главата му като молитва, докато се претъркулваше върху нея. Тя прие промяната на позициите с радост, без да престава да го целува. Вейн впи устни в нейните, като се надяваше по този начин да задоволи нарастващата му потребност. Обгърна с длани лицето й и още по жадно й се нахвърли. Тя му отвърна и плъзгайки ръце под жакета му, го отметна встрани и го съблече.

Ризата му беше от най-фин лен и ръцете й го изгаряха през тъканта.

Съкрушителната битка беше кратка и Вейн я загуби, преди да го осъзнае, и след това не беше в състояние да осъзнава каквото и да било, освен че под себе си има жена, както и яростният прилив на желание и потребността да го задоволи.

Тя се извиваше леко под него. Когато разкопча жакета й и сложи ръка на гърдите й, тя само въздъхна и го зацелува още по-настоятелно.

От милувката гърдите й се надигнаха, зърната й станаха като пъпки. Ахна, когато той ги стисна, и се изви към него, когато ги погали. Изстена, когато ги масажира.

Миниатюрните копчета на блузата й веднага излязоха от илиците, панделките на долната риза се развързаха само с едно дръпване. И след това нежната плът изпълни ръката му. Кожата като мека коприна го подразни, пламналата й плът го възбуди докрай, нея също.

Когато откъсна устни от нейните, за да огледа богатството, което беше пленил, очите й го проследиха, проблясвайки изпод натежалите й клепачи. Проследиха го и когато сведе глава над гърдите й. Засмука едната, после другата и тогава тя затвори очи.

Следващото накъсано стенание, което изпълни сеновала, беше първата нота от симфония, която аранжираше той. Тя искаше още и той й го даваше, отмятайки блузата и смъквайки долната риза, за да разголи гърдите й в меката сива светлина, и те станаха изцяло обект на вниманието му.

Тя тръпнеше, също както си я беше представял в мечтите си, страстна, обезумяла от желание. Малките й ръце шареха по цялото му тяло, проучваха го, галеха го.

И тогава най-после осъзна, че за контрол и дума не може да става. Не беше му останала и капчица сила да се съпротивлява, тя му я бе отнела и унищожила. А у нея със сигурност нямаше ни най-малко желание да се владее. Това до болка стана ясно, когато тя задъхано, с подпухнали устни, привлече главата му и започна ненаситно да го целува.

Тя се надигна, тялото й погали неговото със скандална настоятелност — най-древният метод за прелъстяване, който жените знаеха. Тя го искаше и, бог да му е на помощ, той също. Веднага.

От желание тялото му беше сковано, напрегнато и натежало. Трябваше да я обладае, да се плъзне в тялото й и да намери успокоение. Копчетата на полата й бяха на гърба и той вече ги разкопчаваше. Твърде дълго чака, за да проговори и да поиска ръката й официално. В момента му беше трудно да оформи подходящото изречение, но беше длъжен да опита.

Откъсна се от устните й със стон. Подпря се на лакът и почака тя да отвори очи. Когато миглите й потрепнаха, пое много дълбоко дъх, но това се оказа безрезултатно, когато зърната й опряха в голите му гърди. Той потрепери… тя се разтрепери, трепетът мина през корема й до бедрата. Въображението му веднага се съсредоточи върху мястото между дългите й крайници.

Вейн затвори очи, опита се да сложи преграда на въображението си и да каже каквото имаше да казва.

Но вместо това чу нейния глас, ясен и нежен като на сирена, магически шепот в натежалата атмосфера:

— Покажи ми.

Думите звъннаха като сребърни камбанки. В същия миг Вейн почувства как тя плъзга пръстите си и нежно обхваща пениса му. Тази възбудителна ласка го накара да сдържи с всички сили яростния импулс грубо да я обладае начаса. Тя изглежда не го съзнаваше и продължи с милувката, изпепелявайки и последните остатъци от волята му.

— Научи ме — прошепна тя и дъхът й погали страната му. — На всичко.

Ако изобщо имаше съпротивителни сили, тези две кратки думи ги пометоха, заедно с предпазливостта и самообладанието. Изисканото благородство на джентълмена се изпари, нямаше и следа от фасадата му, остана само завоевателят.

Искаше я с всяка фибра на тялото си. И тя го искаше. Думите бяха излишни.

Вече имаше значение само начинът, по който ще се слеят. След като крайната му победа беше осигурена, неговите демони, онези, които го подтикваха, бяха готови да проявят таланта си и да постигнат триумф по най-задоволителен начин. Никакво въздържание, само целенасочено действие.

Пейшънс го почувства в дръзката ласка върху гърдите си, в целувката, и с радост го прие. Прилепи се още повече до него, вкопчи се в гърба му, после плъзна ръце към гърдите му и започна жадно да ги опипва.

Искаше да разбере и да научи всичко веднага. Силното желание да изживее онова, за което всички жени копнееха, беше я обхванало и сега я поглъщаше. Подтикваше я, докато се извиваше към него и отвръщаше на ласките му, на целувките.

Той целия гореше от възбуда. Тя искаше да го притегли към себе си, да облекчи възбудата му, която обхващаше и нея. Искаше да му се отдаде, да го приеме в тялото си.

Беше наясно със себе си, знаеше какво иска. Да се почувства удовлетворена, да разбере какво означава физическата близост.

Затова нямаше нищо, което да помрачи удоволствието от момента и от неговите ласки. Отдаде се с радост на трепета, докато той смъкваше кадифената й пола и докато я разстилаше, за да й направи мека постеля. Бухналата й фуста беше смъкната по същия начин и послужи за чаршаф под раменете й. Не изпитваше никакъв срам, устните му бяха върху нейните, когато я гушна до себе си, след като съблече и долната й риза.

От ръцете му научи какво означава безумно удоволствие. Те бяха силни и умели, завладяваха я, очертаваха всяка извивка, всяка нежна трапчинка.

Той плъзна едната си ръка под талията й и обхвана дупето й. Притисна го, погали го, прониза я трескава възбуда, която се насъбра в корема й, оросявайки кожата й със ситни капчици. Той плъзна ръката си още по-надолу, по цялото бедро, до коляното, след това я прекара отпред до чувствителната гънка, а когато я докосна с пръст, Пейшънс се разтрепери и изведнъж остана без дъх.

И тогава той разтвори бедрата й, нежно и решително, за да ги обсипе от вътрешната страна с ласки. Само докосваше леко устните й, за да възприема тя всеки допир, всяка пламенна реакция. Да изпита вълнението, силната и едва сдържана страст, която и двамата изпитваха.

После плъзна ръката си още по-високо, за да погали плътта, която никога преди не беше галена, никога преди не беше докосвана от мъж.

Усещането беше толкова мощно, че я разтърси и я изпълни със сладостно предчувствие. Потънала дълбоко в сеното, Пейшънс простена, разпери още повече бедрата си и тогава ласките станаха по-енергични, по-целенасочени, по-интимни и по-възбудителни.

Меките гънки бяха хлъзгави и той ги разтвори. Умелите му пръсти напипаха някаква точка, пъпка от плът, и удоволствието я прониза като стрела. Проникна дълбоко в нея, горещо и трайно. Тя прекъсна целувката им и той не се възпротиви, но продължи да гали мекотата между бедрата й. Пейшънс дишаше повърхността и учестено и се мъчеше да повдигне клепачите си.

Когато отвори очи, го видя, изразът му беше съсредоточен, страстен и той се взираше в пръстите си, които я галеха. После единият се плъзна по-надълбоко.

Звукът, който се изтръгна от нея, беше по-скоро писък, отколкото стенание. Той я погледна, очите му потънаха в нейните. Тя чувстваше натиска между бедрата си и пръста му, който нежно, но настоятелно проникваше по-навътре.

Тя изохка отново и затвори очи. Той продължи да прониква още по-дълбоко.

След това я погали там, където беше влажна и гореща, изгаряща от желание. Изгаряща от страст. Страст, която той възбуди, умело и бавно, обсипвайки с ласки свръхчувствителното, горещо място.

Пейшънс простена разтреперано и почувства, че се разтапя, че се рее.

Вейн я чу, усети трепета й и се усмихна вътрешно с лека студенина. Тя подлагаше на изпитание неговите демони до краен предел; до този момент повечето жени, неизпитвали любовната игра, щяха да са стигнали до лудост и да го умоляват да ги обладае. Но не и Пейшънс. Тя ще го остави да я разголи и да й разкрие всички тънкости без всякаква моминска свенливост. Както изглежда се наслаждаваше да се извива под него, както той се наслаждаваше да я възбужда. И сега, когато дори врели и кипели дами можеха да се огънат, тя приемаше всички негови изобилни ласки, и искаше още.

И той й даваше още, учеше я по най-интимен начин, изпълваше мъжките си сетива с нейните женски тайни. Бавно я поведе към още по-силни изживявания, завъртайки колелото на мъчението с майсторска лекота.

Но тя пак не се предаде. Охкаше, стенеше, извиваше се и жадното й тяло умоляваше за още. Нейната потребност не беше като на дамите, с които беше свикнал. Колкото повече й разкриваше, толкова повече тя разбираше и приемаше. Пейшънс беше по-възрастна, по-зряла, по-сигурна в себе си. Осъзна, че не беше невинна девственица, както я беше определил. Беше достатъчно просветена, за да знае какво правят, и да вземе решение.

Точно това беше различното. Нейният характер и последиците от него. Тя беше открита и честна, сигурна, свикнала да се възползва от всяко изживяване, което й поднася животът. Да къса и да си избира от плодовете на дървото на живота. И си беше избрала. Точно това и точно него.

Именно това беше различното.

Вейн се загледа в нея, в лицето й, леко поруменяло от желание, в очите й, проблясващи със златисти искрици под тежките клепачи. И дъхът му секна.

От непреодолимо желание да я има, да бъде негова.

С тиха ругатня се отдръпна от нея и съблече жакета и ризата си. Ботушите му отнеха цяла минута, като междувременно изгаряше от нетърпение. След това се изправи, за да събуе брича си. Тя лежеше в сеното гола, с разперени крака и ръце, и мълчаливо го чакаше. Едва се сдържаше.

Гърдите й се издигаха и спускаха бързо, нежната й кожа беше порозовяла.

Гол и възбуден докрай, той се обърна към нея.

На лицето й, напомнящо сластолюбивите женски образи на Фрагонар, не се проявиха никакви признаци на шок. Плъзна поглед надолу по тялото му, после към лицето му.

Протегна ръце. Към него.

Вейн отиде при нея, покри я с тялото си, взе устните й, после — бавно и леко се приготви да влезе в нея. Тя беше гореща и тясна. Напрегна се, когато докосна химена й. И изкрещя, когато с един умел тласък го разкъса. Той застина за един дълъг, болезнено напрегнат момент, после тя се отпусна. Инстинктът му взе връх и с един мощен тласък влезе дълбоко в нея и тя стана негова.

Юздите му се скъсаха и неговите демони се развилняха. Владееха и него, и нея в безумно съвкупление.

Нито мисъл, нито разум останаха в главата й, само усещания, докато Пейшънс се отдаваше на страстта. Всичко беше ново, неизпитвано и се отпечатваше у нея в претоварените й сетива, и въпреки това тя откликваше на поредния трепет и интимност, решена да не пропусне нищо, да изживее докрай акта.

Да опознае цялото удоволствие от тялото му върху своето, силните му гърди, чиито косъмчета гъделичкаха чувствителните й зърна и нежните й гърди. Да ликува заради усещането дълбоко вътре в себе си, което я завладяваше. Да изпита с всеки дъх, с всяка конвулсия силата, с която ритмично влизаше в нея. Да се чувства уязвима в своята голота, от тежестта върху слабините си, от сляпото желание, което я подтикваше. Да се наслаждава на възбудата, безсрамно разгорещена, еротична, набъбваща и пленяваща я. Тя й се отдаваше храбро, жадно и съзнателно.

Екстазът я изпълни и тя пламенно го сподели с устните си, с благоговейно ласкавите си ръце, с цялото си тяло.

Той също споделяше своя екстаз и тя дълбоко го чувстваше.

Каквото и да пожелаеше той, тя му го даваше, за каквото и да жадуваше тя, той й го доставяше. Уста в уста, гърди до гърди, нейната тръпнеща мекота, обгръщаща неговата ерекция.

Като се надигна и се подпря с ръце, Вейн със стон се отдръпна от нея. После пак се изтласка, наслаждавайки се на всеки милиметър гореща плът, която го обграждаше. След това замря за малко, за да почувства нейното пулсиране, преди да се отдръпне и после пак да влезе дълбоко в нея. И отново, и отново.

Задоволявайки себе си… и нея.

Тя се извиваше под него, разпалена и настоятелна. Никога не беше виждал нещо по-красиво от нея, както беше запленена от страстта. Тя се повдигаше и се извиваше, отмяташе глава от една на друга страна, докато се мъчеше да стигне до края. Той влезе дълбоко в нея, но нея все още възпираше, защото можеше да изпита и по-дълбок екстаз, също и той.

А искаше и да я гледа, така прелестно необуздана, така чаровно разюздана, докато го приемаше в себе си и го задържаше, докато му се отдаваше за пръв път в живота си. От гледката дъхът му секна. Щеше да я има отново, много пъти, но нито един нямаше да бъде така емоционално наситен като този миг.

Усети, когато наближи кулминацията при нея, когато силното напрежение щеше да избухне и остави тялото си на естествените му реакции, които ги доведоха до пълното изживяване на акта. И най-после той видя как я понесе нейната екзалтация, когато желанието се трансформира и превърна утробата й в топло, плодовито гнездо за неговото семе.

Като стисна зъби, се сдържа в последната секунда и видя как тя свършва. Видя лицето й, изопнато от страст, как омеква; почувства дълбоко в нея конвулсиите й. С тиха въздишка тя се отпусна под него. Изражението й беше на ангел, изживяващ възторга на божественото.

Вейн почувства, че повече не може да се сдържа. Затвори очи и се отдаде на изживяването и на нея.

* * *

Беше повече… много повече, отколкото беше очаквал.

Пейшънс спеше свита на кълбо до него, завита с полата и фустата, а той лежеше в сеното и се опитваше да се пребори с тази реалност. Не се мъчеше да си я обясни, понеже му беше ясно само едно — нито една жена никога не беше се държала по този начин.

По тази причина, когато възприятията му се проясниха, не беше изненадан, че за пореден път е бил в плен на непреодолимо желание.

Но не същото, което определяше поведението му през последните няколко дни и което тя току-що задоволи по незабравим начин, а желание, свързано с непреодолим импулс тя да бъде негова на всяка цена.

Негова съпруга.

Седемте букви на тази дума винаги го караха да се стряска. Но нямаше намерение да противоречи на съдбата… на онова, което чувстваше, че е правилно.

Тя беше единствената за него. Ако изобщо се оженеше, трябваше да е за нея. Образът й с техния син на ръце, възпроизведе мигновен ефект върху него. Изруга под нос.

Мисълта засили процеса и той се почувства ужасно неудобно. Скръцна със зъби и се опита да мисли за нещо друго.

По някое време Пейшънс изплува от съня. Събуди се както никога досега в море от щастливо удоволствие, с ум, забулен от дълбоко чувство на радостен покой. Крайниците й бяха отмалели, тялото й преситено, хармонично. Лежеше на една страна, обгърната от топлина. Вейн лежеше по гръб, тя беше се прилепила до тялото му като към спасителна скала. Навън дъждът беше престанал, но от стрехите още се стичаха капки. Вътре тяхната топлина ги обгръщаше, сякаш бяха на небето.

Той й показа пътя към тази благодат. Още витаеше във възхитителна наслада. Пейшънс се усмихна. Едната й ръка беше върху гърдите му и тя долавяше под дланта си как сърцето му бие, силно и ритмично. А нейното сърце се преизпълни с радост.

Чувството, което я прониза, беше по-силно отпреди, като че ли я обля златисто-сребриста светлина, беше толкова красиво, че сърцето я заболя и се просълзи.

Пейшънс стисна очи. Била е права в настоятелното си желание да знае, била е права да поеме по този път. Нямаше значение какво ще се случи, тя ще запази дълбоко в себе си този момент като нещо безценно, както и всичко, което я доведе тук. Без съжаления. За нищо на света.

Той погледна Пейшънс, тя него и му се усмихна още по-нежно, после затвори очи и се сгуши до него.

— М-м-м… хубаво.

Хубаво ли? Като се взря в лицето й, в усмивката й, Вейн почувства някакъв трепет в гърдите си. После престана. Бъркотията от емоции в душата му изобщо не беше хубава. Разтърсваше го и заради тях се чувстваше уязвим. Приглади назад златисто медената коса на Пейшънс и пръстите му се заплетоха в сплъстените кичури. Започна да маха фуркетите й.

— Като се оженим, ще се чувстваш „хубаво“ всяка сутрин. И всяка нощ.

Беше зает с косата й, затова не забеляза ужаса в очите на Пейшънс, когато слисано го погледна. Не видя как от ужас пребледня. Когато се обърна към нея, тя го гледаше вторачено с неясно изражение.

Вейн се намръщи.

— Какво има?

Пейшънс пое разтреперано дъх и отчаяно се помъчи да си събере ума. Облиза устните си, след това се взря в лицето на Вейн.

— Женитба. — Трябваше да замлъкне, преди да събере сили да продължи: — Не си спомням да сме обсъждали този въпрос.

Гласът й беше равен, безизразен.

Вейн се намръщи още повече.

— Обсъждаме го сега. Имах намерение да говорим по-рано, но както добре знаеш, опитът ни за разумен разговор нямаше голям успех. — Той освободи и последния кичур от нейната коса, разреса я с пръсти и я приглади назад. — И така. — Потърси отново погледа й и вдигна хладно вежда. — За кога да я определим?

Пейшънс го зяпаше. Лежеше гола в прегръдките му, тялото й беше така задоволено, че едва се помръдваше, а той изведнъж, без всякакво предупреждение, искаше да обсъждат сватба. Не, не само да обсъждат, ами направо да определят дата.

Златистата светлина изчезна, изместена от арктически студ. По-сковаващ от неприветливата сивота навън, от вятъра, който се надигна. Обхвана я смразяваща паника, от която кожата й настръхна. Почувства допира на хладна стомана, скобите на капан, който бавно и сигурно щракваше.

— Не.

Събра всичките си сили и се притисна до гърдите на Вейн. Затвори очи, за да не гледа голотата му, и се напрегна да стане. Никога нямаше да успее, ако той не беше благоволил да й помогне.

Вейн я гледаше вторачено, като че ли не можеше да повярва на ушите си. Помъчи се да отгатне мислите й, след това сивите му очи потъмняха. Лицето му стана безизразно.

— Какво означава „не“?

Стоманеният му акцент накара Пейшънс да потрепери. Като се извърна настрана, взе ризата си и я облече.

— Никога не съм имала намерение да се омъжвам. Ни най-малко.

Невинна лъжа, но позиция, която беше по-лесно да защити, отколкото откровената истина. Бракът никога не е бил номер едно в нейния дневен ред, а брак с елегантен джентълмен никога не е фигурирал в плановете й. Брак с Вейн беше просто невъзможен… още повече след изминалия час.

Чу зад себе си гласа му, хладно изискан.

— И така да е, помислих си, че заниманията през последния час предполагат промяна на намеренията ти.

Пейшънс завързваше панделките на долната си риза и със стиснати устни поклати глава.

— Не искам да се омъжвам.

Той изсумтя иронично.

— Всички млади дами искат да се омъжат.

— Не и аз. Пък и не съм толкова млада — завърши Пейшънс, обувайки чорапите си. Обърна се и взе фустата си.

Чу как Вейн въздъхна.

— Пейшънс…

— Да побързаме, цяла сутрин ни няма. — Изправи се и облече фустата. Чу зад себе си как сеното прошумоля, докато той ставаше. — Ще се разтревожат, ако не се върнем за обед.

Взе полата си и докато я изтръскваше, се обърна, използвайки я за прикритие. Не се осмеляваше да погледне право към него… все пак беше още гол… но пак можеше да го зърне с крайчеца на окото си, и да се предпази да не я докосне. Да не я сграбчи.

Ако я сграбчи, нейната съмнителна, доста колеблива решителност ще се разпадне… и капанът ще щракне. Още чувстваше ръцете му върху кожата си, отпечатъкът на тялото му върху своето. Чувстваше възбудата му в себе си.

Навлече нервно полата си.

— Нямаме време за пилеене.

Докарана почти до лудост, огледа пода за жакета си. Беше до неговия брич.

Съзнаваше, че Вейн стои прав, гол, с ръце на кръста и намръщено я наблюдава. Взе жакета си и метна брича към главата му.

Той го хвана, преди да го удари. Присви още повече очи.

— Хайде — подкани го тя. — Ще изведа конете.

След това се спусна към стълбата.

— Пейшънс!

Тонът му би трябвало да стресне разпасани, пияни войници. Но не оказа видимо въздействие върху Пейшънс, което възмути Вейн. Тя изчезна надолу по стълбата, сякаш нищо не беше казал.

Остави го… абсолютно възмутен… и сам.

Оплеска работата. Съвсем я оплеска. Ядоса Пейшънс, засегна я… тя имаше право да се чувства така. Неговото предложение… ами, дори не го направи; вместо това се опита да го избегне и най-безочливо да я накара да се съгласи, без да я помоли за ръката й.

Не сполучи. И сега тя беше ужасно разгневена.

Нито за миг не й повярва, че не иска да се омъжи, просто това е било първото обяснение, което й е дошло наум, но твърде неубедително.

Като ругаеше неспирно, което беше единственият начин да излее гнева си, набързо се облече. Ще се опита да избегне обяснението в любов, което знаеше, че трябва да направи… и като последствие всичко щеше да бъде десет пъти по-трудно.

Страшно разгневен, обу ботушите, грабна жакета си и се запъти към стълбата.

Сега ще се наложи да моли.