Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (7)

Седма глава

По-късно същата вечер Пейшънс крачеше напред-назад пред камината в своята спалня. Къщата беше замряла. Всички обитатели се бяха оттеглили да спят. Тя не можеше да спи; дори не си беше дала труд да се разсъблече. Нямаше смисъл, й без друго осъмваше, без да затвори очи. Беше много изморена от липсата на сън, но…

Мислите й бяха изцяло завладени от Вейн Синстър. Той контролираше вниманието й, разсъдъка й, изключвайки всичко останало. Беше забравила, че има супа пред себе си, беше се опитала да пие чай от празна чаша.

— Всичко е заради него — съобщи на Мист, която седеше като сфинкс на креслото. — Как да се държа разумно, след като прави такива изявления?

Заяви, че ще станат любовници, че я желае именно като любовница. Пейшънс забави темпо.

— Любовница каза… не любима. — Сви вежди срещу Мист. — Има ли някаква разлика?

Мист не отделяше очи от нея.

Пейшънс направи гримаса.

— Вероятно няма.

Сви рамене и продължи да кръстосва стаята.

След всичко, което Вейн каза и направи, опитът й по най-категоричен начин показваше, че трябва да го избягва. Да преустанови всякакви връзки с него. Все пак… Спря и се загледа в пламъците.

В действителност нищо не я заплашваше. Тя е последната жена, която би постъпила безразсъдно заради джентълмен като Вейн Синстър. Може би е грижовен по някакъв начин, може би е привлекателен дотам, че да не мисли за нищо друго, когато е до него, но никога няма да забрави какъв е. Неговата външност, маниери, поведение, онзи негов опасно мъркащ глас, всичко това я държеше нащрек. Не, нищо не я заплашваше. Той нямаше да успее да я прелъсти. Нейната дълбока антипатия към елегантните джентълмени ще я пази от него.

Което означаваше, че може безнаказано да задоволи любопитството си към тези странни усещания, които той подбужда понякога съзнателно, понякога очевидно несъзнателно. Никога не беше изпитвала нещо подобно.

Искаше да разбере докъде водят и може ли да изпита нещо повече.

С дълбока бръчка между веждите сновеше напред-назад и формулираше доводите си. Познанието й за телесната природа беше изключително ограничено. Сама беше се ограничавала. Никога преди не беше имала ни най-малко влечение дори да целуне някой джентълмен. Или пък да разреши на някой джентълмен да я целуне. Но целувката, която сподели с Вейн, истинска, вълнуваща и дълга, показа извън всякакво съмнение, че той беше майстор в тази сфера. При неговата репутация не беше очаквала нищо по-различно. Едва ли имаше по-голям майстор, от когото да се научи.

Защо да не се възползва от ситуацията и да попие малко знания… естествено, в границите на допустимото. Може би не знаеше къде са неговите граници, но своите знаеше докъде се простират.

Беше в безопасност. Знаеше какво иска и докъде да стигне.

С Вейн Синстър.

Перспективата занимава мислите й почти целия следобед и цялата вечер. Беше изключително трудно да не гледа постоянно високата му стройна фигура, ръцете с дълги пръсти, и устните, които все повече я омагьосваха.

Пейшънс се намръщи и продължи да снове напред-назад.

Вдигна поглед, когато стигна до края на траекторията, по която сновеше. Още не беше спуснала пердетата. Отиде до прозореца и посегна да ги дръпне… в тъмнината проблесна светлина.

Пейшънс замръзна и се загледа. Светлината беше съвсем ясна — топка, светеща през мъглата, която обгръщаше развалините. Залюля се, после се премести. Без да се бави повече, взе от гардероба една пелерина и се затича към вратата.

Меките й пантофки не вдигаха никакъв шум, докато тичаше по застланите с килим стълби. Единствената свещ, която гореше в предния коридор, не осветяваше галерията. Пейшънс не се спря. Понесе се в тъмнината към задната врата.

Резетата бяха спуснати. Издърпа ги и отвори вратата. Мист се стрелна навън. Пейшънс излезе и затвори вратата. След това се извърна и впи поглед в гъстата мъгла пред себе си. Импулсивно направи няколко стъпки и спря. Потрепери, загърна раменете си с пелерината и завърза връзките на яката. Погледна назад. Напрегна очи, но успя да различи стените на къщата, прозорците на партера и тъмнеещото се петно, където е вратата.

Пак се обърна към развалините. Нямаше и помен от светлинката, но призракът, който и да беше, не би могъл да стигне до къщата, дори да си е осветявал пътя, не и преди тя да излезе.

По всяка вероятност беше още тук. Пейшънс направи още няколко предпазливи стъпки. Мъглата ставаше все по-гъста и по-студена.

Тя се загърна още по-плътно с пелерината, стисна зъби и продължи напред. Опитваше се да си представи, че върви в ясен слънчев ден, че знае къде точно се намира. След това първият от повалените камъни, разпръснати по ливадата, изникна от мъглата. Гледката беше позната и успокоителна.

Вече по-сигурна, пое дъх и закрачи по-нататък, избирайки внимателно пътя си сред прекатурените камъни.

Над ливадата мъглата беше по-плътна; докато наближаваше развалините, мъглата се разреди достатъчно, за да различи очертанията на останките, което й подсказа докъде е стигнала. Серпантини от студена, влажна и плътна мъгла се виеха около изронените арки. Носещите се талази ги закриваха, после арките се появяваха, след миг пак изчезваха от погледа.

Всъщност нямаше вятър, но едва доловим, протяжен звук сякаш шептеше между развалините, като че ли беше стенанието на отминалите векове.

Щом стъпи на покрития с лишеи плочник на вътрешния двор, почувства, че я обгръща нещо зловещо. Талази непроницаема мъгла се увиваха около нея. Протегна едната си ръка, напипа нисък зид, останка от някогашното монашеско спално помещение. Тръгна покрай зида, но изведнъж стигна до широка пролука, от която се минаваше в покрит с плочи коридор. Той водеше към манастирската трапезария; едната й пантофка се подхлъзна върху изронената зидария. Сподави едно изохкване и прескочи в коридора.

Там се сблъска с един мъж.

Отвори уста да изпищи, но една яка ръка притисна устните й, друга обви здраво талията й. Озова се притисната до силно тяло.

Пейшънс се отпусна, паниката й се изпари за миг. На двайсет километра околовръст имаше само едно такова тяло, към което в момента беше залепена.

Махна ръката на Вейн от устата си. Пое дъх да заговори, разтвори устни…

Той я целуна.

Когато най-накрая престана, само отдръпна едва-едва устните си от нейните и промълви:

— Тихо, мъглата е добър проводник на звука.

Пейшънс се окопити и прошепна:

— Видях призрака, имаше светлина, която се носеше насам-натам.

— Мисля, че е фенер, но изчезна.

Устните му отново докоснаха нейните, прилепиха се и не бяха студени. Бяха топли, той целият беше топъл — оазис от топлина в студената нощ. Пейшънс потуши внезапния импулс да се сгуши до него.

Когато следващия път той се отдръпна, тя все пак успя да попита шепнешком:

— Как мислите, ще се върне ли?

— Кой знае? Ще почакам още малко.

Възбудителното му дихание погали устните й, след което милувката стана още по-осезателна.

На Пейшънс й се зави свят.

— Може би и аз ще почакам.

— Хм.

След минути, неизвестно колко, докато си поемаше дъх, Вейн подхвърли:

— Знаете ли, че котката ви е тук?

Пейшънс нямаше представа дали Мист я е последвала.

— Къде е?

— На камъка от лявата ви страна. Вероятно вижда по-добре от нас дори в мъглата. Трябва да я държим под око… предполагам, че ще изчезне, ако призракът се върне.

Да я държи под око. И как да стане, докато той я целуваше.

Пейшънс се сгуши още повече до топлите му гърди. Той я прегърна през талията под пелерината. Притисна я здраво до себе си и тя се озова в плен, почувства се много уютно между него и старата стена. Едната му ръка я пазеше от камъка, тялото му от нощта. Пейшънс го усети с цялата му сила до своето, усети натиска на гърдите му до своите, слабините му до корема си, неговите яки бедра до своите нежни бедра.

Устните му отново намериха нейните, той я притисна така, сякаш искаше да нагоди нейните извивки към своите. Пейшънс почувства как пламва, почувства и неговия плам. Нямаше никаква опасност да се простудят.

Мист изсъска.

Вейн вдигна глава и застана нащрек.

След развалините се мярна светлина. Мъглата беше се сгъстила още повече и не беше ясно къде е фенерът. Върху изронените камъни отскочиха отражения. Само след миг установиха къде е източникът на светлината.

Беше някъде зад някогашната галерия с колони.

— Стой тук.

Вейн се отдръпна и я остави до стената. После изчезна, сля се с мъглата като привидение.

Пейшънс преглътна възмущението си. Огледа се и веднага забеляза Мист, която се отдалечаваше след Вейн, като я остави съвсем сама.

Поразена, Пейшънс се загледа след тях. Някъде натам, фенерът на призрака още светеше.

— Сигурно се шегуваш! — промърмори тя и се втурна след Вейн.

Зърна го веднъж в галерията. Светлината подскачаше някъде пред него, не до църквата, а от другата страна на галерията, към останките на манастира. Пейшънс се забърза и мимоходом забеляза Мист, която скачаше по камъните на изронения зид. Докато тичаше, че помъчи да си спомни какво имаше зад този зид.

Дупка, както стана ясно, когато падна право в нея.

Пейшънс храбро се овладя и не се разтрепери, но междувременно едва не се задуши. Слава богу, не падна върху камъни, а върху трева, но от удара изпъшка. На двадесетина метра пред нея Вейн чу приглушен писък. Спря и погледна назад към обвитите в мъгла камъни.

Вейн тихо изруга. Обърна се напред.

Светлината беше изчезнала.

Намери Пейшънс. Мъчеше се да се изправи.

— Почакай.

Скочи в дупката при нея, наведе се, хвана я под мишниците и я повдигна. Остави я да стъпи на краката си до него. Тя изохка и се сгърчи. Вейн я привлече до себе си и тя се облегна на него.

— Коляното ми. — Прехапа устната си и отмаляла прибави: — И глезена ми.

Вейн изруга.

— Левият или десният.

— Левият.

Вейн я подхвана.

— Дръж се за мен.

Пейшънс се вкопчи в него. Вейн я повдигна и я сложи да седне в края на дупката. После излезе оттам и пак я взе на ръце.

Отнесе я до един голям камък, който беше удобен за сядане. Внимателно я сложи да седне.

По роклята й бяха полепнали сламки и мокри листа. Вейн започна да ги маха от корсажа. Пейшънс също, като изобщо не беше сигурна боклучетата ли махаше, или ръцете му. Независимо от острата болка в коляното и глезена, от докосването на дългите му пръсти връхчетата на гърдите й се напрегнаха.

Усещането я остави без дъх.

Вейн помръдна. В следващия момент почувства, че е зад нея и опипва ребрата й едно по едно. Преди да се осъзнае, той плъзна ръце нагоре.

— Какво правиш?

Толкова не й достигаше дъх, а гласът й прозвуча прегракнало.

— Проверявам дали имаш счупени ребра.

— Там не ме боли.

Този път гласът й прозвуча сподавено… нищо повече не можеше да направи, докато пръстите му шареха под гърдите й.

Той отговори с някакво мърморене, но поне я пусна. Пейшънс пое живителен дъх и премигна, когато той коленичи пред нея.

Заметна полите й.

— Какво…?

Пейшънс отчаяно се опита да спусне надолу меките дипли.

— Престани да вдигаш врява!

Тонът му, остър и сърдит, я накара да направи точно това. После почувства ръцете му около глезена си. Опипа го внимателно, после пак така внимателно опипа и стъпалото.

— Как е, болката силна ли е?

Пейшънс поклати глава. Той масажира нежно глезена и ходилото. Тя преглътна една въздишка и затвори очи. Докосването му беше направо вълшебно. Топлината на пръстите му намали болката, а когато пусна крака й, вече не я болеше толкова.

Ръцете му се плъзнаха нагоре по прасеца към коляното.

Пейшънс стоеше със затворени очи и се стараеше да не мисли колко тънки са чорапите й. За щастие, жартиерите ги държаха нависоко и когато обхвана коляното й, не докосна гола кожа.

А можеше…. Всеки нерв по краката й настръхна. Той опипа коляното и я заболя; Пейшънс трепна, но това поне я разсея. Той продължи много внимателно да го опипва. Когато изпитваше ставата, тя изохка. Най-после я пусна.

Пейшънс отвори очи и погледна надолу. Усети, че се изчервява. Слава богу, Вейн едва ли щеше да забележи на оскъдната светлина.

— Натъртено коляно и изкълчен глезен.

Пейшънс го погледна сепнато.

— Разбираш ли от тези неща?

— Малко.

След това я взе на ръце.

Пейшънс се залепи до раменете му.

— Ако ми подадеш ръката си да се хвана, сигурна съм, че ще мога да ходя.

— Нима? — Беше едносричният, обезкуражителен отговор. Вейн сведе поглед към нея. В тъмното не виждаше изражението му. — За щастие няма да се наложи да проверяваме доколко това е вярно.

Тонът му си остана остър. Подмолното раздразнение се почувства още по-ясно, когато продължи:

— Защо, по дяволите, не стоя там, където те оставих? И не обеща ли на Мини да не преследваш призрака през нощта?

Пейшънс пренебрегна първия въпрос, защото нямаше смислен отговор. Не че за втория имаше особено смислен.

— Забравих за обещанието… просто видях призрака и хукнах. А ти какво правиш тук, след като е толкова опасно да се преследва този призрак?

— Имам специално поръчение.

Пейшънс се почувства съвсем в правото си да изпухти.

— Къде е Мист?

— Пред нас.

Пейшънс погледна, но не видя нищо. Очевидно Вейн имаше по-остро зрение. Докато вървеше по криволичещата пътека между камъните, нито веднъж не залитна. Тя го беше прегърнала през шията и се радваше тайно, че не й се наложи да куцука през ливадата.

След това от мъглата изплува страничната врата. Мист стоеше под навеса и ги чакаше. Пейшънс си помисли, че ще я пусне да отвори. Но Вейн сръчно отвори, влезе, затвори с крак и се облегна на вратата.

— Сложи резетата.

За да ги плъзне, трябваше да се присегне зад него. Когато намести всички резета, той се изправи и тръгна.

— Можеш вече да ме пуснеш — просъска Пейшънс, когато той закрачи по коридора.

— Ще те оставя в твоята спалня.

На светлината от свещта в коридора Пейшънс видя онова, което преди не можеше да види — лицето му. Беше много сериозно, решително и мрачно.

За нейна изненада той продължи към края на коридора и отвори с рамо вратата към помещенията за прислугата.

— Мастърс!

Мастърс се показа.

— Да, господине… о, божичко!

— Именно — отговори Вейн. — Повикайте госпожа Хендерсън и някоя от камериерките. Госпожица Дебингтън отишла на разходка сред развалините и си е изкълчила глезена и натъртила коляното.

Искаше да й даде урок, разбира се. Пейшънс трябваше да се разправя с Мастърс, с госпожа Хендерсън и да понася фученето на Ейда, старата гардеробиерка на Мини. Вейн поведе шумната процесия по стълбището… и както беше казал, я остави в спалнята й, не и преди това.

Много внимателно я сложи да седне в края на леглото. Със свити вежди се изправи. С ръце на кръста наблюдаваше как госпожа Хендерсън и Ейда припряно слагат компрес със синап на глезена и подготвят лапа за коляното.

Очевидно доволен, Вейн се обърна и улови погледа на Пейшънс. Очите му бяха сериозни.

— Правете, за бога, каквото ви се каже.

След това тръгна към вратата. Абсолютно втрещена, Пейшънс се загледа след него. Не се досети как да му отговори, преди да излезе. Вратата се хлопна. Тя затвори уста, просна се на леглото и уталожи яда си, пъшкайки.

Ейда се суетеше около нея.

— Ще се оправиш, скъпа. — Потупа ръката на Пейшънс. — Веднага ще се почувстваш по-добре.

Пейшънс стисна зъби и се вторачи в тавана.

* * *

На сутринта дойде госпожа Хендерсън да я събуди. Пейшънс очакваше някоя от камериерките и се изненада, когато видя добрата и грижовна икономка.

Госпожа Хендерсън се усмихна и дръпна завесите.

— Трябва да махна лапата и да превържа коляното.

Пейшънс направи гримаса. Беше се надявала, че няма да има нужда от превръзка. Погледна случайно часовника и се ококори.

— Едва седем е.

— Да. Съмнявахме се, че ще спите добре покрай тази неприятност.

— Не мога да се обърна на една страна.

Пейшънс се опита да се надигне.

— Вече няма да ви боли толкова. Само превръзка ще бъде достатъчна.

С помощта на икономката Пейшънс седна. Госпожа Хендерсън махна лапата, прегледа коляното и го превърза с чист бинт.

— Не мога да ходя — протестира Пейшънс, щом госпожа Хендерсън й помогна да се изправи.

— Естествено. Не бива да ходите няколко дни, за да оздравее коляното.

Пейшънс затвори очи и само дето не изстена.

Госпожа Хендерсън я подкрепяше, докато се изми и облече, след това я остави до леглото.

— Какво желаете, да ви донесат закуската тук или ще слезете в трапезарията.

Мисълта да прекара цял ден в стаята си беше неприятна, но по принуда да остане тук, беше цяло мъчение. Ако реши да слезе в трапезарията, по-добре да е сега, преди всички останали.

— В трапезарията — отговори категорично Пейшънс. — Веднага.

За нейна изненада, госпожа Хендерсън я остави и се запъти към вратата. Отвори я, каза нещо и се отдръпна.

Влезе Вейн.

Пейшънс остана с отворена уста.

— Добро утро.

Прекоси стаята с невъзмутимо изражение. Преди да формулира някаква мисъл, да не говорим за думи, с които да я изрази, той се наведе и я взе на ръце.

Пейшънс едва се сдържа да не ахне. Точно както снощи… намеси се тъкмо навреме.

Снощи носеше дебела пелерина и близостта му не я вълнуваше толкова. В момента беше облечена със сутрешна рокля и дори през фустата усещаше всеки един от пръстите му. Едната му ръка обхващаше бедрата й, другата — точно под издутината на гърдите й.

Докато я носеше към галерията, Пейшънс се опитваше да успокои дишането си и се молеше червенината й да не е толкова пламтяща, колкото я усещаше.

Вейн сведе за миг очи към нея, преди да заслиза по стълбите.

Пейшънс рискува един бегъл поглед към лицето му. То беше мрачно и сериозно, също като предната вечер. Магическите му устни бяха стиснати.

Тя присви очи.

— Всъщност не съм саката.

Погледът му беше неразгадаем. За кратко го впи в очите й, след това пак се обърна напред.

— Госпожа Хендерсън каза, че не бива да стъпвате няколко дни. Ако ви заваря на крака, ще ви завържа за дивана.

Челюстта на Пейшънс увисна. Втренчи се ядосано в него, но той вече не я гледаше. Стигна края на стълбището и стъпките му проехтяха по керамичния под на фоайето. Пое дъх и се накани да каже нещо относно неговото своеволие, но й се наложи да си замълчи. Вейн влезе в сутрешната трапезария; Мастърс беше вече там. Той побърза да дръпне един стол до мястото на Вейн. Вейн я сложи да седне много внимателно. Мастърс донесе една отоманка, на която Вейн вдигна пострадалия й крак.

— Искате ли възглавничка, госпожице? — попита икономът.

Какво й оставаше, освен да се усмихне с благодарност?

— Не, благодаря, Мастърс. — Погледът й се отмести към Вейн, застанал пред нея. — Бяхте повече от любезен.

— Моля, госпожице. Какво да ви сервирам за закуска?

С Вейн от едната си страна и Мастърс от другата тя си сервира, а двамата я наблюдаваха, докато се хранеше. Пейшънс понесе стоически техният мъжки вариант на суетня. След това се въоръжи с търпение.

По раменете на Вейн имаше влага.

Косата му беше по-тъмна от обикновено и сред гъстите кичури тук-там проблясваха капчици. Започна бързо да унищожава различните видове месо в чинията си. Очевидно беше месоядно същество.

Най-после Мастърс отиде в кухнята с подноса за затопляне на чинии, за да го подгреят, и да го върне.

Щом стъпките му заглъхнаха, Пейшънс започна разпита.

— Бил си навън да разследваш.

Вейн вдигна поглед, кимна и взе чашата с кафе.

— Е? — подкани го тя, когато той, вместо да отговори, отпи от кафето.

Той се вгледа в нея със стиснати устни и неохотно я осведоми.

— Мислех си, че ще открия стъпки и ще ги проследя. — Направи гримаса. — Но земята е много влажна, из развалините има плочници и трева. Никъде не може да остане отпечатък.

— Хм. — Пейшънс сви вежди.

Мастерс се върна, остави подноса и се приближи до Вейн.

— Сър, Дуган и Гришам ви очакват в кухнята.

Вейн доизпи кафето и стана.

Пейшънс улови погледа му и го задържа. Неизреченият й въпрос увисна във въздуха.

Лицето на Вейн стана още по-сериозно, устните му по-тънки.

Пейшънс присви очи.

— Ако не ми кажете, сама ще отида до развалините.

И Вейн присви очи. Хвърли поглед към Мастърс и после някак мрачно пак погледна Пейшънс.

— Отиваме да претърсим околността за някаква следа да не би призракът да идва от друго място, а не от къщата.

Пейшънс се успокои и кимна.

— Беше много влажно, все ще откриете нещо.

— Да. — Вейн стана. — Ако има какво да се открие.

Мастърс излезе и откъм стълбището се чу кокетен глас:

— Добро утро, Мастърс. Слезе ли вече някой за закуска?

Анджела. Чуха как Мастърс й отговори. Вейн сведе поглед и срещна широко отворените очи на Пейшънс.

— Очевидно моментът да изляза настъпи.

Пейшънс се подсмихна.

— Страхливец — прошепна, когато той минаваше покрай нея.

Докато сърцето й изтупа веднъж, той се извърна и се наведе над нея. Дъхът му погали шията й. Силата на този мъж я обгърна отвсякъде.

— Между другото — промърмори, мъркайки много опасно — не се шегувах, когато казах онова за дивана. — Направи кратка пауза. — Затова, ако имаш и най-слабо чувство за самосъхранение, не мърдай от този стол.

Хладните, корави устни докоснаха едва-едва ухото й и се плъзнаха по-надолу, галейки с въздушна милувка чувствителната кожа под брадичката. Пейшънс изгуби битката, потрепери и сведе клепачи.

Вейн повдигна брадичката й и устните му докоснаха нейните с болезнено кратка целувка.

— Ще се върна, преди края на закуската.

Откъм коридора долетя шумът от стъпките на Анджела.

Пейшънс отвори очи и видя, че Вейн излиза. Чу лигавия поздрав на Анджела, след това боботещия глас на Вейн, заглъхващ в далечината. След миг тя се появи. Беше нацупена.

Пейшънс се усмихна, като се почувства безкрайно по-стара и по-разумна.

— Ела да закусиш. Препоръчвам ти яйца, днес са особено вкусни.

Другите от компанията се събраха малко по малко. За изненада на Пейшънс до един бяха научили за нейната злополука благодарение на домашната агенция за осведомяване. За щастие, и тя, и Вейн не бяха споменавали пред никого каква е причината за нейната среднощна разходка, затова не се знаеше как се е наранила.

Всеки според темперамента си изразяваше колко е потресен от „инцидента“ и колко й съчувства.

— Гадна работа — усмихна й се по неговия благ начин Едгар. — Веднъж си навехнах коляното, като бях в Индия. — Хвърли любопитен поглед към другия край на масата. — Конят ме хвърли. Туземните знахари го увиха със смърдящи листа. Коляното, не коня. Мина за нула време.

Пейшънс кимна и отпи от чая.

Джерард, който седеше до нея, попита нежно.

— Наистина ли си добре?

Пейшънс не спомена болката в коляното, стисна леко ръката му и му се усмихна.

— Не съм толкова крехка. Обещавам ти, че няма да припадна от болка.

Джерард се захили, но изразът му си остана бдителен и угрижен.

Усмихната любезно, Пейшънс се осмели да се огледа разсеяно, докато не попадна на смръщеното лице на Хенри.

— Знаеш ли — каза той, — изобщо не разбрах как си навехнала коляното.

Интонацията му всъщност беше въпросителна.

Пейшънс продължаваше да се усмихва.

— Не можах да заспя и отидох да се поразходя.

— Навън ли? — Едмънд се изненада и се замисли. — Ами, да, че къде другаде да се разхожда човек, ако обикаля нощем този мавзолей, ще сънува кошмари. — Усмивката му погасна. — Предполагам, че не искаш да те преследват кошмари.

На Пейшънс не й беше лесно да се усмихва през стиснати зъби, но се справи.

— Излязох навън, както стана ясно.

Щеше да бъде по-разумно, ако беше замълчала, но всички се хванаха за думите й, изгарящи от любопитство, като хора, които живеят скучно.

— Но… — Между веждите на Едгар се образува дълбока гънка. — Мъглата… — Погледна Пейшънс. — Снощи мъглата беше лепкава и гъста. Погледнах навън, преди да духна свещта.

— Много гъста беше. Щеше да ти се понрави злокобната атмосфера.

— Чух — започна стеснително Уитикъм, — че господин Синстър ви е внесъл в къщата.

Думите му, изречени тихо, увиснаха над масата за закуска и породиха въпроси у всеки. За миг настъпи пълна тишина, преизпълнена с изненада и шокиращи заключения. Много спокойно и вече без усмивка, Пейшънс се обърна и погледна хладно Уитикъм.

Мислеше трескаво какво да каже, но имаше един-единствен отговор:

— Да, господин Синстър ми помогна да се върна… имах късмет, че ме откри. И двамата бяхме видели светлина сред развалините и както аз, така и той сме се втурнали да видим какво става.

— Призракът!

Анджела и Едмънд възкликнаха в един глас. Очите им заблестяха, лицата им се оживиха.

Пейшънс се опита да поохлади възторга им.

— Следвах светлината, когато паднах в една дупка.

— Бях останал с впечатление — започна строго Хенри и всичко глави се обърнаха към него, — че обещахме на Мини да не преследваме призрака през нощта.

Тембърът на гласа му и изражението бяха така напрегнати, че изненадаха цялата компания. Пейшънс почувства, че се изчервява.

— Опасявам се, че забравих обещанието.

— Под въздействието на момента, така да се каже. — Едгар се наведе към нея. — Полазиха ли те тръпки?

Пейшънс отвори уста, за да се възползва от думите на Едгар и да отклони вниманието от себе си, но Хенри я изпревари.

— Млади човече, струва ми се, че отидохте твърде далеч с вашите глупости!

Думите бяха изпълнени с възмущение. Всички се стреснаха и погледнаха Хенри — лицето му беше строго, кожата на петна, а погледът му изпепеляваше Джерард.

Той се наежи. Отвърна на погледа на Хенри и бавно остави вилицата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отговори гневно Хенри, — че като имам предвид болката и страданието, което си причинил на сестра си, съм потресен с каква нахална безчувственост седиш до нея и се правиш на невинен.

— О, стига — намеси се Едмънд и Пейшънс въздъхна с облекчение. Но след малко се вцепени и зяпна, когато той продължи с изключително благоразумен тон: — Той откъде да знае, че Пейшънс ще наруши обещанието си към Мини и ще излезе да го търси? — Едмънд сви рамене и се обърна към Пейшънс и Джерард с чаровна усмивка. — Едва ли грешката е негова.

„Ама че защитник…“ Пейшънс едва се сдържа да не простене и да се хвърли да защити брат си.

— Не беше Джерард.

— О? — Едгар я погледна с надежда. — Тогава значи си видяла призрака!

Пейшънс прехапа устната си.

— Не, не съм, но…

— Даже да си го видяла, пак ще защитиш брат си, нали, скъпа? — Спокойният тон на Уитикъм несъмнено направи впечатление. Усмихна се на Пейшънс с бащинско превъзходство. — Похвална привързаност, скъпа, но в случая, страхувам се… — Погледът му отскочи към Джерард; физиономията му стана сурова и той поклати глава. — Че е печално незаслужена.

— Не бях аз.

Джерард беше пребледнял и отрече с равен глас. До него Пейшънс усещаше с какво усилие сдържа гнева си. Безмълвно му даде знак, че е на негова страна, като стисна под масата коляното му.

Той се обърна рязко към нея.

— Не съм аз призракът.

Пейшънс запази самообладание.

— Зная.

Изрече тази единствена дума с такова силно убеждение, че почувства как малко от гнева му се уталожи.

Генерала изсумтя.

— Трогателно, но няма как да се скрие истината. Момчешки щуротии, ето какво е този призрак. А пък ти, момче… ти си единственото момче тук.

Пейшънс почувства удара, нанесен право на едва-що осъзнатата мъжественост на Джерард. Той замръзна, лицето му стана мрачно и мъртвешки бледо. Сърцето й се сви; копнееше да го прегърне, да го защити и да го успокои, но знаеше, че не бива.

Джерард бавно отмести стола и стана. Обиколи с пламнал поглед всички около масата, спестявайки само на Пейшънс презрението си.

— Ако приключихте с обидите по мой адрес… — Замлъкна, след това продължи с глас, който всеки момент щеше да се разтрепери. — Пожелавам ви приятна сутрин.

Кимна рязко. Погледна безизразно Пейшънс, обърна се кръгом и излезе.

Пейшънс би дала всичко на света да може да стане и с високомерно презрение да излезе подир него. Но беше принудена от обстоятелствата да сдържа гнева си и да се разправя с малоумното домочадие на леля си. Дори без да се съобразява със заплахата на Вейн, не можеше да се изправи, камо ли да настигне брат си.

Огледа насядалите около масата.

— Джерард не е призракът.

Хенри й се усмихна с досада.

— Скъпа госпожице Дебингтън, опасявам се, че трябва да приемете фактите.

— Факти ли? — сряза го Пейшънс. — Какви факти?

С високомерна любезност Хенри започна да й говори.

* * *

Вейн идваше откъм конюшните, когато насреща му се зададе Джерард, мрачно стиснал зъби.

— Какво се е случило? — попита Вейн.

Джерард спря пред него, пое дълбоко дъх, погледна го за миг и поклати рязко глава.

— Не питай.

След това продължи като хала към конюшните.

Вейн го изпрати с поглед. Стиснатите юмруци на Джерард и скованият му гръб бяха по-красноречиви от всякакви думи. Вейн се поколеба, после лицето му стана много мрачно. Обърна се рязко и закрачи към къщата.

Стигна до сутрешната трапезария за рекордно време. Един бегъл поглед му беше достатъчен, за да си наложи абсолютно спокойствие. Пейшънс седеше, където я беше оставил, но вместо жизнерадостните искри в големите й очи и нежната руменина по страните, сега гледаше ядосано, беше пребледняла и едва ли не вибрираше от сдържан гняв. Тя не го видя веднага; в момента Хенри Чедуик беше под прицела на нейния гняв.

— Добре че дойде, Синстър! Ела да ни подкрепиш. — Генерала се обърна като пумпал на стола си и му помаха. — Опитваме се да накараме госпожица Дебингтън да проумее истината. Няма какво да се инати, нали? Някой трябва да стегне юздите на нейния разхайтен брат. Един хубав бой с камшик ще го вкара в правия път и ще избие от главата му тази щуротия с призрака.

Вейн погледна Пейшънс. Тя впи ужасно сърдит поглед в Генерала. Гърдите й се надигнаха, като си пое дъх. Ако с поглед можеше да се убие човек, Генерала щеше да е мъртъв. Явно беше готова да удуши Хенри, после и Едмънд за капак.

Вейн спокойно закрачи и привлече вниманието на Пейшънс. Тя вдигна поглед и премигна. Вейн улови погледа й. Спря, чак когато стигна до нея. След това й подаде ръка с настоятелен жест. Без да се колебае, Пейшънс сложи пръстите си върху дланта му.

Вейн здраво стисна нейната ръка. Пейшънс почувства как в нея се влива топлина и сила. Гневът й, който всеки момент щеше да изригне, се уталожи. Пое отново дълбоко дъх и пак се взря в компанията около масата.

И Вейн ги огледа, студеният му поглед се спря на всяко едно лице.

— Надявам се — провлече тихо, но така ясно, че всеки да го чуе, — че след снощното изпитание никой не е бил толкова нетактичен, че да ви разстрои.

Тихо произнесените думи и стоманеносивите му очи накараха всички да млъкнат.

— Естествено — продължи той със същия равен тон, — събития, като това от снощи, пораждат хипотези. Но, разбира се — усмихна се той на цялата компания, — те си остават само хипотези.

— Как така — прекъсна го Едгар, — не намерихте ли доказателство или някаква следа за самоличността на призрака?

— Не открих. Затова всяко предположение за самоличността на призрака е чиста фантазия. — Забеляза, че Едгар го гледа. — И има много по-нереална стойност от прогнозата за Гвинея.

Едгар се усмихна кисело.

— Все пак — намеси се Генерала — очевидно е някой.

— О, да — отговори Вейн по най-маниерен начин. — Но да се приписва вина на когото и да е без доказателства, ми се струва безразсъдно. — Млъкна и се спогледа с Генерала. — Абсолютно ненужна клевета.

— Хм! — Генерала потъна в стола.

— И, разбира се — отмести Вейн поглед към Хенри, — представете си колко глупав ще изглежда някой, когато прекалено ентусиазираните му твърдения се окажат погрешни.

Хенри се намръщи и се вторачи в покривката.

— Готова ли сте да се качим на горния етаж? — попита Вейн Пейшънс.

Тя го погледна и кимна.

Той се наведе и я взе на ръце. След като вече беше свикнала на лекотата, с която я вдигаше, Пейшънс се намести удобно и се увеси грациозно на врата на Вейн. Мъжете се изправиха. Пейшънс ги погледна и едва не се разсмя. Израженията на Хенри и Едмънд бяха неоценими.

Вейн се обърна и се запъти към вратата. Едмънд и Хенри заобиколиха масата и едва не си изпотрошиха краката да тичат към вратата.

— О, ето… нека да помогна.

Хенри се втурна да държи вече отворената врата.

— Дали да не направим столче с ръцете си? — предложи Едмънд.

Вейн спря, когато той се опита да им прегради пътя. Пейшънс накара Едмънд да замръзне с един поглед.

— Господен Синстър е повече от способен и сам да се справи. — Почака думите, произнесени с леден тон, да постигнат желания резултат, преди да добави със същия тон: — Ще си почивам и не желая да бъда обезпокоявана нито с допълнителни хипотези, нито с безпочвени клевети. И най-вече — отмести тя поглед към Хенри — с прекалено ентусиазирани твърдения.

Млъкна, усмихна се и погледна Вейн. Той вдигна вежда абсолютно равнодушно.

— Тръгваме ли?

Пейшънс кимна.

— Да.

Без повече врява и без повече препятствия Вейн я изнесе от трапезарията.