Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (14)

Четиринадесета глава

Дълбока, постоянна вибрация, събуди Вейн в тайнствения час преди зазоряване. Запремигва, отвори широко очи да различи какво е това в мрачината, и измина цяла минута, преди да осъзнае, че вибрациите се излъчват от нещо топло, което тежеше в центъра на гърдите му.

Мист лежеше свита на кълбо в трапчинката, точно под ребрата, и го гледаше с невъзмутими сини очи.

И мъркаше така, че щеше да събуди и мъртвец.

Усети и друг източник на топлина — меко женско тяло, сгушено от едната му страна. Вейн погледна встрани. Очевидно Пейшънс беше свикнала с гръмкото мъркане и спеше дълбоко.

Не можа да не се подсмихне. Добре че спеше. Независимо от превратностите през вчерашния ден, бедите и успехите, в съзнанието му доминираше последният успех.

Предприе правилна тактика, като се върна право при нея и правиха страстно любов. Изкусно и нежно, не умопомрачително. Ако я беше притиснал прекалено грубо, тя щеше да се заинати и да го отблъсне. Тогава никога нямаше да разбере какво я спираше да се омъжи.

По този начин задоволяваше своята чувственост и своите демони, омотаваше я в сладострастия паяжина, която, независимо от нейните фантазии, беше така здрава, както паяжината, която тя вече беше изтъкала около него, макар и несъзнателно. И така, тъчейки нишка след нишка, ще я привърже към себе си, нежно и внимателно ще спечели доверието й и тя ще му повярва.

След това оставаше само да убие нейния дракон и да я грабне. Толкова беше просто.

Усмивката на Вейн стана кисела. После му се прииска да се разсмее скептично и едва се сдържаше. Мист не се зарадва на подскачащите му гърди. Заби нокти в него и желанието му да се смее се изпари изведнъж. Погледна я намръщено, но си спомни нейната неоценима помощ през нощта и не я избута от уютното й местенце.

Като се остави всичко настрана, се чувстваше определено удобно — потънал в топлото легло до себе си със спяща дама, която искаше за своя съпруга. В този момент не искаше нищо друго на този свят; това убежище беше съвършено. Тази нощ у него не остана и сянка от съмнение, че Пейшънс го обичаше. Тя може би не го знаеше, може би го знаеше, но не го признаваше, дори пред себе си. Вейн нямаше представа кое от двете е, но беше сигурен каква е истината.

Дама като нея нямаше да му се отдаде, да го приеме в тялото си и да прави любов с него, ако наистина не го обичаше с цялото си сърце. Беше необходимо много повече от любопитство, много повече от страстно желание, дори от доверие, за да се отдаде една жена до край, така както се отдаваше Пейшънс всеки път. Нейното безкористие се дължеше на любов и на нищо друго.

Беше имал твърде много жени и знаеше каква е разликата, затова я чувстваше и му беше скъпа като безценен дар. Какво беше разбрала Пейшънс, нямаше представа, но колкото по-дълго продължава тяхната близост, толкова повече тя ще свиква с нея.

Което му се струваше изключително привлекателно.

Вейн се усмихна лукаво на Мист.

Тя се прозина и извади ноктите си.

Вейн й изсъска. Мист стана, протегна се, след това величествено слезе от него и отиде до края на леглото. Спря, обърна се и се вторачи в него.

Вейн се намръщи и отвърна на погледа й, но поведението на котката го наведе на въпроса „какво ли ще се случи по-нататък“?

Тялото му веднага отговори с напълно предвидима идея; той я обмисли и я отхвърли. Отсега нататък, що се отнася до него, Пейшънс беше негова, за да се грижи за нея и да я пази. При тези обстоятелства това означаваше да запази благоприличието. Което беше невъзможно, ако някоя камериерка се натъкнеше на преплетените им тела.

Като направи гримаса, Вейн се отмести към неговата страна. Пейшънс спеше дълбоко. Той се загледа в лицето й, захласна се по красотата му, вдъхна топлината й; посегна да отмести една къдрица, но не посмя. Можеше да я събуди и да няма сили да си тръгне. Потисна една въздишка.

Тихо се измъкна от леглото й.

* * *

Преди да отиде на закуска, Вейн се отби в покоите на Мини. Изненадата й, че го вижда, беше изписана на лицето й. В очите й се появи недоумение. Преди да го попита, той заяви безгрижно:

— На половината път осъзнах, че ангажиментът ми в Лондон е много по-маловажен от дълга ми тук. Затова се върнах.

Мини отвори широко старческите си очи.

— Наистина ли?

— Наистина.

Вейн забеляза как се спогледаха Мини и Тимс, която беше осведомена за неговото заминаване. Като знаеше от опит на какво мъчение можеха да го подложат, кимна рязко и на двете.

— Е, оставям ви да закусите и отивам да се посветя на същото занимание.

Излезе на бърза ръка, преди те да се усетят и да започнат да го разпитват.

Появи се в трапезарията и си размени с присъстващите обичайните поздрави. Всички джентълмени бяха тук; Пейшънс отсъстваше. Потисна една самодоволна усмивка, докато си сервираше, след това седна на мястото си.

Още усещаше топлината, която го изпълваше от ранно утро, и охотно разговаряше с Едмънд за вариациите в последните сцени на неговата пиеса, усмихваше му се чаровно, дори му даде няколко много сериозни идеи, при което Едмънд се изнесе на бегом, възкресен и горящ от желание да служи на своята взискателна муза.

Вейн се обърна към Джерард. А той му се ухили.

— Днес съм се зарекъл да започна нова рисунка. Има един по-специален изглед към развалините, който открай време искам да нарисувам. Вижда се от мястото, където е било жилището на игумена. В тази част светлината рядко е задоволителна, но тази сутрин ще бъде подходяща. — Изпи кафето си. — Трябва да скицирам същественото преди обед. Искаш ли да пояздим следобед?

— Разбира се. — Вейн се усмихна на Джерард. — Не бива да се взираш по цял ден в камънаците.

— И аз все туй му повтарям — изсумтя Генерала, докато излизаше накуцвайки.

Джерард стана и последва Генерала. Което откри пред погледа на Вейн мекия профил на Едгар.

— Кой Белами проучвате? — поинтересува се Вейн.

Презрителното подсмърчане на Уитикъм се чу съвсем ясно. Той отмести чинията си и стана. Вейн се усмихна още по-чаровно. Вдигна вежди, окуражавайки Едгар.

Едгар плъзна предпазлив поглед към Уитикъм. Едва когато неговият главен съперник излезе, се обърна към Вейн.

— Всъщност — призна той — започнах с последния епископ. Той е бил роднина, нали знаете.

— Нима?

Хенри вдигна поглед.

— Вижте, това място… имам предвид манастира… толкова важен ли е бил, колкото твърди Колби?

— Ами…

Едгар описа в подробности абатството Колдчърч в годините непосредствено преди манастирите да бъдат забранени със закон от Хенри VIII. Говореше изненадващо кратко и ясно. Вейн и Хенри бяха искрено впечатлени.

— А сега ще се заема с работата си.

Едгар се усмихна и излезе. Междувременно се появи Пейшънс сред облак от коприна и доброто настроение на Вейн се повиши до там, че се съгласи да изиграе с Хенри отдавна бленувания сет реванш на билярдната маса. Щастлив като чучулига, Хенри стана и се усмихна на Пейшънс.

— Отивам да навестя мама.

Кимна на Вейн и бавно-бавно се изниза от трапезарията.

Влюбен до уши, размекнат от доброто си настроение и от това неочаквано последствие, Вейн се намести удобно на стола и го побутна така, че да гледа безпрепятствено Пейшънс, докато си сервираше на бюфета и се връщаше на масата. Тя седна на обичайното си място, през един стол от него. Като му се усмихна за миг и го погледна предупредително, се зае със закуската си — огромно количество храна, струпано в чинията й.

Вейн погледна първо порцията със сериозно изражение, после нея.

— Ето, така е по-добре… вече имаш апетит.

Както поднасяше вилицата към устата си, ръката на Пейшънс замръзна във въздуха. След това сви рамене, лапна хапката и го погледна спокойно.

— Смътно си спомням, че имах температура. — Вдигна вежди и пак се съсредоточи в закуската. — Бях малко трескава в действителност, но се надявам, че не е заразно. А ти спа ли спокойно тази нощ?

Мастърс и неговата свита се навъртаха достатъчно близо, за да чуват, и чакаха да разтребят масата.

— Всъщност, не. — Вейн срещна погледа на Пейшънс. Размърда се на стола при спомена за нощта. — Ако си имала треска, сигурно и аз съм имал… подозирам, че неразположението няма да мине толкова бързо.

— Колко… влудяващо — успя да каже Пейшънс.

— Наистина — отвърна Вейн и заговори оживено. — Имаше моменти, когато се чувствах заобиколен от влажна горещина.

По страните на Пейшънс плъзна руменина. Вейн знаеше, че се разпростира чак до гърдите й.

— Странно — отбеляза тя. — А на мен ми се стори, че горещината избухва вътре в мен.

Вейн настръхна и се постара да не се размърда издайнически.

— Слава богу, до сутринта бедствието изчезна.

И двамата станаха. Пейшънс се запъти към вратата, Вейн се озова до нея.

— Може би — прошепна той така тихо, че да го чуе само тя, докато минаваха през фоайето. — Но подозирам, че тази нощ ще откриеш, че твоето бедствие пак те е сполетяло.

Тя му хвърли хем тревожен, хем шокиран поглед. Той й се усмихна така, че всичките му трийсет и два зъба лъснаха.

— Кой знае? Може да се почувстваш още по-трескава.

Застанал в подножието на стълбището, Вейн я изпрати с поглед, докато се носеше грациозно през фоайето, загледан как се полюшва ханша й. Не можа да сдържи похотливата си усмивка. Тъкмо обмисляше дали да не тръгне след нея и да пробва да я щипне по дупето, когато един лакей се зададе тичешком по стълбището.

— Господин Синстър, сър! Нейно благородие пита за вас. Каза, че е спешно, направо е паникьосана. Тя е в нейната гостна.

Вейн смени похотливата си физиономия с едно мигване. Кимна на лакея и тръгна нагоре по стълбището. Изкачи се на един дъх, бързо отиде до покоите на Мини и озадачено застана пред вратата.

Щом влезе, разбра, че лакеят не е излъгал. Мини се беше свила на креслото си, шаловете трептяха около нея и приличаше ни повече, ни по-малко на болна кукумявка, като се изключат сълзите, които се стичаха по набръчканите й страни. Вейн затвори вратата, прекоси бързо стаята и се отпусна на коляно до нея. Взе деликатната й ръка.

— Какво се е случило?

Очите на Мини плуваха в сълзи.

— Моите перли — промълви тя с разтреперан глас. — Няма ги.

Вейн погледна Тимс, която кръжеше загрижено около Мини. Тя кимна мрачно.

— Снощи ги носи, както обикновено. Аз ги прибрах, след като с Ейда сложихме Мини да спи. — Тя взе от нощната масичка малка брокатена кутия. — Винаги тук ги държим, не ги пазим заключени. Мини ги носеше всяка вечер, затова нямаше смисъл. Понеже крадецът налита на евтини украшения, решихме, че няма опасност за перлите.

Два дълги наниза в комплект с обеци. Откакто я помнеше, Мини постоянно ги носеше.

— Бяха сватбеният ми подарък от Хъмфри — подсмърчаше разплаканата Мини. — От всички бижута, които ми е подарявал, това беше най-скъпото на сърцето ми.

Вейн преглътна едно проклятие, преглътна и гнева към онзи, който по този начин се отблагодаряваше на Мини за нейното милосърдие. Стисна ръката й, за да изрази съчувствието си и да й вдъхне кураж.

— Ако снощи са били тук, кога са изчезнали?

— Сигурно сутринта, когато излязохме да се разходим, както обикновено. По друго време би било невъзможно. — Тимс беше толкова ядосана, че малко оставаше да започне да ругае. — Имаме навика да се разхождаме в оградената градина всяка сутрин, ако времето позволява. Напоследък отиваме, когато мъглата се вдигне. Ейда чисти и разтребва, докато сме навън, но винаги си отива, преди да се върнем.

— Днес — преглътна Мини сълзите си, — щом влязохме, видях, че кутията не е на обичайното си място. Ейда никога нищо не размества, но кутията беше оставена накриво.

— И беше празна. — Тимс стисна челюсти. — Този път крадецът отиде много далеч.

— Наистина. — Вейн стана с мрачна физиономия. Стисна ръката на Мини и я пусна. — Ще ти върнем перлите, кълна се в честта си. Дотогава не се тревожи, моля те. — Погледна Тимс. — Защо не отидете в музикалния салон? Разкажете на Пейшънс, докато свърша някои работи.

Тимс кимна.

— Отлична идея.

Мини се смръщи.

— Но по това време Пейшънс се упражнява, не бих искала да й се натрапваме.

— Мисля — започна Вейн, помагайки на Мини да се изправи, — че Пейшънс няма да ви прости, ако не прекъснете упражненията й. — С Тимс се спогледаха над главата на Мини. — Тя няма да пожелае да я държите настана.

След като придружи Мини и Тимс в музикалния салон и остави кръстницата си в нежните ръце на Пейшънс, Вейн се срещна с Мастърс, госпожа Хендерсън, Ейда и Гришам, старшият лакей на Мини.

Възмущението им и гнева срещу онзи, който си бе позволил да наскърби тяхната щедра господарка, бяха осезаеми. Вейн първо ги успокои, че никой от тях не е заподозрян, после те докладваха, че може да се разчита на цялата прислуга. Едва тогава Вейн започна да ги разпитва.

— Крадецът току-що пак се прояви — Погледна Гришам. — Някой поръчвал ли е да му оседлаят кон, или да му приготвят кабриолет?

— Не, сър. — Гришам поклати глава. — Компанията не е много-много по тая част.

— Това улеснява нашата задача. Ако някой поиска транспорт, дори прислужник, за да изпрати пратка, забавете го и ми съобщете.

— Готово, сър. — Гришам явно беше много ядосан. — Ще го направя.

— Колкото до външните работници… — Вейн се обърна към госпожа Хендерсън, Мастърс и Ейда. — Не виждам причина да не ги информираме. Всеки трябва да си отваря очите на четири. Искам всеки, който е забелязал нещо, което му се е сторило странно, да съобщи, независимо дали изглежда незначително.

Госпожа Хендерсън направи моментна гримаса. Вейн вдигна вежди.

— Съобщили ли са ви за нещо странно напоследък?

— Доста странно. — Госпожа Хендерсън сви рамене. — Но ми се струва, че няма връзка с крадеца или с перлите.

— Независимо от това…

Вейн й направи знак да продължи.

— Домашната прислуга постоянно се оплаква, че подът ужасно се надрасква.

Вейн сви вежди.

— От какво се надрасква?

— От пясък! — Госпожа Хендерсън въздъхна тежко. — Не можем да разберем откъде се взема, но постоянно го метем… по малко всеки ден в стаята на госпожица Колби. Най-вече на килима пред камината и около нея. — Набръчка носа си. — Тя има един тенекиен, безвкусен слон… казала на една от камериерките, че е спомен от баща й. Явно е бил мисионер в Индия. Обикновено пясъкът не е далеч от слона, но не идва от него. Камериерките го бършат, но по него очевидно нямало и следа от пясък. И все пак метат пясък, всеки ден.

Веждите на Вейн подскочиха нависоко, като си представи как Алис Колби се промъква посред нощ навън, за да зарови плячката си.

— Може би нанася пясъка отвън.

Госпожа Хендерсън поклати глава; двойната й брадичка енергично потрепери.

— Морски пясък. Затова цялата работа ми се струва толкова странна. Ситен, сребристобял. И къде, питам аз, има наоколо такъв пясък?

Вейн сви вежди и причудливите му фантазии изчезнаха. Спогледаха се с госпожа Хендерсън.

— Съгласен съм, че е странно. И аз не разбирам нищо. Но именно за такива странни случки искам да ми докладвате, независимо дали са свързани с кражба, или не.

— Да, сър. — Мастърс се изправи. Ще говоря веднага с прислугата. Можете да разчитате на нас.

* * *

На кого още можеше да разчита?

Този въпрос се завъртя в главата на Вейн, когато излезе от гостната на госпожа Хендерсън и тръгна по коридора. По негово мнение Пейшънс, Мини, Тимс и Джерард бяха извън всякакво подозрение. У Пейшънс и Джерард имаше искреност, която напомняше на Вейн за Мини; знаеше, че нито те, нито Тимс имат нещо общо със случая.

Това го насочваше към другите, а в тях никак не беше сигурен.

Първо се отби в библиотеката. Вратата се отвори безшумно към дълга стая с библиотечни рафтове от пода до тавана. Между рафтовете на външната стена имаше високи, остъклени врати, които водеха към терасата. Едната беше открехната и оттам подухваше слаб ветрец, затоплен от есенното слънце. По дължина на библиотеката имаше две писалища, залепени едно срещу друго. Близо до вратата също имаше писалище, но много по-голямо, което беше отрупано с томове и листове, изписани със ситен, нечетлив почерк. Тапицираният стол до писалището беше празен. За разлика от това писалище, на другото, в по-далечния край на стаята, имаше само един дебел том, с кожена подвързия и позлатени краища на страниците. Беше разтворен в момента и Едгар, с бръчка между веждите, четеше. Явно не беше чул, че Вейн влиза.

Вейн тръгна по застлания с килим под. Чак когато се изравни с креслото с висока облегалка пред камината, осъзна, че там седи някой. Спря на място.

Едит Суитънс беше се наместила удобно и плетеше дантела. По нищо не личеше, че го е чула да влиза. Вейн подозираше, че доста е оглушала, но го криеше, като четеше по устните на хората.

Вейн се приближи. Тя усети присъствието му, чак когато застана до нея. Сепна се и вдигна поглед.

Вейн успя някак да й се усмихне насърчително.

— Извинете, че ви прекъсвам. Често ли прекарвате сутрините тук?

След като го позна, Едит се усмихна непринудено.

— Да, през повечето време. Слизам веднага след закуска и сядам на креслото, преди господата да дойдат. Тихо е… и топличко.

Едгар вдигна глава, като чу гласове, замижа с късогледите си очи и пак продължи да чете. Вейн се усмихна на Едит.

— Знаете ли къде е Колби?

Едит премигна.

— Уитикъм ли? — Надникна зад гърба на креслото. — Боже мой, само си представете! Мислех, че е тук. — Усмихна се доверчиво на Вейн. — Когато седя тук, не го виждам. Той е много… — Тя сви устни. — Студен човек е, не мислите ли? — Поклати глава, след това разстла плетивото си. — Изобщо не е джентълмен, с когото да поговориш.

На Вейн му стана смешно. Едит продължи да плете, а той отиде при Едгар.

Едгар го погледна, свали пенснето си, избърса го и се взря в писалището на своя съперник.

— Трябва да призная, че през повечето време не обръщам внимание на Уитикъм. И аз като Едит мислех, че е тук, зад томовете на писалището му. — Едгар намести пенснето си и погледна Вейн през дебелите лещи. — Но пък аз не виждам надалеч, особено като съм с пенснето.

Вейн вдигна вежда.

— Ти и Едит сте измислили как да държите Уитикъм на разстояние.

Едгар се захили.

— Някоя книга ли търсиш? Мога да ти помогна.

— Не, не. — Вейн пусна в действие своята най-чаровна усмивка, която беше предназначена да приспи всяко подозрение. — Скитам се безцелно. Оставям те да продължиш работата си.

На излизане се обърна. Едгар се беше заровил в своя том. Едит Суитънс изобщо не се виждаше.

В библиотеката цареше тишина. Вейн сви вежди и излезе.

Без всякакво логично основание, той първи инстинктивно почувства, че крадецът е жена. Обемистата чанта за ръкоделието на Едит Суитънс, която носеше навсякъде, привлече непреодолимо интереса му. Но да раздели Едит с нейната чанта достатъчно дълго, за да я претърси, беше извън сегашните му възможности. Освен това, ако тя е в библиотеката, откакто Уитикъм беше излязъл от трапезарията, изглеждаше малко вероятно да е имала време да тършува в стаята на Мини, докато там не е имало никой.

Малко вероятно, но не невъзможно.

Докато отиваше към задния вход, на Вейн му хрумна друга, още по-заплетена възможност. Крадецът на Мини, онзи, който е откраднал перлите, може да не е същият, свързан с другите кражби. Някой може да е видял възможност да се възползва от крадеца на дребно като изкупителна жертва за по-сериозно престъпление.

Вейн направи гримаса, приближавайки задния вход, като се надяваше, че този, непонятен за него сценарий, е непонятен също така поне за повечето от обитателите на Белами Хол. И без друго работите на домочадието на Мини бяха достатъчно объркани.

Възнамеряваше да отиде до развалините, та дано да срещне Едмънд, Джерард, Хенри и Генерала. Според Мастърс те всички бяха навън. Като минаваше покрай гостната на партера, дочу гласове и спря.

— Не разбирам защо не можем пак да отидем до Нортхамптън. — Анджела хленчеше. — Тук нямам какво да правя.

— Скъпа, трябва да се научиш на благодарност. — Гласът на госпожа Чедуик беше изтощен. — Мини беше повече от любезна да ни приеме.

— О, разбира се, благодарна съм. — Тонът на Анджела прозвуча като на болен човек. — Но е толкова скучно да съм натикана тук, където, освен едни стари камъни, няма нищо друго за гледане.

Вейн веднага си представи нацупената физиономия на Анджела.

— Представяш ли си — продължи тя, — когато дойде господин Синстър, си помислих, че ще има малко разнообразие. Ти каза, че бил женкар.

— Анджела! На шестнайсет си. Господин Синстър изобщо не е за теб!

— Е, знам, много е стар преди всичко. И е прекалено сериозен. Мислех си, че Едмънд може да ми стане приятел, но напоследък постоянно си мърмори стихове. Повечето дори нямат смисъл! Колкото до Джерард…

Понеже нямаше да издържи повече хленченето на Анджела за приятелство и сближаване, Вейн се отдръпна и пое по слугинското стълбище към втория етаж.

От дочутото оттук-оттам, се досещаше, че госпожа Чедуик държи изкъсо Анджела, което беше несъмнено мъдро решение. След като Анджела вече не закусваше в трапезарията, предполагаше, че тя и госпожа Чедуик са прекарали сутринта заедно. Пък и по негово мнение те не бяха подходящи кандидатки за ролята на крадец, нито на перлите на Мини, нито за останалите неща.

В такъв случай оставаше само още една жена от домочадието, с която не беше говорил. Докато обикаляше безкрайните коридори на къщата, Вейн си помисли, че няма представа как прекарва дните Алис Колби.

Вечерта, когато пристигна, Алис му каза, че нейната стая е на етажа под тази на Агата Чедуик. Вейн тръгна от единия край на крилото и чукаше на всяка врата. Ако не се чуеше отговор, отваряше вратата и надникваше. Повечето стаи бяха необитаеми и мебелите им бяха покрити. По средата на коридора, тъкмо когато щеше да отвори още една врата, дръжката беше изтръгната от ръката му и той се озова във фокуса на свирепия поглед на Алис.

Зли, черни очи, които бяха се вторачили в него.

— Какво по-точно си мислете, че правите, господине? Безпокоите богобоязливите хора, когато се молят! Това е възмутително. Не е ли достатъчно лошо, че в този мавзолей няма параклис, няма дори приличен олтар, че да съм принудена да понасям такъв като вас.

Като остави тирадата да мине покрай ушите му, Вейн огледа стаята с любопитство съперничещо на любопитството на Пейшънс. Завесите бяха плътно спуснати. В камината не гореше огън, нямаше дори въглени. Беше така студено, сякаш тази стая никога не се топлеше и никога не се проветряваше. Доколкото имаше мебели, те бяха само най-необходимите, нямаше нито един красив предмет, с каквито беше отрупана къщата. Като че ли Алис Колби беше изхвърлила всичко и беше отпечатала своя характер.

Последната мебел, която забеляза, беше молитвен стол с износена възглавница, както и парцалива библия, оставена разтворена на един рафт, и слонът от разказа на госпожа Хендерсън. Той стоеше до камината. Грозните му метални форми проблясваха на светлината, която идваше от открехнатата врата.

— Какво ще кажете за себе си, ето какво искам да знам. Как ще се извините, че прекъснахте молитвите ми?

Алис скръсти ръце на мършавите си гърди и го загледа кръвнишки.

Вейн отново съсредоточи погледа си върху лицето й. Изражението му стана сурово.

— Извинявам се, че прекъснах вашите молитви, но беше наложително. Откраднати са перлите на Мини. Искам да знам дали сте видели, или чули нещо странно.

Алис премигна. Изразът й изобщо не се промени.

— Не, глупави човече. Как бих могла да видя някого? Аз се молех.

След тези думи тя отстъпи назад и затръшна вратата.

Вейн остана зяпнал срещу дъсчения панел и едва се сдържа да не го натроши. Никак не беше разумно да се подлага на изпитание неговия нрав. Точно сега дебнеше, гладен звяр, който душеше за кръв. Някой беше наранил Мини, това беше равностойно на посегателство срещу него. Той, воинът, маскиран с лустрото на елегантен джентълмен, реагираше. Отвръщаше. Подобаващо. Вейн пое дълбоко дъх и се отдръпна от вратата на Алис. Тук нямаше доказателства, за да я заподозре, че е замесена повече, отколкото всеки друг.

Тръгна към задната врата. Може и да не се натъкне веднага на виновника, проверявайки местонахождението на хората, но в момента друго не можеше да направи. След като установи къде са били жените, сега щеше да разпита останалите мъже.

Борейки се с инстинктивното си убеждение, че крадецът на дребно е жена, хранеше плаха надежда цялата история да се окаже нещо незначително, като например че Едгар, Хенри или Едмънд са закъсали за пари и са били достатъчно глупави, и слабоволеви да се изкушат дотам, че да извършат немислимото. Докато крачеше през ливадата, Вейн изостави тази идея. Перлите на Мини не струваха цяло състояние.

Скромният крадец, ако Вейн приеме, че той е откраднал и перлите, току-що беше направил крачка към едра кражба.

Развалините изглеждаха безлюдни. Откъм стените на галерията Вейн зърна триножника на Джерард, разположен в другия край на порутените зидове, обърнат към резиденцията на игумена, а зад него беше гората. Ветрецът развяваше защипаните на триножника листове. Кутията с моливи беше под триножника, столчето пред него.

Това беше всичко, което видя Вейн. Джерард никакъв го нямаше. Вейн реши, че е станал да се поразтъпче и се отказа да го търси. Нямаше смисъл да разпитва Джерард дали е видял нещо. Той излезе от трапезарията с една-единствена цел и без съмнение е бил сляп за всичко останало.

След това Вейн долови екзалтирано мърморене. Откри Едмънд в централния кораб, седнал на изронения купел, да твори на глас.

Когато му бе обяснена ситуацията, Едмънд премигна.

— Никого не съм видял. Но пък не съм и гледал много-много. И цял кавалерийски полк да беше минал, пак нямаше да забележа.

Смръщи се и заби поглед в земята. Вейн почака с надежда за помощ, макар и слаба.

Едмънд го погледна със свити вежди.

— Наистина не мога да реша дали за тази сцена мястото на действието трябва да е в централния кораб на църквата. Ти как мислиш?

Вейн не му отговори, проявявайки забележително самообладание. След пауза, обременена с напрежение, поклати глава и се запъти към къщата.

Заобикаляше катурнатите камъни, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя, че Генерала и Хенри излизат от гората. Като приближиха, ги попита:

— Заедно ли бяхте на разходка?

— Не, не — увери го Хенри. — Попаднах на Генерала в гората. Тръгнах да се поразтъпча към главния път има пътека, която минава през гората.

Вейн познаваше пътеката. Кимна и погледна Генерала, който пухтеше приглушено, подпрян на бастуна си.

— Винаги минавам по пътя покрай развалините — хубава, животворна разходка по неравен терен. Добре е за здравето, знаете. — Беше насочил поглед към лицето на Вейн. — А ти защо питаш, а? Знам, че не ходиш по разходки.

— Перлите на Мини изчезнаха. Интересувам се, дали не сте видели някого да се държи странно, докато обикаляхте?

— Боже мили… перлите на Мини! — Хенри изглеждаше шокиран. — Тя сигурно е ужасно разстроена.

Вейн кимна, Генерала изсумтя.

— Не видях никого, докато не попаднах на Хенри ей тук.

А това, както си отбеляза Вейн, всъщност не отговаряше на въпроса му. Тръгна в крак с Генерала. От другата му страна вървеше Хенри, който изпадна в предишното си състояние на бъбривост, и не спираше да надава глупави възклицания.

Вейн не го слушаше и прехвърли наум обитателите. Установи всеки един къде е бил, с изключение на Уитикъм, който сигурно беше се върнал в библиотеката и беше се задълбочил в скъпоценните си книги. Вейн реши да провери, за да е сигурен.

Тази грижа беше му спестена от гонга за обед. Мастърс го удари, точно когато влязоха във фоайето. Генерала и Хенри се запътиха към трапезарията. Вейн изостана след тях. След по-малко от минута вратата на библиотеката се отвори. Уитикъм водеше процесията с нос в небесата. Аура на неизказано превъзходство го обгръщаше като мантия. Зад него Едгар подкрепяше Едит Суитънс и нейната чанта за ръкоделие.

Вейн почака невъзмутимо да отминат и ги сподири.