Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (4)

Четвърта глава

Докато стигна до двора на конюшните, Пейшънс беше взела твърдо решение. Вейн Синстър не подхождаше за ментор на Джерард, но имаше доказателство, че Джерард вече започваше да изпитва нездравословно уважение, което лесно можеше да отведе до раболепие. Преклонение пред героя. Опасни емоции.

Съзнаваше много ясно всичко това.

Беше преметнала през ръка шлейфа на кадифената си рокля за езда с цвят на лавандула, когато закрачи през двора. Стъпките й ехтяха по калдъръма. Нейната интерпретация на положението веднага се потвърди.

Вейн беше възседнал грамаден сив кон за лов с елегантна непринуденост и без усилия контролираше буйното животно. До него, яхнал червеникавокафяв скопец, Джерард оживено бъбреше. Изглеждаше по-щастлив и по-спокоен за пръв път, откакто дойдоха. Пейшънс спря в сянката на арката и се загледа съсредоточено във Вейн.

Нейната майка често отбелязваше, че „истинските джентълмени“ изглеждат необикновено елегантни на кон. Като преглътна презрението си — нейната естествена реакция към подобно наблюдение, което неизменно се споменаваше във връзка с баща й, Пейшънс неохотно си призна, че сега можеше да разбере гледната точка на майка си: имаше нещо в силата на мъжа, който владее животното и обуздава неговата сила, а от това стомахът й се сви. Чаткането на копита прекъсна размишленията й; позагледа се още малко, след това се смъмри и тръгна.

Гришам беше оседлал кафявата кобила, която тя предпочиташе. Пейшънс се качи на поставката и после се метна на седлото. Нагласи полата си и хвана юздите.

— Готови ли сме?

Въпросът зададе Вейн. Пейшънс кимна.

Естествено, той тръгна начело.

Утрото ги поздрави, свежо и ясно. Сивкави облачета се носеха тук-там по окъпаното небе; въздухът беше пропит с мирис на влажна зеленина. Първата им спирка беше на един хълм на пет километра от имението. Вейн не го свърташе на едно място и на няколко пъти препуска в галоп на кратки разстояния, което Пейшънс със сетни сили се постара да не наблюдава. След това сивият кон се изравни с кобилата и продължиха ездата в лек галоп. Джерард яздеше от другата й страна. Никой не говореше, наслаждаваха се на гледките и на свежия въздух.

Когато изкачиха възвишението, Пейшънс спря коня до Вейн и се огледа. До нея Джерард се взираше в хоризонта и преценяваше пейзажа. Извърна се и погледна стръмнината зад Вейн.

— Дръж.

Джерард тикна юздите в ръцете й и слезе от коня.

— Отивам да проуча пейзажа.

Пейшънс погледна Вейн, възседнал сивия кон с измамно спокойствие и с ръце кръстосани върху предницата на седлото. Той се усмихна вяло на Джерард, но не направи жест, че иска да го последва. И двамата се загледаха в Джерард, докато той се катереше по стръмния склон на хълма. Като стигна най-горе, им помаха, после огледа околността. След това седна на земята и се взря в далечината.

Пейшънс се засмя и се обърна към Вейн.

— Опасявам се, че може да остане там с часове. В момента голямата му страст са пейзажите.

За нейна изненада, в сивите очи, които се взираха в нея, не се появи тревога при тази новина. Вместо това Вейн се усмихна.

— Зная — каза той. — Джерард спомена за увлечението си, затова му разказах за старата погребална могила.

Позамълча, после добави, без да откъсва очи от нея, като се усмихна още по-сърдечно.

— Гледката оттам е поразителна. — Очите му проблеснаха. — Гарантирам, че ще задържи вниманието на начеващ художник за доста време.

Пейшънс, с поглед потънал в сивите му очи, почувства как по кожата й плъзва щипещ студ. Тя премигна и сви вежди.

— Колко мило от ваша страна.

Обърна се и сама да види пейзажа. И отново изпита онова особено усещане на приливи и отливи, което изостряше чувствителността й. Беше изключително странно. Би го отдала на повей на вятъра, но вятърът не беше студен.

До нея Вейн вдигна вежди, усмивката му на хищник биеше на очи. Нейният костюм за езда с лавандулов цвят не беше нов, още по-малко моден, но подхождаше на фигурата й и подчертаваше нейната деликатност, възбуждайки у него силен копнеж да я прегърне. Сивият кон се размърда и Вейн го укроти.

— Мини спомена, че сте родом от Дарбишър. Там яздехте ли много?

— Да, при всяка възможност. — Пейшънс го погледна. — Обичам ездата, но местата за езда около Грейндж са доста ограничени. Познавате ли областта около Честърфийлд?

— Не особено добре. — Вейн се подсмихна. — Там е доста далеч от моите ловни райони.

„За лисици… или за жени?“ — Пейшънс се въздържа да не го изрече на глас.

— Понеже познавате тукашната местност, да разбирам ли, че сте идвали и преди?

— Като дете братовчед ми и аз прекарвахме тук почти всяко лято по няколко седмици.

Пейшънс се зачуди.

— Изненадана съм, че Мини е оцеляла.

— Точно обратното, тя разцъфтяваше, докато й гостувахме. Изпадаше във възторг от нашите лудории.

Тя се въздържа от повече забележки и той каза внимателно:

— Мини случайно ми спомена за странните кражби в къщата. — Пейшънс вдигна поглед, той го задържа. — Това ли търсехте в цветната леха? Нещо, което е изчезнало ли?

Пейшънс се поколеба и като се взря в очите му, кимна.

— Помислих си, че Мист я е бутнала от прозореца, но търсих навсякъде, преобърнах цялата стая, прерових цветната леха. Не я намерих.

— Какво беше?

— Малка сребърна ваза за една роза. — Описа формата на вазата. — Висока около десет сантиметра. Имам я от много години. Едва ли е скъпа, но…

— Съжалявате, че е изчезнала. Защо снощи така ревностно криехте какво се е случило?

Лицето й се вкамени. Пейшънс погледна Вейн право в очите.

— А вие защо не ми казахте, че господата вкъщи не са пропуснали да споменат на закуска тази сутрин, че според тях всички странни произшествия — „призрака“, както го наричат, и кражбите, са работа на Джерард?

— Не пропуснаха, но ние — Джерард, моя милост и най-изненадващо Едмънд, отбелязахме, че това мнение няма никакво реално основание.

Неподобаващият на една дама звук, който издаде Пейшънс, беше красноречив. Намекваше за раздразнение, безсилие и едва сдържана нетърпимост.

— Именно — съгласи се Вейн, — затова имате още една причина да ми бъдете благодарна.

Когато Пейшънс се извъртя стремително към него, той се намръщи.

— И на Едмънд за съжаление.

Без да иска, Пейшънс се подсмихна.

— Едмънд ще противоречи на по-старите, само за да си прави шега с тях. Той не взима нищо на сериозно, освен своята муза.

— Така да бъде.

Вместо да се смути, Пейшънс продължи да се вглежда в лицето му. Вейн повдигна вежда.

— Казах ви — измърмори той, задържайки погледа й, — твърдо съм решил да ми бъдете длъжница. Не бива да се тревожите за отношението на господата към Джерард, докато съм тук.

Не вярваше, че гордостта ще й позволи да приеме явното му предложение ударите и стрелите на обществото в имението да се отклоняват върху неговите широки рамене. Представяйки своята помощ замаскирана като интрига на прелъстител, се надяваше всичко да мине със свиване на рамене и хапливи забележки.

Отговорът, който получи, беше смръщена физиономия.

— Ами, ще ви бъда благодарна, ако се помъчите да ги вразумите. — Пейшънс погледна към Джерард, който още общуваше с хоризонта. — Нали разбирате защо не искам да вдигам врява заради моята ваза… веднага ще обвинят Джерард.

Вейн повдигна вежди уклончиво.

— Както и да е. Ако пак изчезне нещо, кажете на мен, на Мини или на Тимс.

Пейшънс го погледна и сви вежди.

— Какво…

— Кой е този?

Вейн кимна към един конник, който се приближаваше към тях в лек галоп.

Пейшънс се обърна и въздъхна.

— Хартли Пенуик. — По изражението й нищо не пролича, но тонът й подсказа доста. — Син е на един от съседите на Мини.

— Добра среща, скъпа моя госпожице Дебингтън. — Пенуик, строен джентълмен, с жакет за езда от туид и брич от рипсено кадифе, се поклони твърде ниско, за да е елегантно. — Надявам се, че здравето ви е отлично.

— Да, господине. — Пейшънс направи жест към Вейн. — Разрешете да ви представя кръщелника на лейди Белами.

Представи набързо Вейн, прибавяйки кратко обяснение, че снощи е потърсил подслон от бурята.

— Ах! — Пенуик се ръкува с Вейн. — Значи визитата ви е принудителна. Предполагам, че скоро ще си тръгнете. Слънцето изсуши пътищата задоволително, пък и в този затънтен край светските събития са рядкост.

Ако целта на Пенуик е била да изрази желанието си Вейн да изчезне, той го формулира от ясно по-ясно. Вейн се усмихна толкова широко, че се показаха всичките му зъби.

— О, не бързам особено много.

Веждите на Пенуик подскочиха нагоре; очите му, бдителни от мига, в който зърна Вейн, заблестяха още по-бдително.

— Ах… възстановяване на силите, така ли да го разбирам?

— Не. — Погледът на Вейн стана хладен, дикцията му — по-изискана. — Просто това ми доставя удоволствие.

Сведението не се понрави на Пенуик. Пейшънс тъкмо щеше да се намеси, за да защити Пенуик от евентуално поражение, когато той, докато се оглеждаше на кого е третият кон, зърна Джерард.

— Боже мили! Слизай оттам, нехранимайко такъв!

Вейн премигна и погледна нагоре. С вперени в хоризонта очи, нехранимайкото се правеше на глух. Вейн чу как Пейшънс надменно заяви:

— Не се тревожете, господине. Той се наслаждава на гледката.

— Гледка ли? — изсумтя Пенуик. — Склоновете на тази могила са стръмни и хлъзгав. Ами ако падне? — Погледна Вейн. — Изненадан съм, Синстър, че сте разрешили на младия Дебингтън да предприеме това безумство, което очевидно притъпява чувствителността на сестра му.

Пейшънс изведнъж се обезпокои за Джерард и погледна Вейн.

Като се взираше в Пенуик, Вейн бавно повдигна вежди. После извърна глава и забеляза тревожния израз на Пейшънс.

— Джерард не е ли на седемнайсет?

Тя премигна.

— На седемнайсет е.

— Добре, тогава. — Раменете на Вейн се отпуснаха. — Седемнайсет години са напълно достатъчни човек сам да е отговорен за своята безопасност. Ако си счупи крак, докато слиза, никой няма да му е виновен.

Пейшънс се втренчи в него и се учуди защо й се прииска да се усмихне. Вейн срещна погледа й; спокойната увереност, която забеляза в сивите му очи, укрепи хладнокръвието й и укрепи доверието й в Джерард.

Понесе се смях, който Пенуик очевидно не съумя да потисне. Тя сви устни и се обърна към него.

— Сигурна съм, че Джерард може отлично да се грижи за себе си.

Пенуик само дето не се нацупи.

— Едмънд се задава. — Пейшънс гледаше зад Пенуик, докато Едмънд смушкваше коня по стръмнината. — Останах с впечатление, че сте в плен на вашата муза.

— Отървах се от нея — осведоми я захилен Едмънд. Кимна на Пенуик, после пак се обърна към Пейшънс.

— Хрумна ми, че може би ще се зарадвате на по-голяма компания.

Макар изразът на Едмънд да си остана простодушен, у Пейшънс се загнезди съмнение към това негово хрумване. Сдържа импулсивното си желание да погледне Вейн, за да разбере дали и той е схванал скритите подбуди; беше съвсем сигурна, че ги е схванал, бързо се ориентираше във всяка ситуация.

Това беше потвърдено от мъркащия шепот, който мина покрай ухото й.

— Тъкмо се любувахме на гледката.

В същия миг усети отново онзи странен бодеж, още по-интензивен и по-емоционално възбудителен, отколкото преди. Осмели се да вдигне поглед само до устните му. Те потрепнаха, после се усмихнаха вбесяващо.

— Ето го и Чедуик.

Пейшънс преглътна едно стенание. Обърна се и видя, че наистина беше Хенри, който се приближаваше в тръст. Стисна устни. Излезе на езда, само защото никой от тях не се интересуваше от сутрешна разходка и сега всички се събраха, даже Пенуик участваше в заговора за нейното спасение!

Нямаше нужда от спасение! Нито от закрила! Ни най-малка опасност не я грозеше да се поддаде на безпътните съблазни на който и да е „елегантен джентълмен“. Не, трябваше да признае, че в случая Вейн беше виновен. Може и да го е имал предвид, но на фона на неговия финес, другите изглеждаха като преплитащи лапи палета, които джафкаха не на шега.

— Ама че прекрасен ден, как да не се изкуши човек от една ободрителна езда.

Хенри засия срещу нея; образът на задъхано пале с изплезен език, размахващо обнадеждено опашка, изникна пределно ясно във въображението на Пейшънс.

— След като всички се събрахме — провлече Вейн, — ще продължим ли ездата?

— Разбира се — съгласи се Пейшънс. Беше готова на всичко, само да се сложи край на този фарс.

— Джерард, слез оттам, конят ти забрави защо е тук — изкомандва Вейн с отегчен тон. В отговор Джерард само се ухили.

Той се изправи, протегна се, кимна на Пейшънс и изчезна от другата страна на могилата. След няколко минути се появи в подножието на възвишението, чистейки праха от ръцете си.

Захили се на Вейн, кимна на Едгар и Хари, а на Пенуик не обърна никакво внимание. Взе от Пейшънс поводите, хвърли й една усмивка и се метна на седлото.

— Тръгваме ли? — Въпросът беше придружен от повдигане на вежда и ленив жест с ръка.

Пейшънс настръхна, ококори се. Знаеше точно от кого Джерард е копирал тези маниери.

— Гледката как беше?

Едмънд изравни коня си с този на Джерард. Потеглиха надолу по хълма. Джерард отговори охотно на въпроса, описвайки най-различни изгледи и взаимодействието на светлината, облаците и прозрачната мъгла.

С поглед вперен в Джерард, Пейшънс поведе коня си след неговия. В следващия момент се ужаси. Вейн яздеше неотклонно от дясната й страна, а Пенуик, Хенри и Едмънд се боричкаха за позиция от лявата й страна. С по-умели маневри Пенуик си осигури първенството и остави Хенри да се цупи на опашката. На Пейшънс й олекна и си отбеляза наум после да държи любезно с Хенри.

След три минути би удушила с радост Пенуик.

— Лаская се, госпожице Дебингтън, че сте достатъчно проницателна, за да разберете, че вашите интереси са ми присърце. — Това беше увертюрата на Пенуик. Оттам той разгърна основната тема: — Не мога да не съм убеден във вашата сестринска чувствителност и в тези деликатни емоции, с които благородните дами са така богато надарени, но изобщо не е редно да бъдете постоянно наранявана от младежките, но печално необмислени геройства на вашия брат.

Пейшънс се взираше в полята и остави разсъжденията на Пенуик да минат покрай ушите й. Знаеше, че той няма да забележи нейното нехайство. Другите хора винаги изваждаха наяве най-лошото у Пенуик. В неговия случай най-лошото беше неопровержимото убеждение в правотата на мнението му и непоклатимата сигурност, че тя не само споделя възгледите му, но също така е само на крачка от момента, в който ще стане госпожа Пенуик. Как беше стигнал до такова заключение, Пейшънс нямаше представа; никога не го беше окуражавала по никакъв начин.

Надутите му приказки се изнизваха покрай нея, докато яздеха бавно. Хенри се позавъртя неспокойно, после се изкашля и най-накрая прекъсна тирадата.

— Как мислете, дали утре пак ще завали?

Пейшънс се хвана за глупавия въпрос с облекчение и се възползва от него, за да отвлече вниманието на Пенуик, чиято друга мания бяха неговите ниви. С няколко невинни реплики накара Хенри и Пенуик да спорят за ефекта от последния дъжд върху посевите.

Вейн през цялото време не обели нито дума. Не беше необходимо. Пейшънс не се съмняваше какви са мислите му — цинични като нейните. Мълчанието му беше по-красноречиво и въздействаше повече на чувствата й, отколкото педантичните словоизлияния на Пенуик или брътвежите на Хенри.

От дясната й страна бойното поле беше спокойно, в момента нямаше нужда да се отбранява. Мълчаливото присъствие на Вейн й го осигуряваше. Пейшънс изпита смущение. Ето още нещо, за което трябваше да му бъде благодарна. Той беше доказан специалист в тази хладнокръвна, арогантна, изискана, но безпощадна манипулация, която тя свързваше с образа на „елегантен джентълмен“. Не беше изненадана. От първия миг го определи като вещ практик.

Насочи вниманието си към Джерард и го чу да се смее. Едмънд й хвърли през рамо усмихнат поглед, после пак поде разговор с Джерард. Джерард каза някаква забележка, подчертавайки мнението си с ленив жест, както и преди.

Пейшънс стисна зъби. В жеста, сам по себе си, нямаше нищо лошо, въпреки че Вейн го правеше по-хубаво. На седемнайсет артистичните ръце на Джерард, макар и красиви, нямаха още силата и формата на ръцете на Вейн Синстър. Неговият жест беше пропит с мъжественост, която Джерард още не притежаваше.

Но имитирането на жест не беше страшно. Пейшънс се тревожеше, че Джерард ще започне да подражава и на други привички. „И все пак — разсъждаваше тя, като хвърли поглед към Вейн, който яздеше мълчаливо от дясната й страна — това е само маниерност.“ Въпреки убежденията на Пенуик, тя не беше обременена с глупава женска чувствителност. Може би съзнаваше по-ясно склонностите на Вейн Синстър и към него беше много по-бдителна, отколкото към другите мъже. Но изглежда нямаше реална причина да се намесва. Поне не още.

Джерард със смях се отдели от Едмънд, обърна коня си и се изравни с коня на Вейн.

— Все си мислех да те попитам. — Очите на Джерард грееха от ентусиазъм, докато се взираше в лицето на Вейн. — За твоите сиви коне.

Някакъв смут от лявата й страна привлече погледа на Пейшънс и тя не чу отговора на Вейн. Гласът му беше толкова дълбок, че когато не беше срещу нея, не различаваше думите му.

Оказа се, че бъркотията се дължи на Едмънд, който възползвайки се от невниманието на Пенуик, увлечен в разговор с Хенри, се опита тихомълком да се промъкне до Пейшънс.

— Ето! — Едмънд безгрижно пренебрегна сърдития поглед на Пенуик. — Очаквам мнението ти за последната строфа. Отнася се за сцената, когато игуменът се обръща към странстващите братя.

Той продължи с декламация на последните плодове на своя ум.

Пейшънс скръцна със зъби; чувстваше се буквално разкъсана. Едмънд ще очаква смислен коментар за творбата си, към която се отнася така сериозно, както и към по-материални въпроси. От друга страна, отчаяно искаше да разбере какво говори Вейн на Джерард. Вниманието й беше раздвоено между римите на Едмънд и думите на Джерард.

— Значи гръдният кош е важен? — попита той.

Тра, та, та, та.

— О. — Джерард замълча. — Всъщност, мислех, че теглото е показателно.

Отговори й дълга поредица от напевни звуци.

— Разбирам. Значи ако са издръжливи…

Пейшънс погледна надясно. Сега Джерард беше по-близо до Вейн. Дори половината от разговора не можеше да чуе.

— Е! — Едмънд пое дъх. — Какво ще кажеш?

Пейшънс го погледна и отвърна сопнато:

— Не ме заинтересува… може би трябва да го шлифоваш още малко.

— О. — Едмънд помръкна, но не се отчая. Замисли се. — Всъщност може би си права.

Пейшънс не му обърна внимание и промъкна кобилата до сивия кон на Вейн. Вейн погледна младата жена; по очите и устните се виждаше, че му е смешно, но изражението му беше мило. Пейшънс пренебрегна и този факт и наостри уши за думите.

— Ако теглото е в нормата, следващият изключително важен критерий са коленете.

„Колене ли?“ Пейшънс премигна.

— За да вдигат високо крака ли? — предположи Джерард.

Пейшънс настръхна.

— Не е задължително — отговори Вейн. — Хубава походка, несъмнено, но трябва да е енергична, да се усеща сила.

Още говореха за коне, подходящи за карета. Пейшънс едва не въздъхна от облекчение. Продължи да слуша, но не чу нищо застрашително. Не се споменаха дори залагания и конни надбягвания.

Замисли се и изправи стойката си на седлото. Подозренията й към Вейн нима не бяха основателни? А дали не реагира прекалено емоционално?

— Тук се разделям с вас.

Киселият тон на Пенуик сепна Пейшънс и я откъсна от размишленията й.

— Да, наистина, господине. — Подаде му ръка. — Толкова мило, че се отбихте при нас. Ще спомена на леля, че се срещнахме.

Пенуик премигна.

— О, да… ами, да, разчитам, че ще предадете моите поздрави на лейди Белами.

Пейшънс се усмихна с хладна царственост и наклони глава. Господата си кимнаха; в жеста на Вейн имаше елемент на заплаха. Пейшънс нямаше представа как го постигаше.

Пенуик обърна коня и препусна в лек галоп.

— Много добре! — След като се освободи от присъствието на Пенуик, който постоянно излъчваше язвителност и неодобрение, Джерард се захили. — Ще се надбягваме ли до конюшните?

— Готово! — Едмънд взе юздите. Тесният път към конюшните минаваше през голо поле, огради и канавки.

Хенри се подсмихна снизходително, после хвърли поглед на Пейшънс.

— И аз съм на линия.

Джерард се обърна към Вейн.

— Няма да ти се дам лесно. Хайде, давай.

Джерард не чака повече. С едно подвикване конят му се втурна напред.

Едмънд го последва, Хенри също, но докато Пейшънс смушка кобилата, те изостанаха до нея. Остави кобилата на нейния инстинкт и тя препусна непосредствено след брат й. Джерард водеше без съперници. Тримата мъже обуздаваха конете си, за да са в крак с кобилата.

Колко смешно! Каква облага щеше да има който и да е от тях, като не се отделяше от нея на толкова кратко разстояние? Пейшънс се стараеше лицето й да остане безизразно и поклати глава, учудена от абсолютната глупост на мъжете. Като наближиха входа към конюшните, тя не издържа и погледна бегло Вейн.

Той срещна погледа й и вдигна вежда със самосъжаление.

Пейшънс се разсмя и очите на Вейн светнаха развеселено. Наближиха входа с арката и той погледна напред. Когато пак се обърна към нея, очите му бяха потъмнели.

Приближи своя кон до кобилата и той я побутна. Тя забави ход. Хенри и Едмънд изостанаха по принуда, понеже под арката можеха да минат само два коня един до друг.

След това копитата зачаткаха през входа, после през двора. Пейшънс спря, пое дъх и погледна назад. Едмънд и Хенри идваха след тях.

Джерард спечели състезанието, смееше се и изправяше коня си на задните му крака.

Дотърчаха Гришам и конярите.

Пейшънс видя, че Вейн прехвърли крак през седлото и скочи на земята. Докато премигне, той вече беше от едната й страна.

Обхвана здраво талията й.

Тя едва не ахна, когато я вдигна от седлото, като че ли тежеше не повече от дете. Не я пусна бързо на земята, а бавно я свали и я остави до кобилата. На по-малко от крачка от себе си продължи да я държи и тя усети дългите му пръсти от двете страни на кръста си, палците му до чувствителния си корем. Почувства се в плен. Уязвима. Лицето му беше като маска, изразът напрегнат. Очите й потънаха в неговите. Усещаше калдъръма под стъпалата си, но всъщност не знаеше къде се намира. Светът около нея се въртеше.

На него се дължеше… той беше източникът на тези чудни усещания. Беше си мислела, че сигурно й се е случвало, но всъщност никога не беше изпитвала нещо подобно… този трепет на приливи и отливи, сега много по-силен отпреди. Беше от неговото докосване — с очи, с ръце. Дори не беше необходимо да допира голата й кожа, за да реагира.

Пейшънс си пое дъх. Улови някакво движение, което я накара да фокусира погледа си към друг обект. Към Джерард. Видя как слезе от коня точно като Вейн. Захилен, преливащ от гордост, в прекрасно настроение, Джерард се запъти към тях.

Вейн най-спокойно я пусна.

Пейшънс отново пое дъх и се помъчи да преодолее световъртежа си. Насили се да се усмихне щастливо заради Джерард… и продължи да поема дълбоко дъх.

— Хитър ход, Синстър.

Едмънд, добродушно засмян, слезе от коня по своя обичаен начин. Пейшънс забеляза, че е много по-бавен от начина, по който Вейн постигна същия резултат.

И Хенри слезе от коня; Пейшънс остана с впечатление, че на него не му хареса как Вейн я свали от кобилата.

— Поздравления, момчето ми. Победи ни честно и почтено.

А това го постави в ужасно неудобно положение. Пейшънс погледна бързо Джерард, като очакваше, че по никакъв начин няма да отговори учтиво. Вместо това брат й, застанал до Вейн, вдигна едната си вежда… и се усмихна цинично.

Пейшънс стисна зъби. За едно беше сигурна — ненапразно се тревожеше.

Вейн Синстър отиваше твърде далеч и твърде бързо… поне по отношение на Джерард. Колкото до другото, опитите с нейната чувственост… подозираше, че той просто се забавлява без сериозни намерения. Понеже не беше податлива на съблазни, явно нямаше причина да му поиска обяснение.

Но за Джерард…

Поразмисли върху ситуацията, докато отвеждаха конете. Няколко минути и четиримата мъже стояха в центъра на двора; позагледа ги и призна, че трудно можеше да обвини Джерард за избора му да подражава ревностно на Вейн. Беше доминиращият самец.

Той като че ли усети погледа й и се обърна. Едната му вежда се изви и с присъщата си грация й предложи ръка. Пейшънс се въоръжи с твърдост и я прие. Цялата компания се запъти към къщата. Едмънд влезе пръв през страничната врата. Изкачиха се по парадното стълбище, после Джерард и Хенри се отправиха към своите стаи. Пейшънс продължи към галерията. Нейната стая беше в същия коридор като на Мини. На Вейн — един етаж по-долу.

Нямаше смисъл да изразява гласно неодобрението си, освен ако не се налагаше на всяка цена. Пейшънс спря под арката, където коридорите за нейната стая и неговата се разделяха. Отдръпна ръката си от ръката на Вейн и вдигна поглед към лицето му.

— Възнамерявате ли да останете дълго?

Той сведе очи към нея.

— Това — заяви с много нисък глас — зависи само от вас.

Пейшънс се взря в сивите му очи и… замръзна. Всеки неин мускул от главата до петите се парализира. Идеята, че той се забавлява, умря, убита от израза в сивите му очи.

От намерението, просветващо в тези очи.

Нямаше да бъде по-ясно, ако го беше изразил с думи.

С храброст, почерпена от вътрешни резерви, които не знаеше, че притежава, вирна брадичка. Устните й трепнаха насила, колкото за една хладна усмивка.

— Мисля, че ще разберете колко грешите.

Изрече думите меко и видя как Вейн стисна зъби. Обхвана я предчувствие за голяма опасност и не посмя да каже нищо повече. Все още усмихната кимна високомерно. Обърна се, мина под арката и се озова в коридора, където беше в безопасност.

Вейн гледаше с присвити очи как ханшът й се полюлява, докато се носеше плавно. Той остана до сводестото разклонение, докато тя влезе в стаята си. Чу как затвори вратата.

Бавно, много бавно, чертите му се отпуснаха, след това на лицето му се появи характерната усмивка. Ако той не можеше да избяга от съдбата, следователно и тя не можеше. Което означаваше, че ще бъде негова. Перспективата му се струваше все по-съблазнителна с всяка минута.