Питър Мейл
Добра година (8)

Седем

Поредна ослепителна сутрин, пореден крос, пореден хлъзгав акробатичен сеанс под душа. Макс облече шорти и тениска и се запъти към кухнята с надеждата, че вчерашният хляб ще става за ядене, когато чу звука от паркиране на кола пред къщата и три настойчиви изсвирвания на клаксон.

Слезе долу и отвори вратата, а пред очите му се разкри гледката на ярко оцветен задник и два мощни крака, подаващи се от задницата на старо, но много излъскано рено 5. Притежателката на задника се дръпна от колата и се изправи, стиснала прахосмукачка и пластмасова кофа, които сложи на земята до колекция от парцали, четки и препарати за чистене. Мадам Паспарту бе пристигнала.

— Не съм ви стреснала, нали? — попита тя, разтърсвайки нагоре-надолу ръката на Макс сякаш се опитваше да я отдели от тялото му. — Но исках да съм тук, преди да закусите. — Тя се гмурна отново в колата и се появи с хартиен плик. — Voilà. Още са топли.

Макс й благодари и гушна кроасаните, докато мадам Паспарту го запозна с текущото състояние на френския хляб (не е като едно време) и морала на дъщерята на хлебаря (не какъвто трябва да е). Очевидно от него не се очакваше отговор и докато й помагаше да пренесе екипировката си в кухнята, имаше време да огледа това бъбриво ново допълнение към живота и домакинството му.

Изглеждаше на петдесет, но въпреки възрастта и солидната й фигура все още не беше готова да се откаже от младежкото облекло. Прилепнало и ярко беше стилът на Паспарту, с оранжева тясна блуза и тюркоазеносин клин, опънат до краен предел и завършващ с бели тенис обувки на учудващо изящни стъпала. Черната й коса беше подстригана късо като на мъж, а тъмните й очи светеха от любопитство, докато оглеждаше кухнята.

Последва рязко поемане на въздух.

— Ho la la! Mais c’esl un bordel.^[1] Стар човек, живял сам. Винаги се познава. — Тя застана с ръце на кръста, стиснала неодобрително устни. — Това не става за млад мъж като вас. Прах навсякъде! Мишки, без съмнение! Вероятно дори скорпиони! Quelle horreur!^[2]

Мадам Паспарту напълни чайника да направи кафе, взе чаша, чинийка и голяма чиния от бюфета и преди да ги изплакне, ги огледа с дълбоко подозрение. С клатене на глава и цъкане на език избърса праха от масата и каза на Макс да седне.

Беше сервирана закуска — новост за Макс, която му се видя много приятна. Докато ядеше кроасаните и пиеше кафе, без прекъсване се лееше бръщолевенето на мадам Паспарту. Щеше да се погрижи за всичко, обясни му тя, от лавандуловата есенция (сигурна защита срещу скорпиони), през полирането на мебелите, до тоалетната хартия — несъмнено мосю Макс предпочита финеса на бялата пред по-обикновената розова — и докато бъбреше, приготви оръжията си за нападение над печката, която според нейното професионално мнение не бе чистена от времето на революцията.

— Bon — заяви тя накрая, като надяна чифт гумени ръкавици с цвета на клина и. — По обед гледката ще е съвсем различна. Сега трябва да тръгвате. Не мога да чистя около вас. Allez!^[3]

С чувството, че се е върнал в училище под властта на блага, но властна матрона, Макс бе безмерно щастлив да изпълни, каквото му беше наредено. Инстинктът му подсказваше, че мадам Паспарту ще се окаже същинско съкровище, стига само да открие как да й намалява звука.

Разсеян от посещението на Русел предната вечер, той отложи обиколката на имота, която възнамеряваше да направи. Като всеки нов земевладелец искаше да огледа владението си и изгнанието от кухнята послужи като начален тласък. В папката, която му даде нотариус Озе, имаше копие на plan cadastral, подробна карта на различните парцели от двайсетте хектара около къщата, прилежно номерирани. Взе плана и излезе навън, спря за момент на двора, заслушан в cigales и гукащите гълъби, а дневната жега сякаш се стовари върху него.

Както никога, нямаше и следа от Русел и неговия трактор, а лозята — неговите лозя, припомни си той с внезапна тръпка на вълнение — се простираха в необятното море от зеленина във всички посоки. Зад къщата алея от кипариси, неокастрени и обрасли, водеше към тенис корта. Преди години му се струваше толкова голям, а мрежата толкова висока. Сега се бе свил до мръсно парче земя, мрежата бе хлътнала на подпорите си, а варосаните линии по оголения корт бяха избледнели до почти пълна невидимост.

Продължи към редиците лози, а краката му вдигаха облаци прах. Почвата беше тънък и сух пласт, белязан от мрежа пукнатини, но лозята изглеждаха достатъчно здрави и започваха да се образуваш светли гроздове. Макс се наведе и откъсна няколко зърна да ги опита — горчиви и пълни със семки. Щяха да минат седмици, докато станат сочни и налети от слънчева светлина и вероятно години, докато се превърнат във вино, годно за пиене. Започна да проумява какво търпение е необходимо, за да бъдеш винар; търпение и късмет с времето. И oenologue. Зачуди се дали Натали Озе е успяла да намери подходящ човек.

Вече се беше отдалечил на няколкостотин метра от къщата и беше стигнал до каменна стена, отделяща един парцел от останалите. Провери в плана и установи, че земята зад стената бележи края на имота. Другите парцели бяха равни, а този се спускаше под лек наклон на изток и завършваше при пътя.

Прескочи оградата и забеляза отчетлива разлика в почвата — или по-скоро в отсъствието й. Структурата на пръстта се бе изменила рязко от пясък и глина до камъни, а повърхността й, изглежда, се състоеше изцяло от нащърбени варовикови камъчета, ослепително бели на слънцето, топли на допир като огромен естествен радиатор. Беше малко вероятно дори най-непретенциозните плевели да намерят достатъчно храна да растат тук. При все това лозите изглеждаха здрави, листата им бяха яркозелени, а малките гроздове — добре оформени. Отбеляза си наум да попита енолога как лозите процъфтяват в толкова негостоприемна среда.

Тъкмо се обръщаше да поеме към къщата, когато усети електронния гъдел на телефона, вибрираш в джоба му. Прие обаждането седнал на стената, горещината на камъка нахлуваше през памука на панталоните му.

— Как е времето там?

Долови тъжна нотка в гласа на Чарли, докато задаваше въпроса, с който често започва разговор между някой, който е на север, с някой, който е на юг.

— О, обичайното. Щях да ти пратя картичка. Сещаш се, старата шега — „времето е тук, ще ми се ти да беше хубав“. Да видим. Около трийсет градуса, слънчево. Как е в Лондон?

— Не питай. Мисля, че ми се появяват ципи между пръстите на краката. Слушай, може би в края на месеца ще успея да се измъкна за ден-два. В Монте Карло ще се проведе международен симпозиум за бъдещето на луксозните имоти. — Чарли изсумтя пренебрежително. — Банда тарикати обсъждат какво могат да пробутат на руснаците. Както и да е, възложиха ми да представлявам „Бингъм & Траут“ и реших, че мога да намина при теб и да огледам шатото.

— Страхотно, Чарли. Това е прекрасна идея. Тук ще ти хареса. Ще уведомя персонала.

— Погрижи се. Какво става с лозята? Някакви радостни новини за винения лекар?

— Всъщност още тази събота ще се видя с човек, който има връзки в бизнеса. Може да излезе нещо обещаващо.

— Хмм. Какво ще правиш днес?

— В момента обикалям лозята, запознавам се с гроздето. После ще разчистя малко двора. За обяд вероятно ще отида до селото. Не бих нарекъл деня си оживен.

— Макс? — Гласът на Чарли прозвуча почти сериозно. — Кажи ми най-лошото. Наистина ли е приказно там?

Макс погледна над морето от лозя към Люберон и огромния отрязък синьо небе и си помисли за живота без костюми, срещи или правила на работа, без задръствания и замърсен въздух.

— Да — отвърна той. — Да, приказно е.

— Копеле с късмет.

Макс прекара остатъка от утрото в разчистване на плевнята, отпушване на тръба в каменния bassin и съставяне на списък с нещата, които трябваше да набави, за да възстанови предишния вид на двора: пестицид за плевелите, един камион от финия чакъл, който, припомни си той, се наричаше grains de riz^[4], ножици за подкастряне, гребло. Никога не бе притежавал къща, какво остава за провинциално имение, и установи, че простите, непознати задължения му доставят удоволствие. Ръцете му, които сега миришеха на древния живот в езерцето, бяха изцапани от почистването на тръбата и по кожата се образуваха мехури от влаченето на изпопадали клони в плевнята за дърва за огрев. Прибави трион към списъка си.

— Peuchère!^[5] Как издържате на това слънце без шапка? — попита мадам Паспарту, размахвайки пръст от кухнята. — Искате да си изпържите мозъка ли?

За втори път тази сутрин той се почувства като провинил се ученик. Допълни списъка с шапка.

Беше пладне и мадам Паспарту си тръгваше за обяд. Но преди да тръгне, повика Макс да огледа резултата от усилията й. Когато му показа блестящата печка, излъсканите медни тигани, изтъркания и безукорно чист каменен под, той нададе изпълнени с възхищение и благодарност звуци. Беше напълно преобразено.

— Свършихте толкова много работа за една сутрин — похвали я той. — Прекрасно е.

Мадам Паспарту си позволи да се накипри гордо за момент, преди скромността да вземе връх.

— Bof!^[6] Това е само началото. Поне можете да се храните тук, без да се отровите. — Тя му хвърли кос поглед, суров и обвинителен. — Така де, в случай че имате храна. Тук няма достатъчно да се наяде дори плъх. Коричка хляб, при това стар. Какво ще правите с обяда?

— О, ами мислех да отида до кафенето в селото. Steak frites^[7], нещо такова.

Отново предупредително размахване на пръст.

— Attention!^[8] Пържолата е обявена в менюто като телешка, но не е. Всъщност е от конско месо. По-добре вземете омлет.

След тези думи и обещание да се върне следобед мадам Паспарту потегли.

Макс се изми, сложи ключа от входната врата под саксия със здравец в двора и пое към селото. Пътьом мислите за омлет в кафенето отстъпиха под напора на желанието за нещо по-хранително — забелязваше, че в Прованс е непрекъснато гладен — и реши да хапне при Фани.

Но не му беше писано. Фани беше désolée, désolée^[9] стискаше ръката му и го гледаше право в очите, за да подсили съжалението си, но беше събота и, както често се случва по това време на годината, целият ресторант бе запазен за сватбено тържество. Макс отнесе разочарованието си в кафенето.

Оказа се, че омлетът е превъзходен, пухкав и полутечен, салатата — свежа и добре подправена, а розето в pichet^[10] — прохладно и свежо. А мястото му пред кафенето предлагаше чудесен изглед към тържеството от другата страна на площада.

Провинциалните французи в разгара на забавлението често стъписват чужденците, израснали с мита, че парижаните с тяхната сдържаност и хладни добри обноски са представителни за начина, по който се държат останалите хора във Франция. Тълпата на терасата на Фани се състоеше предимно от млади хора, тук-там с по някое дете, и по-възрастни гости — и, съдейки по шума, който вдигаха, всички бяха добре заредени с вино. През площада се носеха изригвания от смях, откъслеци от речи, изпъстрени с прекъсвания и аплодисменти, както и треперливо изпълнение на La Vie en Rose. То започна като солова партия на възрастен мъж, който с една ръка държеше рамото на булката, а с другата дирижираше останалите гости с чаша шампанско.

Макс седеше пред чаша еспресо и калвадос и в тялото му се разля усещане за задоволство подобно на успокоително лекарство. Все още не бе имал възможност да се почувства самотен, вероятно с времето щеше да се случи. Но засега, със слънцето високо в лазурното небе, с пълен стомах и с мисълта за утрешната екскурзия с нотариус Озе, той беше в мир със света. Обърна глава да изложи лицето си на слънце, затвори очи от пронизващите му лъчи и се поддаде на импулса да подремне.

От унеса го изкара ревът на клаксони. Коли, украсени за случая, както повелява традицията, изпълниха площада. Шифонени ленти — бели, сини или розови, бяха вързани на антени, огледала или, както в един от случаите, на слънчевите очила на шофьора, а задължителните звукови ефекти превърнаха следобедното спокойствие в същинска суматоха. След триумфална обиколна на площада шумната кавалкада се понесе към, както се очертаваше, продънващо ушите начало на медения месец.

Макс разтърка очи и усети лека болка по клепачите, които явно бяха загорели от слънцето. Тишината и празнотата се завръщаха на площада, а селото спусна кепенците и се приготви за сиеста.

Когато се върна в къщата, завари мадам Паспарту и прахосмукачката й във вихъра им. Макс ги остави да се вихрят и прекара следобеда в плевнята, опитвайки се да създаде подобие на ред в хаоса от чували с тор, бидони от бензин и стари гуми от трактор, разхвърляни по каления под. Беше тежка, мръсна работа и към седем часа бе толкова уморен, колко то не се бе чувствал от години, мускулите го наболяваха приятно от напъна. Взе си чаша вино и седна на парапета на bassin, откъдето проследи как слънцето се потапя бавно в хоризонта на запад, а небето се превръща в ярка клада от розово и лилаво.

Твърде уморен дори да се замисли за ядене, Макс се излежава дълго в горещата вана и после почти моментално се гмурна в забравата на съня.