Питър Мейл
Добра година (5)

Четири

Макс се отправи към къщата и на всеки завой по пътя изникваха спомени. Канавките от двете страни на шосето бяха все така дълбоки и обрасли с растителност, каквито бяха, когато чичо Хенри го пращаше всяка сутрин в хлебарницата на раздрънкан велосипед с обещание за награда от пет франка, ако кроасаните са още топли, когато се върне. Той се състезаваше сам със себе си, краката бясно въртяха педалите, опитваше се да подобри предишния си рекорд и да прибави още една банкнота към съкровището, което държеше в стар буркан от горчица до леглото си. Бурканът, празен в началото на ваканцията, беше пълен и радостно тежък в края й. Това беше първата среща на Макс с усещането за богатство.

Спря колата пред каменните колони — изронени и почти черни от два века атмосферно влияние, които се извисяваха на входа за черния път към къщата. Названието на имението, гравирано в камъка, още се четеше: „Льо Грифон“, с букви покрити с мъх и лишеи след продължителната им битка със стихиите.

Макс продължи с автомобила през редиците добре поддържани лози и паркира под огромния чинар отпреди епохата на Наполеон, който хвърляше сянка върху дългата южна стена на bastide. За разлика от подрязаните и спретнати лози градината беше занемарена, както и фасадата на самата къща. Хрумна му сравнението с изискана грандама, чийто грим започва да се пропуква. Красивата фасада се нуждаеше от ремонт, спуснатите кепенци от години не бяха виждали нова боя, тъмнозеленият лак на предната врата беше издут и се белеше. В двора бяха избили плевели сред чакъла, а водата в квадратния каменен bassin^[1] осигуряваше лепкава, мътна среда за няколко борещи се за живот лилии. В клоните на дървото шумно се дърлеха гълъби.

Малко тъжно. Но въпреки това личеше каква е била къщата и каква може да стане отново, при това лесно. Макс заобиколи към двата навеса, прилепени отстрани на основната сграда, където по спомените му чичо Хенри държеше смачкания си черен ситроен. Той бе изчезнал и имаше само набор от ръждясали земеделски сечива и два велосипеда — бяха стари дори когато Макс ги бе видял за пръв път — с червени гуми, които едно време му се струваха толкова екзотични.

Върна се при входната врата, пъхна единия ключ в ключалката и няколко пъти се опита, да го превърти, но безуспешно. Изведнъж си спомни, че по типично перверзен френски маниер ключалката се превърташе обратно на английските. Поклати глава, когато вратата се отвори, французите никога не правеха нещата лесни за чужденец. Дори простите неща бяха сложни.

Озовал се вътре, в приглушената светлина различи широките стъпала на каменно стълбище. От двете страни на вестибюла двойни врати водеха към основните помещения на приземния етаж, класическо разпределение за bastide. Макс влезе в подобната на пещера кухня, отвори капаците и следобедната светлина нахлу и освети прашинките, носещи се в застоялия въздух. Масивна печка от ковано желязо и мивка с размери на вана заемаха едната стена, шкафове със стъклени витрини — другата. Голямата маса от дървени дъски стоеше там, където винаги е била — в средата на стаята. Той прокара пръсти по повърхността й и намери мястото, където беше издълбал инициалите си. Нищо не се беше променило.

През високите правоъгълни прозорци се разкриваше гледка към по-ниските склонове на Люберон. Между къщата и планината имаше още лозя, които, както забеляза Макс, бяха патрулирали от вечната фигура в трактор, който влачеше машина, сипеща синя мъгла пестициди по правите зелени редици. Сигурно беше Русел, вероятно още в лошото настроение, което бе показал в кабинета на нотариуса. Макс реши, че първата им среща може да почака, докато се успокои.

 

 

От лозята Русел, който като всеки селянин имаше набито око и за най-малките промени в пейзажа, бе забелязал, че капаците са отворени, и бе извадил мобилния си телефон да съобщи вестта на съпругата си Людвин.

— Англичанинът пристигна. В къщата е. Не, не сме се срещали, но го видях в кабинета на Озе. Млад е. — Русел прекъсна, за да направи маневра в края на редица лози. — Дали е sympa^[2]? Откъде да знам дали е sympa? Никога не може да си сигурен с англичаните.

Докато прибираше телефона в джоба си, погледна към къщата и въздъхна. Ах, англичаните. Дали някога ще престанат да нахлуват във Франция? Чу джавкане и огледа лозите зад гърба си. Merde^[3]. Случаен облак bouillie bordelaise^[4] бе уцелил кучето, което следваше трактора, и то се беше сдобило с бледосиня глава, допълваща и бездруго ексцентричния му вид.

 

 

Макс продължи да изследва къщата, отваряше всички капаци, надничаше в гардероби и чекмеджета, възвръщаше си усета за географията на къщата, сравнявайки миналото с настоящето. Ако не друго, то със сигурност бе по-голяма, отколкото я помнеше. Дори Чарли трябваше да разшири речниковия си запас на брокер на недвижими имоти, за да отдаде дължимото на шестте спални, библиотеката, трапезарията, огромната всекидневна, кухнята, помещението зад нея, двойния килер, миялната за съдове, стаята за такъми за езда — и със сигурност имаше изба някъде в далечната част на къщата. Макс прекоси дневната, стъпките му отекнаха по каменния под и се спря да разгледа снимките, наредени върху старото прашасало пиано. Черно-бяло изображение на мъж и момче, присвили очи на слънцето, привлече погледа му: чичо Хенри и малкият му племенник, всеки хванал стара дървена тенис ракета.

Продължи през малка врата до камината и слезе по малкото стълбище, водещо към избата. Отключи вратата, отвори я и докато търсеше опипом ключа за лампата, го лъхна по-хладен въздух.

Голата крушка освети тясно помещение, в което нямаше нищо излишно. Таванът беше нисък, подът беше от чакъл, а хранилищата — от тухли. Миришеше на мухъл и паяжини. Емайлиран термометър с антикварна стойност висеше на едната стена и показваше температурата от 50 до минус 15 градуса със забавни коментари до всяка цифра: при 50 например беше хубав ден в Сенегал; 35 очевидно беше температурата, в която пчелите се роят; минус 10 беше достатъчно студено да замръзнат реките, а минус 15 бе отбелязано с една-единствена смразяваща година, 1859. Температурата в избата беше 12 градуса и Макс си припомни думите на чичо Хенри, че никога не се променя с повече от два градуса, независимо от времето навън. Умерената температура, казваше той, е тайната на хубавото, благоденстващо вино.

Макс огледа бутилките. Тук-там бяха пръснати местни червени и бели вина — малко „Шатоньоф дю пап“, няколко кашона „Расто“ и бренди от касис — но болшинството бяха собствено производство, украсени с пищния синьо-златист етикет, който лично чичо Хенри бе измислил. Макс избра бутилка Le Griffon 1999 и я занесе до обърнатата бъчва, служеща за маса, върху която имаше тирбушон и не особено чиста чаша. Изтръска чашата да почисти остатъците от мъртва стоножка, избърса я с носната си кърпичка и отвори бутилката. Сипа вино, поднесе чашата към светлината и си позволи миг на оптимизъм, представяйки си богатството, което ще натрупа от бутикови вина.

Помириса. Прокара го през устата си. Потрепери и моментално изплю. Веднага изтърка зъбите си да отстрани усещането за плътен танинов слой. Виното беше едно стъпало над оцет, достатъчно да подразни черния дроб. Отвратително.

Може би просто беше несполучлив избор на бутилка. Взе друга, премина през същата процедура и стигна до същия извод — негодно за пиене. Съвсем не беше златната мина, която си представяше Чарли. Макс реши да се обади и да му каже най-лошото.

— В избата съм и току-що опитах виното.

— И?

— Младо, разбира се.

— Разбира се. Но обещаващо?

— Би могло. Липсва му финес. Нужна му е дисциплина, твърда десница, шляпване по дупето. — Той спря, неспособен да продължи в същия дух. — Всъщност, Чарли, има вкус на полицейски чорапи. Дори не успях да го преглътна. Толкова е зле.

— Наистина ли? — Чарли прозвуча по-скоро заинтригуван, отколкото разочарован. — Е, значи грешката може да е в производителя, а не в гроздето. Често се случва, да знаеш. Трябва ни енолог.

— Така ли?

— Специалист по вино. Четох за тях. Някои момчета са същински магьосници. Играят си да съчетават грозде от различни части на лозето, докато постигнат нужния баланс. Нещо като рецепта, само дето става въпрос за вино, а не за храна. Ясно, че не могат да превърнат шльокавица в „Петрус“, но могат да постигнат много. Поразпитай наоколо, недалеч от теб би трябвало да има енолози. Както и да е, как е шатото? Не, не ми казвай. Щом успея да се измъкна, ще отскоча за няколко дни. Да строиш дамите в редица.

Макс напусна избата замислен. Откъде да намери винен магьосник? Не се попада на такъв по обява в Жълти страници. Може би нотариус Озе щеше да знае. Ще я попита, когато се срещнат на обяд.

При мисълта за храна стомахът му напомни, че не е ял от гумената самолетна закуска тази сутрин. Отнесе куфарите си в импозантната спалня на чичо Хенри, в която имаше голяма камина и няколко слаби маслени платна. Преоблече се и отиде в селото за ранна вечеря.

В Сен Пон цареше оживление. Мъже с обрулени лиза, покрити с прах от работата на полето, бяха опасали бара на кафенето, шумни и приказливи, с акцент плътен като дима от цигарите им. Макс поръча „Рикар“ и намери място в ъгъла, чувствайки се твърде блед и чужденец. През отворената врата на кафенето се виждаше игра на boules, участниците се местеха бавно и шумно от единия до другия край на двора. Вечерното слънце огряваше изкосо площада и боядисваше каменните къщи с пласт медна светлина, а репертоарът на джубокса в кафенето подсказваше вечер на Азнавур. Макс установи, че му е трудно да повярва, че само преди двайсет и четири часа е гледал през прозореца си сивото лондонско небе. Това като нищо можеше да е друга планета. И, трябваше да признае, много по-приятна планета. Единствените петна, загрозяващи гледката, бяха разочарованието от виното и раздразнителният нрав на мосю Русел.

На няколко километра оттам Русел и неговият нрав бяха погълнати от разгорещена дискусия по време на вечеря с мадам Русел, възхитителна жена, която някак си бе успяла да запази оптимизма си въпреки дългогодишното съжителство с отявлен песимист.

— Не може да донесе нищо друго, освен проблеми — обясняваше Русел. — Промяната винаги е за лошо, а и той е млад. Ще нареди да изкоренят лозите и ще направи голф…

— Още кускус? Или си готов за сиренето?

Без да прекъсва мрачните си предсказания, Русел поднесе чинията си за още един черпак от пикантната яхния.

— … или може би ще превърне къщата в един от онези хотели…

— Кои хотели?

— Сещаш се, онези малки префърцунени хотели със стари мебели и персонал с жилетки. Или може би…

— Eh beh oui!^[5] Атомна електроцентрала, разбира се. Кло-Кло, как можеш да говориш такива неща? Дори не си срещнал още с него. Може да има повече пари от чичо си и да се погрижи за лозето. Може дори да реши да ни продаде лозето. — Мадам Русел се наведе да избърше петънце сос от брадичката на съпруга си. — При всички положения единственият начин да разбереш, е да говориш с него, нали?

Изсумтяването на Русел можеше да се приеме и като да, и като не. Мадам настоя.

— Знаеш, че съм права, Кло-Кло. Но, за бога, не отивай с тази погребална физиономия. Иди с усмивка. Иди с бутилка. И докато си там, не забравяй да му кажеш за сестра ми.

Русел завъртя очи и се пресегна за още сирене.

— Как човек може да забрави сестра ти?

 

 

Макс си изпи питието и излезе от кафенето, навън спря да погледа играта на boules. Чичо Хенри някога му бе разяснил тънкостите на point, tir, raspaille u sautée — беше забавно как думите идваха без никакъв спомен за значението им — и му бе показал правилната стойка и замах една лятна вечер на чакъла пред къщата. Но най-ценното качество за всеки играч, казваше той, беше талантът да спори. Разправията беше от първостепенно значение за правилното провеждане и наслада от играта.

Един играч се канеше да хвърля. Със събрани стъпала, огънати колена и набръчкано от съсредоточеност чело той запрати своята boule В дълга и унищожителна дъга, която удари и разбута други две boules, и спря на косъм от малката дървена топка — мишена, cochonnet. На Макс му се стори, че това е безспорният победител, но нямаше нищо такова; ударът просто беше сигнал за началото на ожесточен спор между двата отбора. Разстоянието В милиметри и частици от милиметъра между boule и cochonnet трябваше да бъде измерено, сетне повторно измерено и оспорено, което, разбира се, налагаше още едно измерване. Гласовете се повишаваха, раменете се свиваха, ръцете се разтваряха невярващо. Нямаше видими признаци, че играта ще продължи. Макс ги остави и пое през площада към ресторанта.

„Ше Фани“ беше малък и непретенциозен — теракотен под, камъшитови столове, хартиени покривки и салфетки и плакати на стари филми на Марсел Паньол по стените, но притежаваше две тайни оръжия: стар готвач, усвоил занаята в „Л’ами Луи“ в Париж, който готвеше подобаващо за школовката си; и самата Фани, която осигуряваше ambiance^[6], тази неосезаема съставка, задължителна за трайния успех на всеки ресторант.

Казват, че не можеш да ядеш атмосфера, което е вярно, и че единствено храната има значение, което не е. Яденето е, или поне трябва да бъде, преживяване, създаващо комфорт, а човек не може да се почувства комфортно, ако яде в хладна, безлична обстановка — обстоятелство, което Фани прекрасно разбираше. Тя караше клиентите си — всички, не само мъжете — да се чувстват обичани. Целуваше ги, когато идваха и когато си тръгваха. Смееше се на шегите им. Беше неспособна да води разговор без физически контакт — докосване на ръката, стисване на рамото, потупване по бузата. Забелязваше всичко, не забравяше нищо и явно харесваше всички.

Естествено тя беше чула за новия собственик на голямата къща. Всеки в Сен Пон, който имаше уши, бе чул — или от официалната информационна служба на селото, съпругата на месаря, или от мъдреците в кафенето. Проследи Макс, докато прекосяваше площада, и видя, че се е запътил към ресторанта. Извърна се към огледалото, пооправи косата и деколтето си и излезе навън.

Макс се бе захванал да разглежда менюто в рамка, закачено с пирон върху дънера на чинар.

— Bonsoir^[7], мосю.

Макс вдигна поглед.

— Здрасти. О, съжалявам. Bonsoir, мадам.

— Мадмоазел.

— Разбира се. Извинете.

В продължение на няколко секунди те се гледаха в пълно мълчание, и двамата усмихнати. Страничен наблюдател би предположил, че харесват това, което виждат.

— Подранил ли съм?

Не, мосю не е подранил. Дошъл е точно навреме, преди да се препълни. Фани го настани на маса на малката тераса, донесе му чаша вино и чинийка с лъскави черни маслини и го остави да изучава менюто. Беше кратко, но пълно с типа ястия, които Макс харесваше: за предястие имаше избор между пържени тиквички, зеленчукова терина и пастет; bavette aux échalotes^[8], печена треска или brochette de poulet^[9] за основно ястие; сирене и две изпитани и благонадеждни класики, tart e aux pommes^[10] и creme brulée^[11] за десерт.

Проста храна, която привлича клиенти, а не звезди от „Мишлен“.

Макс си избра вечеря и се облегна на стола със смесица от задоволство и очакване, докато наблюдаваше как Фани прегръща последователно четирима души от току-що дошла компания. Някъде в семейството й, помисли той, сигурно има северноафриканска кръв. Това би обяснило кожата й с цвят на кафе, гъстата й къдрава коса и тъмните очи. Беше облечена в плътно прилепнала блуза без ръкави, която подчертаваше тънката й шия и извивката на повдигнатата гръд. Беше обута в джинси и еспадрили. Макс се чудеше дали краката й са толкова дълги и добре оформени, както останалата част от тялото й.

Тя улови погледа му и дойде при него с усмивка.

— Alors, vous avez choisi?^[12]

Седна срещу него с тефтер и молив в ръце и се наведе да запише поръчката му.

С известна трудност Макс втренчи очи в менюто в опит да възпре естествената им склонност да оглеждат, и поръча тиквички, пържола и кана вино.

Фани записа поръчката.

— Искате ли нещо друго?

Макс я изгледа продължително, веждите му се повдигнаха, а въображението му кипеше.

— Pommes frites? Gratin? Salade?^[13]

По-късно, с калвадос и втора чаша кафе пред себе си, Макс прехвърли мислено първия ден от новия си живот. С оптимизма, породен от хубавата вечеря и меката топлина на вечерния бриз, осъзна, че първоначалното му разочарование от виното е нищо работа. Според Чарли това беше поправимо, а що се отнася до Русел, вероятно трябваше да приложи дипломатичен подход и да действа внимателно. Но другите открития за деня бяха повече от окуражителни — чудесна къща, възхитително село и две от най-красивите жени, които бе виждал от месеци. И може би най-важното — усещане, че може да заживее щастливо в Прованс. Още един от златните съвети на чичо Хенри изплува в съзнанието му: „Никъде другаде в света не можеш да си зает, като вършиш толкова малко и му се наслаждаваш толкова много. Един ден ще разбереш“.

Плати сметката и остави огромен бакшиш. Ресторантът още беше препълнен, но Фани намери време да дойде да му пожелае лека нощ с целувка по бузата. Уханието й беше мечтата на всеки млад мъж.

— A bientôl?^[14] — каза тя.

Макс се усмихна и кимна.

— Само се опитайте да ме избегнете.