Питър Мейл
Добра година (11)

Десет

В тази слънчева утрин мадам Паспарту си бе наумила да атакува дневната, по-конкретно гирляндите от паяжини, окичващи високия сводест таван. Понеже се страхуваше от височини, употребата на стълба бе изключена, но за компенсация бе прибавила към амунициите си нова, подобрена четка за прах с разтегаема дръжка. Използваше я като пика, с която свличаше огромни драперии от прашна сива маса, когато чу звука от паркиране на кола пред къщата. Застина със замахната четка и вирна глава.

— Мосю Макс! Мосю Макс! — писъкът й отекна в стаята и в антрето.

Последваха приглушен отговор и забързани стъпки по стълбите. Макс се появи на вратата, едната страна на лицето му бе покрита с крем за бръснене.

— Добре ли сте, мадам? Нещо случило ли се е?

Тя насочи четката за прах към двора.

— Има човек.

— Човек?

Четката отново бе насочена.

— Навън. Чух кола.

Макс кимна. От паниката в гласа й бе решил, че е претърпяла тежък домакински инцидент или поне, че е застрашена от мишка. Но както вече започваше да разбира, за мадам Паспарту всеки аспект от живота бе просмукан с драматичност.

— Не се тревожете — каза й. — Ще видя кой е.

Колата беше малка, невзрачна и празна. Макс тръгна през двора, стигна до края на къщата, зави зад ъгъла и се блъсна в нещо меко и изненадано. Момиче.

— О! — възкликна тя, отстъпвайки назад. След това добави: — Здрасти.

Беше около двайсет и пет годишна, с миловидно лице, сини очи, златиста коса и златиста кожа. А когато се усмихна, разкри националността си. Единствената страна, която произвежда такива зъби — толкова равни, толкова ослепително бели — е Америка. Макс я зяпна с отворена уста.

— Говорите ли… английски? — попита тя.

Зададе въпроса с бавната, пресилена артикулация, която често се използва за деца и чужденци.

Макс се съвзе.

— Абсолютно — отвърна той. — Като роден език.

Момичето видимо изпита облекчение.

— Страхотно. Френският ми е ето толкова. — Тя вдигна ръка и с палеца и показалеца си показа нула. — Може би ще ми помогнете? Търся собственика на къщата? Господин Скинър?

Американската интонация превръщаше всяко изречение във въпрос.

— Аз съм.

Момичето се засмя и поклати глава.

— Шегувате се. Не може да сте вие.

— Защо не?

— Не сте достатъчно стар.

Макс потърка брадичката си и пръстите му се покриха с пяна.

— А, бръснех се. — Той избърса ръка в шортите си. — Достатъчно стар да ставам за какво?

— Господин Скинър е баща ми.

— Хенри Скинър?

Момичето кимна утвърдително.

— Пропуснахте малко. — Тя потупа бузата си. — Точно там.

Те се наблюдаваха мълчаливо, докато Макс бършеше лицето си.

— По-добре ли е?

Момичето пристъпваше от крак на крак.

— Вижте, малко ми с неудобно, но пътят беше дълъг и наистина ми трябва баня. Може ли…

— Да. Разбира се. Баня. — Той заведе момичето в къщата и посочи към стълбите нагоре. — Втората врата вляво. Вратата е отворена.

Мадам Паспарту изникна от дневната с въпросително изражение и проследи как момичето взима по две стъпала наведнъж. Тя се обърна към Макс.

— Eh alors?

— Кафе — отговори Макс. — Това ни трябва.

Усетила, че това може да се окаже интригуващо отклонение от паяжините, мадам Паспарту се запъти към кухнята, където се засуети с чайника и cafetièere^[1] и нареди три чаши и чинийки на масата.

— Неочаквано посещение от приятелка — каза тя и изгледа Макс с вдигнати вежди. — Може би copine^[2].

— Виждам я за пръв път в живота си.

Мадам Паспарту изсумтя. Съдейки по опита си, младите жени никога не се появяваха в домовете на млади мъже по случайност. Винаги имаше une histoire. Сипа вряла вода върху смляното кафе и нетърпеливо зачака непознатата. Предчувстваше разкрития.

Каквито и имаше, но за нещастие на мадам Паспарту те бяха на английски, език, който за нея беше почти непроницаем. Въпреки това остана на масата, докато двамата разговаряха, а главата й се местеше от единия към другия като на зрител на тенис мач.

— Така — подзе Макс, — да започнем отначало. Това е мадам Паспарту. Аз се казвам Макс.

Момичето се пресегна през масата да се ръкува.

— Кристи Робъртс, от Санта Хелена, Калифорния.

Това обясняваше зъбите и загара, помисли си Макс.

— Доста сте далеч от дома. На почивка ли сте?

— Ваканция? Не точно. Ами, това е дълга история. — Тя пусна две бучки захар в чашата си и разбърка кафето, докато си събираше мислите. — Майка ми ме отгледа. Не ми е говорила много за баща ми, но поне ми каза, че е умрял при автомобилна катастрофа още когато съм била бебе. Но преди две години се разболя и миналата година почина. Удар. — Кристи поклати глава. — Ще ви преча ли, ако пуша?

— Няма проблем. Във Франция сте, рая на пушачите.

Макс донесе стар рекламен пепелник на „Сюз“ и го плъзна по масата, а междувременно Кристи извади от чантата си кутия цигари и запали една.

— Глупав навик. Сигурно съм единственият човек в Калифорния, който си пада по никотина, а не по тревата. — Тя издуха струя дим към тавана. — Така. След погребението прегледах книжата на мама — банкови извлечения, застрахователни полици, обичайните неща. Намерих и едно писмо, много старо, от някакъв тип на име Хенри, който обяснява, че му липсва и иска тя да отиде при него във Франция. В същия плик имаше и негова размазана снимка — предполагам, че е той — седнал на слънце пред бар.

— Нима? Носите ли я?

— В чантата в колата е. Но събуди любопитството ми и започнах да разпитвам из Санта Хелена хора, познавали майка ми като млада. Оказва се, че този Хенри е живял известно време в Калифорния и двамата с майка ми са били гаджета. — Тя допи кафето си и се усмихна за благодарност на мадам Паспарту, когато напълни повторно чашата й. — Това още повече възбуди любопитството ми, затова следващото нещо, което направих, бе да се сдобия с копие от свидетелството си за раждане от Сакраменто. И в него пишеше името на баща ми.

— Хенри Скинър?

Тя кимна.

— Затова съм тук. Реших, че е крайно време да се запозная с баща си. — Тя загаси наполовина изпушената цигара и сви рамене. — Но предполагам, че съм закъсняла.

Макс поклати глава.

— Опасявам се, че да. Много съжалявам. Той почина миналия месец. Кажете ми, откъде знаехте къде точно да дойдете?

— Един стар приятел на майка ми работи във Вашингтон за Държавния департамент. Отне няколко седмици, но тези момчета могат да открият всичко.

Макс се изправи, като продължаваше да клати глава.

— Нека ви покажа нещо.

Той отиде в дневната и се върна със снимка в сребърна рамка. Отстрани картона отзад, извади скритата снимка, пожълтяла и напукана, и я сложи на масата пред Кристи.

Тя дълго я изучава в мълчание.

— Боже. Това е наистина странно. — Тя погледна към него, сетне отново към снимката. — Това е майка ми. А предполагам, че до нея е баща ми.

— Чичо ми.

Под предлог, че трябва да разчисти чашите от кафето, мадам Паспарту се надвеси над масата и надникна към снимката, която още повече я озадачи.

— Мосю Макс — обади се тя, — qu’est-ce que se passe?^[3]

Макс се почеса по главата.

— Не съм съвсем сигурен.

Обърна се към Кристи и започна да й разказва неговата част от историята — посещенията му в къщата като дете, смъртта на чичо му, завещанието. При споменаването на завещанието внезапно си припомни какво каза Натали Озе.

Макс взе старата снимка и се втренчи в нея.

— Боже мой, съвсем забравих. Чудя се… — Той погледна към Кристи. — Вижте, трябва да се обадя по телефона.

Кристи се усмихна.

— Няма проблем.

Макс се свърза с кабинета на нотариуса, но секретарката й му каза, че Озе е заминала за няколко дни за Париж. Той затвори телефона и се отпусна в стола си.

— Работата е там — обясни на Кристи, — че във Франция има закон за наследството. Когато човек умре, собствеността му се наследява от най-близкия роднина — съпруг, съпруга, деца. Няма друг вариант. Когато чичо Хенри е направил завещанието си, той е смятал, че аз съм единственият му жив роднина. Не е знаел за вас. — Макс се намръщи. — Странно, нали? Защо не е знаел за вас?

— Мама се омъжи — за човек на име Стив Робъртс — но между тях не се получи. След това предполагам, че не е можела… нали се сещате, да се върне при чичо ви с изненада. Или може би не го е обичала. Кой знае?

Макс си погледна часовника — неизбежния рефлекс на англичанина преди първото му питие за деня — и се изправи да вземе чаши и бутилка розе от хладилника.

— Разбирате накъде бия, нали? Ако сте дъщеря на чичо Хенри, това може да направи завещанието му невалидно. — Той сипа вино и подаде чаша на Кристи. — Което означава, че собствеността ще стане ваша по закон.

— Това е налудничаво — засмя се Кристи. — Просто налудничаво. — Тя отпи и задържа виното в устата си, преди да преглътне.

— Хей, това е добро. Хубаво и сухо. Какъв купаж е? Гренаш и сира? — Тя се пресегна за бутилката и погледна етикета. — В сравнение с него нашият зинфандел има вкус на сироп за кашлица.

— Разбирате от вино?

— Естествено. Израснала съм в Напа вали и работя във винарна. Връзки с обществеността. Правя обиколките на избата.

Макс кимна разсеяно, мислите му бяха другаде. Започваше да осъзнава, че онова, което току-що бе казал на момичето — дори и тя да не го вярваше — бе по-вероятно да е истина. Според лъкатушещите постулати на френското право бе напълно възможно незаконна дъщеря да е с предимство пред законен племенник. Точно когато започваше да свиква с живота на джентълмен vigneron^[4], бъдещето му изведнъж стана несигурно. Крайно несигурно. И това беше фундаментална несигурност. Не можеше да я пренебрегне, а тя нямаше да изчезне от само себе си. Имаше ли бъдеще тук?

— Виж — каза й той, — ще трябва да го изясним.

Изправи се, отиде до шкафа, извади от чекмеджето телефонен указател и запрелиства Жълтите страници.

— По-добре да го направим сега, преди ситуацията да се усложни още повече.

Кристи го наблюдаваше с озадачена половинчата усмивка.

— Не разбирам. Какво става?

— Трябва да се посъветваме със специалист.

Макс намери каквото търсеше и се пресегна за телефона си.

— О, моля те. Наистина ли мислиш…

— Говоря напълно сериозно. Имаш ли нещо против адвокатите?

— Кой няма?

Докато Макс въвеждаше номера, мадам Паспарту, с облещени очи и преливаща от тревожно недоумение, погледна американката и сви рамене. Кристи нямаше какво друго да стори, освен също да свие рамене. Те изчакаха Макс да проведе разговора си.

— Добре. Имаме среща в Екс в два часа.

Обядваха набързо и непретенциозно в кухнята с хляб, сирене и салата. Макс бе погълнат от мисли, главата му бе изпълнена с потискащи възможности — че ще загуби къщата, ще му се наложи да се върне в Лондон, да си намери работа и да спестява, за да върне парите на Чарли. Кристи беше замислена, малко смутена и натъжена, осъзнала, че никога няма да види баща си. Мадам Паспарту се бе отказала от езиковата борба и се бе прибрала вкъщи с обещание да поднови битката с паяжините следобед.

Бяха при колата и се канеха да се качват, но Кристи спря, докато отваряше вратата.

— Макс? Наистина ли трябва да го правим?

Макс я погледна над покрива на колата.

— Аз трябва да го направя. Не бих могъл да остана, без да знам дали къщата е моя или твоя. Представи си, че направиш нещо глупаво, например да се омъжиш за французин. Може да поискаш да заживееш тук.

Тя поклати глава.

— Това не влиза в плановете ми.

— Никога не се знае. Плановете имат навика да се променят.

Пътуването до Екс бе съпроводено с безопасен разговор на общи теми, към каквито обикновено прибягват двама души, когато не желаят да обсъждат темата, която действително ги занимава. Сравняваха работата си: заниманията на Макс в Ситито и на Кристи във винарната. Споделяха възхищението си от забележителните природни гледки, покрай които минаваха — като в Напа, но по-зелено и някак по-старо, и когато дойде време да паркират в Екс, вече започваха да се чувстват толкова добре един с друг, колкото бе възможно при такива необикновени обстоятелства.

Едно от най-привлекателните кътчета на Екс е „Плас д’Албертас“, миниатюрен павиран площад от XVIII век с фонтан по средата. Някога архитектурно въведение към двореца зад него, сега площадът е завладян от дискретни кантори, пълни с повече или по-малко дискретни членове на юридическата гилдия. Мосю Боск, адвокатът, когото Макс бе избрал напосоки от пространния раздел в Жълти страници, заемаше приземния стаж на една от най-добре поддържаните сгради, месинговата табела за кабинета му блестеше на слънцето.

Секретарката настани Кристи и Макс на два твърди стола и изчезна да съобщи за идването им. Минаха пет минути, после десет. Когато бе минало достатъчно време да се убедят, че адвокатът е зает и важен човек, секретарката ги въведе в кабинета му.

Кабинетът представляваше просторна, красиво съразмерна стая — висок таван, високи прозорци и изящни релефни корнизи — осквернена от модерната канцеларска мебелировка, която се предлага в каталози с намаления за покупки в голям размер. Адвокат Боск се изправи зад бюрото си от имитация на палисандър и им направи знак да седнат. Беше набит, с набръчкано лице, ръкавите му бяха навити над лактите, косата му беше разрошена, очилата му за четене висяха на шнур около врата, а между пръстите му димеше пура. Той ги погледна с приятна усмивка.

— Alors? С какво мога да ви бъда полезен?

Макс описа странната ситуация, в която се бяха озовали двамата с Кристи, а междувременно Боск си водеше бележки и от време на време промърморваше по някой въпрос. Сблъсъкът на Кристи с адвокатите се свеждаше до калифорнийския тип, елегантно облечени и агресивни. Боск, въпреки че тя не го разбираше, изглеждаше приятелски настроен и изпълнен със съчувствие. Но имаше адвокатски инстинкт за продължителни и доходоносни съдебни дела, както пролича от първите му думи след разказа на Макс.

Боск свали очилата си от носа и започна бавно да върти стола си.

— Това е тъмна област на правото — подзе той.

Макс разбираше малко от право, но имаше достатъчно опит, за да знае, че когато се намеси този безценен юридически аксесоар, тъмната област, се задават солени сметки. Следващите думи на адвоката потвърдиха подозрението му.

— Проблемът не е толкова прост и еднозначен, колкото може би изглежда. — Боск запали отново пурата и изтръска пепелта от вратовръзката си. — Трябва да се намери прецедент. Но е възможно да няма прецедент. — Той изчака да види как Макс ще приеме тази радостна новина. — В такъв случай ще трябва да се допитаме до най-висшата съдебна власт.

Макс преведе на Кристи.

— Казва, че може да е сложно.

— Да, ясно — отвърна тя. — Защо ли не се изненадвам? Макс, това не ни е нужно.

Той сви рамене.

— Тук сме, може поне да видим какво друго има да ни каже.

Боск се въртеше бавно на стола, докато ги чакаше да свършат.

— Освен това трябва да се установи дали мадмоазел наистина е дъщеря на мосю Скинър. Незаконно дете, но все пак негова дъщеря. В наши дни има ДНК проби. Разбира се, сигурно си спомняте онази affaire^[5] с детето на Ив Монтан преди няколко години — но това също не е толкова просто и еднозначно. Тленните останки на мосю Скинър са в гробището, а ексхумацията е много деликатна работа, изисква се разрешение от няколко различни институции — той претърколи следващото изречение в устата си с видимо удоволствие. — Може да има колосални усложнения. Направо колосални. Но това е забележителен случай и за мен ще е удоволствие да го поема.

Макс отново се обърна към Кристи.

— Сложното току-що се усложни още повече. По-добре да ти разкажа подробностите след това.

Кристи завъртя очи и извади цигарите си.

Боск гледаше ту единия, ту другия и се чудеше кой от двамата в крайна сметка ще стане негов клиент. Надяваше се да е този, който говори френски. От друга страна, момичето беше много хубаво. А и, както бе казал мъжът, американка, следователно извънредно богата. Реши да им предложи градивен съвет.

— За да защитавате позициите си — обясни той, — ще е най-разумно и двете страни да се придържат към физическо присъствие в имота, докато въпросът се реши. Отсъствието може да се изтълкува като отказване от законни права. Понякога френските закони играят такива номера.

Макс замълча, докато осмисли чутото.

— Нека да си изясня ситуацията — каза той. — Казвате, че ще трябва да живеем заедно. Прав ли съм?

Адвокатът кимна.

— Под един и същ покрив — да, но не в романтичния смисъл. Освен ако, разбира се… — Той погледна от Макс към Кристи, загатвайки всякакви приятни възможности с веждите си.

— Какво? — попита Кристи.

— По-късно ще ти обясня — отвърна Макс.

Срещата завърши с обещанието на Боск да проучи въпроса. Но, както обясни на Макс, това щеше да отнеме време. Трябваше да проявят търпение. Той ги изпрати до изхода и ги проследи как се отдалечават по осветения от слънцето площад, доволно потривайки ръце от мисълта за тлъст хонорар.

Кристи издиша дълго и шумно.

— Добре. Всичко ли се уреди?

— Не точно. Май една бира ще ми помогне да ти обясня. Не си падаш много по адвокатите, а?

— Живеех с такъв.

Продължиха в мълчание надолу по улица „Назарет“ до улица „Мирабо“ и заеха последната свободна маса на терасата на „Дьо Гарсон“. Кристи огледа тълпата, повечето хора изучаваха карти и пътеводители, някои бяха в униформата на американските туристи — бейзболни шапки, торбести къси панталони с много джобове и сандали с преплетени черни каишки. Тя се обърна към Макс ухилена.

— Къде е човекът с баретата и акордеона?

Сервитьорът, безразличен и отегчен, сложи две бири на масата им и с поглед, втренчен някъде далече, вероятно в пенсионирането му, изчака да му платят. Погледна да прецени размера на бакшиша, с почти незабележимо кимване изказа благодарност и, влачейки крака, се оттегли.

Макс започна да обяснява, но забеляза, че за Кристи е същинско усилие да поддържа интерес към прецеденти и юридически консултации, а когато стигна до ексхумацията и ДНК пробата, тя потрепери и поклати глава.

— Виж — подхвана той, — просто ти предавам какво каза той.

Преди да успее да продължи, Кристи го спря с ръка.

— Накрая — попита тя, — когато гледаше и двама ни, за какво беше цялата работа с веждите?

— Добър въпрос. Щях да стигна до това. Ами той предлага, не, той съветва, само от гледна точка на правото, нали разбираш — както той се изрази, да се придържаш към физическо присъствие.

— Да се придържам към физическо присъствие?

— Да. В къщата.

— С теб?

— Ами, да. Аз ще съм там, очевидно. Също ще се придържам към присъствието. Само докато случаят се изясни.

— Макс, тази сутрин се видяхме за пръв път. Не те познавам. А сега предлагаш да заживея с теб?

Тя изглеждаше комично сериозна, сините й очи се бяха разширили от безпокойство, млада американка, която за пръв път се сблъскваше с европейската подлост. Макс се отказа от опитите да приема ситуацията сериозно. Беше твърде нелепа.

— Къщата е голяма — заяви той. — Всеки може да разполага с по три спални.