Питър Мейл
Добра година (14)

Тринайсет

Макс седеше на високия ръб на bassin с глава между коленете и се чудеше дали ще получи инфаркт преди или след закуска. Горещината на сутрешното слънце и пиршеството предната вечер бяха превърнали обикновено приятното тичане в упражнение по мазохизъм. Той простена, отиде до фонтана и подложи глава под струята студена вода.

Писък на мадам Паспарту, която го наблюдаваше през кухненския прозорец, прониза мъглата в мозъка му.

— Мосю Макс? Полудяхте ли? Тази вода! Във всяка капка има microbes^[1]. Влезте вътре!

Макс въздъхна и се подчини. Мадам Паспарту се бе заела с медицинските грижи за разреза на главата му — раната, както тя го наричаше — и се беше оборудвала с интересна колекция от мехлеми и превързочни материали, които сега редеше на кухненската маса. Докато мърмореше за опасностите при инфекция и достойнствата на стерилизирането, тя свали старата розова превръзка и заля срязването с меркурохром.

— Как е? — попита Макс.

— Тишина — скастри го великата лечителка. — Тази част е изключително деликатна.

С подаващ се от крайчеца на устата й език тя сложи мазило и марля и залепи мястото с огромно парче лейкопласт.

— Така — каза тя. — Реших, че този път ще предпочетете бяла превръзка. Розовото е крайно неподходящо.

Макс й се усмихна за благодарност.

— Виждали ли сте Кристи тази сутрин?

— Не. — Последва пауза, в която мадам Паспарту се наслади на творението си. — Но я чух.

— Толкова ли е зле?

Мадам Паспарту кимна.

— Моят зет има глава като камък. Забравя, че другите не са свикнали с тези неща — тя ги изброи на пръсти, — пастис, вино и marc — рецепта за катастрофа. C’est fou^[2].

Чуха се стъпки, които бавно и несигурно слизаха надолу, и Кристи се появи на прага. Половината й лице беше скрито от много големи много тъмни слънчеви очила.

— Вода — промълви тя. — Много вода.

Като сомнамбул на валиум тя се запъти към хладилника и извади бутилка „Вител“.

При вида на човек, който толкова явно се чувства по-близо до смъртта от него самия, Макс незабавно се ободри.

— Трябва да е от храната — успокои я той. — Бадемовите бисквити са убийци.

Слънчевите очила и безрадостното лице за миг се обърнаха към Макс, сетне се извърнаха.

— Сериозно, ще ти се отрази добре да поизлезеш — каза той. — Чист въздух, чуруликане на птици, слънчеви лъчи по склоновете на Люберон…

— Кафе — отвърна Кристи. — Много кафе.

 

 

Седнала пред кафенето след литър вода и почти толкова кафе, Кристи се бе възстановила достатъчно, за да прояви интерес към случващото се около нея. В Сен Пон беше пазарен ден и под чинарите на площада бяха разпънати сергии. Сякаш половин Прованс бе дошъл да пазарува, да гледа или да го гледат.

Цветова кодова система помагаше в идентифицирането на тълпата, която се движеше между сергиите: местните, повечето доста загорели, носеха избледнели от слънцето дрехи и захабени сламени пазарски кошници; посетителите за лятото, с цвят на кожата, вариращ от северно бяло до керемиденочервено, бяха облечени в нови дрехи в ярките цветове на този сезон; тъмната карамелена кожа на северноафриканските търговци на бижута; синьо-черното на сенегалците с техните табли с часовници и кожени изделия. Чувствителният нос би доловил ароматите на подправки, на печено на шиш пиле, на лавандулова есенция, на сирене. А внимателното ухо би разпознало откъслечни реплики от поне четири езика — френски, арабски, немски, английски, отделно от туристическия диалект, своеобразно търговско есперанто, използван от повечето продавачи на сергиите.

Няколко велосипедисти на средна възраст, които си почиваха от физическите усилия в края на пазара, привлякоха погледа на Кристи. Лъскавите им велосипеди бяха отрупани с приспособления и джаджи, включително поставки за мобилен телефон, прикрепени към кормилата, а отзад на всяка седалка бе сложена тънка пръчка, от която се развяваше триъгълно бяло знаме. Собствениците на тези великолепни машини, господа, издокарани в твърде впити екипировки от ликра, приличаха на закръглени, пъстроцветни наденички, завършващи с леки каски с формата на глави на насекоми. Всички носеха ръкавици без пръсти и тесните, плътно прилепващи очила, любими на участниците в Тур дьо Франс, и се хвалеха, че са се справили с изтощителната сутрешна обиколка. Гласовете им лесно се извисяваха над врявата на пазара.

Кристи потрепери възмутено.

— Защо американците винаги са най-шумните? Толкова е неловко.

— Мъчат се — отвърна Макс. — От тесните дрехи. Всъщност не съм сигурен, че бих се съгласил с теб. Чувала ли си някога англичани във вихъра си? Кресльовци от световна класа, поне някои. — Той проследи как единият от велосипедистите изпълни сложен ритуал по разтягане, след което се върна на седалката си. — Истината е, че винаги сме по-сурови към сънародниците си. Има много прекрасни американци. Един от тях се ожени за бившата ми съпруга, благословено да е сърцето му. — Той се облегна и погледна Кристи. — Ами ти? Господин Напа чака ли да се завърнеш в долината?

Тя поклати глава.

— Наскоро се разделих с приятеля ми след двегодишна връзка. Адвокат. Това е една от причините да се махна от Калифорния за известно време.

— Разбито сърце?

— Неговото повече, отколкото моето, поне така си мисля. Според мен иска да се съберем отново. — Тя се ухили на Макс. — Така че с малко късмет няма да ме даде под съд.

Докато Макс търсеше сервитьора да плати сметката, Фани мина покрай кафенето на път за работа с дълга кесия от кафява хартия, натъпкана с огромни франзели. Тя спря за целувка и тревожно се засуети около превързаната глава на Макс.

— Виждал ли си Русел? — попита тя. — Търсеше те. Във връзка с някаква среща в къщата следобед. Личен въпрос, каза той. — Тя му се усмихваше, а тъмните й очи светеха от любопитство. — Ако изобщо нещо може да е лично в това село.

— Хубав тоалет — отбеляза Макс, докато оглеждаше късата памучна фланелка и джинсите с ниска талия, които разкриваха няколко сантиметра гола, потъмняла плът. — Вероятно за септичната яма — добави той. — Има проблем с нея.

— Merde! — възкликна Фани.

— Да, за съжаление.

Кристи проследи как Фани си тръгва и си проправя път през тълпата.

— Очевидно е, като ви види човек заедно — отбеляза тя. — Трябва да направиш нещо… нали се сещаш? Да я поканиш на среща?

Макс притисна ръка към сърцето си и прие печално изражение.

— Мога само да й се възхищавам отдалече — заяви той. — Заради това невъзможно работно време в ресторанта. Адски неудобно. Сигурно мога да й предложа помощ в миенето на чинии. — Той остави дребни монети на масата и се изправи, поглеждайки часовника. — Хайде. Може да купим продукти от пазара и да обядваме в къщата, в случай че виненият човек се появи по-рано.

Те се вляха в навалицата, която бавно се придвижваше през площада, и първо спряха на сергия с гирлянди от наденици, с тезгях, покрит с туршии и пастети, които Кристи огледа над слънчевите очила.

— Може ли да поставя едно условие за менюто? — попита тя. — Нищо с човка, става ли?

Спряха се на едро смлян селски пастет и наблюдаваха с интерес как вещите ръце на продавача отрязаха две дебели парчета и ги увиха във восъчна хартия. Той преброи рестото с пръсти, розови като добре сварена шунка, междувременно им препоръча подходящо вино и изтъкна необходимостта — абсолютно належаща — да купят няколко корнишона за пастета. След това се запътиха към сергията със сирена и обсъждането степента на зрялост на козите сирена от Банон; всеки тлъстичък диск беше увит в листа от кестен, които, както ги увери продавачът, са киснати в eau de vie^[3]. После купиха салата и плодове, хляб и зехтин, както и малка бутилка балсамов оцет и приключиха на сергията за цветя, откъдето избраха букет ярки лалета за масата.

Кристи бе изумена, за нея всичко беше напълно ново — приказливите продавачи, дребните любезности, съпровождащи всяка сделка, атмосферата на непринуденост и добро настроение, липсата на каквато и да било припряност.

— Определено бие бутането на количка в местния супермаркет, това е сигурно — призна тя. — Но такова нещо не може да се случи у дома. Искам да кажа, навсякъде има кучета, хората пушат и продавачите дори не носят гумени ръкавици. От калифорнийската служба по хигиена биха развили страхотна дейност. Щяха да затворят всички сергии.

— И да арестуват кучетата, защото се мотаят със скрита цел — добави Макс. — Удивително е, че още не сме изпокапали като мухи. Въпреки това тукашните хора живеят колкото хората в Щатите, ако не и по-дълго. Сигурно си чела тези статистики.

— Естествено. Разпращаме ги като съобщения до медиите. Нали се сещаш, френският парадокс — бутилка на ден гони всички болести. Всеки път, когато публикуват цифрите, продажбите на червено вино скачат до тавана. Американците обичат бързите решения.

Натоварени с найлонови торби, те тръгнаха към колата и когато стигнаха до селската църква, Макс спря да прочете бележка, закачена на стената. Усмихна се и поклати глава.

— Провансалска логика. Великолепна е.

Той преведе съдържанието на съобщението. „Важно: срещата, насрочена за днес, бе отменена. Проведе се вчера“.

В къщата завариха бележка от мадам Паспарту, която ги уведомяваше, че мосю Фицджералд от Бордо се е обадил, че ще дойде късно следобед; че Макс в никакъв случай не трябва да си мокри главата или да я излага прекалено дълго на слънце и че няма да може да се върне на работа следобед заради crise de chat.

— Котешка криза — обясни Макс. — Има една стара улична котка, която понякога се нагълтва с топчета косми и трябва да я държат за лапата. По-добре, че няма да е тук, щеше да обяснява на енолога какво да прави.

Разопаковаха храната и Макс отиде на мивката да измие салатата, а Кристи се курдиса на ръба на кухненската маса с чаша вино и цигара.

— Животът тук не изглежда истински — отбеляза тя. — Винаги ли е така? Как е през зимата?

Макс сложи измитата салата да се отцеди върху парче кухненска хартия.

— Никога не съм идвал през зимата. Чичо Хенри казваше, че е страхотен сезон за писателите и алкохолиците — студено, тихо, празно, няма кой знае какво да правиш. С нетърпение я очаквам.

Ако все още съм тук, не се сдържа да си помисли, докато се протягаше към лавицата за очуканата салатена купа от маслиново дърво. Но прогони мисълта.

— Така. Това е едно от малкото неща, които мога да правя в кухнята, без да си отрежа пръстите или да счупя нещо: la sauce vinaigrette à ma façon^[4]. Гледай внимателно.

Той сложи в купата черен пипер и две щедри шипки морска сол, счука ги с дръжката на вилица, докато се образува грубоват черно-бял прах. Последваха няколко капки балсамов оцет — тъмно тъмнокафяво, и дълга струя зехтин, зеленикавожълт на слънчевата светлина. Накрая топче дижонска горчица „Мейл“ с размер на череша. Макс взе купата, опря я в стомаха си и се зае да разбива сместа с вилица. Провери консистенцията два-три пъти, докато остана доволен. Сложи купата на масата, откъсна къшей багета, потопи го в кафявата течност, която бе приготвил с такова усърдие, и поднесе капещия хляб на Кристи.

— Някои прибавят лимонов сок — обясни той, — но аз го предпочитам така. Как ти се струва?

Той наблюдаваше как Кристи взе хляба и го захапа, после с опакото на ръката си избърса струйка от соса, стекъл се по брадичката й, и в продължение на няколко секунди дъвка в пълно мълчание.

— Е?

Тя погледна към тавана и кимна.

— Изглежда обещаващо — заяви с най-представителния тон на винен дегустатор. — Дали усещам малко „Хелманс“^[5]?

Кристи погледна сащисаната физиономия, на Макс.

— Не, страхотен е. Можеш да го бутилираш и да забогатееш с него.

— В бутилка никога не е същото. Вземи този поднос, аз ще донеса останалото. Ще обядваме навън.

 

 

Час по-късно седяха на каменната маса над останките от обяда и последните чаши розе. Тракането и хриптенето на изтощен двигател оповести пристигането на вана на Русел, миг по-късно бе последван от блестящ тъмнозелен „Ягуар“. Когато спадна прахолякът, вдиган от гумите им, от ягуара излезе висок, елегантен мъж, облечен в пепеляв ленен костюм. Той свали слънчевите очила, приглади сакото си, отметна кичурче побеляваща коса от челото си и се отправи към Макс.

— Жан-Мари Фицджералд. Très heureux.^[6]

Двамата мъже се ръкуваха и Макс представи Кристи. Фицджералд отново промърмори колко е щастлив и изпълни ритуала на полуцелувката, osculari interruptus, все още обичан от французи на определена възраст и от определена прослойка — приведе глава ниско към ръката на Кристи, но без почти да я докосне с устни, след което се изправи.

— Фицджералд — каза Макс. — Това е име, което свързвам с Дъблин, определено не с Бордо.

Французинът се усмихна.

— Аз съм това, което англичаните понякога наричат мочурлива жаба — наполовина ирландец, наполовина французин. Из Югозападна Франция са пръснати доста като мен. Явно нашите ирландски предци са харесали климата и местните момичета.

— Предполагам, че при това положение английският ви е доста добър?

Фицджералд изгледа Макс унило и поклати глава.

— За съжаление уроците ми по английски не стигнаха по-далеч от няколко фрази — „Шивачът ми е богат“ и други в този дух.

По изключение този бисер на галския хумор не извика усмивка на лицето на Русел. Изглеждаше някак неловко, нямаше нищо общо със спокойната, сърдечна личност от предишната вечер. Той буквално пренебрегваше Фицджералд и Макс се зачуди дали помежду им има проблем, или това е просто инстинктивното недоверие, което по принцип съществува между селяни и пришълци в костюми.

— Познавате ли се? — попита той Русел.

Енергично поклащане на глава.

— Само от половин час. Мосю Макс, сигурен ли сте, че искате да си губите времето с това? Горещо е, а аз без никакъв проблем мога да му покажа каквото трябва да види.

— Не, не, всичко е наред. Това е част от обучението ми.

Те се отправиха към имота, Фицджералд внимателно си проправяше път през редиците. От време на време спираше да хване по чепка грозде в шепата си, да попита за възрастта на лозите или да вземе щипка пръст между пръстите си и да запише някоя и друга мисъл със златна химикалка в кожен бележник. След около час, прекаран в този дух, по тъжно измачкания му ленен костюм вече личеше ефектът от жегата и капка пот бе украсила върха на патрицианския му нос.

— Разбира се — каза енологът на Макс, — този следобед правя само разузнаване, запознавам се с характеристиките на земята — той се загледа в спретнатите зелени редици, потрепващи в жегата, и попи лицето си с копринена кърпичка, — която, трябва да призная, изглежда доста добре поддържана. Ще се наложи да взема проби от почвата — argilo-calcaire^[7] предполагам; вашият човек Русел може да ми помогне. И естествено ще трябва да се върна да видя избата: състоянието и качеството на бъчвите, всичко за вашия assemblage^[8] — колко сира, колко гренаш и прочее, и дори вида на тапите и бутилките. Bref^[9], ще трябва да се запозная с всичко, преди да дам препоръки — той рязко затвори бележника си. — Надявам се, че не бързате, мосю. Но можем да кажем, че днес поставихме началото — заяви той и си погледна часовника. — А сега, ако ме извините, имам среща от другата страна на Люберон.

Русел, който през цялото време мълчеше и слушаше внимателно, тръгна с Фицджералд към къщата.

— Почакайте — спря ги Макс. — Още не сме свършили тук. Има и друго лозе. — Той посочи към земята зад каменната стена. — Според мен мосю Фицджералд трябва да го погледне.

Русел разпери ръце.

— Онова? Онази катастрофа? Само видът му ще хвърли мосю в отчаяние. — Той се обърна към Фицджералд. — Нищо, освен камъни и мъка. Жалко, жалко.

— И така да е, искам да го види, докато е тук — настоя Макс.

Русел и Фицджералд тръгнаха напред през полето, а Макс продължи с превода, който осигуряваше на Кристи в паузите на разговора.

— Русел не гори от желание да му покажем онзи парцел зад стената. Кажи какво мислиш за Фицджералд?

Кристи сви рамене.

— Щеше да е по-лесно, ако го разбирах. Но очаквах някой, ох, не знам, някой по-земен. Никога не е работил на лозе, това е сигурно. Ръцете му са твърде нежни.

Те наблюдаваха двамата мъже пред тях, които тъкмо стигнаха до стената. Русел се надигна и седна отгоре, преметна краката си от другата страна и се завъртя на задните си части. Фицджералд, по-загрижен за състоянието на панталоните си, се справи със стената нерешително, по рачешки и застана от другата страна да се изтупа и да отметне кичура коса, който непрестанно падаше на челото му.

Русел изчака Кристи и Макс да прескочат и отново изрази лошото си мнение за земята, на която стояха.

— Повече мяза на каменоломна, отколкото на лозе.

Наведе се, загреба шепа от белите камъчета и ги поднесе на Фицджералд.

— Можете ли да наречете това пръст? Със същия успех можеш да отглеждаш аспержи в Сахара.

Фицджералд поклати глава съчувствено, издаде долната си устна в знак на съжаление за това, което вижда, и се обърна към Макс с усмивка.

— Е — подзе той, — поне имате останалата земя. Сигурен съм, че там можем да постигнем известен напредък. Нужни са само време и пари.

Енологът се запъти към стената.

— Макс — намеси се Кристи, — питай го защо са отрязани чепките. Искам да кажа — ако е толкова скапан парцел, защо да си правиш труда?

Тя внимателно наблюдаваше Фицджералд, докато говореше.

Той спря, когато я чу да се обажда, и наведе глава да изслуша превода на Макс.

— Добър въпрос. Това е често срещана практика в Бордо, разбира се, но тук? В този камънак?

Веждите му се вдигнаха в мълчаливо запитване и изгледа Русел в очакване на отговор.

Селянинът подхвърли камъчетата на земята.

— Както вече обясних на мосю Макс, това е мой малък експеримент, последният ми опит. — Той избърса ръце в панталоните си. — Надявам се, че така ще успея да увелича размера на гроздето.

Изражението на Фицджералд премина в развеселено учудване.

— Incroyable^[10] — заяви той на Макс. — Мислех си, че никога няма да доживея да видя селянин оптимист. — Той потупа Русел по рамото. — Желая ви успех с вашите гигантски гроздове, мосю. Или още по-добре — чудо. А сега вече наистина трябва да тръгвам.

Докато Макс превеждаше разговора на Кристи, Фицджералд се запъти бързешком към къщата, следван от Русел. Очевидно, поне за тях, разузнаването бе приключило.

— Е — обобщи Макс за Кристи, — не мина кой знае колко обещаващо.

— Знаеш ли какво мисля? — каза тя. — Струва ми се, че този тип разбира английски. Наблюдавах изражението му и когато попитах за чепките, не се сдържа и ги погледна само за секунда, но съм убедена, че знаеше какво казвам.

Дали бе имало проблясък на разбиране, който бързо е бил прикрит? Макс не можеше да каже; когато зададе въпроса, гледаше към Кристи.

— Не знам — призна той. — Но не изглеждаше никак заинтригуван. Може би е добра идея да потърсим и друго мнение. Ще говоря с Русел.

— Със сигурност няма да навреди — отвърна Кристи. — В този тип има нещо гнило. Никога не съм виждала винар с маникюр.