Питър Мейл
Добра година (3)

Две

Застанал в навалицата, докато метрото трополеше по релсите от Саут Кенсингтън до Нотинг хил, Макс преоткриваше лицето на обществения транспорт. Изглежда, почти всички наоколо бяха преминали модерния племенен ритуал, наречен пиърсинг. Продупчени ноздри, продупчени вежди, продупчени устни, продупчени уши, няколко бледи, но демонстративно изложени продупчени пъпа. Другите видими части на тялото, които не бяха продупчени, бяха татуирани. Шепа по-възрастни и консервативни пътници без бижута по носа или дрънкулки за уши приличаха на останки от далечна епоха. Бяха забили носове в книги или вестници и внимателно избягваха погледите на членовете на пиърсинг поколението, притиснати в тях.

Макс се мушна в един ъгъл на люлеещия се вагон и извади писмото от джоба си. Прочете го веднъж, после втори път, а позабравеният му френски постепенно изплуваше в спомените, докато преглеждаше официалните фрази. Потънал в мисли, едва не изпусна спирката си и продължаваше да разсъждава над прочетеното, когато отбори дебелите стъклени врати на ресторанта.

Глъчката на модерно заведение на гребена на вълната го заля като потоп. Дългото помещение с нисък таван, каменни стени и под и отекваща акустика беше като огромен усилвател в унисон с популярната теория, че високите децибели са задължително условие да се радваш на храната си. Беше място, където, ако си романтично настроен, трябва с пълно гърло да крещиш нежности в ухото на любимия. Но това очевидно беше част от притегателната сила на ресторанта, защото всички маси бяха заети.

Гъвкава млада жена, плътно увита в нещо, което изглеждаше като черно фолио за свежо съхранение, се люшна към Макс с вдигнати вежди и пърхащи мигли.

— Имате ли резервация за тази вечер?

— Господин Уилис би трябвало да ме очаква.

— А, Чарли. Бихте ли ме последвали?

— До края на света — отвърна Макс.

Младата дама се изкикоти и го поведе с вълнообразна походка, която никой, освен професионален модел или хостеса в ресторант не би могъл да постигне, без да си изкълчи тазобедрената става.

Чарли седеше на ъглова маса, а до него имаше ледарка. Когато видя Макс, се ухили.

— Виждам, че си се запознал с прелестната Моника. Не е ли невероятна? Единствената ми позната, която играе тенис на токчета.

Моника им се усмихна и се люшна обратно към рецепцията, а Макс погледна сияещото румено лице на приятеля си. Добрият стар Чарли. Никой не би го нарекъл красавец — беше леко закръглен, небрежно облечен, бретонът му беше вечно накриво — но притежаваше чар в изобилие, светнали кафяви очи и видим ентусиазъм за женска компания, който дамите, изглежда, намираха за неустоим. До момента успяваше да избегне брака, но с известни трудности. Макс не бе извадил този късмет.

Преди няколко години бе направил грешката да се ожени за сестрата на Чарли, Анабел. От самото начало бракът им беше бурен и приключи зле. Навличайки си откритото неодобрение на брат си, Анабел бе избягала в Лос Анджелис с филмов режисьор и сега живееше в дървена барака за четири милиона на плажа в Малибу. Последния път, когато Чарли я видя, тя бе приела обещанието за вечна младост, предлагано от ботокса и силовата йога. Безвъзвратно загубена, бе казал той на Макс. И бездруго никога не съм я понасял, по-добре си без нея. И така тяхното приятелство бе оцеляло след този брак, дори бе станало по-силно.

— А сега — подзе Чарли, наливайки шампанско, — чуй това. Направиха ме съдружник, удвоиха ми заплатата, дадоха ми мерцедес и ми казаха, че светът е мой. Така че тази вечер аз черпя — допълни той и вдигна чашата си. — За цените на лондонските имоти — да се надяваме, че ще продължат да растат до небето.

— Поздравления, Чарли. Не би могло да се случи на по-готин мошеник.

Макс отпи от шампанското и огледа мехурчетата, които се издигаха в спирала от дъното на чашата. Шампанското, помисли си той, винаги се свързва с хубави моменти — питие за оптимисти.

Чарли го изгледа, наклонил глава настрани.

— Каза, че е бил един от онези гадни дни. Какво стана? Не са останали авоари за плячкосване?

Макс му разказа за обяда си с Еймис и малките унижения като връщането на ключовете за колата и двамата униформени тлъстаци при бюрото му.

— Това беше лошата новина — без бонус, без работа, без кола. Но сетне се появи това.

Той плъзна писмото по масата.

Чарли му хвърли един поглед и поклати глава.

— Няма смисъл, братле, френският ми не е толкова добър. Ще трябва да ми го преведеш.

— Спомняш ли си, че когато бяхме ученици, всяка лятна ваканция ме пращаха във Франция? Братът на баща ми, чичо Хенри, притежаваше имот на около час път от Авиньон — голяма стара къща, заобиколена с лозя, недалеч от селце. Двамата с чичо Хенри играехме тенис и шах, а вечер ми замайваше главата с разредено с вода вино и ми изнасяше лекции за живота. Беше много свестен стар бастун. — Макс направи пауза, за да отпие шампанско. — Не съм го виждал от векове. Сега ми се ще да се бяхме срещали по-често, научих, че е починал преди две седмици.

Чарли издаде съчувствени звуци и напълни повторно чашата на Макс.

— Както и да е, той така и не се ожени, нито пък имаше деца — обясни Макс и взе писмото. — И съгласно завещанието аз съм единственият му жив роднина. Оставил ми е всичко — къщата, двайсет хектара земя, мебелите, парцела.

— Мили боже — удиви се Чарли. — Двайсет хектара е повече от сто и шейсет декара, нали? Звучи ми като имение. Шато.

— Не си го спомням точно такова, но със сигурност къщата е голяма.

— С лозя, нали така каза?

— Разбира се. Лозята са навсякъде.

— Така — отвърна Чарли. — При това положение трябва да направим нещо по-необикновено.

Той вдигна ръка и с енергични кръгови движения поиска винената листа от сервитьора. Обърна се към Макс и добави:

— Знаеш, че винаги съм обичал виното. Е, вече се захващам сериозно, започвам да събирам собствена колекция от вина. Дори ходя на вечерен курс по дегустиране. Толкова е вълнуващо. А, ето ви и вас. — Сомелиерът се появи и Чарли се зае да му дава напътствия. — Ние празнуваме. Приятелят ми току-що наследи шато и лозе във Франция и търсим нещо подходящо, подобно на домашно направено вино — той размаха пръст на сомелиера, — но домашно вино от Бордо, да знаете. Класическо бордо. Не някоя евтина измишльотина от новия свят.

Чарли и сомелиерът се надвесиха над листата и зашепнаха с вещина, а Макс огледа помещението — бляскави жени и преуспяващи мъже, представители на привилегированата класа на Лондон, всички говорещи на висок глас. Внезапно му се прищя да е някъде на тихо и си помисли за празния си апартамент. Не чак толкова тихо. Погледна отново към писмото и се зачуди колко ли ще му донесе имотът, ако реши да го продаде; със сигурност повече от достатъчно, за да се измъкне от дупката, в която беше. Вдигна чашата си и мислено изрече тост за чичо Хенри.

— Отлично — обади се Чарли. — Това е виното.

Сомелиерът сви устни и кимна в мълчаливо одобрение, след което се запъти да търси виното.

— Ето — каза му Чарли, посочвайки избора си от винената листа. — Léoville Barton, реколта 1982. Страхотно вино. Не бихме могли да направим по-добър избор.

Макс погледна на мястото, където бе пръстът на приятеля му.

— Сериозно ли говориш? Триста и осемдесет лири?

— Това е нищо в наши дни. Неотдавна пет-шест типчета — май бяха млади банкери — вечеряли в някакво заведение в Сейнт Джеймс и буквално откачили. Профукали четирийсет и четири бона за шест бутилки вино. Шеф-готвачът толкова се изкефил, че вечерята им излязла безплатна. Сигурно си чел за случая.

Сомелиерът се завърна и Чарли замълча да проследи церемонията по отварянето на бутилката. Мъжът я поднесе за оглед така, както горд родител показва особено красивото си бебе. Стоманената капсула бе срязана, дългата, аристократична тапа — извадена и подушена, тъмната рубинена течност бе излята с отработена вещина в декантер и само една глътка бе сипана в чаша.

Сега идваше ред за изпълнението на Чарли.

— Има пет стъпки — обясни той, протягайки се за чашата, — които отделят изкуството на пиене от акта на поглъщане.

Сомелиерът наблюдаваше със снизходително търпение, произтичащо от мисълта за значителен бакшиш.

— Първо — продължи Чарли, — е мисловната подготовка. — В продължение на няколко секунди той съзерцава благоговейно чашата и я поднесе към светлината. — Следва удоволствието за очите. — Наклони чашата така, че да се видят разликите в цвета — тъмночервено на дъното, избледняващо в по-светло кестеняво отгоре, с леко обагрени в кафяво краища. — Сега за носа. — Внимателно завъртя виното, за да се отворят ароматите му, после пъхна нос в чашата и вдъхна. — Ах — въздъхна той и устните му бавно се разтеглиха в усмивка, а очите се затвориха. — Ах.

Макс се чувстваше като воайор, който шпионира дълбоко личен момент. През годините на тяхното приятелство винаги се бе забавлявал от страстта, с която Чарли нападаше хобитата си — от скейтборда, докато още бяха ученици, до миналогодишните му занимания с карате. Сега по всичко личеше, че виното е взело връх. Макс се усмихна, като видя изражението на чиста наслада, разляло се върху лицето на приятеля му.

— Дотук добре? — попита Макс.

Чарли не му обърна никакво внимание.

— Сега следват удоволствията за устата, езика и небцето. — Той отпи глътка вино, задържа я в устата си и всмука малко въздух с леко жвакане. Няколко секунди челюстта му се движеше нагоре-надолу, сякаш дъвче, и накрая преглътна. — Ммм. Последната стъпка с оценяването. Сигналите от небцето към мозъка. Мислите за виното, което предстои да бъде изпито. — Той кимна на сомелиера. — Виното е чудесно. Можете да го оставите да подиша. Не, можем да направим нещо по-добро — да го оставите да възвърне спокойствието си.

— Впечатлен съм — заяви Макс. — Направо ще падна от стола. Това ли научи на курса по дегустация на вино?

Чарли кимна утвърдително.

— Елементарни неща, но дават удивителен резултат — просто да отделиш време да се съсредоточиш върху това, което пиеш. А и тази вечер имаме късмет. Докато те чаках, погледнах менюто и видях, че има агнешко филе. Страхотно върви с хубаво бордо. Реших, че може да започнем с няколко блини, за да довършим шампанското. Как ти се струва?

Втвърдените котлети от обяда с Еймис изглеждаха на Макс назад във времето.

— Струва ми се идеалната диета за безработен човек.

Чарли отхвърли този проблем с небрежно махване с ръка.

— Ще се оправиш. А и имаш наследство. Вече си част от земевладелското съсловие. Разкажи ми за шатото.

— Къщата, Чарли, къщата. — Макс замълча за момент, връщайки се в спомените си. — Доста е стара, построена е май през XVIII век, постройка, която там наричат bastide^[1] — едно-две нива над ферма. Големи помещения, високи тавани, теракотени подове, огромни прозорци, дебели стени. Спомням си, че вътре винаги беше прохладно. Прохладно и малко разхвърляно. Чичо Хенри не си даваше много зор с домакинската работа. Една чудесна мила старица идваше веднъж седмично с велосипед и пренареждаше праха между няколко питиета. На обед вече задължително изпадаше в ступор, а следобед подремваше в една малка стаичка зад кухнята.

Чарли кимна.

— Вероятно още я има. А сега, хайде, дай ми нещо, за което може да се хване брокер на недвижими имоти: брой на стаите, гостни, бани — предполагам, че там има това, което в бранша наричаме вътрешни санитарни съоръжения — пищна мебелировка, архитектурни характеристики, кули, бойници, такива неща.

Облегна се да направи място на сервитьора да постави блините с хайвер и преустанови разпита, за да се отдадат на златистите, апетитни палачинки, съвършената обвивка за лъскавите купчинки черни, солени зрънца, разпукващи се в устата.

— Мога да свикна с това — оповести Макс, докато изпразваше чинията си. — Мислиш ли, че щеше да е толкова вкусно, ако се наричаше рибешки яйца?

Чарли попи крайчетата на устата си със салфетката и пресуши шампанското.

— Няма да получиш и капка вино, докато не ме запознаеш с подробностите. Обзаведи ми картинката, старче. Обзаведи ми картинката.

— Да ти обзаведа? Господи, започваш да звучиш като реклама на имот в „Кънтри лайф“. — Чарли се ухили и кимна в знак на съгласие, а Макс продължи. — Отдавна не съм ходил там. От години. Да видим. Спомням си библиотека с огромна препарирана мечка, трапезария, която никога не използвахме, защото се хранехме в кухнята, просторна дневна с арки, винена изба…

— Добре, добре — обади се Чарли. — Това винаги събужда интерес.

— … тавански стаи по протежението на третия етаж на къщата…

— Не тавански стаи, Макс. Помещения за слугите — промърмори приятелят му. — Отлично. Има достатъчно място за прислужница и иконом.

— … доколкото си спомням, има пет-шест спални и две или три бани. О, и тенис корт с тревна настилка, също и няколко допълнителни постройки, плевни и прочее. Двор със стар фонтан.

— Вече си го представям. Звучи ми като величествена къща. Какво е положението с ремонтите и обзавеждането? Вясвал ли се е специалист по декорирането в последните сто години?

Макс поклати глава отрицателно.

— Не? Е, сигурно от гилдията са били твърде заети в Котсуолдс. Как би ми описал интериора?

— Не е впечатляващ. Леко занемарен.

Беше ред на Чарли да поклати глава.

— Не, не, Макс. Не го наричаме занемарен. Наричаме го патината и избледнялото очарование на една отминала епоха.

— Разбира се, точно така. Ами, има доста от това.

Агнешкото пристигна, сочно и крехко. Виното бе налято, оценено и отпито. Чарли, все още забил нос в чашата, вдигна поглед към Макс.

— Как би го оценил?

Макс отпи още една глътка, прокарвайки виното през устата си, както бе направил приятелят му.

— Адски добро. Адски добро.

Чарли обърна очи към тавана.

— Не става, старче. Не можеш да описваш произведение на изкуството с тези думи. Трябва да усвоиш жаргона, речника на познавача. — Той вдигна ръка, предвидил реакцията на Макс. — Знам, знам. Непрекъснато повтаряш, че ние от бизнеса с имоти говорим много глупости. Но повярвай ми, ние сме аматьори в сравнение с момчетата от винения бранш. — Той зае наперена поза, хвана чашата за столчето и я завъртя внимателно. — Дали долавям изсъхнали лалета? Бетховен в разнежено настроение? Комплексността, почти готическата структура — той се ухили, когато видя изражението на Макс. — През живота си не съм чувал такива бръщолевения, но така говорят момчетата.

Чарли разказа на Макс за първата сбирка на Клуба на млади ценители на виното, в който го беше поканил приятелят му Били, търговец на вино. Около пет-шест млади мъже — ентусиазирани пиячи, но в никакъв случай ценители — се събрали в достолепна зала в Сейнт Джеймс, седалището на стара търговска компания. Там, сред плювалниците и потрепващите пламъци на свещи, под портретите на господата с бакенбарди, основали компанията, трябвало да опитат вина от някои по-слабо известни щата в Бордо, както и едно-две обещаващи „парвенюта“ от Австралия и Калифорния.

Домакинът им Били бил млад, каквито са повечето съвременни винени търговци. Привлекли го в компанията, когато по-възрастните му колеги осъзнали, че техните също толкова възрастни клиенти купуват по-малко вино, често по естествени причини (или както биха казали някои — смърт). Били имал задачата да намери по-млади, по-жадни души, на които им предстоят поне трийсет-четиресет години пиене, да ги образова и естествено — да ги направи предани клиенти. Чарли бил в първата партида — запален, но невеж, и Били започнал процедурата с демонстриране на основните стъпки при дегустирането на вино. Наблюдавайте ме, казал на събралата се публика, и правете като мен.

Учениците силно се озадачили, когато видели, че първата част на ритуала касае вратовръзката на Били, шарено творение на точки от плътна коприна, купена от „Джърмин стрийт“. Той грижливо пъхнал края й в колана на панталона си, посъветвал и останалите да го направят.

След това взел чашата си, но не я сграбчил небрежно, а я хванал изтънчено за основата между палеца и показалеца и средния пръст. Класът му стоял подреден в редица пред него, с прибрани вратовръзки, подготвени, но все още ненапълнени чаши, в очакване на по-нататъшни инструкции.

Въртене, обявил Били. Трябва да се научите да въртите, да вкарвате въздух и да отваряте букета от аромати на виното. Учениците имитирали, доколкото могат, леките кръгови движения на ръката му, въртели измислено вино в празните чаши и се чувствали леко нелепо. Щяло да стане по-зле, преди да стане по-добре.

Те поднесли празните си чаши на светлината от свещите, за да оценят въображаемите нюанси на цвета във въображаемото им вино. Пъхнали носовете си в празните чаши и вдъхнали въображаемия букет. Отпили въображаема глътка и също въображаемо я изплюли, благодарни, че вратовръзките им са на безопасно разстояние от въображаемите капки. По това време всички вече били готови за голямо уиски, но нямало да ги огрее.

Накрая Били налял първото от вината за дегустиране и преминал към втората част на оценяването на вино за начинаещи. Тя силно напомняла на урок по анатомия. Виното има нос, научил класът. Виното има тяло, виното има крака. Има одежди, букет, характер, същност. И не е достатъчно, според Били, само да преминеш етапите на дегустиране, а трябва да знаеш и как да опишеш онова, което току-що си опитал. Така, докато учениците прилежно въртели, пиели и плюели, Били правел текущ коментар на опитваните вина.

Първото, осведомил ги той, било мощно и с добро тяло, дори малко прекалено заоблено. Второто било железен юмрук в кадифена ръкавица. Третото било леко грапаво, но имало потенциал. Четвъртото било малко младо да стои до толкова късно. И така нататък. Докато бъдещите ценители напредвали с бутилките, описанията ставали все по-екзотични: трюфели, нарциси, слама, мокра кожа, влажен туид, невестулка, заешко коремче, стар килим, чорапи с антикварна стойност. Музиката също се появила за кратко — продължителният финал на едно от вината бил сравнен с последните ноти на Втора симфония (адажиото) на Рахманинов. За всеобщо учудване нито веднъж не била спомената основната съставка, вероятно защото гроздето, колкото и да е неподправено, достойно и на практика жизненоважно за производството на вино, не се смята за достатъчно екзотично да се сдобие с място в речника на винения ценител.

— Това беше само първият урок — уточни Чарли. — После стана по-добре и научих доста неща. — Лицето му доби сериозно изражение, когато се вгледа в тъмночервеното сърце на виното си. — Наистина е необикновено — отбеляза той, повече за себе си, отколкото за Макс. — Най-елегантната напитка в света. Когато направя пачка, ще пия вино всеки ден. Може дори да си купя лозе. — Той излезе от унеса и се усмихна на Макс. — А ти вече имаш лозе. Копеле с късмет.

— Не за дълго. Мисля, че ще се наложи да го продам.

Чарли присви очи и направи всичко възможно да изглежда строг и делови.

— Никога, ама никога не решавай прибързано да продаваш земя. Тази стока вече не се произвежда или поне така са ми казвали. Дай я под наем или живей на нея, но не бързай да се отървеш. Пък и току-виж изкарваш доста сносна сума с двайсет хектара лозя.

Макс си спомни океана от зеленина около старата къща. В спомените му някъде на хоризонта винаги се виждаше мъж с трактор. Чичо Хенри го наричаше Русел, но това надали беше истинското му име. Когато идваше в къщата, донасяше полъха на чесън и машинно масло. Да се ръкуваш с него беше като да сграбчиш гореща тухла.

— Не знам, Чарли. Това не е игра за аматьори.

Чарли приключи с хапка агнешко и отпи дълга глътка от виното със замислено изражение.

— Играта се е променила, спор да няма. Един от курса работи в огромна търговска компания и ми разказваше какви ли не чудатости. Например гаражни вина. Чувал ли си някога за гаражни вина?

Макс поклати глава в неведение.

— Ако искаш да си придаваш важност, можеш да ги наричаш бутикови вина или от кутюр вина. Малки лозя, малко производство, внушителни цени. Le Pin е може би най-известното в момента. Един кашон струва пет хиляди лири, понякога и повече. А това е вино, което няма да пиеш с години. Няма да е никак зле, ако ти отглеждаш гроздето, нали? — Той погледна Макс, а вилицата с хапка агнешко застина по средата на пътя към устатата му. — Пък и на двайсет хектара можеш да гледаш доста грозде.

Чарли го изгледа с онзи продължителен, многозначителен поглед — глава наклонена настрани, очи, надничащи изпод намръщено чело — който използваше да впечатлява момичетата или когато описваше особено примамлив имот на клиентите си.

На Макс започна да му се струва, че приятелят му го тласка, не особено деликатно, към нова кариера в обкръжението на лозя и с намаляването на виното в декантера се убеди, че е прав. В един момент Чарли изостави рационалните доводи и взе да се позовава на, както се надяваше, скритото желание на Макс да се преобрази във френски селянин.

— Купи си барета! — възкликна той. — Научи се да караш трактор! Изцапай си ръцете! Ще ти хареса.

Хранеха се в дружелюбното мълчание на стари приятели и Чарли от време на време хвърляше поглед към Макс сякаш се опитваше да прочете мислите му. Самият Макс обаче се затрудняваше да ги разчете. Промяната винаги го бе привличала и идеята да напусне влажния, безработен Лондон и да го замени с топлината и светлината на юга го примамваше неудържимо. Освен това му беше любопитно доколко действителността се припокрива със спомените му: дали старата къща беше толкова голяма, колкото си я спомняше; дали в стаите все още се разнасяше сухата, остра миризма на билки и лавандула; дали звуците на летните следобеди са същите; дали момичетата в селото са все така красиви.

За съжаление в бюджета на носталгията нямаше никакви пари.

— Проблемът е — сподели той на Чарли, — че съм опоскан до шушка. Не, по-зле от опоскан. Наем, кредитни карти, какви ли не заеми — аз съм финансово бедствие. Не мога да отплувам като лебед към Южна Франция. Трябва да си намеря работа. Чисто и просто.

— Какво ще кажеш да поръчаме малко сирене за остатъка от виното? И ще ти кажа защо не е нито чисто, нито просто. — Чарли се наведе над масата и почука с показалец върху покривката да придаде повече тежест на думите си. — Първо, достигнал си до етап в живота, когато получаваш удивителна свобода. Нямаш крайни срокове, нямаш среши, нямаш отговорности…

— Нямам пари — прекъсна го Макс.

— … подробност, до която ще стигна след малко. Това е повратна точка, идеален момент да си вземеш почивка, да видиш какво са сложили в скута ти съдбата и чичо Хенри и да решиш какво искаш да правиш. Времето ще е прекрасно и пътуването ще ти се отрази извънредно добре. Вдигни увисналия си нос и се усмихни.

— Чарли, ти не…

— Изслушай ме докрай. В най-лошия случай ще решиш да продадеш къщата и тогава поне ще се свържеш с местен брокер, докато си там. В най-добрия… ами, в най-добрия ще предпочетеш да останеш и да правиш това, което аз бих искал: да произвеждаш хубаво вино в малко количество. Можеш ли да си представиш по-привлекателен живот? Приемливи условия на работа, постоянен приток на пари в брой и безплатно вино, колкото можеш да изпиеш. Рай.

Както обикновено, когато изпадаше в своите пристъпи на ентусиазъм, Чарли предпочиташе да не обръща внимание на практическите проблеми — в този случай, както Макс посочи отново, липсата на средства. Той трудно можеше да си позволи билет за влак до Брайтън, камо ли откривателско пътуване в Южна Франция.

— Щях да стигна до това — заяви Чарли. Потупа джобовете на сакото си и измъкна чекова книжка, която удари шумно на масата. — Изкарвам такива мангизи, че направо не знам какво да правя с тях, а се задават още. Компанията плаща жилището ми, дадоха ми кола и не съм запален по яхтите или състезателните коне.

Той се облегна и се усмихна лъчезарно на Макс.

— Жени?

— Естествено. Но това са просто джобни пари. — Чарли извади химикалка и отвори чековата книжка. — Приеми го като краткосрочен заем. — Той набързо попълни чек, откъсна го и го подаде на Макс. — Ето. Би трябвало да ти стигне за месец-два, докато уредиш всичко.

Макс погледна драскулките на приятеля си и премигна стъписан.

— Чарли, не мога…

— Я не се излагай. Ако продадеш къщата, ще ми ги върнеш. А ако я задържиш, можем да го преобразуваме в ипотека. Не можеш да си позволиш да не опиташ. Такъв шанс се появява веднъж в живота, старче. Какво ще кажеш за чашка калвадос?

Макс продължи да протестира, Чарли да настоява, а чашата калвадос бе последвана от втора. Увлечени в разговора, не бяха забелязали, че ресторантът се е изпразнил и утихнал. Застанал наблизо, с бутилка калвадос в бойна готовност, сомелиерът преглътна прозявка и копнежа си за цигара. От кухнята долетя смях, а сервитьорите започнаха да свалят покривките от масите. Прекрасната Моника, сега облечена в черно кожено яке и с каска в ръка спря на масата им, потупа Чарли по главата и пожела на двамата приятели лека нощ.

Накрая Макс се предаде, сгъна чека и го прибра с пиянска несръчност. Сетне, с още по-големи затруднения, написа върху салфетка разписка за десет хиляди лири и я напъха в горния джоб на Чарли.