Елизабет Адлър
Чаровниците (9)

Осма глава

Откъснах поглед от мъжа и го сведох към паркета под краката си, без да го виждам. През този кратък миг бях успяла да забележа русата коса и мрежата от бръчици около очите — сини очи, които много приличаха на моите. Забелязах наболата брада по волевата брадичка, както и хубава долна устна — пълна и толкова сладка, че ми се прииска да я ухапя. Но какви бяха тези мисли? Този човек, този лекар току-що бе заявил, че е собственик на моята вила. Трябваше да изпитвам желание да го зашлевя през прекалено красивото лице. Аз обаче не си падам по шамарите. Предпочитам да давам от себе си, отколкото да вземам, мека душа съм и имам сърце, макар че в този момент то май беше спряло. Почиваше си. Надявах се скоро да забие отново. Обичам да дишам.

Ето! Все пак дишах. И се усмихвах на онзи възмутителен мъж, който току-що бе заявил, че моята вила била негова. Тоест, вилата на леля Джоли. А преди това — на Джеруша.

При катастрофата си бях ударила рамото и ме болеше. Вдигнах ръка, сякаш исках да го предпазя от погледа на новодошлия, но той дори не гледаше към мен. Гледаше към вилата. Обзалагам се, че преценяваше колко струва.

— И така, кой всъщност сте вие?

Студенината в гласа ми можеше да убие всеки хубав летен ден.

Той дори не ме погледна — толкова съсредоточено изучаваше това, за което твърдеше, че било негова собственост.

— Казвам се Чад Прескот.

Не протегна ръка, макар че аз, каквато съм глупава, протегнах. „Добрите маниери ще те съсипят.“ Някой някога ми го беше казал. Сигурно е бил някой мъж.

— Макар че не ме попитахте, аз съм Мирабела Матюс.

Зачаках отговор — задължителното: „О, наистина ли? Чел съм книгите ви, разбира се“. То обаче не дойде.

Верити се приближи и застана до мен с вдигната глава.

— А аз съм Верити.

Не спомена фамилното си име — очевидно все още не беше сигурна кое е то, моминското или на съпруга й. Не че имаше значение.

Старият дакел на леля Джоли се запъти предпазливо към лекаря, протегна дългия си врат и подуши обутите му в сандали крака. Бих предпочела да мисля, че лекарят не е забелязал приближаването му, защото нетърпеливо отдръпна крака си назад, а кучето подскочи и излая, на което той не обърна внимание.

— Не съм ви канила в имота си — отсякох, преглъщайки гнева си. — И никога не бива да се държите с животно по този начин. Неуважително е. Кучето живее тук, това е домът му.

— Не, не е — каза той. След което ме подмина, изкачи се по трите ниски стъпала и влезе през вече отворената врата.

Зяпнах. Когато той мина покрай мен, долових лекия дъх на одеколон от бяло изтравниче — топъл мъжки аромат. Какво ми ставаше? Този тип говореше за къщата на леля Джоли, моята къща, като за своя, влизаше така, сякаш я притежаваше, а аз стърчах тук, омагьосана от аромата му.

— Нямате право да влизате в къщата ми.

Забързах след него. Кучето ме последва. Сиамската котка и канарчето не се виждаха никакви. Не можех да ги обвинявам. Атмосферата никак не беше положителна.

Той се обърна и за пръв път наистина ме погледна така, сякаш ме виждаше, сякаш не бях някаква жалка прислужница, която е тук, за да изпълнява заповедите му.

— Трябва да разберете — подхвана той. Гласът му беше тих, равен и в името на истината, доста приятен. — Трябва да разберете, че каквото и да са ви казали, каквото и да вярвате или да мислите, не сте наследили тази къща. Мадам Джоли Матюс ми я завеща преди смъртта си.

Нарече я Джоли. Само приятелите и членовете на семейството й, колкото и малобройно да беше, а именно сведено само до мен, се обръщаха така към нея. Истинското й име беше Джулиет, но тя твърдеше, че никой друг, освен майка й не го използвал.

— Е, добре — започнах. Подбирах внимателно думите си, преди да ги изрека, защото осъзнавах, че се намирам в ситуация, която е станала много опасна. — Е, добре, господин…

Млъкнах и зачаках да ми напомни, че името му е Чад Прескот, макар че си го спомнях отлично. Той обаче не ми напомни — просто остана там, скръстил ръце на гърдите си. Мъжественият лекар с бяло поло и светлорозови шорти, макар че ако по-рано някой ме беше попитал възможно ли е мъж по розови шорти да изглежда мъжествен, щях да му се изсмея в лицето.

— Адвокатът ми ще ви изпрати документите — каза той, обърна се и продължи да говори през рамо. Преди да си тръгне, остави на масата в преддверието визитната си картичка. — Очаквам до другата седмица да се изнесете. Моля, оставете всичко така, както сте го намерили.

— И кучето, котката и птичката ли? — попитах язвително, ненадейно кипнала от гняв. И, признавам, обзета от страх. Ами ако беше прав и вилата наистина беше негова? Щях да се върна в апартаментчето си в Лондон и всички мечти за слънчевата Южна Франция щяха отново да се превърнат само в мечти.

— Вземете животните — провикна се той в отговор. — Не искам да се мотаят наоколо.

— Майната ви! — изкрещях на свой ред. — Това е моята къща, господинчо, и вие нищо не можете да направите.

— Напротив, мога — отговори той. Говореше толкова спокойно, така овладяно, докато аз всеки момент щях да рухна. И се уплаших, че може да има право.

* * *

— Разбира се, че вилата е ваша — заяви адвокатът ми Джеймс Причет Лонг с обичайния си спокоен, овладян тон в стил „нищо не може да ме стресне“. Сигурна съм, че говореше така на всичките си обикновено разстроени и раздразнени клиенти. Все пак той е човекът, от когото се очаква да разреши проблемите им. Не бива да виждат и него разстроен и раздразнен.

— Той твърди, че има документи, които доказвали, че леля Джоли — така я нарича — му е оставила вилата.

— И кога казва, че го е направила?

Можех да си представя живо и картинно възрастния адвокат Лонг. Полукръглите му очила се плъзгаха надолу, докато той прелистваше документите на бюрото си и навярно вършеше поне две неща наведнъж, както знаех, че прави обикновено, вместо да се съсредоточи върху моя проблем, който се бе превърнал в голям проблем.

— Искам да кажа, той е лекар, хирург, има документи — промълвих. Гласът ми звучеше немощно, женствено и леко объркано. Всъщност много объркано. Бях влюбена в тази вила. Тя беше моя.

— Даде ли ви тези документи или поне копия?

— Ами, не… Но изглеждаше много сигурен в себе си и в положението си на собственик.

— Дайте ми телефонния му номер и имейла — каза Причет Лонг. — Аз ще се погрижа.

Гласът му беше твърд, решителен. Знаеше правата си — все пак това му беше работата.

— А сега просто се заемете със своите работи, върнете се към нормалния си живот. Ние ще се оправим с господин Прескот.

Затворих телефона, излязох на терасата и седнах. За пръв път не забелязвах прекрасната гледка. Бях прекалено погълната от собствените си мисли и останах така дори когато сиамката скочи в скута ми и се намести така, сякаш сега съм нейна. Обикновено се държи така, а освен това е вярно — наистина съм нейна. Кучето седна в краката ми и изплези език. Големите му кафяви очи се приковаха напрегнато в лицето ми и несъмнено забелязаха тревожното ми изражение.

И Верити ме гледаше, изпълнена с възмущение.

— Какво означаваше всичко това? Какво има предвид, как така вилата била негова?

Изглеждаше безумно слаба и раздърпана, готова да затропа с крака в старомоден, класически пристъп на ярост. Вдигнах рамене и се престорих на безгрижна.

— Адвокатът ми казва, че това са глупости. Разбира се, че вилата е моя. Той ще се оправи с този доктор Чад Прескот — казах и й се ухилих. — Как ти се стори, с тези розови шорти?

Верити въздъхна.

— Много сладък — отговори. — Като всички лоши момчета.

Трябваше да призная, че е права.