Елизабет Адлър
Чаровниците (50)

Четиридесет и девета глава

Мирабела

Не се учудих, че се сблъсквам с Чад Прескот в Париж. Когато го видях, усетих онези опасни пеперуди в стомаха, за които знаех, че предшестват влюбването — очевидно необходим процес, чрез който тялото ти подсказва на ума в какво си се забъркала. Или поне какво ти предстои, защото когато настъпи мигът, няма връщане назад.

— Каква изненада! — промълвих, макар че не знаех защо се учудвам, тъй като седях на една от прекалено малките масички пред кафе „Фльор“ на ъгъла на булевард „Сен Жермен“, където по едно или друго време минава целият свят — или поне така ми се струваше на мен, жена, прекарала много щастливи часове тук пред чаша с едно или друго, а малката купичка с фъстъци оставаше пълна далеч по-дълго, отколкото човек би помислил, че е възможно. Обичам „Фльор“, защото тук никога не те карат да бързаш, сервитьорите никога не те гледат с онзи поглед, освен ако не си от най-ужасните туристи — онези, които правят с телефоните си снимки на знаменитостите или на някои хора със странен вид. „Фльор“ е място за особняците и дори през зимата човек трябва да отиде там.

Едно време сядах вътре на червена пейка и гледах как снежинките пърхат от другата страна на прозореца. Знаех, че полетът ми за мястото, на което отивах този път, е обречен от времето, и се справях както мога — направо прекрасно. Опитвах от най-божествения омлет с подправки на света — вкусни яйца, поръсени с мащерка, розмарин и лавандула. Горещ, направо от тигана, той се плъзваше в гърлото като манна небесна. Какво значение има един отменен полет, когато вече си в Париж и се храниш като крал?

— И така — обади се сега Чад, като се приближи безшумно зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми — какво те води тук, госпожице Мирабела?

Допирът му предизвика у мен лека тръпка на удоволствие и аз му отправих бърз поглед. Изглеждаше още по-привлекателен, отколкото си спомнях: висок, загорял и съвсем естествен, така изглеждаше. Възможно ли бе да греша, или това, което се зароди помежду ни, бе мигновена химия? Но в такъв случай защо мина толкова време, преди да се случи? Вярно, че почти не го бях виждала, но покрай Верити съдбите ни се преплетоха.

Той ме помоли за разрешение да седне и аз, разбира се, му позволих. После ми разказа за Верити, с което така ме стресна, че забравих всичко за себе си, за собствените си чувства, за привличането, което изпитвах към него. Обясних му, че се връщам във вилата, че чакам полета за Ница, а той ми съобщи, че и той ще пътува с него.

— Може дори да седнем заедно — допълни той. — Ще видя какво мога да направя.

Отдалечи се с телефона в ръка, с тази своя ленива походка, в която все пак се таеше повече енергия, отколкото у всеки друг мъж, когото познавах. Сякаш бе подготвен за всичко. Заради преживяванията му в джунглата, предположих аз. В онзи дълбок тъмен свят можеше да се случи какво ли не — и обикновено се случваше. Всъщност той навярно бе извадил късмет, че е оцелял толкова дълго, без някой скрит воин от джунглата да прониже тила му с отровна стреличка.

Когато се върна с нови бордни карти за две съседни места, му казах точно за какво съм си мислила допреди малко.

— Не е толкова вълнуващо, колкото си представяш — увери ме той, докато седяхме сбутани на неудобни столове на прекалено малката масичка в кафенето, заобиколени от парижани, които както винаги бяха толкова погълнати едни от други, че нямаха време за обикновени смъртни като нас. И ние нямахме време за тях — вече нямах желание да забелязвам какви дрехи носят, толкова по-красиви от обичайните ми пуловер и пола, макар че под надзора на Верити бях изоставила черните кожени обувки с каишка и си бях купила велурени боти с висок ток и ресни около глезена. Много ми отиваха, макар че го казвам аз самата, и определено краката ми изглеждаха по-дълги. Всъщност по-дълги, отколкото ги бях виждала някога, което показва, че ние, момичетата, трябва да оглеждаме критично отражението си в огледалото, да се взираме по-дълго, да видим какво можем да направим.

Поне Верити твърдеше това. Но пък тя беше страхотна с тази нейна външност на младо русо момиче. Как изобщо се е забъркала с неверния съпруг, никога няма да разбера. Но дори сега, докато говорим, моите благонадеждни адвокати уреждат въпроса. Верити скоро ще бъде свободна жена. Точно в този момент обаче слушам много внимателно какво има да ми каже Чад.

— Верити е запленена от Шефа — изрече той така нехайно, сякаш това бе нещо съвсем обичайно, част от ежедневието й.

Стъписана, отпих от касиса с вермут — шокиращо розова напитка във висока чаша с лед, към която напоследък се пристрастих.

— Не е хубаво Верити да се забърква с мъже — отбелязах. — Особено толкова могъщи като Шефа.

— Предупредих те. Предупредих и нея да внимава с него. Изглежда много чаровен и великодушен, но под това красиво лице се крие нещо. Все едно откъде е взел всички тези пари.

— Някой може ли да каже откъде богаташите са взели парите си? — попитах, макар да знаех отговора. Не, не знаехме. — Те просто ги имат, това е. И някои от тях ги пилеят демонстративно, като Шефа, за да се покажат, а други са дискретни и ги използват за добри дела. Разбира се — добавих — това не означава, че той не се занимава с благотворителност. Всъщност съм чувала за някои от начинанията му.

— За тези начинания се съобщава — несъмнено много внимателно — в пресата. Информацията идва от самия него. Вече ти казах, Мирабела, и сега ти го повтарям: не му вярвам. Има нещо в очите му, в начина, по който гледа една жена. Толкова съсредоточено, сякаш иска да проникне в душата й. О, не мога да го опиша, просто го усещам…

Макар че не можеше да го опише, разбирах какво точно има предвид. Усещах го с мозъка на костите си. И все пак отидох с готовност при Шефа, като си мислех колко е прекрасен, какво фантастично парти дава за всичките си приятели. Но наистина ли му бяхме приятели? Наистина ли го познавахме? Знаехме ли какъв човек е? Аз му бях само позната, също като Верити, преди да я спаси като русалка от морето. Той се смили над нейната младост и уязвимост…

— Точно това е! — възкликнах, обърната към Чад. — Нейната младост и уязвимост!

— Нейната младост и уязвимост — повтори той. — А сега е там, сама в неговата къща за гости.

Ненадейно почувствах как силна тревога ме пробожда право в сърцето.

— Искам да кажа, той не би могъл, няма да…

Не исках да изричам на глас това, което мислех.

Чад дори не попита. Знаеше какво имам предвид.

— Трябва да се върнем там — каза той. — За щастие билетите са у мен. След няколко часа ще сме там.

Надявах се това да бъде достатъчно скоро.

А после му се обадиха по телефона.

Загледах го как отново се отдалечава от мен, притиснал телефона до ухото си. Когато се обърна и ме погледна, между веждите му се бе образувала тревожна бръчка. Той вдигна вежда, повдигна рамо, сякаш казваше: „Какво мога да направя?“. Чух го как изрича:

— Идвам.

После се върна и ме прегърна.

— Спешен случай — съобщи. — Дете, автомобилна катастрофа.

Кимнах. Знаех, че трябва да отиде.

Той повдигна брадичката ми с пръст, вгледа се в очите ми.

— Аз съм преди всичко лекар. Винаги ще бъде така.

Отново кимнах. Разбира се, че беше така. Той вече премяташе чантата си на рамо.

— Тогава ще отида сама — заявих.

Той ме погледна остро.

— Не мога да ти позволя. Опасно е.

— Приятелката ми е в опасност. Трябва да отида.

Може би му се стори, че го обвинявам, задето няма да дойде, но нямах това предвид.

— Тя е съвсем сама — продължих и внезапно си спомних колко самотна изглеждаше Верити, когато се запознахме във влака Париж — Ница, когато тя не знаеше къде отива и със сигурност не знаеше защо. Мислеше, че просто бяга, а се озова в по-голяма опасност от тази, в която би могла да се намери когато и да било с неверния си съпруг.

Той кимна. Естествено, че разбираше. Затова пожела да дойде с мен, да ми помогне. Отново вдигна рамене и погледна към мен.

— Имам ли друг избор?

Гласът му звучеше примирено. Трябваше да постъпи правилно и в този момент най-важното беше да спаси живота на едно дете, като събере обратно разбитата му глава така, както бе по силите само на блестящ хирург като него.

Той ме сграбчи за раменете и ме стисна силно, сякаш се боеше, че всеки момент мога да изчезна и само той може да ме задържи тук. Но дори и той не можеше.

Нежно се освободих от ръцете му, направих крачка назад, подарих му усмивка, за която се надявах, че е също толкова смела, колкото думите му, защото изведнъж изпитах ужас от Шефа, както и от факта, че приятелката ми е сама с него, че може да е във властта му и единствено аз мога да й помогна. Да я спася по-вероятно, защото по някакъв начин знаех, че Шефа разполага с власт над живота и смъртта, каквато ние, обикновените смъртни, нямаме. Усещах го както обикновено; знаех, че зад тази очарователна фасада се крие мъж, способен на всичко.

Сякаш бе прочел мислите ми, Чад промълви:

— Той е способен на всичко.

Отново ме сграбчи за ръката. Двамата излязохме от кафенето и той спря едно такси.

Погледнахме се в очите. Нито един от двама ни не се усмихна. Ужасно сериозен, той каза:

— Ще се обадя на Полковника. Той е единственият, който ще разбере. Ще му кажа, че си на път и че той трябва да защити Верити. Не знам какво може да направи, когато си има работа с толкова влиятелен човек. Шефа не е извършил никакво престъпление, няма в какво да го обвиним. Просто искам Полковника да знае.

Прегърнахме се за последен път и аз се качих в таксито.

— Знаеш ли какво? — казах. — Мисля, че Полковника вече знае. Той е много по-умен, отколкото показва пред хората. Не му липсва наблюдателност.

— Ти ще ми липсваш — изрече Чад.

Това бяха последните думи, които чух, докато таксито се отдалечаваше.