Елизабет Адлър
Чаровниците (47)

Четиридесет и шеста глава

Няколко часа по-късно Шефа се прибра във вила „Мара“ от болницата, където бе поверил Верити на грижите на няколко лекари, сред които и онзи многознайко Чад Прескот, както и на шибания Полковник, който бе твърдо решен да се намеси и навярно щеше да се опита да си припише заслугата за спасяването на живота й, а по-късно — и за арестуването на виновника за това, което бе решен да нарича „опит за убийство“. И беше прав. Наистина беше само „опит“. Руснака оплеска всичко.

Известно време той остана навън сам, за да се увери, че заповедите му са изпълнени. Партито му все още продължаваше и почти никой не бе забелязал драмата. Диджеят бе заменен от музикална група и гостите се бяха струпали около ниската сцена, пляскаха с ръце в новия ритъм или ги размахваха над главите си и се полюшваха. Доливаха се чаши с шампанско, миризмата на хубави бифтеци се смесваше с аромата на нощния жасмин, лавандулата, соления мирис на морето.

Телевизионните репортери си бяха тръгнали, камерите бяха насочени само към танцуващите, а долу край морето бункерът тънеше в мрак. Като се изключи, забеляза Шефа, червената светлинка на запалена цигара. Руснака го чакаше и несъмнено очакваше да му плати. И за какво? Задето оплеска всичко ли? Не ставаше така.

На плажа беше истинска лудница. Полицейски кучета се мъчеха да се отскубнат от опънатите си каишки и душеха всеки скапан храст. Изобщо не биваше да се стига дотук. Това, че успя да остави гостите си в неведение за случващото се, беше чудо, на каквото беше способен само той. Беше нещо като бог, знаеше го, но задачата се оказа сложна и за всичко беше виновен Руснака.

— Закъсняваш — каза Руснака и изгаси цигарата с ботуша си.

— За какво? — попита Шефа с леден глас.

— Закъсняваш с плащането, мамка му! От половин час те чакам тук. Пък и работата се оказа по-голяма, отколкото ми каза. Трябват ми повече пари.

— И колко повече имаш предвид?

Руснака не очакваше толкова бързо отстъпление — беше се подготвил за битка.

— Десет хилядарки.

Пое риск с тази сума, защото инстинктивно разбираше, че Шефа няма да отстъпи. Защо, не знаеше, но беше сигурен. Нямаше нужда да добавя „иначе…“. То се подразбираше.

— Опитваш се да ме изнудваш — отбеляза Шефа. Тонът му беше учудващо тих за човек, който току-що е осъзнал, че е притиснат, при това притиснат от един мошеник.

— Може и така да го наречеш. Според мен това е плащане за извършени услуги. Убийството на момичето струва пари.

— Ти обаче не я уби — напомни му Шефа и гласът му прозвуча съвсем спокойно.

— Все едно е мъртва. Имай ми доверие.

Шефа, разбира се, му нямаше доверие. Но имаше нещо наум и в момента Руснака, изглежда, беше единственият човек, който можеше да направи това, което искаше. Всеки друг би представлявал прекалено голяма опасност и тъй като Руснака вече се опитваше да го изнудва, защо да не му възложи тази задача?

— Сега ще ти дам пет — каза. — И пет по-късно. И още десет, ако направиш това, което искам.

Руснака запали още една цигара „Марлборо“ и смачка празния пакет с крак, както фаса преди малко. Шефа се намръщи — не обичаше боклука.

— Вече я оплеска — изрече той. — За малко да убиеш не тази, която трябва. Сега можеш да се заемеш с правилната жертва.

— Матюс ли?

— А ти за кого си мислеше? Нали ти бях дал нареждания.

— Момичето ми се изпречи на пътя.

— И ти трябваше да го разкараш от пътя, а не да го оставяш полуживо, глупак такъв!

На Руснака не му хареса, че го наричат глупак. Той стисна юмруци, направи крачка напред, но премисли. Все пак пред него стоеше човекът, от когото можеше да получи парите.

— Трябваше да убиеш Матюс и да ми донесеш картината — продължи Шефа. — Когато го направиш и ми донесеш картината, ще ти платя. Но не и преди това.

Той се обърна и закрачи обратно към бункера.

— И как да го направя, мамка му? — изкрещя след него Руснака, макар че всеки, който минаваше оттук, можеше да го чуе.

Шефа се спря с електронния ключ в ръка.

— Ти измисли как — отвърна. — Това е твоя работа.

Покритата с бръшлян стена се плъзна настрана и само след секунда се затвори след него.

„Сякаш изобщо не е бил тук“ — помисли си Руснака, изумен.