Елизабет Адлър
Чаровниците (34)

Тридесет и трета глава

Времето бе изчислено идеално. Шефа знаеше, че фойерверките ще свършат приблизително след пет минути. Тогава музиката щеше да се промени от Бетховен на етюд за пиано на Шопен, нежен и сантиментален, и той щеше да накара гостите да престанат да говорят шепнешком за изчезналото момиче. Много малко хора бяха напуснали тържеството, защото всички искаха да знаят какво ще се случи, както и да разберат повече за наградата от един милион долара. И сега Шефа щеше да им покаже.

По природа не беше човек, който търси светлината на прожекторите. По необходимост — заради деловите си практики и заради сексуалните си желания, и едното, и другото на ръба на законността, той държеше на изключителна дискретност в личния си живот. Сега обаче щеше да стане човек, когото всички трябваше да вземат под внимание, човек, чието име всички ще повтарят. Щеше да спаси живота на Верити.

Беше освободил охраната в черни тениски, беше я пратил от предната страна на вилата, за да държи под око заминаващите гости.

— Вижте дали има нещо — така им каза. — Вижте дали Верити се е върнала.

Дори го спомена на Полковника, който крачеше наоколо, сякаш той бе звездата, сериозен и обезпокоен на вид, и говореше по телефона с началника на полицията, искайки още хора, освен шестимата, които вече бяха пратили да помогнат в издирването. Шефа обаче не пускаше никого тук. Всички новодошли бяха информирани, че този район е забранен за влизане. Това беше неговият дом, неговото лично пространство. Полковника уважаваше това.

Шефа се върна при бункера и натисна електронния бутон, който плъзгаше част от стената с бръшлян настрана и разкриваше вратата. Ключът също беше електронен — единственият, който можеше да отвори тази врата.

Вътре цареше полумрак — имаше само една включена лампа. Огромният телевизионен приемник, който заемаше почти цялата стена, работеше, макар и с изключен звук. Показваха стар филм с Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси. За всеки нищо неподозиращ посетител всичко би изглеждало нормално. Тоест, ако не пристъпеше зад този голям телевизионен екран и не навлезеше в света на Шефа.

Тази стая беше проектирана от декоратор на холивудски филми. Шефа му каза, че ще я използва за телевизионна програма. Стените бяха покрити с черна коприна с изолация, осеяна с дебели два сантиметра и половина парченца сребро във форма на куршуми. И таванът беше черен, но когато Шефа натиснеше дистанционното, той се отдръпваше и разкриваше замъглено огледало, обрамчено с тънка ивица светлини. Изработеното по поръчка легло изглеждаше просто, макар и извънредно голямо. Кувертюрата беше тъмночервена, леглото бе отрупано с дълги възглавници и точно върху тях почиваше русата глава на Верити.

Тя, разбира се, още „спеше“.

Известно време той стоя, без да откъсва поглед от нея. Нейната уязвимост го изпълваше с радостна тръпка. Можеше да прави каквото пожелае, да я докосне, да усети топлината й, да вдъхне тайния й женски мирис… Но не желаеше нито едно от тези неща. Щеше да използва Верити за друга цел.

Провери мониторите, които показваха района непосредствено около бункера. Сенките бяха дълбоки и за миг му се стори, че зърва движение под джакарандата. Натисна бутона „Пауза“, загледа се напрегнато в мястото. Вятърът се бе засилил и всички дървета се превиваха под силата му. Нямаше никого.

Вятърът не беше нещо лошо — щеше да заглуши всеки шум, който можеше да вдигне, докато носи Верити надолу към плажа. Но първо трябваше да я приготви. Все пак тази вечер щяха да я снимат с камери. Колкото по-добре — или по-зле — изглеждаше, толкова по-добре за него.

Той се приближи, погледна я пак и остана цяла минута с прикован в нея поглед, докато преценяваше състоянието й. После пъхна ръцете си под нея и я вдигна от леглото. Стъписа се колко е студена. Нима я беше оставил тук прекалено дълго? Дали не беше късно? Тя не можеше просто да умре — все още не, не и преди да я е „спасил“. Трябваше да я стопли, да я сложи в гореща вана.

Оказа се неочаквано тежка. Той я остави на пода, хвана я за краката и я повлече по мраморния под. Роклята й се набра. Гащичките й бяха от бял атлаз, поръбен с черна дантела. Стори му се, че прилича на някоя особено глупава булка през първата брачна нощ, макар че това, което я очакваше, нямаше да бъде обичайното развитие на сватбата.

Верити сякаш натежаваше все повече. Той я вдигна над ръба на ваната и пъхна краката й в горещата вода.

Стресна се, когато я чу да въздиша. Възможно ли бе действието на наркотика да преминава? Бяха й дали достатъчно, за да не се събуди цяла нощ, но ето че реагираше.

Той застана над нея и зачака да види какво ще се случи. Миглите й потрепнаха; за секунда тя сякаш го погледна, но после отново загуби съзнание. Главата й се удари в мраморния ръб. Боже господи! Шефа не искаше да й останат никакви белези. Трябваше да изглежда невредима, пострадала единствено от прилива, в който той, смелият спасител, щеше да я вкара. Трябваше да побърза.

Положи я на пода и отиде до шкафа, в който държеше количката. Върна се, коленичи до младата жена, повдигна раменете й и подложи под тях количката. После вдигна тялото и краката й. Дръпна ръчката, колелата се показаха и количката се издигна над земята. Нещата започваха да се задвижват.

Шефа се върна при екрана, който показваше района около бункера. Все още се виждаше ярка светлина от къщата, където Полковника със сигурност си вършеше работата и въртеше гостите на шиш, а хората му претърсваха околните земи. Тук обаче нямаше да дойде никой. Шефа беше на сигурно място.

Той отново провери положението на Верити на носилката. Не искаше тя да падне в най-важния момент. Изглеждаше толкова хубава — спящо момиче с разрошена руса коса и блестящи фалшиви обици. Тя беше негова и той щеше да я покаже пред света.

Тайната врата, която водеше директно към плажа, се отвори по електронната му команда. Той изкара количката и изруга, когато ръката на Верити се плъзна надолу, а после и по пода и се одраска. Сега щяха да й останат синини, а той не го желаеше. Е, все пак щяха да решат, че се е ударила, когато се е блъскала в скалите в морето.

Никаква светлина не осветяваше пътя му, но той познаваше всяка стъпка от пътеката — толкова често бе минавал по нея. Бутайки количката пред себе си, той слезе, без да залита, по склона и стигна до брега. След като се озова там, свали Верити с известно усилие, защото сега тя беше съвсем неподвижна, и я положи на пясъка. После сгъна носилката и я занесе в къщата.

Всичко това му отне само няколко минути, но той знаеше, че за няколко минути може да се случи какво ли не. Тя обаче все още лежеше със затворени очи и широко разперени насинени ръце, точно както я бе оставил. Сега бе мигът за най-важното събитие. Спасяването.

Той я преметна през рамо и се запрепъва по мекия пясък към по-твърдата част от плажа, където идваше приливът. Остави товара си на брега и видя как морето се плисва над него. Стори му се, че чува шепот, че вижда как Верити обръща глава настрана. Изглеждаше идеално, мокра и моментът беше много подходящ.

Той я вдигна на ръце — този път не я метна през рамо, защото искаше да й придаде вид на девойка в беда, а той самият да изглежда като нейния смел спасител. Героят.

Запрепъва се обратно по плажа покрай линията на прилива, в ярко осветеното пространство, където гостите му все още се въртяха с чаши в ръка и тревожни изражения. Полковника беше там, Мирабела също, както и онова копеле Чад.

— Намерих я — изхриптя Шефа и залитна, докато тичаше с Верити на ръце. — Мисля, че се е удавила.