Елизабет Адлър
Чаровниците (20)

Деветнадесета глава

Седнал на обичайната си маса на терасата, на третия ред най-близо до сградата, в любимото си кафене на крайморския булевард, Шефа добави още лед във високата чаша с лимонада. С дълга лъжичка разбърка в нея парченце лимон и отпи първата глътка, преценявайки колко е кисело. Харесваше най-много тази лимонада, която го удряше в гърлото като кисел поток, с който някой по-недостоен мъж — или с по-малко опит в областта на лимоните — можеше да се задави. Това бе един от многобройните дребни начини, по които се подлагаше на изпитание, макар че някои бяха по-сурови — например ножа, наточен съвсем тънко, който доближаваше до гърлото си, без да откъсва поглед от отражението си в огледалото в банята. Най-лекото движение, примигване или, пази боже, кихане щеше да го довърши. Това усещане му харесваше. Поемането на рискове беше опасна игра — да живееш на ръба, да усещаш всеки един момент.

Освен това обичаше да играе тази игра и с други хора — истински хора, на чиято смърт можеше да се наслади без никаква опасност за самия него. Разбира се, под „хора“ имаше предвид момичета, млади жени, тийнейджърки, както и по-възрастни, макар че четирийсет или там някъде беше границата. Предпочиташе стегнатото тяло на младостта пред прецъфтялата възбудена плът на по-възрастната жена. Например младата блондинка, която пресичаше тичешком улицата, избягваше колите, махаше нахално на шофьорите и им се усмихваше широко, докато те фучаха покрай нея. Беше се устремила към същото кафене, в което той седеше и отпиваше от лимонадата си.

Шефа скръсти ръце на масивните си гърди, облегна се назад на стола си — извънредно големия, който заведението пазеше специално за него — и се наслади на гледката. Средно висока, стройна, с дълги крака, подчертани до съвършенство от късите бели шорти, които показваха и вирнатото й дупе, черна горна дреха без ръкави — слава богу, без никакви надписи. Вместо това Шефа можеше да забележи малките й високи гърди, които подскачаха привлекателно, докато си проправяше път през движението. Разбира се, тези гърди бяха забелязани от всеки мъж в кафенето, както и от раздразнените шофьори. Ненадейно тя се спря по средата на пътя. Колите набиха спирачки и спряха, свалиха се прозорци, сърдити крясъци я накараха да поклати глава и да посочи надолу към дакелчето, което бе омотало каишката си около глезена.

— Съжалявам — измънка тя. — Толкова съжалявам. О, боже, о, мамка му, Соси, тръгвай, става ли?

По някакво чудо кучето се освободи и хукна напред, при което обутите й в маратонки крака почти загубиха опора. То я повлече към тротоара пред кафенето.

Шефа й се възхити, застанала неподвижно за миг там с ръка на хълбока, увила здраво каишката на кучето около китката си и оглеждаща препълнената тераса. Нямаше свободни маси — в късния следобед никога нямаше, защото всички спираха за аперитив, макар че вътре заведението беше празно. Шефа видя как блондинката беззвучно изрича „мамка му!“, почти си помисли, че е видял леко потропване с крак, но не, сигурно не беше… Във всеки случай тази възможност му се стори като Божи дар.

— Мадмоазел… — каза той, помаха и успя да привлече вниманието й. — Тук има свободен стол, ако нямате нищо против да сме на една маса. Скоро ставам, така че цялата ще остане за вас — и за вашето кученце, разбира се. Май е голямо сладурче — добави той, макар че очевидно не говореше за кучето.

Верити въздъхна с облекчение.

— Много сте мил. Искам да кажа, вие не ме познавате или нещо такова, а общата маса е нещо толкова… ами, интимно… не е ли така? Особено с непознат човек.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

Сервитьорът изникна до тях, намести стола, сложи салфетки, подложка за нея, бутилка перие, охладени чаши. Шефа забеляза, че на пръста й няма пръстен. Значи не беше омъжена или сгодена. Може би беше свободна душа. Или пък разведена. Във всеки случай липсата на пръстен беше нещо хубаво.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна — забърбори Верити, изтощена от гоненето на кучето по задните улички. Вече го беше прибрала в колата и се беше обърнала да вземе нещо, когато то изхвърча от мястото си. — Не съм си представяла, че такова малко куче може да се движи толкова бързо — каза тя, като най-накрая успя да се усмихне и си спомни за маниерите си на възпитано момиче. — Много ви благодаря, господин…

— Берген — представи се той и голямата му ръка почти погълна нейната, когато я пое. — По тези места ме наричат Шефа.

— Охо! Сигурно наистина сте важна клечка. Лично аз се представям с Верити. В момента предпочитам да забравя фамилията си, докато настъпи по-подходящо време.

Името „Верити“ прокънтя в ума му като чист и ясен звук на тръба. Шефа се облегна назад на стола и той изскърца под тежестта му. Мъжът скръсти ръце, притисна длани към гърдите си и я загледа с присвити очи. Взираше се в младата жена, чиято смърт при автомобилна злополука бе наредил по единствената причина че е приятелка и спътница на Мирабела Матюс. Лош късмет за нея, щастие за него.

Той позволи по лицето му да премине леко тревожно изражение.

— Съжалявам, не исках да любопитствам, да се натрапвам… Исках само да се запозная с вас.

Верити му се усмихна в отговор, отпивайки от леденото перие, чиито мехурчета я накараха леко да хлъцне. Мислеше си колко е едър — висок, с рамене като Херкулес или като герой от ония филми за Момчето-мравка, привлекателен с тъмната си, пригладена назад коса и дълбоко разположени очи, които с един поглед сякаш я обхванаха от главата до петите. Кучето я побутна по крака и тя взе няколко ледени кубчета, сложи ги в чинийката за бакшиш и я остави на земята. Кучето близна, направи крачка назад, погледна към нея и изръмжа.

— Това е за благодарност — обясни тя и погали златистокафявата му глава. То отново изръмжа. — Добре, Соси, ще ти взема истинска вода — обеща тя, но Шефа вече я беше изпреварил с леко махване на ръката си. Приближи се сервитьор с купичка с вода за кучето, което щедро я разплиска по маратонките на Верити, докато пиеше.

— Добро куче! — каза тя доволна. После погледна към Шефа и добави: — Е, сега, след като се запознахме, мога ли да попитам какво ви води в Южна Франция, господин Шефе?

— Моля ви, просто „Шефе“. И за да отговоря на въпроса ви, имам къща тук — вила на хълмовете. Често идвам тук. Всъщност това е любимото ми жилище.

Очите на младата жена се разшириха, беше впечатлена.

— Е, колко точно жилища имате?

Той се усмихна. Невинното й любопитство му допадаше, но предпочете да не отговаря на въпроса й.

— А вие какво правите по тези места, госпожице Верити?

— Бягам от неверния си съпруг. — Както винаги й се прииска да беше помислила, преди да отговори. Думите просто й се изплъзнаха. Тя прехапа устна, загледана в кучето, което се бе проснало между краката й, отпуснало се от горещината. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Няма нужда да навлизаме в моите проблеми и да ви развалям приятната почивка.

— Не я разваляте. Всъщност, Верити, вие ме направихте много щастлив.

Той отпи продължителна глътка от лимонадата си и направи знак на сервитьора да донесе още лед.

— Не всеки ден ми се случва да срещна някое хубаво момиче.

Верити скептично изви поглед нагоре, което означаваше, че не му вярва.

— Погледнете тази тераса, господин Шеф — рече с усмивка. — Има десетки хубави момичета и повечето от тях се надяват да срещнат истинския и той да е богат.

Шефа се засмя. Тя много му харесваше. Той посегна и отмести от лицето й кичур пшениченоруса коса, който заплашваше да падне в чашата с перие.

— Аз определено отговарям на едно от тези условия — отговори той. — Не че се хваля, но съм строителен предприемач, а светът принадлежи на богатите мъже, ако не сте забелязали.

— Забелязала съм. Моята приятелка — тази, при която съм отседнала, Мирабела Матюс, наследи прекрасна стара вила от покойната си леля.

— Леля Джоли.

Верити го погледна удивена.

— Вие сте познавали леля Джоли?

— Всички я познаваха. Тя идваше тук периодично от много години и мисля, че беше доста възрастна, когато почина. И остави всичко на племенницата си, която почти не познаваше.

Верити не се беше сетила да попита колко добре Мирабела е познавала леля си; единственото, което беше чувала, беше онази история за „Хародс“, за задушаващото палтенце с кадифена якичка и изпуснатата торта с крем. Тя отпи голяма глътка от минералната вода.

— Според мен е постъпила много великодушно.

— Или много глупаво. Зависи от гледната точка.

Тя седна по-изправена на стола от изкуствена тръстика. Тонът й беше студен, пренебрежителен:

— Във всеки случай Мирабела го смята за истински късмет. А моят късмет беше, че я срещнах във влака, докато пътувах насам.

— Бягайки от неверния съпруг?

Тя кимна и въздъхна.

— Ще се изненадате колко много неверни мъже има и колко малко чаровници.

— Значи ще се надяваме следващия път да си намерите някой чаровник — каза той с усмивка, изпълнена с такава топлина, че Верити наистина остана очарована.

— Надявам се — отговори тя. А после бързо стана и развърза каишката на кучето от крака на масата. — Трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се запознаем, господин… ъъъ…

— Шефа — помогна й той.

Тя му хвърли подозрителен поглед, сякаш смяташе, че може да й се присмива. Не, той беше много мил. Наистина го харесваше.

— Знаете ли какво, Шефе? — каза младата жена. — Вие сте от чаровниците.

— Надявам се това да означава, че ще дойдете на партито, което устройвам утре. Моята вила — тази, която се вижда оттук — е вила „Мара“. Продължавате нагоре по пътя и отбивате. Няма как да я пропуснете. В осем. Официален дрескод.

— Типично в стил Джеймс Бонд — отвърна Верити. От години не беше прекарвала толкова приятно в компанията на някой мъж. — Ще дойда.

— О, и доведете приятелката си, Мирабела. Все пак сме съседи.

— Да, почти като с Чад Прескот — каза тя, дръпна каишката на кучето и направи малка крачка встрани от масата.

— Почти — съгласи се Шефа. Той познаваше Чад Прескот.