Виктория Айвярд
Кралска клетка (6)

Шест
Мер

Картончетата са грижливо напечатани, уточняващи какво трябва да кажа. Не мога дори да ги погледна и ги оставям да лежат на масичката до леглото ми.

Много се съмнявам, че ще ми предоставят камериерки, за да ме превърнат в онова, което Мейвън си въобразява, че ще представи пред двора. Струва ми се тежка задача да се закопчая в алената рокля. Тя има висока яка, влачещ се подгъв и дълги ръкави, които да скрият не само клеймото, жигосано от Мейвън върху ключицата ми, а и гривните на оковите, все още прикрепени към китките и глезените ми.

Независимо колко много пъти избягвам тази елегантна преструвка, явно съм обречена да играя роля в нея. Роклята ще е твърде голяма, когато най-сетне я облека, твърде свободна около ръцете и талията. Тук съм по-слаба независимо колко много се насилвам да ям. Ако се съди по онова, което успявам да зърна от отражението си в прозореца, косата и кожата ми също са пострадали под натиска на тишината. Лицето ми е пожълтяло и хлътнало, болнаво на вид, докато очите ми са зачервени. А тъмнокафявата ми коса, все още обагрена от бавно пълзящото сиво по краищата, е по-чорлава и раздърпана от всякога, оплетена до корен. Отново я сплитам набързо, разхлабвайки заплелите се на възел краища.

Никакво количество коприна не може да промени начина, по който изглеждам под роклята, в която Мейвън е решил да ме облече. Но няма значение. Никога няма да я облека, ако всичко мине по план.

Следващата стъпка в подготовката ми кара сърцето ми да заблъска като юмрук в гърдите. Полагам всички старания да изглеждам спокойна поне заради камерите в спалнята си. Те не могат да узнаят какво се готвя да направя, не и ако смятам да проработи. А дори и да успея да заблудя пазачите си, има още едно доста голямо препятствие.

Това би могло да ме убие.

Мейвън не е сложил камери в банята ми. Не за да защити личното ми пространство, а за да укроти собствената си ревност. Зная достатъчно за него, за да осъзнавам, че няма да позволи на друг човек да види тялото ми. Допълнителната тежест на Безмълвния камък, плочите, вмъкнати в стените, е потвърждение за това. Мейвън се е постарал пазачите никога да нямат повод да ме придружат тук вътре. Сърцето ми бие бавно в гърдите, но аз упорствам. Трябва.

Душът започва да съска и да изпуска пара, изгарящо горещ в мига, щом го пускам с пълна сила. Ако не беше Камъкът в банята, щях да прекарвам множество дни, наслаждавайки се на рядкото удобство, каквото е къпането с гореща вода. Трябва да действам бързо или да се оставя Камъкът да ме задуши.

Преди в Резката имахме късмет, ако успеехме да се изкъпем в студените реки, докато на Тък времето, което прекарвахме под душовете, беше точно определено и водата беше хладка. Засмивам се при мисълта за онова, което минаваше за къпане у дома. Вана, напълнена с вода от кухненския кран, топла лете, студена зиме, с откраднат сапун, с който да се измием. Все още не завиждам на майка ми за задачата й да помага на баща ми да се изкъпе.

С известна доза късмет — много късмет — скоро ще видя отново и тях.

Бутвам горната част на душа, измъквам я от жлеба и я оставям да тече върху пода на банята. Водата блъска по бялата мозайка и я наквасва. Пръските уцелват босите ми крака, а горещината изпраща тръпки по кожата ми, приятни и подканващи като топло одеяло.

Докато водата се просмуква навън под вратата на банята, аз действам бързо. Първо слагам дългото отчупено парче стъкло на плота, на около една ръка разстояние. После посягам към истинското оръжие.

Дворецът Уайтфайър е истинско чудо във всеки свой сантиметър и моята баня не е изключение. Осветена е от скромен полилей, ако изобщо съществува такова нещо: изработен от сребро, с извити краища като дървесни клони, от които като разпукващи се пъпки излизат дузина крушки. Налага се да застана върху мивката, балансирайки опасно, за да се добера до него. С няколко силни, но съсредоточени движения придърпвам напред висящите външни части от инсталацията, чиито кабели минават през тавана. Щом си освобождавам достатъчно място, се привеждам с все още светещия полилей в ръка. Закрепвам го на мивката в очакване.

Блъскането започва няколко минути по-късно. Който и да наблюдава стаята ми, е забелязал водата, изливаща се изпод вратата на банята. Десет секунди по-късно два чифта крака нахълтват в спалнята ми. Не съм сигурно точно кои пазачи от рода Арвън, но всъщност няма значение.

— Бароу! — провиква се мъжки глас, придружен от блъскане с юмрук по вратата на банята.

Когато не отговарям, те се задействат, без да губят време, а аз правя същото.

Ег бутва вратата навътре: бялото му лице почти се слива с облицованите с плочки стени, когато пристъпва вътре, шляпайки през водата. Клоувър не влиза след него, а стои с единия крак в банята и другия — в спалнята ми. Няма значение. И двата й крака са в локвата от вдигащата пара вода.

— Бароу…? — продумва Ег с увиснала челюст при вида ми.

Не е нужно кой знае колко, за да оставя полилея да падне, но въпреки това действието ми се струва тежко.

Той пада с трясък върху мокрите плочки. Когато електричеството уцелва водата, през стаята преминава пулсиращ заряд, който дава на късо не само с другите лампи в банята, а и с тези в спалнята ми. Вероятно из цялото това крило на двореца.

Двамата пазачи Арвън подскачат и потрепват, когато искрите минават през плътта им. Рухват бързо със схванати мускули.

Прескачам водата и телата им, почти ахвайки, когато тежестта на Безмълвния камък в банята се стопява. Оковите още тежат върху крайниците ми и без да губя време, претърсвам пазачите Арвън, като внимавам да не стъпя във водата. Обръщам джобовете им колкото мога по-бързо, търсейки ключа, който преследва будните ми мигове. Люлееща се, напипвам извито парче метал под яката на Ег, притиснато плътно до гръдната му кост. С треперещи ръце го издърпвам и се заемам да разхлабвам гривните на оковите си една по една. Когато падат, тишината се разсейва малко по малко. Задъхано си поемам въздух, опитвайки се да предизвикам мълнията в себе си. Ще се върне. Трябва.

Но все още се чувствам вцепенена.

Тялото на Ег е оставено на милостта ми, топло и живо под ръцете ми. Мога да прережа гърлото му и това на Клоувър, да срежа вратните им вени с някое от назъбените късчета стъкло, които държа добре скрити. Би трябвало да го направя, казвам си. Но вече съм изгубила твърде много време. Оставям ги живи.

Както очаквах, пазачите Арвън имат достатъчно тренинг в изпълнението на задълженията си и са заключили зад себе си вратата на спалнята ми. Няма значение. Една фиба за коса върши същата работа като един ключ. Отварям ключалката за една секунда.

От няколко дни не съм пристъпвала навън от затвора си, а тогава бях отведена на каишка при Еванджелин, пазена от всички страни. Сега коридорът е празен. Над мен се редят изгорели крушки, подмамващи в празнотата си.

Усещането ми за електричеството е слабо, едва доловима искра през тъмнината. Трябва да се върне. Планът ми няма да проработи, ако то не се върне. Боря се с прилив на паника — ами ако си е отишло завинаги? Ами ако Мейвън ми е отнел мълнията?

Спринтирам възможно най-бързо, осланяйки се на онова, което знам за Уайтфайър. Еванджелин ме водеше наляво, към балните зали, големите зали и тронната зала. Там сигурно гъмжи от пазачи и офицери, да не споменаваме пък и благородниците на Норта, опасни сами по себе си. Така че отивам надясно.

Камерите ме следват, разбира се. Забелязвам ги на всеки ъгъл. Питам се дали и те са дали на късо, или предоставям забавление на няколко офицери. Сигурно се обзалагат докъде ще стигна. Обреченото усилие на едно обречено момиче.

По едно задно стълбище стигам до площадка и в бързината едва не събарям някакъв прислужник.

Сърцето ми подскача при вида му. Момче, може би на моята възраст, с вече изчервяващо се лице, докато държи подноса с чай. Облива се в червена руменина.

— Това е измама! — изкрещявам му. — Онова, което се опитват да ме накарат да направя, е измама!

В най-горния и в най-долния край на стълбите с трясък се отварят две врати една след друга. Отново хваната натясно. Станало ми е лош навик да се озовавам в такова положение.

— Мер… — продумва момчето: името ми трепти върху устните му. Плаша го.

— Намери начин, съобщи на „Алената гвардия“. Кажи на когото можеш. Това е поредната лъжа!

Някой ме сграбчва през кръста и ме дръпва назад, нагоре и надалече. Вниманието ми е все така приковано върху прислужника. Униформените офицери, идващи отдолу, го изблъскват и го притискат към стената, без да мислят. Подносът му пада с дрънчене на пода и от него се разлива чай.

— Всичко е лъжа! — успявам да изрека, преди една ръка да затисне устата ми.

Опитвам се да пусна искра, посягайки към мълнията, която все още едва усещам. Не се случва нищо, затова захапвам достатъчно силно, за да усетя вкус на кръв.

Офицерът от Сигурността сваля ръката си, ругаейки, докато пред мен се появява друг, този път жена, и ловко сграбчва ритащите ми крака. Изплювам кръв в лицето й.

Когато ми нанася удар отляво с движение, изпълнено със смъртоносно изящество, я разпознавам.

— Приятно ми е да те видя, Соня — изсъсквам. Опитвам се да я ритна в корема, но тя отегчено парира движението.

Моля те, умолявам мислено, сякаш електричеството може да ме чуе. Няма никаква реакция и аз сподавям едно ридание. Прекалено слаба съм. Мина твърде дълго време.

Соня е от копринените хора, твърде бърза и ловка, за да се смути от съпротивата на едно слабо момиче. Хвърлям поглед към униформата й. Черно, усукано със сребърно, с червените и сини цветове на Династия Айрал на раменете си. Ако се съди от значките на гърдите й и брошките на яката й, сега тя е висш офицер от Сигурността.

— Честито за повишението — изръмжавам раздразнено, прибягвайки до остър тон, защото това е всичко, което мога да направя. — Нима толкова скоро приключи с обучението?

Тя затяга хватката си върху крака ми, пръстите й са като щипци.

— Жалко, че така и не приключи с обучението по протокол. — Все още без да пуска краката ми, тя потрива лице в рамото си, опитвайки се да избърше сребристата кръв по бузата си. — Малко обноски нямаше да са ти излишни.

Видях я за последно само преди няколко месеца. Застанала заедно с баба си Ара и Еванджелин, облечена в траурно черно за краля. Тя беше една от многото, които ме гледаха в Кулата на костите и които искаха да ме видят как умирам. Хората от нейната династия са прочути не само с физическите, но и с мисловните си умения. До един — шпиони, обучени да откриват тайни. Съмнявам се да е повярвала на Мейвън, когато той каза на всички, че съм измамница, изпратена като шпионин на „Алената гвардия“ да проникне в двореца. И се съмнявам, че ще повярва на онова, което предстои да се случи.

— Видях баба ти — казвам й. Разиграването на тази карта е дързък ход.

Безупречното й самообладание не се пропуква, но чувствам как хватката й върху ръката ми отслабва, макар и съвсем малко. После тя навежда брадичка. Продължавай, опитва се да каже.

— В затвора Корос. Измъчена от глад, отслабена от Безмълвен камък. — Както съм аз сега. — Помогнах за освобождаването й.

Друг би могъл да ме нарече лъжкиня. Но Соня не проговаря, очите й гледат навсякъде, но не и към мен. За всекиго другиго изглежда, сякаш не проявява интерес.

— Не знам колко време е прекарала там, но оказа по-силна съпротива от когото и да е друг. — Сега си я спомням, мяркаща се светкавично из спомените ми. Стара жена с ожесточената сила на своята съименница, Пантерата. Тя дори спаси живота ми, изтръгвайки остро като бръснач колело от въздуха, преди да ми е отнесло главата. — Накрая Птолемей я докопа обаче. Точно преди да убие брат ми.

Тя свежда поглед към пода с леко набраздено чело. Всеки сантиметър от тялото й се стяга. За секунда си мисля, че може да се разплаче, но напиращите сълзи така и не се изливат.

— Как? — Едва я чувам.

— Пронизана във врата. Бързо.

Следващата й плесница е добре прицелена, но не силна. Като за показ, като всичко друго на това адско място.

— Дръж си мръсните лъжи за себе си, Бароу — изсъсква тя, слагайки край на разговора ни.

В крайна сметка се озовавам свита на купчинка на пода на спалнята си с две парещи бузи, със заливащата ме смазваща тежест на четирима пазачи Арвън. Ег и Клоувър имат малко измачкан вид, но лечителите вече са се погрижили за раните им, каквито и да са били. Жалко, че не ги убих.

— Шокирани ли сте да ме видите? — подхвърлям им с провлечен тон, подсмивайки се на кошмарната шега.

В отговор Китън ме напъхва насила в алената рокля, принуждавайки ме да се разсъблека пред всички. Нарочно протака унижението. Роклята ми причинява болка, когато се допира до жигосаното клеймо. М като Мейвън, М като мъст, М като мрак.

Все още усещам вкуса на кръвта на офицера от Сигурността, когато Китън тика картончетата с речта в гърдите ми.

Сребърният двор е призован в тронната зала в пълен състав. Върховните династии напират буйно както обикновено. Всеки цвят изглежда крещящо, истински фойерверк от скъпоценни камъни и брокат. Присъединявам се към хаоса, добавяйки кървавочервено към вече събраните цветове. Вратите на тронната зала се затварят плътно зад мен, оставят ме като в клетка с най-лошите от тях. Членовете на династиите се отдръпват да ми направят път, образуват дълъг проход от входа до трона. Докато вървя, шушукат, отбелязвайки всяко несъвършенство и всеки слух. Долавям откъслечни думи. Разбира се, всички знаят за малкото ми приключение тази сутрин. Пазачите Арвън — двама отпред, двама отзад — са достатъчно потвърждение за продължаващото ми положение на затворничка.

Значи този път последната лъжа на Мейвън не е предназначена за тях. Опитвам се да проумея мотивите му, извивките на заплетените му като коридори на лабиринт опити за манипулиране. Сигурно е преценил доколко си струва да им каже — и е решил, че си струва риска да посвети най-близките си благородници в такава пикантна тайна. Няма да имат нищо против лъжите му, щом не лъже самите тях.

Както и преди той седи върху трона си от сиви каменни плочи, вкопчвайки се с две ръце в ръкохватките. Зад гърба му са Пазители, подредени покрай стената зад него, докато от лявата му страна е Еванджелин, застанала гордо изправена. Тя блести като смъртоносна звезда с наметало и рокля от сложни сребърни люспи с прорези на ръкавите. Брат й, Птолемей, е в тон с нея, в нови доспехи, достатъчно близо, за да пази и сестра си, и краля. Друго познато до болка лице стои от дясната страна на Мейвън. Не носи броня. Не му е нужна. Умът му е достатъчно оръжие и щит.

Самсон Мерандус ми се ухилва: видение в тъмносиньо и бяла дантела — цветове, които мразя повече от всички други. Дори от сребърния. Аз съм касапин, предупреди ме той преди разпита ми. Не лъжеше. Никога няма да се съвзема напълно от начина, по който ме насече: като прасе върху касапска кука, провесено там, за да му изтече кръвта.

Мейвън забелязва външността ми, доволен от нея. Същата лечителка от Династия Сконос се опита да направи нещо с косата ми, прибирайки я в спретната опашка, докато набързо полага малко грим по изнурените черти на лицето ми. Не й отне дълго време, но ми се иска да се беше позабавила. Докосването й бе хладно и успокояващо, поправяйки всички натъртвания, с които се бях сдобила в обречения си опит за бягство.

Не изпитвам страх, докато се приближавам, вървейки пред очите на десетки Сребърни. Има далеч по-лоши неща, от които да се страхувам. Като камерите пред мен например. Още не са насочени към мен, но скоро ще бъдат. Едва мога да преглътна мисълта.

Мейвън ни спира рязко с един-единствен жест, като вдига дланта си. Пазачите Арвън знаят какво означава той и се отделят, оставят ме да извървя последните няколко метра сама. Точно тогава се включват камерите. За да ме покажат как вървя неохранявана, без каишка с повод, една свободна Червена, застанала със Сребърните. Образът ще бъде излъчен в ефир навсякъде, пред всички, които обичам, и пред всекиго, когото някога бих могла да се надявам да защитя. Това простичко действие може да е достатъчно да обрече десетки новокръвни и да нанесе тежък удар срещу „Алената гвардия“.

— Излез напред, Мер.

Това е гласът на Мейвън. Не Мейвън, но все пак той. Момчето, което си мислех, че познавам. Мил, нежен. Пази в запас този глас, готов да бъде изваден и използван срещу мен като меч. Той ме поразява до дълбините на същността ми, както той знае, че ще стане. Против волята си изпитвам познатия копнеж за едно момче, което не съществува.

Стъпките ми отекват по мрамора. На занятията по протокол покойната лейди Блонос се опитваше да ме научи как да владея лицето си в двора. Идеалното й изражение беше студено, лишено от емоции, по-безчувствено и от най-безчувственото. Аз не съм нито едно от тези неща и се боря с порива да се прикрия зад подобна маска. Вместо това се опитвам да овладея чертите си и да им придам изражение, което едновременно ще удовлетвори Мейвън и някак ще даде на страната да разбере, че изобщо не правя това по свой избор. Трудно за изпълнение.

Все още ухилен, Самсон прави крачка настрани, оставяйки свободно пространство до трона. Потръпвам, разбрала намерението, но правя каквото трябва. Заставам от дясната страна на Мейвън.

Каква ли гледка представлява това. Еванджелин в сребърно, аз — в червено, с краля в черно между нас.