Виктория Айвярд
Кралска клетка (17)

Седемнайсет
Мер

Отнема ни много дни да се върнем в Арчън. Не заради разстоянието. Не защото кралят на Езерните земи е довел със себе си поне хиляда души — придворни и войници и дори Червени слуги. А защото цялото кралство Норта внезапно има повод за празнуване. Краят на една война и предстояща сватба. Вече безкрайният конвой на Мейвън лъкатуши змиевидно по Железния път, а после — по Кралския път, придвижвайки се съвсем бавно. Както Сребърни, така и Червени излизат да ликуват, надяват се да зърнат своя крал. Мейвън винаги им угажда, спира, за да посрещне тълпите с Айрис до себе си. Въпреки дълбоко подхранваната омраза към Езерните земи, която се предполага да изпитваме, жителите на Норта се кланят пред нея. Тя е интересно създание и истинска благословия. Мост. Дори крал Орек бива удостоен с почти топли поздрави. Вежливо ръкопляскане, почтителни поклони. Стар враг, превърнал се в съюзник за дългия път напред.

Така казва Мейвън във всеки удобен момент.

— Сега Норта и Езерните земи са сплотени, обвързани помежду си за дългия път напред. Срещу всички опасности, застрашаващи нашите кралства. — Има предвид „Алената гвардия“. Има предвид Корвиум. Има предвид Кал, разбунтувалите се династии, абсолютно всичко, което би могло да застраши несигурната му хватка върху властта. Няма никой жив, който да помни дните преди войната. Моята страна не знае как изглежда мирът. Нищо чудно, че бъркат това с мир. Иска ми се да изкрещя на всяко Червено лице, покрай което минавам. Искам да издълбая думите върху тялото си, та всички да са принудени да ги видят. Капан. Лъжа. Заговор. Не че думите ми вече имат някакво значение. От твърде отдавна съм нечия чужда марионетка. Гласът ми не ми принадлежи. Мои са единствено постъпките ми, а те са жестоко ограничени от обстоятелствата. Бих се предала, ако можех, но дните ми на самоокайване отдавна са зад гърба ми. Трябва да са. Иначе просто ще се удавя: куха кукла, която някое дете влачи зад себе си напълно празна.

Ще избягам. Ще избягам. Ще избягам. Не смея да прошепна гласно думите. Вместо това те пробягват през ума ми, ритъмът им съвпада с биенето на сърцето ми.

Никой не ми говори по време на пътуването ни. Дори не и Мейвън. Зает е да опознава новата си годеница. Обзема ме усещането, че тя знае що за човек е той, и е подготвена за него. Както и в случая с баща й, надявам се да се избият помежду си.

Високите шпилове на Арчън са позната, но не и успокояваща гледка. Конвоят бавно навлиза отново в челюстите на клетка, която познавам твърде добре. През града, нагоре по стръмните пътища към просторния дворцов комплекс, образуван от Площада на Цезар и Уайтфайър. Слънцето е измамно ярко на фона на ясно синьо небе. Почти пролет е. Странно. Част от мен мислеше, че зимата ще продължи вечно също като затворничеството ми. Не знам дали мога да понеса да гледам от вътрешността на кралската си клетка как сезоните се сменят.

Ще избягам. Ще избягам. Ще избягам.

Ег и Трио на практика си ме предават от ръка на ръка, докато ме смъкват от транспортьора и ме повеждат нагоре по стъпалата на Уайтфайър. Въздухът е топъл, влажен, със свеж и чист мирис. Още няколко минути на слънце и може да започна да се потя под алено-сребристата си куртка. Но след няколко секунди отново съм в двореца и вървя под пищни полилеи. Те не ме смущават толкова много, не и след първия ми и единствен опит за бягство. Всъщност почти ме карат да се усмихна.

— Радваш се, че си у дома?

Еднакво стресната съм от това, че някой ме заговаря, и от факта коя точно е въпросната личност.

Устоявам на дълбоко вкоренения порив да се поклоня и задържам гръбнака си изправен, когато спирам, за да застана с лице към нея. Пазачите Арвън също спират достатъчно близо, за да ме сграбчат, ако се наложи. Усещам как способността им преминава на леки вълнички по тялото ми и пресушава частици от енергията ми. Собствените й телохранители са също толкова напрегнати, вниманието им е насочено към залата около нас. Предполагам, че все още възприемат Арчън и Норта като вражеска територия.

— Принцесо — отвръщам. Изричането на титлата оставя кисел вкус в устата ми, но не виждам голяма полза да влизам в директен конфликт с поредната годеница на Мейвън.

Облеклото й за път е измамно семпло. Само клин и тъмносин жакет, пристегнат на талията, за да подчертава фигурата й с форма на пясъчен часовник. Никакви накити, никаква корона. Косата й е семпла, прибрана назад в една-единствена черна плитка. Може да мине за обикновена Сребърна. Богата, но не от кралско потекло. Дори лицето й остава безразлично. Няма усмивка, няма злобна гримаса. Нито опит да прецени мислено окованото Мълниеносно момиче. В сравнение с благородниците, които съм познавала, това допринася за рязък и смущаващ контраст. Не знам нищо за нея. Доколкото мога да предположа, би могла да е по-лоша от Еванджелин. Или дори от Елара. Нямам представа коя е тази млада жена или какво мисли за мен. Това ме кара да се чувствам неловко.

И Айрис забелязва това.

— Не, бих помислила, че не — продължава упорито тя. — Ще се разходиш ли с мен?

Тя подава ръка, извивайки я подканващо. Има доста голяма вероятност ококорените ми очи да изхвръкнат от главата. Но се подчинявам. Тя налага бързо, но не невъзможно темпо, заставяйки и двата комплекта пазачи да ни последват през входната зала.

— Въпреки името Уайтфайър ми се струва студено място. — Айрис вдига поглед към тавана. Полилеите се отразяват в сивите й очи и им придават звезден блясък. — Не бих искала да съм затворена тук.

Надавам дълбоко гърлено насмешливо сумтене. На горката глупачка й предстои да стане кралица на Мейвън. Не мога да се сетя за по-ужасен затвор от това.

— Нещо забавно, Мер Бароу? — измърква тя.

— Нищо, Ваше височество.

Очите й сноват по мен. Задържат се върху китките ми, поглеждат към дългите ръкави, които крият оковите ми. Бавно докосва единия и си поема дъх навътре. Въпреки Безмълвния камък и инстинктивния страх, който той буди, тя не трепва.

— Баща ми също държи домашни любимци. Навярно това е нещо, което кралете правят.

Преди месеци щях да й се озъбя. Не съм домашен любимец. Но тя не греши. Вместо това свивам рамене:

— Не съм срещала достатъчно крале, за да знам.

— Трима крале за едно Червено момиче, родено като дъщеря на бедни нищожества. Човек трябва да се запита дали боговете те обичат, или те мразят.

Не знам дали да се засмея, или да изсумтя подигравателно.

— Няма никакви богове.

— Не и в Норта. Не и за теб. — Изражението й се смекчава. Тя хвърля поглед през рамо към многобройните придворни и благородници, докато сноват наоколо. Повечето не си правят труда да скрият влюбените си погледи. Ако това я дразни, тя не го показва. — Питам се дали могат да ме чуят на безбожно място като това. Дори няма храм. Трябва да помоля Мейвън да ми построи един.

Множество странни хора са минали през живота ми. Във всички тях има частици, които мога да разбера. Емоции, които познавам, мечти, страхове. Примигвам към принцеса Айрис и осъзнавам, че колкото повече говори, толкова по-объркваща става. Струва ми се интелигентна, силна, самоуверена, но защо подобна личност би се съгласила да се омъжи за такова очевидно чудовище? Със сигурност го вижда какъвто е. И не е възможно в случая да я тласка сляпата амбиция. Тя вече е принцеса, дъщеря на крал. Какво иска? Или пък дали изобщо е имала избор? Приказките й за богове са още по-объркващи. Ние нямаме такива вярвания. Как можем?

— Лицето ми ли запаметяваш? — пита тя тихо, докато се опитвам да я разгадая. Имам усещането, че тя прави същото, съзерцава ме, сякаш съм някакво сложно произведение на изкуството. — Или просто се опитваш да си откраднеш още няколко мига извън заключена стая? Ако е последното, не те виня. Ако е първото, имам предчувствие, че предстои да ме виждаш много често, и аз — теб.

Изречено от когото и да е друг, това може да звучи като заплаха. Но не мисля, че на Айрис й пука за мен достатъчно. Поне не изглежда да е от ревнивия тип хора. За това би било нужно да има някакви чувства към Мейвън: нещо, в което дълбоко се съмнявам.

— Заведи ме до тронната зала.

Устните ми потрепват: иска ми се да се усмихна. Обикновено хората тук отправят искания, които всъщност са непреклонни заповеди. При Айрис е обратното. Нейното нареждане звучи като въпрос.

— Добре — промърморвам, оставяйки краката си да ни направляват. Пазачите Арвън не смеят да ме издърпат. Айрис Сигнет не е Еванджелин Самос. Ако я ядосат, това би могло да се смята за акт на война. Не успявам да се сдържа и хвърлям самодоволна усмивка през рамо към Трио и Ег. В отговор и двамата ме поглеждат на кръв. Раздразнението им ме кара да се ухиля, макар че белезите ме засърбяват.

— Ти си странна затворничка, госпожице Бароу. Не си давах сметка, че макар да те представя в изказванията си в ефир като лейди, Мейвън изисква от теб да си такава през цялото време.

Лейди. Титлата никога не се е отнасяла истински за мен и никога няма да се отнася.

— Аз съм просто едно добре облечено и здраво държано на каишка кученце.

— Що за чудат крал, да те държи по този начин. Ти си враг на държавата, ценно средство за пропаганда, а по някакъв начин си третирана почти като кралска особа. Но пък момчетата имат толкова странно отношение към играчките си. Особено онези, които са привикнали да губят разни неща. Те държат по-здраво от останалите.

— А вие какво бихте направили с мен? — отговарям рязко. Като кралица Айрис би могла да държи живота ми в ръцете си. Би могла да му сложи край или да го направи още по-ужасен. — Ако бяхте на негово място?

Айрис умело заобикаля въпроса:

— Никога няма да допусна грешката да се опитам да вляза в ума му. Никой нормален човек не би трябвало да попада в него. — После се засмива тихо. — Предполагам, че майка му е прекарвала там доста време.

Независимо колко много Елара мразеше мен и съществуването ми, мисля, че щеше да намрази Айрис повече. Младата принцеса е страховита, най-слабо казано.

— Имате късмет, че никога не е трябвало да я срещате.

— И ти благодаря за това — отвръща Айрис. — Макар че се надявам да не продължиш традицията да убиваш кралици. Дори „джобните“ кученца хапят. — Примигва към мен, сивите й очи са пронизващи. — Ти ще хапеш ли?

Не съм толкова глупава, че да отговоря. Не би било чиста лъжа. Да може да ми спечели още един враг с кралска кръв. Тя се усмихва самодоволно на мълчанието ми.

Не се налага да вървим дълго до внушителната зала, в която Мейвън събира двора си. След толкова много дни пред камерите, които излъчват обръщенията в ефир, принудена да понасям още и още новокръвни, които му се кълнат във вярност, вече я познавам отблизо. Обикновено подиумът е отрупан с места за сядане, но в наше отсъствие столовете са махнати, останал е единствено сивият, заплашително изглеждащ трон. Айрис се взира в него, когато се приближаваме.

— Интересна тактика — промърморва, когато стигаме до него. Както и с оковите ми, прокарва пръст надолу по блоковете от Безмълвен камък. — А също и необходима. При толкова много внушители, допускани в двора.

— Допускани?

— Те не са добре дошли в кралския двор на Езерните земи. Не могат да минават през стените на нашата столица Детраон или да влизат в двореца без подобаващ ескорт. И никой внушител не бива допускан в радиус на двайсет стъпки от монарха — обяснява Айрис. — Всъщност не се сещам за аристократични семейства в моята страна, които могат да претендират за такова умение.

— Не съществуват?

— Не и там, откъдето идвам. Вече не.

Намекът увисва във въздуха като дим.

Тя се отдръпва от трона, накланяйки глава напред-назад. Каквото и да вижда, то не й харесва. Устните й се присвиват в тънка линия:

— Колко пъти си усещала докосването на някой Мерандус в главата си?

За частица от секундата се опитвам да си спомня. Глупаво.

— Твърде много пъти, за да ги преброя — казвам й, свивайки рамене. — Първо Елара, после Самсон. Не мога да реша кой беше по-лош. Сега знам, че кралицата е можела да гледа в ума ми, без дори да разбера. Но той… — Гласът ми изневерява. Споменът е болезнен и предизвиква пронизващо напрежение в слепоочията ми. Опитвам се да ги разтрия, за да прогоня болката. — Когато Самсон е вътре, човек усеща всяка секунда от това.

Лицето й посивява.

— Има толкова много очи на това място — казва, като хвърля поглед първо към пазачите ми, а след това към стените. Към охранителните камери, които оглеждат всеки сантиметър от откритата зала и ни следят. — Нека заповядат да гледат.

Бавно сваля жакета си и го сгъва, премятайки го върху ръката си. Ризата отдолу е бяла, пристегната високо на гърлото й, но без гръб. Тя се обръща, преструвайки се, че оглежда тронната зала. Всъщност се излага на показ. Гърбът й е мускулест, як, изваян от дълги линии. Цялата е покрита с черни татуировки: от основата на скалпа, надолу по врата, по раменните лопатки, чак до основата на гръбнака. Корени, помислям си най-напред. Греша. Не корени, а завъртулки от вода, които се къдрят и разливат по кожата й в съвършени линии. Потрепват леко като вълнички, когато се движи, като живи. Накрая се обръща отново с лице към мен. По устните й играе едва доловима самодоволна усмивка.

Тя изчезва в миг, когато погледът й се измества някъде зад мен. Не е нужно да се обръщам, за да знам кой се приближава, кой върви начело на многобройните стъпки, които отекват от мрамора и вътре в черепа ми.

— С удоволствие ще те разведа наоколо, Айрис — казва Мейвън. — Баща ти тъкмо се настанява в покоите си, но съм сигурен, че няма да възрази, ако искаме да се опознаем по-добре.

Пазачите Арвън и стражите на езерняците изостават назад, за да освободят пространство за краля и неговите Пазители. Сини униформи, бели, червено-оранжеви. Силуетите и цветовете им са така дълбоко втълпени в ума ми, че ги разпознавам дори само като ги зърна с ъгълчето на окото си. Най-вече бледият млад крал. Мога колкото да го видя, толкова и да го почувствам с натрапчивата му топлина, която заплашва да ме погълне. Той спира на няколко сантиметра от мен, достатъчно близо, за да ме хване за ръката, ако поиска. Потръпвам при тази мисъл.

— Това много би ми харесало — отвръща Айрис. Навежда глава някак странно сковано. Поклоните не й идват отвътре. — Точно отбелязвах пред госпожица Бароу колко съм впечатлена от вашите… — тя търси подходящата дума, хвърляйки поглед назад към мрачния на вид трон — декорации.

Мейвън се усмихва смутено:

— Предпазна мярка. Баща ми беше убит, а срещу мен също бяха извършени опити за покушение.

— Можеше ли един стол от Безмълвен камък да спаси баща ви? — пита тя невинно.

Из въздуха с пулсиране преминава топло течение. Подобно на Айрис и аз изпитвам нужда да изхлузя жакета си, да не би гневът на Мейвън да ме накара да се изпотя дотолкова, че да го съблека.

— Не, брат ми реши, че най-добрият вариант е да му отсече главата — казва той безцеремонно. — Не съществува кой знае каква защита срещу това.

Случи се в същия този дворец. На няколко прохода и няколко стаи оттук, нагоре по няколко стълби, които водеха към място без прозорци, със звукоизолирани стени. Когато стражите ме завлякоха там, бях замаяна, ужасена, че Мейвън и аз всеки момент ще бъдем екзекутирани за държавна измяна. Вместо това в крайна сметка кралят бе посечен на две. Главата му, тялото му, сребърна струя, разплискана между тях. Вместо това Мейвън взе короната. При спомена стискам юмруци.

— Колко ужасно — промърморва Айрис. Чувствам очите й върху себе си.

— Да, не беше ли, Мер?

Дланта, която полага внезапно върху ръката ми, ме изгаря като жигосаното клеймо. Контролът ми заплашва да се пречупи и аз му отправям кос кръвнишки поглед.

— Да — насилвам се да изрека през стиснати зъби. — Ужасно.

Мейвън кимва в знак на съгласие и стисва челюст, за да накара костите на лицето си да се стегнат. Не мога да повярвам, че има наглостта да изглежда гневен. Да се преструва на тъжен. Не е нито едно от двете. Не може да бъде. Майка му е отстранила онези частици от него, които са изпитвали обич към брат му и баща му. Ще ми се да беше отстранила частта, която обича мен. Вместо това тя забира като гнойна рана и трови двама ни с покварата си. Черна гнилоч разяжда мозъка му и всяко късче от него, в което може да има нещо човешко. Той също го знае. Знае, че има нещо нередно, нещо, което не може да поправи със способност или власт. Той е разбит и няма лечител на тази земя, който може да го направи отново цял.

— Е, преди да те разведа из дома си, има някой друг, който би искал да срещне бъдещата ми съпруга. Пазител Норнус, ако благоволите? — Мейвън прави знак на войника си да се приближи. По негова заповед въпросният Пазител се втурва към входа и обратно само за една заслепяващо бърза секунда, превръщайки се в неясно пламтящо червено-оранжево петно. Суифт. В одеждите си прилича на огнено кълбо.

По петите му идват няколко фигури: цветовете на династиите им са ми познати.

— Принцесо Айрис, това е главата на Династия Самос със семейството си — казва Мейвън и махва с ръка между новата и старата си годеница.

Еванджелин се откроява в рязък контраст със семпло облечената Айрис. Питам се колко време й е отнело да създаде разтопения, течен на вид метал, който обгръща всяка извивка на тялото й като проблясващ катран. Няма вече корони и тиари за нея, но бижутата й наваксват предостатъчно. На шията, китките и ушите си носи сребърни верижки, фини като конец и инкрустирани с диаманти. Външността на брат й също е различна, без обичайната му броня или кожени дрехи. Накъдреният му силует все още е доста заплашителен, но сега Птолемей прилича повече на баща си, облечен в безупречно черно кадифе и с искряща сребърна верижка. Воло води децата си заедно с една жена до себе си, която не разпознавам. Но определено мога да се досетя коя е.

В този миг разбирам още малко от същността на Еванджелин. Майка й е страховита гледка. Не защото е грозна.

Тъкмо обратното: по-възрастната жена притежава свирепа красота. Предала е на Еванджелин острите си черни очи и безупречната порцеланова кожа, но не и лъскавата си, права гарвановочерна коса и изящна фигура. Тази жена има вид, сякаш мога да я прекърша на две, както съм си с оковите. Вероятно е част от фасадата й. Носи цветовете на собствената си династия, черно и смарагдовозелено, редом до сребристото на Самос, за да покаже на кого е предана. Вайпър. Дочувам надменния глас на лейди Блонос в главата си. Черно и зелено са цветовете на Династия Вайпър. Майката на Еванджелин е анимос. Когато се приближава, блещукащата й рокля идва по-ясно на фокус. И осъзнавам защо Еванджелин толкова настоява да носи върху себе си отличителните знаци на способността си. Това е семейна традиция.

Майка й не носи бижута. А змии.

На китките, на шията си. Тънки, черни и бавно движещи се, с люспи, лъщящи като разлята мазнина. Равни части страх и отвращение разтърсват тялото ми. Внезапно изпитвам желание да изтичам в стаята си, да заключа вратата и да оставя възможно най-голямо разстояние между себе си и гърчещите се създания. Вместо това те се приближават все повече с всяка нейна стъпка. А аз си мислех, че Еванджелин е лоша.

— Лорд Воло; неговата съпруга, Ларенша от Династия Вайпър; техният син, Птолемей, и дъщеря им, Еванджелин. Уважавани и ценни членове на моя двор — обяснява Мейвън, сочейки поред към всеки. Усмихва се открито, показвайки зъбите си.

— Съжалявам, че не можахме да се срещнем с вас както подобава по-рано. — Воло излиза напред да поеме протегнатата ръка на Айрис. Сега, когато сребристата му брада е прясно подрязана, е лесно да се забележи приликата между него и децата му. Здрави кости, елегантни черти, дълги носове и устни, постоянно присвити в презрителна гримаса. Кожата му изглежда по-бледа в контраст с тази на Айрис, когато едва допира устни до голите й кокалчета. — Бяхме призовани да заминем, за да се погрижим за определени въпроси в собствените си земи.

Айрис свежда чело. Сега е олицетворение на смирението.

— Не е нужно да се извинявате, милорд.

Над сключените им ръце Мейвън улавя погледа ми. Развеселено извива вежда. Ако можех, щях да го попитам какво е обещал на Династия Самос или с какво ги е заплашил. Двама крале от династия Калоре се изплъзнаха през пръстите им. Толкова кроежи и заговори за нищо. Знам, че Еванджелин не обичаше Мейвън, нито дори го харесваше, но беше отгледана да бъде кралица. Победата й бе открадната два пъти. Тя се провали и по-лошо, провали своята династия. Поне сега разполага и с някого другиго, освен мен, когото да обвинява.

Еванджелин хвърля поглед в моята посока: миглите й са тъмни и дълги. Изпърхват за миг, когато очите й потрепват, шарейки напред-назад като махалото на стар часовник. Отстъпвам леко от Айрис, за да оставя известно разстояние между нас. Сега, когато дъщерята на Династия Самос има нова съперница, която да мрази, не искам да й създавам погрешно впечатление.

— И си била сгодена за краля? — Айрис първа отдръпва ръка от Воло и сплита пръсти. Еванджелин отмества очи от мен, за да погледне в лицето принцесата. Поне веднъж я виждам на равна нога с равностойна на нея съперница. Може би ще извадя късмет и Еванджелин ще направи гаф, ще заплаши Айрис така, както имаше навика да заплашва мен. Имам предчувствие, че Айрис няма да търпи дори една думичка от това.

— За известно време, да — казва Еванджелин. — И за брат му преди него.

Принцесата не е изненадана. Предполагам, че Езерните земи са добре осведомени за кралските особи на Норта.

— Е, радвам се, че сте се върнали в двора. Ще ни е нужна доста помощ в организирането на сватбата ни.

Прехапвам устна толкова силно, че за малко да потече кръв. По-добре това, отколкото да се изсмея на глас, когато Айрис посипва сол в толкова много от раните на Самос. Срещу мен Мейвън обръща глава, за да скрие едно злобно ухилване.

Една от змиите изсъсква: нисък, монотонен звук, който не може да се сбърка. Но Ларенша бързо прави реверанс, улавяйки с помитащо движение плата на блещукащата си рокля.

— На ваше разположение сме, Ваше височество — казва тя. Гласът й е плътен, гъст като сироп. Докато гледаме, най-дебелата змия около врата й промушва глава покрай ухото й и се сгушва в косата й. Отблъскващо. — За нас ще е чест да ви помогнем както можем. — Почти очаквам да смушка с лакът Еванджелин, за да я накара да се съгласи. Вместо това жената от Династия Вайпър насочва вниманието си към мен толкова бързо, че нямам време да отместя поглед. — Има ли причина затворничката да ме зяпа?

— Никаква — отвръщам: зъбите ми щракват, когато ги стисвам.

Ларенша приема установения от мен зрителен контакт като предизвикателство. Като животно. Пристъпва напред, скъсявайки разстоянието между нас. Еднакво високи сме. Змията в косата й продължава да съска, навива се и се гърчи надолу по ключицата й. Ярките й като скъпоценни камъни очи срещат моите, а раздвоеният й черен език близва въздуха, стрелкайки се навън между дългите тънки остри зъби. Макар да не отстъпвам, не успявам да се сдържа и преглъщам мъчително с внезапно пресъхнала уста. Змията все така ме наблюдава.

— Казват, че си различна — промърморва Ларенша. — Но страхът ти мирише по същия начин като този на всеки противен Червен плъх, когото някога съм имала нещастието да познавам.

Червен плъх. Червен плъх.

Чувала съм това толкова много пъти. Самата аз съм си го мислила. Изречено от нейните устни, то пропуква нещо в мен. Контролът, който така упорито съм се трудила да си изградя и който трябва да поддържам, ако искам да остана жива, заплашва да се разнищи. Накъсано си поемам дъх, заставяйки се с усилие на волята да остана неподвижна. Змиите й продължават да съскат, извивайки се една върху друга в черен оплетен възел от люспи и гръбнак. Някои са достатъчно дълги, за да ме достигнат, ако тя пожелае.

Мейвън изпуска ниска гърлена въздишка.

— Стражи, мисля, че е време госпожица Бароу да бъде върната в стаята си.

Завъртам се на пета, преди пазачите Арвън да успеят да скочат към мен, и се оттеглям в така наречената безопасност на присъствието им. Нещо в змиите, казвам си. Не можех да ги понасям. Нищо чудно, че Еванджелин е ужасна, след като е отгледана от такава майка.

Когато успявам да избягам обратно в стаите си, съм обзета от нежелано усещане. Облекчение. Благодарност. Към Мейвън.

Смазвам този противен изблик на емоция с цялата ярост, която имам. Мейвън е чудовище. Не изпитвам към него нищо, освен омраза. Не мога да допусна нищо друго, дори жал, да се промъкне в мен.

Трябва да избягам.

 

 

Минават два дълги месеца.

Сватбата на Мейвън ще бъде десет пъти по-пищна от Прощалния бал или дори от Изпитанието на кралиците. Сребърни благородници от всички кътчета на Норта се стичат обратно в столицата, водейки със себе си антуражи. Дори онези, които кралят изпрати в изгнание. Мейвън се чувства достатъчно сигурен в новия си съюз, за да пусне дори усмихнати врагове през вратата си. Макар че повечето имат собствени къщи в града, мнозина се настаняват в Уайтфайър, докато самият дворец вече сякаш всеки миг ще се пръсне по шевовете. Държат ме главно в стаята ми. Не възразявам. Така е по-добре. Но дори от килията си мога да почувствам надвисналата буря, каквато е тази сватба. Осезаемият съюз на Норта и Езерните земи.

Вътрешният двор под прозореца ми, пуст през цялата зима, разцъфва във внезапно топла и зелена пролет. Благородници се разхождат лениво сред магнолиите, някои — хванати под ръка. Вечно шушукащи, вечно заговорничещи или клюкарстващи. Ще ми се да можех да чета по устни. Бих могла да науча нещо различно, освен това кои династии явно се събират заедно с цветовете си, по-ярки в слънчевата светлина. Мейвън би трябвало да е глупак, за да мисли, че не заговорничат срещу него или годеницата му. А той е много неща, но не и това.

Старата рутина, в която бях свикнала да прекарвам първия си месец на изолация — събуждане, ядене, седене, пищене, после отново — вече не ми върши работа. Имам по-полезни начини да прекарвам времето. Няма писалки и хартия, а аз не си правя труда да искам. Няма полза да оставям късове хартия. Вместо това се взирам в книгите на Джулиан, безцелно обръщайки страниците. Понякога се вкопчвам в нахвърляни бележки, коментари, надраскани с почерка на Джулиан. Интересно; любопитно; съпостави с том IV. Случайни думи без голямо значение. Въпреки това прокарвам леко пръсти по буквите, усещайки допира на изсъхнало мастило и натиска на отдавна изчезнала писалка. Достатъчно от Джулиан, за да ме накара да продължавам да мисля, да чета между редовете на страницата и изречените на глас думи.

Той се впуска в размишления в един конкретен том, по-тънък от историческите трудове, но пълен с гъсто изписан текст. Гръбчето на книгата е лошо повредено, страниците — препълнени с писанията на Джулиан. Почти мога да почувствам топлината на ръцете му, докато са приглаждали опърпаните страници.

По въпроса за произхода — пише на корицата с релефен черен шрифт, а после следват имената на дузина Сребърни учени, които са написали многобройните есета и аргументи в малката книга. По-голямата част от написаното е твърде сложно, за да го разбера, но въпреки това го преглеждам. Та дори и само заради Джулиан.

Отбелязал е един определен пасаж: прегънал е ъгълчето на листа и е подчертал няколко изречения. Нещо за мутации, промени. Резултат от древно оръжие, което вече не притежаваме и вече не можем да създадем. Един от учените смята, че то е създало Сребърните. Други не са съгласни. Няколко споменават вместо това богове, навярно онези, които Айрис почита.

В бележки в долния край на лист Джулиан ясно показва собствената си позиция:

„Странно, че толкова много хора са се смятали за богове или за избраници на някакъв бог, пише той. Благословени от някакво по-висше създание. Издигнати до това, което сме. Когато всички доказателства сочат към обратното. Нашите способности произлизат от зараза, от бедствие, погубило повечето хора. Ние не сме богоизбрани, а прокълнати от бог.“

Примигвам към думите и се питам: Ако Сребърните са прокълнати, тогава какви са новокръвните? Нещо още по-лошо?

Или Джулиан греши? Дали и ние сме избрани? И за какво?

Много по-умни от мен мъже и жени нямат отговори, нито пък аз. Да не споменаваме, че имам да мисля за по-належащи неща.

Правя план, докато закусвам, дъвчейки бавно, докато прехвърлям през ума си каквото знам. Една кралска сватба ще представлява организиран безпорядък. Засилена сигурност, повече стражи, отколкото мога да преброя, но въпреки това достатъчно добър шанс. Слуги навсякъде, пияни благородници, чуждестранна принцеса, която ще отвлече вниманието на хората, обикновено съсредоточено върху мен. Би било глупаво от моя страна да не пробвам нещо. Глупаво би било от страна на Кал, ако не пробва нещо.

Взирам се съсредоточено в страниците, които имам под ръка: бял лист и черно мастило. Нани се опита да ме спаси и в крайна сметка загина. Безсмислена загуба на живот. А аз егоистично искам да опитат отново. Защото, ако остана тук още дълго, ако бъда принудена до края на дните си да живея на няколко крачки зад Мейвън с натрапчивия му поглед и липсващите късчета от същността му и омразата му към всички на този свят…

Омраза към всички, освен…

— Спри — изсъсквам си полугласно, преборвайки се с порива да пусна вътре коприненото чудовище, което чука по стените на ума ми. — Престани.

Запаметяването на вътрешното разположение на Уайтфайър е добър начин за разсейване: този, на който обикновено разчитам. На два завоя вляво от вратата ми, през галерия от статуи, отново надолу по спираловидно стълбище. Проследявам пътя до тронната зала, до входната зала, банкетната зала, различни кабинети и заседателни зали, покоите на Еванджелин, старата спалня на Мейвън. Запаметявам всяка стъпка, която съм извървяла тук. Колкото по-добре познавам двореца, толкова по-добър шанс имам да се измъкна, когато възникне благоприятна възможност. Мейвън със сигурност ще се ожени за Айрис в Кралския съд, ако не на самия Площад на Цезар. Никое друго място не може да побере толкова много гости и стражи. От прозореца не виждам съда и никога не съм влизала вътре, но ще се оправям с този проблем, когато стигна до него.

Мейвън не ме е принуждавал да стоя редом с него, откакто се върнахме. Хубаво, казвам си. Една празна стая и дни, прекарани в тишина, са по-добри от сладникавите му думи. Въпреки това усещам спазъм на разочарование всяка нощ, когато затворя очи. Самотна съм, страхувам се, себична съм. Чувствам се изпразнена заради Безмълвния камък и месеците, които прекарах тук, отново вървейки по острието на бръснача. Би било толкова лесно да оставя счупените парчета от мен да се разпаднат. Би било толкова лесно да му позволя да ме сглоби обратно както пожелае. Може би след няколко години това дори няма да ми се струва като затвор.

Не.

За пръв път от доста време насам разбивам чинията със закуската си в стената, крещейки, докато го правя. После чашата с вода. Тя се пръсва на късчета кристал. Счупените неща ме карат да се почувствам малко по-добре.

Вратата ми се отваря бурно след половин секунда, когато влизат пазачите Арвън. Ег се озовава пръв до мен и ме притиска назад в стола ми, за да ме удържи. Хватката му е твърда и ми пречи да се изправя. Сега вече са се научили да не ме оставят в близост до отломките, докато разчистват.

— Може би е най-добре да започнете да ми давате пластмасови съдове — подхвърлям насмешливо, без да се обръщам конкретно към някого. — Струва ми се по-добра идея.

На Ег му се ще да ме удари. Пръстите му се забиват в раменете ми и вероятно оставят синини. Заради Безмълвния камък болката прониква дълбоко, чак до костите ми. Стомахът ми се свива, когато осъзнавам, че почти не помня какво е да не изпитвам постоянна, задушаваща болка и страдание.

Другите пазачи помитат отломките, без да трепнат, когато стъклата одраскват облечените им в ръкавици ръце. Едва когато изчезват и пулсиращото им присъствие се стопява, отново имам сили да се изправя. Раздразнена, затварям с трясък книгата, която не четях: „Родословие на аристокрацията на Норта“, Том IX, пише на корицата. Безполезно.

Тъй като нямам нищо по-добро за правене, я слагам обратно на рафта. Подвързаната с кожа книга се плъзва спретнато между себеподобните си, томове VIII и X. Може би ще сваля другите книги и ще ги преподредя. Ще прахосам няколко секунди от безкрайните часове.

Вместо това в крайна сметка се озовавам на пода, опитвайки се да се разтегна малко повече, отколкото успях вчера. Предишната ми гъвкавост е слаб спомен, ограничена от обстоятелствата. Въпреки това опитвам, протягам пръстите на ръцете си към пръстите на краката. Мускулите на краката ми горят: по-хубаво усещане, отколкото болката. Преследвам болката. Тя е едно от малкото неща, които ми напомнят, че съм все още жива в тази черупка.

Минутите се преливат една в друга и времето се разтяга заедно с мен. Навън светлината се променя, докато пролетни облаци се гонят през слънцето.

Почукването на вратата ми е тихо, неуверено. Никой преди не си е правил труда да почука, и сърцето ми се изпълва с вълнение. Но приливът на адреналин се уталожва. Един спасител не би почукал.

Еванджелин бутва вратата и я отваря, без да чака покана.

Не помръдвам, вкоренена на мястото си от внезапен прилив на страх. Прибирам крака под себе си. Готова да скоча, ако се налага.

Тя ме гледа отвисоко, високомерна както винаги, в дълго, проблясващо палто и впит кожен клин. За момент стои неподвижно и си разменяме погледи в тишината.

— Толкова ли си опасна, та дори не могат да ти позволят да отвориш някой прозорец? — Тя подушва въздуха. — Тук вони.

Стегнатите ми мускули се отпускат малко.

— Значи ти е скучно — промърморвам. — Върви да дразниш някое друго животно в клетка.

— Може би по-късно. Засега обаче ще бъдеш от полза.

— Наистина нямам желание да ти служа като мишена за мятане на стрелички.

Тя премлясва с устни:

— О, не моя.

С една ръка ме улавя под мишницата и ме вдига на крака. В мига щом ръката й влиза в обсега на моя Безмълвен камък, ръкавът й се смъква и се стоварва на пода, раздробен на ситни частици проблясващ метален прах. Бързо се закрепва отново и пак пада, движейки се в равномерен, странен ритъм, докато тя ме извежда от стаята ми.

Не се боря. Безсмислено е. Накрая тя разхлабва болезнената си хватка и ме оставя да вървя, без да ме стиска.

— Ако си искала да изведеш домашния любимец на разходка, трябваше само да попиташ — изръмжавам й, разтривайки най-новата си синина. — Нямаш ли си нова съперница за мразене? Или е по-лесно да се заяждаш със затворничка, вместо с принцеса?

— Айрис е прекалено спокойна за моя вкус — изстрелва тя в отговор. — Ти поне още притежаваш известна хапливост.

— Хубаво е да знам, че те забавлявам. — Пасажът се извива пред нас. Ляво, дясно, дясно. Архитектурният план на Уайтфайър оживява по-ясно в ума ми. Подминаваме гоблените с фениксите в червено и черно, украсени по краищата с истински скъпоценни камъни. После галерия със статуи и картини, посветени на Цезар Калоре, първия крал на Норта. Отвъд нея, надолу по половин ред мраморни стъпала, е онова, което наричам Бойната зала. Простиращ се до безкрайност проход, осветен от капандури: върху стените от двете страни се набиват на очи две чудовищни картини, вдъхновени от войната с езерняците, стигащи от пода до тавана. Но тя не ме превежда покрай изрисуваните сцени на смърт и слава. Не слизаме към отредените за кралския двор нива на двореца. Коридорите стават по-изящни, но с по-малко явни демонстрации на пищност, докато тя ме води към кралските жилища. Все по-многобройни портрети в позлатени рамки на крале, политици и воини ме проследяват как минавам, повечето — с типичната черна коса на Династия Калоре.

— Крал Мейвън позволи ли ти да запазиш поне покоите си? Макар че ти отне короната?

Устните й се извиват. В самодоволна усмивка, не в намръщена гримаса.

— Виждаш ли? Никога не разочароваш. Олицетворение на хапливостта, Мер Бароу.

Никога преди не съм идвала до тези врати. Но мога да предположа накъде водят. Твърде внушителни, за да са предназначени за когото и да е, освен за един крал. Бяло лакирано дърво, сребърна и златна украса, инкрустирани със седеф и рубини. Този път Еванджелин не чука, а разтваря широко вратите само за да открие пищно преддверие, покрай чиито стени са се подредили шестима Пазители. При появата ни те настръхват и посягат към оръжията: очите им са нащрек зад проблясващите им маски.

Тя не отстъпва:

— Съобщете на краля, че Мер Бароу е тук, за да се срещне с него.

— Кралят е неразположен — отговаря един. В гласа му трепти мощ. Банши. Би могъл да оглуши и двете ни с писъци, ако му дадем възможност. — Вървете си, лейди Самос.

Еванджелин не показва страх и прокарва ръка през дългата си сребриста коса.

— Съобщете му — повтаря тя. Не й се налага да снижава глас и да ръмжи, за да прозвучи заплашително. — Той ще иска да знае.

Сърцето ми блъска силно в гърдите. Какво прави тя? Защо? Последния път, когато реши да ме развежда из Уайтфайър, в крайна сметка бях оставена на милостта на Самсон Мерандус с разтворен ум, из който той да рови. Тя има план. Има мотиви. Де да знаех само какви са, за да мога да направя обратното.

Един от Пазителите се пречупва преди нея. Той е едър мъж, мускулите му се виждат ясно дори под гънките на огнените му одежди. Накланя лице, черните скъпоценни камъни на маската му улавят светлината.

— Момент, милейди.

Не мога да понеса покоите на Мейвън. Дори само това, че съм тук, ме кара да се чувствам, сякаш нагазвам в плаващи пясъци. Като че ли се гмуркам в океана или падам от скалист зъбер. Отпратете ни. Отпратете ни.

Пазителят се връща бързо. Когато отпраща другарите си с махване на ръка, стомахът ми се свива.

— Насам, Бароу. — Прави ми знак да се приближа.

Еванджелин ме побутва съвсем леко, натискайки основата на гръбнака ми. Съвършено изпълнение. Залитам напред.

— Само Бароу — добавя Пазителят. Оглежда пазачите Арвън последователно.

Те остават на място и ме пускат да вървя. Еванджелин прави същото. Очите й потъмняват, по-черни от всякога. Завладяна съм от странния порив да я сграбча и да я поведа с мен. Внезапно ми се струва ужасяващо да се изправя пред Мейвън сама, тук.

На Пазителя, вероятно силнорък от Династия Рамбос, не му се налага да ме докосва, за да ме поведе в правилната посока. Минаваме през дневна, обляна в слънчева светлина, странно празна и оскъдно украсена. Няма цветове на династиите, няма картини или скулптури, нито дори книги. Старата стая на Кал беше задръстена с вещи, пръскаща се по шевовете от различни видове брони, скъпоценните му наръчници, дори настолна игра. Късчета от него, разпръснати навсякъде. Мейвън не е като брат си. Той няма повод за показност, не и тук, и стаята е отражение на кухото момче, какъвто е всъщност той отвътре.

Леглото му е странно малко. Изработено за дете, макар стаята явно да е предвидена да побере много, много по-голяма мебел. Стените на спалнята му са бели, без украса. Единствената декорация са прозорците, от които се разкрива гледка към един ъгъл от Площада на Цезар, река Капитъл и моста, за чието разрушаване някога помогнах. Простира се над водата и свързва Уайтфайър с източната половина на града. Във всички посоки расте буйна зеленина, изпъстрена с цветчета.

Пазителят бавно прочиства гърло. Хвърлям поглед към него и потрепервам, когато осъзнавам, че и той се кани да ме изостави.

— Насам — казва, като посочва към други врати.

Би било по-лесно, ако някой ме влачи. Ако Пазителят опре пистолет в главата ми и ме принуди да мина през вратите. По-малко болезнено би било да припиша на друг човек вината за факта, че краката ми се движат. Вместо това вината е само в мен. Отегчение. Нездраво любопитство. Постоянното терзание на болката и самотата. Живея в смаляващ се свят, където единственото, в което мога да съм сигурна, е манията на Мейвън. Подобно на оковите тя е щит и бавна, задушаваща смърт.

Вратите се люшват навътре, плъзгайки се по бялата мраморна мозайка. По въздуха се носят спирали от пара от самия огнен крал, а от гореща вода. Тя кипи лениво около него, млечнобяла от сапун и благоуханни масла. За разлика от леглото му ваната е голяма, поставена върху ноктести сребърни крака. Подпрял е лакти от двете страни на безупречния порцелан, лениво прокарвайки пръсти през завихрената вода.

Когато влизам, Мейвън ме проследява с поглед, с наелектризирани и смъртоносни очи. Никога не съм го виждала толкова смутен и ядосан. Едно по-умно момиче би се обърнало и би побягнало. Вместо това затварям вратата зад себе си.

Няма къде да се седне, затова оставам права. Не съм сигурна накъде да гледам, затова се фокусирам върху лицето му. Косата му е разчорлена, цялата мокра. Тъмни къдрици прилепват към кожата му.

— Зает съм — прошепва.

— Не беше длъжен да ме пускаш да вляза. — В мига щом изричам думите, ми се приисква да можех да си ги взема назад.

— Да, така е — казва той, имайки предвид всевъзможни неща. После примигва и откъсва от мен погледа си. Обляга се назад и обляга глава на порцелана, за да може да се взира нагоре към тавана. — Какво ти е нужно?

Изход, прошка, едно хубаво наспиване през нощта, семейството ми. Списъкът се простира още и още, до безкрайност.

— Еванджелин ме довлече тук. Не искам нищо от теб.

Той издава нисък гърлен звук. Почти смях.

— Еванджелин. Моите Пазители са страхливци.

Ако Мейвън ми беше приятел, щях да го предупредя да не подценява една дъщеря на Династия Самос. Вместо това си замълчавам. Парата полепва по кожата ми, трескава като сгорещена плът.

— Доведе те тук да ме убедиш — казва той.

— Да те убедя да направиш какво?

— Да се оженя за Айрис, да не се женя за Айрис. Със сигурност не те е изпратила тук за чаено парти.

— Не. — Еванджелин ще продължи да крои планове как да се добере до короната на кралица чак до секундата, в която Мейвън сложи тази корона върху главата на друго момиче. За това е създадена. Точно както Мейвън е създаден за други, по-ужасни неща.

— Тя смята, че онова, което чувствам към теб, може да замъгли преценката ми. Глупаво.

Трепвам. Жигосаното клеймо върху ключицата ми ме парва под ризата.

— Чух, че отново си започнала да разбиваш разни неща — продължава той.

— Имаш лош вкус за порцелан.

Той се ухилва към тавана. Крива усмивка. Като на брат му. За секунда лицето на Мейвън се превръща в лицето на Кал, чертите им се разместват. Сепнато осъзнавам, че съм тук от по-дълго време, отколкото изобщо познавам Кал. Познавам лицето на Мейвън по-добре от неговото.

Той се размърдва и по водата се надигат вълнички, когато провесва едната си ръка извън ваната. Рязко отмествам очи и свеждам поглед към мозайката. Имам трима братя и баща, който не може да ходи. Прекарах месеци наред, делейки префасонирана с известни удобства дупка с дузина вонящи мъже и момчета. Мъжкото тяло не ми е чуждо. Това не значи, че искам да видя по-голяма част от тялото на Мейвън, отколкото се налага. Отново изпитвам чувството, че съм на ръба на плаващи пясъци.

— Сватбата е утре — казва той най-накрая. Гласът му отеква от мрамора.

— О!

— Не знаеше ли?

— Как бих могла? Не може да се каже, че някой ме държи в течение.

Мейвън свива рамене, повдига ги. Ново раздвижване във водата, при което се показва още от бялата му кожа.

— Да, ами, всъщност не мислех, че ще започнеш да чупиш чинии по мен, но… — Прави пауза и поглежда в моята посока. Усещам боцкане по тялото си. — Беше ми приятно да се чудя.

Ако нямаше да има последствия, щях да се намръщя, да се разкрещя и да издера очите на Мейвън. Да му кажа, че макар времето, което прекарах с брат му, да бе мимолетно, все още помня всеки удар на сърцето, който сме споделили. Усещането как се притиска до мен, докато спим само двамата, разменяйки си кошмари. Ръката му върху врата ми, плът върху плът, караща ме да го погледна, докато падахме от небето. Мирисът му. Вкусът му. Обичам брат ти, Мейвън. Ти беше прав. Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог? Не мога да нараня Мейвън с мълния, но мога да го унищожа с думи. Да засегна слабите му места, да отворя раните му. Да го накарам да кърви и когато раните се покрият с коричка, да се превърне в нещо по-ужасно, отколкото е бил някога преди.

Думите, които успявам да изрека, са съвсем различни.

— Харесваш ли Айрис? — питам вместо това.

Той се почесва по кожата на главата с цяла длан и изпухтява като дете:

— Сякаш това има нещо общо.

— Е, тя е първата нова връзка, която ще имаш, откакто майка ти почина. Ще бъде интересно да се види как ще се развие без отровата й в теб. — Барабаня с пръсти по бедрото си. Думите попиват бавно в съзнанието му и той кимва. Съгласява се. Изпитвам прилив на жал към него. Боря се с нея със зъби и нокти. — И се сгодихте преди два месеца. Струва ми се бързо, поне по-бързо, отколкото годежа ти с Еванджелин.

— Обикновено така става, когато от другата страна на везните има цяла армия — казва той остро. — Езерняците не са известни с търпението си.

Изсумтявам презрително:

— А Династия Самос е толкова сговорчива?

Едно ъгълче на устата му се повдига в едва доловим намек за онази крива усмивка. Той се заиграва с една от възпламенителните си гривни, въртейки бавно сребърния кръг около китката си с фини кости.

— Има известна полза от тях.

— Мисля, че досега Еванджелин щеше да те е превърнала в игленик.

Усмивката му се разлива по-широко:

— Ако ме убие, губи какъвто там шанс си мисли, че има, колкото и да е мимолетен. Не че баща й би го допуснал. Династия Самос поддържа истински влиятелна позиция, макар тя да не е кралица. Но само каква кралица щеше да излезе от нея.

— Мога само да си представя. — Мисълта преминава през мен като мощна разтърсваща тръпка. Корони от игли, кинжали и бръсначи, украсените със скъпоценни камъни змии на майка й и баща й, който дърпа конците на марионетката Мейвън.

— Аз не мога — признава той. — Не и наистина. Дори сега си я представям единствено като кралица на Кал.

— Не беше длъжен да я избираш, след като го обвини несправедливо.

— Е, не беше като да мога да избера онази, която исках, нали? — тросва се той. Вместо горещина усещам как въздухът около нас става студен. Достатъчно, за да накара кожата ми да настръхне, докато ме гледа на кръв с очи в гневно, изгарящо синьо. Парата, носеща се по въздуха, се разнася, издухана от течението на по-хладния въздух, и премахва слабата преграда между нас.

Трепереща, се заставям да отида до най-близкия прозорец, обръщайки гръб на Мейвън. Отвън магнолиите потръпват, полъхвани от лек бриз: цветовете им са бели, кремави и розови в слънчевата светлина. Такава простичка красота няма място тук без покварата на кръвта или амбицията, или предателството.

— Ти ме хвърли на арена, за да умра — казвам му бавно. Сякаш някой от двама ни би могъл някога да забрави. — Държиш ме окована във вериги в двореца си, пазена денонощно. Остави ме да гния, болна…

— Мислиш, че се наслаждавам да те гледам така? — промърморва той. — Мислиш, че искам да те държа като затворничка? — Нещо пресеква в дъха му. — Това е единственият начин, по който ще останеш с мен. — Водата плиска по ръцете му, докато ги прокарва напред-назад.

Вместо това се съсредоточавам върху звука. Макар да знам какво прави, макар че мога да почувствам как хватката му върху мен се затяга, не мога да й попреча да ме завлече надолу. Би било твърде лесно да се оставя да потъна. Част от мен иска да го направи.

Не откъсвам очи от прозореца. Като никога се радвам на твърде познатата болка от Безмълвния камък. Това е неоспоримо напомняне какъв е Мейвън и какво означава обичта му за мен.

— Опита се да убиеш всички, на които държа. Уби деца. — Бебе, покрито с петна от кръв, с бележка в малкото му юмруче. Помня това толкова ярко, сякаш е кошмар. Не се опитвам да прогоня образа. Имам нужда да го помня. Имам нужда да помня какъв е той. — Брат ми е мъртъв заради теб.

Извъртам се към него, надавайки остър, жесток смях. Гневът прояснява главата ми.

Той се надига и сяда рязко, голият му торс е почти толкова бял, колкото водата във ваната.

— А ти уби майка ми. Отне брат ми. Отне баща ми. В секундата, когато попадна в този свят, колелата се задвижиха. Майка ми погледна в главата ти и видя благоприятна възможност. Видя шанс, който търсеше от цяла вечност. Ако не беше… ако никога не беше… — Той се запъва, думите идват по-бързо, отколкото може да ги спре. После стисва зъби, мъчейки се да се сети за нещо по-осъдително. Нов миг мълчание. — Не искам да знам какво щеше да бъде.

— Аз знам — озъбвам се. — Щях да свърша в някой окоп, изтрита от лицето на земята или разкъсана, или едва оцеляваща като жив мъртвец. Знам в какво щях да се превърна, защото милиони други го изживяват. Баща ми, братята ми, твърде много хора.

— Знаейки това, което знаеш сега… би ли се върнала? Би ли избрала онзи живот? Принудителна служба във войската, калния си град, семейството си, онова момче от реката?

Толкова много хора са мъртви заради мен, заради това, което съм. Ако бях просто една Червена, просто Мер Бароу, те щяха да са живи. Шейд щеше да е жив. Мислите ми се задържат върху него. Бих дала в замяна толкова много неща, за да си го върна. Бих се предложила в замяна хиляда пъти. Но после налице са откритите и спасени новокръвни. Подпомогнати бунтове. Една прекратена война. Сребърни, разкъсващи се помежду си. Сплотяващи се Червени. Имах пръст във всичко това, макар и не кой знае колко. Допуснати бяха грешки. Мои грешки. Твърде много, за да ги преброя. Цели светове ме делят от това да съм съвършена или дори добра. Истинският въпрос разяжда ума ми. Това, което Мейвън всъщност пита. Би ли се отказала от способността си, би ли заменила силата си, за да се върнеш? Не ми трябва време, за да измисля отговор.

— Не — прошепвам. Не си спомням да съм се премествала толкова близо до него с ръка, сключваща се върху единия край на порцелановата вана. — Не, не бих.

Признанието ме изгаря по-силно от срама, разяжда вътрешностите ми. Мразя го заради онова, което ме кара да чувствам, онова, което ме кара да осъзная. Питам се дали мога да действам достатъчно бързо, за да го извадя от строя. Да свия юмрук, да разбия челюстта му с твърдата окова. Дали лечителите на повърхностни рани могат да накарат зъбите да израстат отново? Няма истински смисъл да опитвам. Няма да доживея да разбера.

Той се взира нагоре към мен:

— Онези, които знаят какво е да си на тъмно, са готови да сторят всичко, за да останат на светло.

— Не се дръж, сякаш сме еднакви.

— Еднакви? Не. — Той поклаща глава. — Но навярно… сме равни.

— Равни? — Отново ме обзема желание да го разкъсам. Да раздера гърлото му с нокти и зъби. Намекът ми причинява режеща болка. Почти толкова, колкото факта, че може и да е прав.

— Едно време питах Джон дали може да вижда бъдеще, което вече не съществува. Той каза, че пътеките вечно се променят. Лесна за изричане лъжа. Тя му позволи да ме манипулира по начин, по който дори Самсон не би могъл. А когато ме доведе при теб, ами, не спорих. Как се предполагаше да знам каква отрова ще се окажеш?

— Щом съм отрова, тогава се отърви от мен. Спри да измъчваш и двама ни!

— Знаеш, че не мога да направя това независимо колко много искам. — Миглите му потрепват и очите му се зарейват някъде надалече. Някъде, където дори аз не мога да го достигна. — Ти си такава, какъвто беше Томас. Ти си единственият човек, за когото ме е грижа, единственият човек, който ми напомня, че съм жив. Не празен. И не сам.

Жив. Не празен. Не сам.

Всяко признание е като стрела: пронизва всяко мое нервно окончание, докато тялото ми се превръща в студен огън. Омразно ми е, че Мейвън може да изрича такива неща. Омразно ми е, че изпитва това, което изпитвам аз, бои се от това, от което се боя аз. Мразя това; мразя го. И ако можех да променя същността си, начина, по който мисля, щях. Но не мога. Ако боговете на Айрис са истински, със сигурност знаят, че опитах.

— Джон не искаше да разказва за мъртвото бъдеще — онези неща, които вече не са възможни. Аз обаче мисля за тях — промърморва той. — Сребърен крал, Червена кралица. Как биха се променили нещата? Колко души още ще са живи?

— Не и баща ти. Не и Кал. И със сигурност не и аз.

— Знам, че е просто мечта, Мер — казва рязко той. Като дете, което учителят е поправил в класната стая. — Всеки шанс, който имахме, колкото и малък да беше, вече го няма.

— Заради теб.

— Да. — По-меко, сам правейки признание. — Да.

Без нито за миг да прекъсва зрителния контакт, Мейвън изхлузва гривната си на възпламенител от китката. Движението е бавно, обмислено, методично. Чувам я как се удря в пода и се търкулва: сребърен метал прозвънва по мрамора. Последвана е бързо от другата. Без да престава да гледа, той се отпуска назад във ваната и накланя глава. Оставяйки врата си разголен и уязвим. Ръцете ми се присвиват отстрани до тялото. Би било толкова лесно. Да обвия кафявите си пръсти около бледия му врат. Да натисна с цялата си тежест. Да го прикова. Кал се страхува от вода. А Мейвън? Бих могла да го удавя. Да го убия. Да оставя водата във ваната да свари и двама ни. Той ме предизвиква да го направя. Част от него може би иска да го направя. Или би могло да е един от хилядите капани, в които се хванах. Поредният трик на Мейвън Калоре.

Той примигва и издишва шумно, освобождавайки нещо дълбоко в себе си. То разваля магията и моментът се разбива.

— Утре ще бъдеш една от шаферките на Айрис. Забавлявай се.

Още една стрела в стомаха.

Приисква ми се да имах още една чаша, която да разбия в стената. Шаферка за сватбата на столетието. Никакъв шанс да се измъкна. Ще трябва да стоя зад целия двор. Стражи навсякъде. Очи навсякъде. Идва ми да се разпищя.

Използвай гнева. Използвай яростта — опитвам се да си внуша. Вместо това гневът само ме поглъща и се превръща в отчаяние.

Мейвън прави ленив жест с разтворена длан.

— Вратата е ето там.

Опитвам се да не поглеждам назад, докато си отивам, но не мога да се сдържа. Мейвън се взира към тавана с празни очи. А аз чувам в ума си Джулиан, шепнещ думите, които е написал.

Не божии избраници, а прокълнати от бог.