Виктория Айвярд
Кралска клетка (20)

Двайсет
Мер

Телепортаторът в зелена униформа се приземява равно, на стабилни крака. Светът отдавна не се е свивал и превръщал в размазано петно пред мен. Последният път беше с Шейд. Появилият се за частица от секундата спомен за него ми причинява болезнен копнеж. В съчетание с раната ми и предизвикващия гадене прилив на болка не е чудно, че рухвам на ръце и колене. Пред очите ми танцуват петна, заплашващи да се разпрострат и да ме погълнат. С усилие на волята се заставям да остана будна и да не оповръщам цялото… каквото и да е там мястото, на което се намирам.

Преди да успея да видя нещо повече от метала под пръстите си, някой ме придърпва в смазваща прегръдка. Вкопчвам се възможно най-здраво.

— Кал — прошепвам в ухото му, устните ми докосват плът. Мирише на дим и кръв, на горещина и пот. Главата ми се вмества идеално в мястото между врата и рамото му.

Той трепери в прегръдките ми, тресе се. Дори дъхът му пресеква. Мисли си същото, което си мисля и аз.

Това не може да е реално.

Бавно, той се отдръпва назад и вдига длани, за да обгърне с тях лицето ми. Търси очите ми и оглежда внимателно всеки сантиметър от мен. Правя същото, диря измамата, лъжата, предателството. Може би Мейвън има начини да променя кожата си като Нани. Може би това е поредната халюцинация, предизвикана от внушенията на някой Мерандус. Може да се събудя във влака на Мейвън и да видя ледените му очи и острата като бръснач усмивка на Еванджелин. Цялата сватба, бягството ми, битката — някаква ужасяваща шега. Но Кал ми се струва истински.

По-блед е, отколкото си спомням, с матова, ниско подстригана коса. Би се накъдрила като тази на Мейвън, ако й се даде възможност. По бузите му има груба набола брада заедно с няколко дребни одрасквания и порязвания по острите ръбове на челюстта му. По-слаб и по-строен е, отколкото си спомням, мускулите му са по-твърди под ръцете ми. Само очите му си остават същите. Бронзови, златисточервени като желязо, изковано, докато се нагорещи до пламване.

Аз също изглеждам различна. Скелет, ехо. Той прокарва един кичур безжизнено увиснала коса през пръстите си и гледа как кафявото избледнява до крехко сиво. А после докосва белезите. По врата ми, по гръбнака, завършва с жигосаното клеймо под съсипаната ми рокля. Пръстите му са нежни, шокиращо внимателни, след като едва не се разкъсахме взаимно. За него аз съм като стъкло, нещо чупливо, което може да се пръсне или да изчезне всеки момент.

— Аз съм — казвам му, прошепвайки думи, които и двамата имаме нужда да чуем. — Върнах се.

Върнах се.

— Ти ли си, Кал? — Звуча като дете.

Той кимва, погледът му не трепва дори за миг.

— Аз съм.

Раздвижвам се, защото той отказва да го направи, и изненадвам и двама ни. Устните ми се впиват ожесточено в неговите и го притеглям към себе си. Топлината му се спуска като одеяло около раменете ми. Мъча се да попреча на искрите си да направят същото. Въпреки това косъмчетата на врата му си изправят в отговор на електричеството, което протича с пулсиране из въздуха. Никой от нас не затваря очи. Това все още може да се окаже сън.

Той се опомня пръв, взема ме на ръце и ме повдига. Дузина лица се преструват, че извръщат поглед в някакво подобие на благоприличие. Не ме е грижа. Нека гледат. Лицето ми не поруменява от срам. Принуждавана съм да правя далеч по-лоши неща пред цяла тълпа.

Намираме се на борда на въздушен джет. Издълженият корпус, приглушеният рев на двигатели и облаците, плъзгащи се покрай нас, са непогрешимо доказателство за това. Да не споменавам приятния мъркащ звук на електричеството, пулсиращо из жиците, които обточват всеки сантиметър. Посягам и притискам длан към хладния, извит метал на стената на джета. Би било лесно да попия ритмичното пулсиране, да го придърпам в себе си. Лесно и глупаво. Колкото и да искам да се наситя на усещането, това би завършило много зле.

Кал нито за миг не отмества ръка от долната част на гърба ми. Обръща се да погледне през рамо и заговаря един от дузината души, закопчани с предпазни колани в седалките си.

— Лечител Рийз, първо нея — казва.

— Дадено.

Усмивката ми изчезва в мига, когато непознат мъж полага ръцете си върху мен. Пръстите му се сключват около китката ми. Хватката ми се струва нередна, тежка. Като от камък. Окови. Без да мисля, го отблъсвам и отскачам назад като опарена. Ужас смазва вътрешностите ми, докато от пръстите ми изскачат искри. Лицата се мяркат бързо и замъгляват зрението ми. Мейвън, Самсон, пазачите Арвън с грубите си ръце и сурови очи. Отгоре светлините потрепват.

Червенокосият лечител се дръпва назад с лек писък, докато Кал плавно се изпречва между нас.

— Мер, той ще излекува раните ти. Новокръвен е, на наша страна. — Подпира се с една ръка на стената до лицето ми, за да ме защити. Да ме затвори вътре. Внезапно прилично големият джет вече е твърде малък, въздухът — застоял и задушаващ. Тежестта на оковите е изчезнала, но не и забравена. Все още ги чувствам върху китките и глезените си.

Светлините потрепват отново. Преглъщам с усилие и стисвам очи, опитвам се да се съсредоточа. Да се овладея. Но сърдечният ми ритъм препуска бясно, пулсът ми тупти с гръмотевичен звук. Всмуквам въздух през стиснати зъби и се заставям със силата на волята си да се успокоя.

В безопасност си. Сега си с… с Гвардията. В безопасност си.

Кал отново взема лицето ми в длани, умолява ме:

— Отвори очи, погледни ме.

Никой друг не издава нито звук.

— Мер, никой няма да те нарани тук. Всичко свърши. Погледни ме! — Чувам отчаянието в него. Той знае така добре, както и аз, какво би могло да стане с джета, ако изгубя напълно контрол.

Джетът се раздвижва под краката ми и постепенно се накланя надолу. За да ни доближи до земята, ако се случи най-лошото. Стягам челюст и се заставям да отворя очи.

Погледни ме.

Мейвън каза тези думи веднъж. В Харбър Бей. Когато резонаторът заплашваше да ме разкъса. Чувам го в гласа на Кал, виждам го в лицето на Кал. Не, избягах от теб. Измъкнах се. Но Мейвън е навсякъде.

Кал въздъхва, раздразнен и измъчен.

— Камерън.

Името кара очите ми да се отворят рязко и стоварвам двата си юмрука в гърдите на Кал. Той се препъва назад, изненадан от силата. Сребриста руменина обагря бузите му. Той сключва объркано вежди.

Зад него Камерън задържа едната си ръка върху седалката си и се поклаща равномерно заедно с движението на джета. Изглежда силна, закопчана в плътно предпазно облекло, току-що сплетените й плитки са стегнато увити около главата й. Дълбоките й кафяви очи се забиват като свредели в моите.

— Не и това. — Умоляването ми идва твърде лесно. — Каквото и да е, само не и това. Моля те. Не мога… не мога да почувствам отново това.

Задушаващият натиск от заглушаването на способността ми. Бавната смърт. Прекарах шест месеца под тази тежест и сега, усетила се отново себе си, може да не оцелея след още един момент с нея. Една задъхана глътка свобода между два затвора е просто поредното изтезание.

Камерън държи ръцете си отстрани до тялото с неподвижни дълги, тъмни пръсти. В очакване да нанесе удар. Месеците са променили и нея. Огънят й не е изчезнал, но има посока, фокус. Цел.

— Чудесно — отвръща тя. С бавни, обмислени движения скръства ръце на гърдите си, скривайки смъртоносните си длани и пръсти. Едва не рухвам от облекчение. — Хубаво е да те видя, Мер.

Сърцето ми още блъска като барабан, достатъчно силно, за да ме накара да се задъхам, но лампите престават да потрепват. Навеждам облекчено глава.

— Благодаря ти.

До мен Кал наблюдава мрачно. Един мускул потрепва на бузата му. Не мога да определя какво си мисли. Но мога да предположа. Прекарах шест месеца с чудовища, а и не съм забравила какво е чувството самата аз да съм чудовище.

Бавно се отпускам в една празна седалка и слагам длани на коленете си. После преплитам пръсти. След това сядам върху ръцете си. Не знам кое изглежда най-малко заплашително. Бясна на себе си, се взирам гневно в метала между пръстите на краката си. Внезапно си давам ясно сметка, че съм облечена във военно яке и опърпана рокля, разкъсана по почти всички шевове, и колко студено е тук.

Лечителят забелязва треперенето ми и бързо намята раменете ми с одеяло. Движенията му са спокойни и овладени, олицетворение на деловитостта. Когато улавя погледа ми, ми отправя полуусмивка.

— Постоянно се случва — промърморва.

Насилвам се да се засмея глухо.

— Да видим онази страна, става ли?

Докато се извивам, за да му покажа плитката, но дълга прорезна рана по протежение на ребрата ми, Кал сяда до мен. И също се усмихва.

Съжалявам, казва ми само с устни.

Съжалявам, оформям само с устни в отговор.

Макар да нямам за какво да съжалявам истински. Като никога. Преживях ужасяващи неща, направих ужасяващи неща, за да оцелея. Така е по-лесно. Засега.

Не знам защо се преструвам, че спя. Докато лечителят си върши работата, очите ми бавно се затварят и остават така с часове. Мечтая за този момент от толкова отдавна, че е почти непосилен. Единственото, което мога да направя, е да се облегна назад и да дишам леко и спокойно. Чувствам се като бомба. Никакви внезапни движения. Кал остава плътно до мен с крак, притиснат до моя. Чувам го да се размърдва от време на време, но не говори с другите. Нито Камерън. Тяхното внимание е запазено за мен.

Част от мен иска да говори. Да ги попита за семейството ми. Килорн. Фарли. Какво е станало преди, какво става сега. Къде, по дяволите, изобщо отиваме. Не мога да направя нещо повече от това да мисля думите. Имам само толкова енергия, колкото да почувствам облекчение. Хладно, успокояващо облекчение. Кал е жив; Камерън е жива. Аз съм жива.

Другите шепнат помежду си, снижили гласове от уважение. Или просто не искат да ме събудят и да рискуват още един досег с изменчива мълния.

На този етап подслушването вече е моя втора природа. Долавям няколко думи, достатъчни, за да нарисуват неясна картина. „Алената гвардия“, тактически успех, Монтфорт. За обмислянето на последното ми е нужен един дълъг миг. Едва си спомням новокръвните близнаци, пратеници на друга, далечна страна. Лицата им са като размазано петно в паметта ми. Но определено помня предложението им. Сигурно убежище за новокръвните, при условие че ги придружа. То ме смути тогава и ме смущава и сега. Ако са сключили съюз с „Алената гвардия“ — то каква е била цената? Тялото ми се напряга при този намек. Монтфорт ме иска за нещо, това поне е ясно. И изглежда, че Монтфорт е подпомогнал спасяването ми.

Мислено докосвам електричеството на джета, оставям го да призове електричеството в мен. Нещо ми подсказва, че тази битка все още не е приключила.

 

 

Джетът каца плавно, спускайки се на земята след залез-слънце. Подскачам при усещането от допира и Кал реагира с бързи като на котка рефлекси: ръката му се спуска върху китката ми. Отново трепвам и се отдръпвам, завладяна от остър прилив на адреналин.

— Съжалявам — избъбря той. — Аз…

Въпреки че стомахът ми се бунтува, се заставям да се успокоя. Вземам китката му в ръката си, пръстите ми леко се плъзват по стоманата на възпламенителната му гривна.

— Той ме държеше окована. С окови от Безмълвен камък, денонощно — прошепвам. Затягам хватката си, оставяйки го да почувства малко от онова, което си спомням. — Все още не мога да ги прогоня от ума си.

Челото му се набраздява над потъмняващите очи. Познавам болката отблизо, но не мога да намеря сили да я видя у Кал. Свеждам поглед и прокарвам палец по горещата му кожа. Още едно напомняне, че той е тук и аз също съм тук. Без значение какво ще стане, това винаги е налице.

Той се размърдва, движи се със своята смъртоносна грациозност, докато държа ръката му. Пръстите ни се преплитат и се стягат.

— Иска ми се да можех да те накарам да забравиш — казва той.

— Това няма да помогне за нищо.

— Знам. Но все пак.

Камерън наблюдава от отсрещната страна на пътеката, кръстосала единия си потропващ крак върху другия. Изглежда почти развеселена, когато хвърлям поглед към нея.

— Удивително — казва.

Опитвам се да не се наежвам. Отношенията ми с Камерън, макар и кратки, не бяха точно гладки. Връщайки се мислено назад, виждам, че вината е моя. Поредната в дълга върволица от грешки, които отчаяно искам да поправя.

— Какво?

Ухилена, тя разкопчава предпазния колан на седалката си и се изправя, докато джетът забавя скоростта.

— Още не си попитала къде отиваме.

— Всяко място е по-добро от това, на което бях. — Хвърлям остър поглед към Кал и отдръпвам ръка, за да се засуетя със закопчалките на предпазния си колан. — И предполагах, че някой ще ме осведоми.

Той свива рамене, докато се изправя.

— Чаках подходящия момент. Не исках да те претоварвам.

За пръв път от дълго време се засмивам истински.

— Абсолютно ужасяващ каламбур.

Широката му усмивка е в тон с моята:

— Върши работа.

— Това е непоносимо, по дяволите — промърморва Камерън под нос.

Щом се измъквам от мястото си, се обръщам предпазливо към нея. Тя забелязва безпокойството ми и напъхва ръце в джобовете си. Не е в стила на Камерън да отстъпва или да омеква, но го прави заради мен. Не я видях в битката и бих била глупачка да не осъзнавам истинската й цел. Тя е на борда на този джет да ме държи под око като кофа вода до лагерен огън, в случай че се разгори неконтролируемо.

Бавно обвивам ръце около раменете й и я прегръщам плътно. Нареждам си да не трепвам при усещането от допира на кожата й. Тя може да се владее, казвам си. Няма да позволи на заглушаващата си способност да те докосне.

— Благодаря, задето си тук — казвам й. Наистина го мисля.

Тя кимва сковано, брадичката й докосва темето ми.

Толкова дяволски висока. Или още расте, или аз съм започнала да се смалявам. Залагам поравно на двете.

— Сега ми кажи къде сме — добавям, отдръпвайки се назад. — И какво, по дяволите, пропускам.

Тя навежда брадичка и посочва към опашката на самолета. Подобно на стария „Блекрън“ този въздушен джет има вход с рампа. Тя се спуска с пневматично съскане. Лечител Рийз извежда останалите, а ние ги следваме на няколко крачки зад тях. Напрягам се, докато вървим: не знам какво да очаквам навън.

— Ние сме късметлии — казва Камерън. — Имаме възможност да видим как изглежда Пиемонт.

— Пиемонт? — Хвърлям поглед към Кал, неспособна да скрия шока или объркването си.

Той изопва плещи. По лицето му преминава изражение на неудобство.

— Не бях в течение, докато те планираха това. Не ни казаха много.

— Никога не казват. — Така работи Гвардията, така печели преднина пред Сребърни като Самсон или Елара. Хората знаят точно каквото е необходимо да знаят, и нищо повече. Нужна е много вяра или глупаво лекомислие, за да следваш подобни заповеди.

Тръгвам надолу по рампата: всяка стъпка е по-лека от предишната. Без мъртвата тяга на оковите имам чувството, че мога да полетя. Другите членове на Гвардията все така вървят пред нас и се присъединяват към тълпа други войници.

— Пиемонтският клон на „Алената гвардия“, нали? Голям клон, както изглежда.

— Какво имаш предвид? — промърморва Кал в ухото ми. Над рамото му Камерън измерва с поглед и двама ни, също толкова озадачена. Гледам пространството между тях, търсейки подходящите думи. Избирам истината.

— Именно затова сме в Пиемонт. Гвардията действа тук, както и в Норта и в Езерните земи. — Думите на принцовете от Пиемонт, Дареус и Александрет, отекват в ума ми.

Кал успява да издържи на погледа ми за миг, а после се обръща да погледне Камерън:

— Ти си близка с Фарли. Чула ли си нещо за това?

Камерън потупва с пръст по устната си:

— Никога не го е споменавала. Съмнявам се, че знае. Или че има правомощия да ми каже.

Тонът им се променя. По-рязък, олицетворение на деловитостта. Не се харесват. Разбирам това поведение у Камерън. Но у Кал? Той е отгледан като принц. Дори „Алената гвардия“ не може да заличи всяка следа от разглезения високомерен хлапак.

— Семейството ми тук ли е? — Моят тон също става по-рязък. — Поне това знаете ли?

— Разбира се — отвръща Кал. Не е добър лъжец и не виждам признаци, че лъже сега. — Получих уверение за това. Дошли са от Трайъл с останалите от групата на полковника.

— Хубаво. Ще ги видя възможно най-скоро.

Въздухът на Пиемонт е горещ, тежък, лепкав. Като в най-горещото лято, макар да е едва пролет. Никога не съм започвала да се потя толкова бързо. Дори бризът е топъл и не носи никакво облекчение, когато се разнася по равния, горещ бетон. Пистата за кацане е залята от светлини на прожектори, толкова ярки, че светлината им почти закрива тази на звездите. В далечината се редят още джетове. Някои са горско зелени, същите като онези, които видях на Площада на Цезар. Джетове като „Блекрън“ както и по-големи товарни самолети. Монтфорт, осъзнавам, когато точките се свързват в мозъка ми. Белият триъгълник върху крилете им е техният знак. Видях го преди, на Тък, върху сандъци с оборудване и върху униформите на близнаците. Заедно със самолетите на Монтфорт там са накацали и наситено сини джетове, както и жълто-бели, с криле, боядисани на ивици. Първите са езерняшки, вторите — от самия Пиемонт. Всичко наоколо е добре организирано и ако се съди по хангарите и външните постройки, добре финансирано.

Явно се намираме на територията на военна база, и то не от онези, с каквито е свикнала „Алената гвардия“.

И Кал, и Камерън изглеждат точно толкова изненадани, колкото и аз.

— Току-що прекарах шест месеца като затворничка, а ти ми казваш, че знам повече за нашите операции, отколкото вас двамата? — подхвърлям му насмешливо.

Кал изглежда смутен. Той е генерал; той е Сребърен; роден е като принц. Да бъде объркан и безпомощен, е нещо, което го разстройва дълбоко.

Камерън просто се наежва:

— Трябваха ти само няколко часа да си възвърнеш самодоволството. Сигурно е нов рекорд.

Права е, това ме жегва. Забързвам да я настигна с Кал до мен.

— Аз просто… съжалявам. Мислех, че ще бъде по-лесно.

От една ръка в долния край на гърба ми се просмуква топлина и успокоява мускулите ми.

— Какво знаеш, което ние не знаем? — пита Кал с кротък до болка глас.

Част от мен иска да го разтърси и да го накара да се съвземе. Не съм кукла — нито кукла на Мейвън, нито ничия друга — и отново имам контрол над себе си. Не е нужно някой да бъде твърде внимателен с мен. Но останалата част се наслаждава на нежното му отношение. По-добре е от всичко, което съм преживяла от известно време насам.

Не забавям ход, но не повишавам тон.

— В деня, когато Династия Айрал и другите се опитаха да убият Мейвън, той даваше празненство в чест на двама принцове от Пиемонт. Дареус и Александрет. Преди това те ме разпитаха: питаха за „Алената гвардия“ и операциите й в тяхното кралство. Нещо за някакъв принц и принцеса. — Споменът идва по-ясно на фокус. — Шарлота и Майкъл. Изчезнали са.

Тъмен облак преминава по лицето на Кал.

— Чухме, че принцовете са в Арчън. Александрет загина след това. В опита за покушение.

Примигвам, изненадана.

— Откъде…

— Следяхме те възможно най-добре — обяснява той. — Имаше го в докладите.

Доклади. Думата се завихря като спирала. — Затова ли Нани беше внедрена в двора? Да ме държи под око?

— Вината за Нани беше моя — процежда Кал. Гледа гневно в краката си. — На никой друг.

До него Камерън се намръщва:

— Дяволски си прав.

— Госпожице Бароу!

Гласът не ме шокира. Където е „Алената гвардия“, там е и полковник Фарли. Изглежда почти същият както винаги: измъчен от грижи, грубоват и рязък, и брутален, с ниско подстригана бялоруса коса, с лице, преждевременно прорязано от бръчки от тревога, и едно око, трайно замъглено от тънък слой алена кръв. Единствените промени са неотклонното посивяване на косата му, както и слънчево изгаряне по носа и още лунички по голите му ръце над лактите. Езернякът не е свикнал със слънчевата светлина на Пиемонт, а е тук от достатъчно дълго време, за да я почувства.

Негови собствени войници езерняци с червено-сини униформи го придружават във флангова позиция. Други двама в зелено също вървят зад него. Малко по-надалече разпознавам Раш и Тахир, вървящи в еднакъв ритъм, Фарли не е с тях. Не я виждам и на бетонната писта да слиза от някой от въздушните джетове. Не е в стила й да се отказва от битка — освен ако така и не е потеглила от Норта. Преглъщам отрезвяващата мисъл и се съсредоточавам върху баща й.

— Полковник. — Свеждам глава за поздрав.

Той ме изненадва, когато ми подава невероятно мазолеста и загрубяла ръка.

— Радвам се да те видя цяла — казва.

— Цяла колкото може да се очаква.

Това го смущава. Той се прокашля и мести поглед между трима ни. Несигурно място за човек, който открито се бои от онова, което сме.

— Сега ще отида да видя близките си, полковник.

Няма причина да искам разрешение. Понечвам да го подмина, но ръката му ме спира рязко. Този път се преборвам с инстинктивния порив да се отдръпна. Няма да допусна никой друг да види страха ми. Не и точно сега. Вместо това приковавам очи върху неговите и го оставям да осъзнае точно какво прави.

— Решението не е мое — казва полковникът твърдо. Вдига вежди, умолявайки ме да го изслушам. После накланя глава на една страна. Над рамото му Раш и Тахир ми кимват.

— Госпожице Бароу…

— Бяхме инструктирани…

— … да ви придружим…

— … на вашия доклад.

Близнаците примигват към мен заедно, завършвайки влудяващата си двойна реч. Подобно на полковника и те се потят във влагата. Тя кара еднаквите им черни бради и кожа в цвят охра да блестят.

Вместо да прасна и двамата с юмрук, както ми се ще да можех, правя малка крачка назад. Доклад. При мисълта да обяснявам на някакъв стратег на Гвардията всичко, което съм преживяла, ме обзема желание да закрещя или да избухна от гняв — или и двете.

Кал се врязва между нас, било то и само за да омекоти удара, който може да запратя към тях.

— Наистина ли смятате да я накарате да направи това сега? — В слисания му тон се долавя предупредителна нотка. — Това може да почака.

Полковникът издишва бавно: истинско олицетворение на раздразнението.

— Може да ви се струва безсърдечно — хвърля остър поглед към близнаците от Монтфорт, — но разполагате с жизненоважни сведения относно нашите врагове. Това са заповедите ни, Бароу. — Гласът му омеква. — Иска ми се да не бяха.

Леко избутвам Кал настрана.

— Ще… видя… семейството… си… веднага! — изкрещявам и продължавам да крещя, като се мятам напред-назад между непоносимите близнаци. Те само се намръщват.

— Колко грубо — промърморва Раш.

— Твърде грубо — промърморва в отговор Тахир.

Камерън прикрива приглушения си смях с кашляне.

— Не я изкушавайте — предупреждава тя. — Ще се направя, че не виждам, ако тресне мълния.

— Заповедите могат да почакат — добавя Кал, използвайки целия си военен тренинг, за да си придаде авторитетен вид, макар всъщност да няма особен авторитет тук. „Алената гвардия“ гледа на него като на оръжие, нищо повече. Знам, защото преди аз го възприемах по същия начин.

Близнаците не отстъпват. Раш настръхва, изправя се като птица, която наежва перушина.

— Със сигурност имате по-силен мотив, отколкото всеки друг, да помогнете в събарянето на крал Мейвън от власт?

— Със сигурност знаете най-добрите начини да го сразите? — продължава Тахир.

Не грешат. Виждала съм най-дълбоките рани и най-мрачните кътчета от душата на Мейвън. Знам къде да го уцеля, за да го накарам да кърви най-силно. Но в този момент, когато всички, които обичам, са толкова близо, ми е трудно да виждам ясно. Ако точно сега някой прикове Мейвън на земята пред мен, не бих спряла, за да го ритна в зъбите.

— Не ме интересува кой ви дърпа конците, на когото и да е от вас. — Ловко заобикалям и двамата. — Кажете на господаря си да почака.

Братята си разменят погледи. Разговарят един с друг в мислите си, обсъждат как да постъпят. Щях да си тръгна, ако знаех къде да отида, но съм безнадеждно неориентирана.

Умът ми вече препуска напред към мама, татко, Гиза, Трами и Брий. Представям си ги натикани натясно в други казармени бараки, принудени да се свиват в спално помещение, по-малко от наколното ни жилище. Буламачите на мама, изпълващи цялото пространство с вонята си. Инвалидната количка на татко, изрезките от плат на Гиза. От тази представа ме заболява сърцето.

— Сама ще ги намеря — изсъсквам, решена да зарежа близнаците завинаги.

Вместо това Раш и Тахир отстъпват и ми махват да продължа.

— Много добре…

— Докладът ви е сутринта, госпожице Бароу.

— Полковник, бихте ли я придружили до…

— Да — казва рязко полковникът, прекъсвайки и двамата. Признателна съм му за припряността му. — Последвай ме, Мер.

Базата в Пиемонт е много по-голяма от Тък, ако се съди по размерите на пистата за кацане. В тъмното е трудно да се каже, но ми напомня повече за Форт Пейтриът, военната щабквартира на Норта в Харбър Бей. Хангарите са по-просторни, самолетите наброяват цели дузини. Вместо да отидем пеша, накъдето сме тръгнали, хората на полковника ни откарват с отворен транспортьор. Както при някои от джетовете, отстрани по него са изрисувани жълти и бели ивици. Тък ми беше ясен. За „Алената гвардия“ вероятно е било лесно да завземе една изоставена база далече от очите, далече от ума. Но това не е нищо подобно.

— Къде е Килорн? — промърморвам под нос и смушквам застаналия до мен Кал.

— При семейството ти, предполагам. Пред повечето време отскачаше ту при тях, ту при новокръвните.

Защото няма собствено семейство.

Снижавам глас, за да не засегна полковника по никакъв начин:

— А Фарли?

Камерън се навежда покрай Кал, очите й гледат със странно мило изражение:

— В болницата е, но не се безпокой. Не отиде в Арчън: не е пострадала. Скоро ще я видиш. — Примигва бързо, подбирайки внимателно думите си. — Двете ще имате… неща, за които да поговорите.

— Хубаво.

Топлият въздух ме тегли с лепкави пръсти и разбърква косата ми. Едва мога да седя кротко на мястото си: твърде развълнувана и нервна съм. Когато ме заловиха, Шейд току-що беше загинал — заради мен. Не бих обвинила никого, включително Фарли, ако ме мрази за това. Времето невинаги лекува раните. Понякога ги влошава.

Кал все така държи ръката си върху крака ми: твърда тежест като напомняне за присъствието му. До мен очите му се стрелкат напред-назад, забелязвайки всяко движение на камиона. Би трябвало да направя същото. Базата в Пиемонт е непознат терен. Но не мога да се заставя да направя кой знае какво повече, освен да дъвча устна и да се надявам. Нервите ми жужат, но не от електричество. Когато завиваме надясно и навлизаме в редица къщи от жизнерадостно червени тухли, имам чувството, че ще експлодирам.

— Квартири за офицерите — промърморва Кал под нос. — Това е кралска база. Финансирана от правителството. Има само няколко пиемонтски бази с такива размери.

Тонът му ми подсказва, че се чуди също като мен: Тогава как така сме тук?

Забавяме ход пред единствената къща, в която всички прозорци светят ярко. Без да мисля, скачам от едната страна на камиона и едва не се препъвам в дрипите на роклята си. Зрението ми се стеснява и виждам само пътеката пред мен. Чакълена алея, стъпала от големи каменни плочи. Лекото движение зад запердени прозорци. Чувам само биенето на сърцето си и скърцането на отваряща се врата.

Мама стига до мен първа, изпреварвайки и двамата ми дългокраки братя. Сблъсъкът почти изкарва въздуха от дробовете ми, а последвалата прегръдка наистина успява да го направи. Нямам нищо против. Може да счупи всяка кост в тялото ми и пак няма да имам нищо против.

Брий и Трами почти изнасят двете ни нагоре по стъпалата и влизаме в еднотипната къща. Крещят нещо, докато мама шепне в ухото ми. Не чувам нищо. Щастието и радостта са завладели всяко мое сетиво. Никога не съм изпитвала нищо такова.

Коленете ми докосват килим и мама коленичи с мен в средата на просторното фоайе. Не спира да целува лицето ми, редувайки бузите толкова бързо, та си помислям, че може да се натъртят. Гиза се усуква в общата прегръдка, тъмночервената й коса се мярка като пламък в периферното ми зрение. Подобно на полковника тя се е сдобила с ново съзвездие от лунички: кафяви петънца на фона на златиста кожа. Притискам я към себе си. Беше по-дребна.

Трами се ухилва над нас: сдобил се е с тъмна, добре поддържана брада. Като юноша все се опитваше да си пусне брада. Така и не стигна по-далече от малко раздърпана четина. Брий все го подкачаше. Не и сега. Подпира се на гърба ми и обвива яките си ръце около мама и мен. Бузите му са мокри. Сепнато осъзнавам, че и моите също.

— Къде е…? — питам.

За щастие, нямам време да изпитам опасения от най-лошото. Когато той се появява, се питам дали не халюцинирам.

Той се подпира тежко на ръката на Килорн и на бастун. Изминалите месеци са му се отразили добре. Благодарение на редовното хранене е понапълнял. Идва бавно, вървейки към мен от една съседна стая. Ходи. Походката му е скована, неестествена, непозната. Баща ми от години не е имал два здрави крака. Или повече от един работещ бял дроб. Докато се приближава с ведри очи, се ослушвам. Никакво хриптене. Никакво цъкане на машина, която му помага да диша. Никакво скърцане на ръждясала стара инвалидна количка. Не знам какво да мисля или да кажа. Забравила съм колко е висок.

Лечители. Вероятно самата Сара. Благодаря й безмълвно хиляда пъти в сърцето си. Бавно се изправям, загръщам се плътно с военното яке. По него има дупки от куршуми. Татко ги оглежда: все още е войник.

— Можеш да ме прегърнеш. Няма да падна — казва той.

Лъжец. Едва не се катурва, когато обвивам ръце около кръста му, но Килорн успява да го задържи изправен. Прегръщаме се така, както не сме успявали, откакто бях малка.

Меките ръце на мама отмятат косата от лицето ми и тя обляга глава до моята. Държат ме помежду си, закриляна и защитена. И за този кратък миг забравям. Няма никакъв Мейвън, никакви окови, нито жигосано клеймо, нито белези. Няма война, няма бунт.

Няма го и Шейд.

Не съм била единствената отсъстваща от семейството ни. Нищо не може да промени това.

Той не е тук и никога повече няма да бъде. Брат ми е сам на изоставен остров.

Отказвам да допусна още един Бароу да сподели участта му.