Виктория Айвярд
Кралска клетка (15)

Петнайсет
Камерън

Не знаех какво евентуално би могло да подтикне принца изгнаник към действие, докато крал Мейвън започна проклетата обиколка по случай коронацията си. Явно маневра за отвличане на вниманието, определено поредна интрига. И идваше право към нас. Всички подозираха атака. И трябваше да ударим първи.

Кал беше прав за едно. Превземането на стените на Корвиум беше най-добрият ни план за действие.

Така че преди два дни той го направи.

В съюз с полковника и бунтовниците, вече намиращи се във вътрешността на укрепения град, Кал поведе ударна група от членове на „Алената гвардия“ и новокръвни войници. Снежната виелица им служеше за прикритие, а шокът от едно нападение даде резултат. Кал беше достатъчно благоразумен да не поиска от мен да се присъединя. Чаках в Рокаста с Фарли. И двете крачехме напред-назад край радиото, жадни за новини. Заспах, но тя ме разтърси и ме събуди преди зазоряване, ухилена. Държахме стените. Корвиум така и не разбра откъде му е дошло. В града цареше хаос.

И вече не можехме да стоим безучастно. Нито дори аз. Признавам си, че исках да отида. Не да се бия, а за да видя как всъщност изглежда победата. И разбира се, за да се доближа с една стъпка до Задушливите земи, до брат ми и някакво подобие на цел.

Така че ето ме тук, скрита в редицата от дървета заедно с останалите от частта на Фарли, загледана към черни стени и още по-черен дим. Корвиум гори отвътре. Не мога да видя много, но знам докладите. Хиляди Червени войници, някои — подтикнати от Гвардията, се нахвърлили върху офицерите си веднага щом Кал и полковникът атакували. Градът вече бил истинско буре с барут. Подобаващо, че един огнен принц запали фитила и го остави да експлодира. Дори сега, ден по-късно, боевете продължават, докато превземаме града, улица по улица. От време на време пушечна стрелба нарушава относителната тишина и ме кара да трепна.

Отмествам поглед, опитвам се да видя по-далече, отколкото стигат човешките очи. Небето тук вече е тъмно, слънцето — замъглено от облачно сиво небе. На северозапад, в Задушливите земи, облаците са черни, натежали от пепел и смърт. Мори е някъде там, навън. Макар че Мейвън освободи взетите на служба непълнолетни, частта на Мори не се е преместила според най-новите ни разузнавателни сведения. Те са най-далечно разположената част, дълбоко в окоп. А „Алената гвардия“ в момента по една случайност се намира на мястото, на което ще се върне неговата част. Опитвам се да блокирам образа на близнака си, сгушен, за да се предпази от студа, с твърде голяма за него униформа, с тъмни и хлътнали очи. Но мисълта е прогорена в мозъка ми. Извръщам се обратно към Корвиум, към настоящата задача. Трябва да задържа вниманието си съсредоточено тук. Колкото по-скоро превземем града, толкова по-скоро можем да преместим взетите насила войници. А после какво?, питам се. Ще го изпратя у дома? В друга адска дупка?

Нямам отговори за гласа в главата си. Едва мога да преглътна мисълта да изпратя Мори обратно във фабриките на Ню Таун дори ако това означава да го изпратя обратно при родителите ни. Те са следващата ми цел, след като върна брат си. Една невъзможна мечта след друга.

— Двама Сребърни току-що хвърлиха Червен войник от една кула. — Ейда гледа с присвити очи през далекоглед. До нея Фарли остава неподвижна с ръце, спокойно скръстени на гърдите.

Ейда продължава да оглежда стените, разчитайки сигналите. В сивата светлина златистата й кожа приема блед жълтеникав оттенък. Надявам се, че няма да повърне.

— Укрепяват позицията си, отстъпват и се прегрупират в централния сектор, зад втората обкръжаваща стена. По мои изчисления са поне петдесет — промърморва тя.

Петдесет. Опитвам се да преглътна страха си. Казвам си, че няма причина да се страхувам. Между нас и тях има армия. И никой не е толкова глупав, че да се опита да ме отведе насила някъде, където не искам да отида. Не и сега, не и с месеци на обучение зад гърба ми.

— Жертви?

— Сто души от гарнизона на Сребърните — мъртви. Повечето ранени са избягали заедно с останалите в пустошта. Вероятно в Рокаста. А в града е имало по-малко от хиляда. Мнозина са дезертирали към разбунтувалите се династии преди нападението на Кал.

— А най-новият доклад на Кал? — обръща се Фарли към Ейда. — Че Сребърните дезертират?

— Включих го в изчисленията си. — Тя почти звучи раздразнена. Почти. Ейда има по-спокоен характер от когото и да било от нас. — В момента има задържани седемдесет и осем под закрилата на Кал.

Опирам ръце на хълбоците си, придавайки си тежест.

— Има разлика между дезертиране и предаване. Те не искат да се присъединят към нас; просто не искат да свършат мъртви. Знаят, че Кал ще прояви милост.

— Би ли предпочела да ги избие всичките? Да настрои всички срещу нас? — тросва се Фарли в отговор, обръщайки се към мен. След секунда махва пренебрежително с ръка. — Има повече от петстотин души, които са още там, готови да се върнат и да изтребят всички ни.

Ейда пренебрегва заядливата ни размяна на реплики и продължава бдението си. Допреди да се присъедини към „Алената гвардия“, била домашна прислужница на Сребърен управител. Свикнала е с много по-лоши неща от нас.

— Виждам Джулиан и Сара над Молитвената порта — казва тя.

Усещам как ме обзема спокойствие. Когато изпрати съобщение по радиото, Кал не спомена за никакви жертви в отряда си, но никога нищо не е сигурно. Радвам се, че Сара е добре. Примижавам към заплашително изглеждащата Молитвена порта, търсейки черно-златистия знак в източния край на стените на Корвиум. Върху парапетите напред-назад се развява червен флаг: едва блещукащ цвят на фона на навъсеното небе. Ейда превежда:

— Сигнализират ни. Безопасно преминаване.

Тя хвърля поглед към Фарли в очакване на заповедта й. След като полковникът е в града, тя е най-висшият офицер тук и думата й е закон. Макар да не го показва, осъзнавам, че сигурно претегля вариантите си. Трябва да прекосим открит терен, за да стигнем до портите. Лесно може да се окаже капан.

— Виждаш ли полковника?

Страхотно. Няма доверие на един Сребърен. Не и толкова, че да му повери живота ни.

— Не — прошепва Ейда. Оглежда отново стените, будните й очи обхващат с поглед всеки каменен блок. Следя движенията й, докато Фарли чака, неподвижна и строга. — Кал е с тях.

— Чудесно — казва внезапно Фарли с гневно сини и решителни очи. — Да се изтегляме.

Следвам я неохотно. Колкото и да ми е неприятно да го призная, Кал не е човек, който би ни измамил. Поне не и фатално. Не е като брат си. Срещам погледа на Ейда над рамото на Фарли. Другата новокръвна леко накланя глава, докато вървим.

Натиквам стиснатите си юмруци в джобовете си. И да изглеждам като нацупена хлапачка, не ми пука. Аз съм точно това: уплашена, намусена хлапачка, която може да убива с поглед. Разяжда ме страх. Страх от града — и страх от самата мен.

От месеци не съм използвала способността си извън обучението, не и откакто онези проклети магнитрони смъкнаха джета ни от небето. Но си спомням какво е усещането: да превръщам тишината в оръжие. В затвора Корос убивах хора с нея. Ужасни хора. Сребърни, които държаха други като мен хванати в капан, за да умрат бавно. И още ми призлява от спомена. Почувствах как сърцата им спират. Усетих смъртта им, сякаш тя сполиташе мен. Такава сила — тя ме плаши. Кара ме да се питам в какво бих могла да се превърна. Мисля си за Мер, за това как рикошираше между свирепа ярост и вцепенена отчужденост. Това ли е цената на способности като нашите? Нима трябва да избираме — да станем празни или да се превърнем в чудовища?

Потегляме в мълчание, всички — остро даващи си сметка за опасната си позиция. Открояваме се рязко в пресния сняг, предпазливо стъпваме в следите, оставени от стъпките на другите. Новокръвните в отряда на Фарли са особено изнервени. Една от вербуваните лично от Мер, Лори, ни води с нюха на истински копой, постоянно обръщайки глава напред-назад. Сетивата й са невероятно изострени, така че ако се задава атака, тя ще я види, ще я чуе или ще я помирише. След нападението върху затвора Корос, след като заловиха Мер, тя започна да боядисва косата си кървавочервена. Прилича на рана на фона на снега и металносивото небе. Спирам погледа си върху раменните й лопатки, готова да побягна, ако тя дори само се поколебае.

Дори бременна, Фарли успява да изглежда авторитетно. Смъква пушката от гърба си и я държи в двете си ръце. Но не е толкова нащрек като другите. Очите й отново ту се разфокусират, ту се фокусират. Усещам познат спазъм на тъга за нея.

— С Шейд ли дойде тук? — питам я тихо.

Тя рязко обръща глава в моята посока:

— Защо казваш това?

— Като за шпионин понякога си доста лесна за разчитане.

Пръстите й барабанят по дулото на пистолета й.

— Както казах, Шейд все още е главният ни източник на сведения относно Корвиум. Ръководех неговата операция тук. Това е всичко.

— Разбира се, Фарли.

Продължаваме мълчаливо нататък. Дъхът ни се носи като мъгла по въздуха, а студът настъпва, завладява най-напред пръстите на краката ми. В Ню Таун имахме зима, но никога такава. По някакъв начин беше свързано със замърсяването. А заради топлината от фабриките постоянно се потяхме по време на работа дори посред зима.

Фарли е езернячка по рождение, по-привикнала към това време. Няма вид да забелязва снега или бодящия студ. Умът й все още очевидно е някъде другаде. При някого другиго.

— Предполагам, че е хубаво, дето не тръгнах да търся брат си — промърморвам към тишината. Както за самата мен, така и за нея. Нещо друго, за което да мислим. — Радвам се, че не е тук.

Тя ми хвърля кос поглед. Очите й се присвиват с подозрение.

— Нима Камерън Коул признава, че е сгрешила за нещо?

— Това поне мога да направя. Аз не съм Мер.

Друг навярно би сметнал, че е грубо да го кажа. Фарли се ухилва:

— И Шейд беше упорит. Семейна черта.

Очаквам, че неговото име действа като котва, която я тегли надолу. Вместо това то я кара да продължи да се движи, да поставя единия крак пред другия. Да изрича една дума след друга.

— Срещнах го на няколко мили оттук. Имах задача да набирам помощници от групата на Уисъл от черния пазар на Норта. Да използвам вече съществуващи организации, за да подпомогна по-добре „Алената гвардия“. Онзи Уисъл в Подпорите ми подхвърли за няколко войници тук, които можеше да са готови да сътрудничат.

— Шейд е бил един от тях.

Тя кимва, замислена:

— Беше разпределен в Корвиум с поддържащите войски. Адютант на офицер. Добър пост за него, още по-добър за нас. Той предоставяше на „Алената гвардия“ многобройни сведения, като всичките минаваха през мен. Докато стана ясно, че не може да остане повече. Прехвърляха го в друг легион. Някой знаеше, че той притежава необичайна способност, и щяха да го екзекутират заради нея.

Никога не съм чувала тази история. Съмнявам се, че мнозина са я чували. Фарли не е особено откровена по отношение на личната си история. Не мога да кажа защо ми разказва сега. Но разбирам, че има нужда да го направи. Оставям я да говори, давам й онова, което иска.

— А после, когато сестра му… никога не съм го виждала обзет от такъв ужас. Гледахме Изпитанието на кралиците заедно. Гледахме я как пада, гледахме мълнията й. Той мислеше, че Сребърните ще я убият. Предполагам, че знаеш останалото. — Тя прехапва устна и свежда поглед надолу по дължината на пушката си. — Идеята беше негова. Вече се налагаше да го измъкнем от армията, за да го предпазим. Затова той фалшифицира съобщението за екзекуцията си. Лично помогна с книжата. После изчезна. На Сребърните не им пука достатъчно, за да проследят списъците на мъртвите Червени. Разбира се, семейството му имаше нещо против. Тази част го смути за известно време.

— Но въпреки това го е направил. — Опитвам се да проявя разбиране, но не мога да си представя да подложа собственото си семейство на нещо такова за нищо на света.

— Трябваше. И… и това послужи като добра мотивация. Мер се присъедини към нас, след като разбра. Един Бароу в замяна на друг.

— Значи тази част от речта й не беше лъжа. — Мисля си за онова, което Мер беше принудена да каже, втренчена гневно в камерата, сякаш беше пред взвод за разстрел. Попитаха дали искам отмъщение за смъртта му. — Нищо чудно, че има лични проблеми. Никой не й казва истината за нищо.

— Обратният път ще е дълъг за нея — промърморва Фарли.

— За всички.

— А сега е на онази адска обиколка с краля — продължава бързо Фарли. Вдига обороти като машина, гласът й набира инерция и сила с всяка изминала секунда. Призракът на Шейд изчезва. — Това ще улесни нещата. Все още е ужасно трудно, разбира се, но възелът е разхлабен.

— Имате ли налице някакъв план? Тя се приближава все повече с всеки изминал ден. Арборус, Железният път…

— Вчера беше в Рокаста.

Тишината около нас се променя. Ако останалите от нашата част не са слушали преди, сега определено слушат. Поглеждам назад да срещна поглед с този на Ейда. Очите й с цвят на течен кехлибар се разширяват и почти виждам как се въртят зъбчатите колелца в безупречния й ум.

Фарли продължава упорито:

— Кралят посети ранените войници, евакуирани от първата вълна на атаката. Разбрах едва когато бяхме на половината път дотук. Ако знаех, може би… — прошепва тя. — Е, сега е твърде късно за това.

— Кралят на практика пътува с армия — казвам й. — Мер е охранявана денонощно. Нямаше да можеш да направиш нищо, не и само с нас.

Въпреки това бузите й поруменяват, и то не от студа. Пръстите й постоянно почукват разсеяно по приклада на пушката й.

— Вероятно не — отвръща. — Вероятно не. — По-меко, за да убеди себе си.

Корвиум хвърля сянка над нас и температурата пада. Вдигам яката си още повече, опитвайки се да се заровя в топлината й. Чудовищното съоръжение с черни стени сякаш надава вой към нас.

— Ето там. Молитвената порта. — Фарли посочва към разтворена паст от железни шипове и златни зъби.

Арката е обточена с блокове от Безмълвен камък, но не мога да ги почувствам. Не ми действат. За мое облекчение на портата стоят на пост Червени войници с отличителни униформи в цвят на ръжда и износени ботуши. Минаваме напред, отклоняваме се от заснежения път и влизаме в челюстите на Корвиум. Фарли вдига поглед към Молитвената порта, докато минаваме през нея: очите й са широко разтворени, сини и потрепващи. Чувам я как прошепва нещо под нос.

— Когато влизаш, се молиш да си тръгнеш. Когато си тръгваш, се молиш никога да не се върнеш.

Въпреки че никой не слуша, аз също се помолвам.

Кал седи приведен над бюро, притиснал кокалчетата си към плоската част на дървото. Броните му са струпани на купчина в ъгъла: плоски парчета черна кожа, захвърлени, за да покажат грамадното мускулесто тяло на младия мъж отдолу. Потта сплъстява черната му коса, кара я да прилепва към челото му и рисува проблясващи линии на изтощение надолу по врата му. Не от горещина, макар че неговата способност затопля стаята по-добре от всякакъв огън. Не, това е страх. Срам. Питам се колко Сребърни е бил принуден да убие. Недостатъчно, прошепва част от мен. Въпреки това видът му с ужасите на обсадата, ясно изписани върху лицето му, дава дори на мен достатъчен повод да се смутя. Знам, че не е лесно. Не може да е.

Той се взира в нищото, бронзовите му очи сякаш пробиват дупки. Не помръдва, когато влизам в стаята, вървейки бавно зад Фарли. Тя отива при полковника и сяда срещу него, докато той държи едната си ръка на слепоочието, а с другата приглажда някаква карта или схема. Вероятно Корвиум, ако съдя по осмоъгълната форма и разширяващите се кръгове, които трябва да представляват стени.

Усещам зад гърба си Ейда, колебаеща се дали да се присъедини към нас. Налага се да я побутна. Бива я в това повече от всекиго другиго, острият й ум е истински дар за „Алената гвардия“. Но нагласата й на прислужница е нещо трудно за преодоляване.

— Давай — промърморвам, слагайки длан върху китката и Кожата й не е толкова тъмна като моята, но в сенките всички започваме да се сливаме в едно.

Тя ми кимва леко и ми отправя още по-недоловима усмивка.

— В кой кръг са? В централния ли?

— Вътрешната кула — отвръща полковникът. Почуква с кокалчетата на пръстите си по съответното място на картата. — Добре укрепена дори на подземните нива. Научих го по трудния начин.

Ейда въздъхва:

— Да, вътрешната кула е построена за подобна цел. Като последно укрепление, добре въоръжено и снабдено. Двойно запечатана. И натъпкана до пръсване с петдесет обучени Сребърни. Със заприщването вътре като нищо може да има пет пъти по толкова.

— Като паяци в дупка — промърморвам.

Полковникът подхвърля:

— Може би ще започнат да се изяждат помежду си.

Трепването на Кал не остава незабелязано.

— Не и докато общ враг блъска по вратата. Нищо не сплотява Сребърните толкова много, колкото някого, когото да мразят. — Той не вдига поглед от бюрото, очите му са все така приковани върху дървото. Ясно е какво има предвид. — Особено сега, когато всички знаят, че кралят е наблизо. — Лицето му потъмнява като буреносен облак. — Могат да чакат.

С ниско ръмжене Фарли довършва мисълта вместо него:

— А ние не можем.

— Ако получат заповед, легионите от Задушливите земи могат да пристигнат с усилен марш тук за ден. По-малко, ако са… мотивирани. — Ейда се поколебава за последната дума. Не е нужно да се задълбочава. Вече мога да си представя брат си, технически освободен от новите закони на Мейвън, пришпорван от Сребърни офицери, принуден да тича през снега. Само за да се хвърли срещу своите.

— Със сигурност Червените ще се присъединят към нас — казвам, мислейки на глас дори само за да се преборя с образите в главата си. — Нека Мейвън изпрати армиите си. Това само ще надъха нашите. Войниците ще се обърнат на наша страна, както направиха тези тук.

— В думите й може и да има логика… — подема полковникът, съгласил се с мен като никога. Странно усещане. Но Фарли го прекъсва рязко.

— Добре. Гарнизонът в Корвиум се бунтува от месеци, всява собствен смут, подтикван, тласкан и предизвикван към това избухване. Не мога да кажа същото за легионите. Или за броя Сребърни, които той ще убеди да постъпят на служба.

Ейда се съгласява с нея, кимайки в такт с думите й.

— Крал Мейвън е предпазлив в разказа си за събитията в Корвиум. Рисува всичко тук като тероризъм, не като бунт. Анархия. Дело на кръвожадна, стремяща се към геноцид Алена гвардия. Червените от легионите, Червените от кралството нямат представа какво става тук.

Кипяща от гняв, Фарли закрилнически слага ръка върху корема си.

— Загубих достатъчно, защото се основавах на предположения като „ако“ и „може би“.

— Всички изгубихме — казва Кал с дистанциран тон. Най-накрая се отдръпва от бюрото и обръща гръб на всички ни. С няколко дълги крачки прекосява стаята и отива до прозореца, заглежда се навън към все още горящия град.

Леденият вятър стеле дим, разнася чернилка в небето. Напомня ми за фабриките. Потръпвам, когато си спомням за тях. Татуировката върху врата ми ме сърби, но не се почесвам с изкривените си пръсти. Чупени толкова много пъти, че не мога да ги преброя. Веднъж Сара поиска да ги оправи. Не й позволих. Подобно на татуировката, подобно на дима те ми напомнят за онова, от което дойдох и което никой друг не бива да понася.

— Предполагам, че нямаш никакви идеи за това? — пита Фарли, като взема картата от ръцете на баща си. Хвърля кос поглед към принца изгнаник.

Кал свива широките си рамене: виждам очертания им силует, когато се поклащат.

— Твърде много. Всичките — лоши. Освен ако…

— Няма да допусна да излязат оттук — процежда полковникът. Звучи раздразнен. Предполагам, че вече са провели спор за това. — Мейвън е твърде близо. Ще изтичат при него и ще се върнат ожесточени, с повече воини.

Проблясващата гривна на китката на Кал потрепва, поражда искри, които се придвижват по ръката му в бързо избухване на червен пламък.

— Въпреки това Мейвън идва! Чухте докладите. Вече е в Рокаста и се придвижва на запад. Пристига тук с парадна стъпка, маха с ръка и се усмихва, за да скрие, че е дошъл да си върне Корвиум. И ще го направи, ако се биете с него в разбит град, докато подпираме гърбове на клетка с вълци! — Той се завърта рязко с лице към полковника, по раменете му още тлее жарава. Обикновено може да се контролира достатъчно, за да спаси дрехите си. Сега не е така. Димът се задържа по него, разкривайки овъглени дупки в долната му риза. — Една евентуална битка на два фронта е истинско самоубийство.

— А заложници? Искаш да ми кажеш, че в онази кула няма нито един ценен човек? — излайва полковникът в отговор.

— Не и за Мейвън. Той вече държи единствения човек, за когото би разменил всичко.

— Значи не можем да ги уморим от глад, не можем да ги освободим, не можем да се пазарим. — Фарли отмята с пръсти думите.

— И не можете да убиете всички. — Потупвам устната си. Кал ме поглежда изненадан. Просто свивам рамене. — Ако имаше начин, ако беше приемливо, полковникът щеше вече да го е направил.

— Ейда? — подтиква я меко Фарли. — Можеш ли да видиш нещо, което ние не виждаме?

Очите на Ейда прелитат напред-назад, оглеждайки както схемата, така и собствените си спомени. Числа, стратегии, цялата огромна информация на нейно разположение. Мълчанието й ни най-малко не е успокояващо.

— Имаме нужда от онзи проклет ясновидец — промърморвам. Никога не съм срещала Джон, онзи, заради който стана възможно Мер да ме открие и залови. Но съм го виждала достатъчно в излъчванията на Мейвън в ефир. — Да го накараме да ни свърши работата.

— Ако е искал да помогне, щеше да е тук. Но онзи проклет призрак офейка — изругава Кал. — Дори нямаше приличието да вземе Мер със себе си, когато избяга.

— Няма полза да размишляваме върху онова, което не можем да променим. — Фарли отърква ботуша си в студения под. — Е, в такъв случай грубата сила ли е единственото, което ни остана? Да съборим кулата камък по камък? Да платим за всеки сантиметър с по няколко литра кръв?

Преди Кал да успее да избухне отново, вратата се отваря рязко. Джулиан и Сара почти се изтърколват вътре, и двамата — с широко разтворени очи и облени в сребриста руменина. Полковникът скача на крака, изненадан и готов за отбрана. Никой от нас не е глупак, когато става въпрос за Сребърните. Страхът ни от тях е дълбок чак до костите, вкоренен е в кръвта ни.

— Какво има? — пита той, червеното му око проблясва в алено. — Нима приключихте с разпита толкова скоро?

При думата разпит Джулиан се наежва и се усмихва злобно:

— Моите въпроси са истинска милост в сравнение с това, което правите вие.

— Как не — подмята Фарли. Измерва с поглед Кал и той се размърдва, смутен под погледа й. — Не ми разправяй за милостта на Сребърните.

Не харесвам много Джулиан и му се доверявам още по-малко, но изражението върху лицето на Сара е стряскащо. Тя се взира в мен, сивото й лице е изпълнено със съчувствие и страх.

— Какво има? — питам я, макар да знам, че само Джулиан може да отговори. Дори в Корвиум тя все още не е открила друг лечител на повърхностни рани, който да е готов да й върне езика. Сигурно всичките са във вътрешната кула или мъртви.

— Генерал Макантос наглежда ръководенето на обучението — казва Джулиан. Подобно на Сара ми хвърля колеблив поглед. Пулсът ми блъска в ушите. Каквото и да се готви да каже, няма да ми хареса. — Преди обсадата част от един легион беше отзован за допълнително обучение. Не бяха годни да влязат в окопите. Дори като за Червени.

Бушуващата ми кръв започва да вие в ушите ми: вихър, който почти удавя гласа на Джулиан. Усещам как Ейда идва до мен, рамото й леко докосва моето. Тя знае накъде води това. Аз също.

— Открихме свитъците. Няколкостотин деца от Легиона на кинжала, отзовани в Корвиум. Неосвободени дори след указа на Мейвън. Унищожихме повечето, но някои… — Джулиан се заставя да продължи, въпреки че се запълва с думите. — Те са заложници. Във вътрешната кула, с останалите Сребърни офицери.

Опирам ръка на хладната стена на кабинета, за да намеря опора. Моята тишина умолява, напира под кожата ми, иска да се разпростре и да повлече надолу всичко в стаята. Налага се сама да кажа думите, защото явно Джулиан няма да го направи.

— Брат ми е там вътре.

Сребърният кучи син се поколебава, проточвайки момента. Най-накрая проговаря:

— Така мислим.

Ревът на блъскащото ми сърце заглушава гласовете им. Не чувам нищо, когато побягвам от стаята, измъквам се от ръцете им, спринтирам надолу през административната щабквартира. Дори някой да ме следва, не знам това. Не ме е грижа.

Единствената мисъл в ума ми е Мори. Мори и петдесетте бъдещи трупа, стоящи на пътя ни.

Аз не съм Мер Бароу. Няма да предам брат си на това.

Моята способност за заглушаване се къдри около мен, тежка като дим, мека като перушина, капеща от всяка пора като пот. Усещането не е физическо. Няма да срути кулата вместо мен. Моята способност действа единствено на плътта. Упражнявала съм се. Това ме плаши, но имам нужда от него. Подобно на ураган, безмълвието кипи около мен, събира се около окото на усилваща се буря.

Не знам къде отивам, но в Корвиум е лесно да се ориентира човек. А дори самото име на вътрешната кула обяснява къде се намира тя. Градът е подреден, добре планиран като гигантски механизъм. Разбирам това. Стъпалата ми се удрят в паважа, тласкат ме през външното укрепление. От лявата ми страна високите стени на Корвиум почти докосват небето. Отдясно, казарми, канцеларии и тренировъчни помещения са струпани до втория кръг от гранитни стени. Трябва да намеря следващата порта, да започна да се промъквам навътре. Аленият ми шал е достатъчна маскировка. Изглеждам като член на „Алената гвардия“. Бих могла да съм от „Алената гвардия“. Червените войници ме оставят да притичам, твърде разсеяни или твърде възбудени, или твърде заети, за да ги е грижа за още някой залутал се бунтовник, врязващ се сред тях. Отхвърлили са господарите си. Почти невидима съм за тях.

Но не и за негово проклето кралско височество Тиберий Калоре.

Той ме улавя за ръката и ме принуждава да се завъртя. Знам, че ако не е способността ми за заглушаване, пулсираща около нас, щеше да е пламнал. Принцът е находчив, използва инерцията ни да ме запрати назад и да остане извън обсега на смъртоносните ми ръце.

— Камерън! — изкрещява, протегнал едната си длан. Пръстите му потрепват, пламъците по тях се опитват да се доберат до някакъв въздух. Когато прави още една крачка назад, изпречил се твърдо на пътя ми, те запламтяват по-силно, промъкват се нагоре към лакътя му. Отново е облякъл бронята си. Сключващи се плоскости от кожа и стомана го правят да изглежда по-як и набит. — Камерън, ще умреш, ако отидеш в онази кула сама. Ще те разкъсат.

— Какво ти пука? — озъбвам се в отговор. Костите ми се вдървяват, челюстта ми се стяга и аз напирам малко по-силно. Тишината стига до него. Огънят му започва да тлее, а гръклянът му подскача. Кал чувства заглушаването. Причинявам му болка. Задръж. Помни константата си. Не твърде много, не твърде малко. Прилагам още малко натиск и той прави още една крачка назад, още една стъпка в посоката, в която трябва да отида аз. Втората порта ме примамва отнякъде над рамото му. — Тук съм по една причина. — Не искам да се боря с него. Просто искам да се отмести. — Не смятам да допусна твоите хора да го убият.

— Знам! — изръмжава той в отговор с гърлен глас. Питам се дали всички от неговия огнен вид имат очи като неговите. Очи, които горят и тлеят. — Знам, че отиваш там вътре. Така бих направил и аз, ако… така бих направил и аз.

— Пусни ме тогава.

Той стисва челюст: истинско олицетворение на решителността. Планина. Дори сега, в обгорени дрехи, натъртен, с разбито тяло и опустошен ум, той изглежда като крал. Кал е точно типът човек, който никога няма да коленичи. Не му е заложено. Не е създаден така.

Но аз съм била пречупвана твърде много пъти, за да се пречупя отново.

— Кал, пусни ме. Пусни ме да го намеря. — Звучи като отчаяна молба.

Този път той пристъпва напред. А пламъците по пръстите му стават сини, толкова горещи, че парват въздуха. И въпреки това се поколебават пред способността ми, борещи се да дишат, борещи се да горят. Бих могла да ги угася, ако поискам. Бих могла да сграбча всичко, което той представлява, и да го разкъсам, да го убия, да почувствам как всеки сантиметър от него умира. Част от мен иска да го направи. Една глупава част, направлявана от гняв, ярост и сляпа жажда за мъст. Оставям я да подхрани способността ми, оставям я да ме направи силна, но не й позволявам да ме контролира. Точно както ме научи Сара. Границата е тънка.

Очите му се присвиват, сякаш знае какво си мисля. Затова съм изненадана, когато изрича думите. Почти не ги чувам над звука на блъскащото си като чук сърце.

— Нека помогна.

Преди „Алената гвардия“ си мислех, че съюзниците действат точно на една и съща вълна. Като машини в тандем, работещи за постигане на обща цел. Колко наивно. С Кал сме привидно на една и съща страна, но категорично не искаме едно и също.

Той представя открито плана си. Излага го в пълни подробности. Достатъчно, за да осъзная как възнамерява да използва яростта ми, да употреби брат ми, за да изпълни собствените си цели. Отвлечи вниманието на пазачите, влез във вътрешната кула, използвай способността си за заглушаване като щит и накарай Сребърните да предадат заложниците си в замяна на свобода. Джулиан ще отвори портите; аз ще ги придружа лично. Никакво кръвопролитие. Никаква обсада повече. Корвиум ще бъде изцяло наш.

Добър план. Само дето гарнизонът на Сребърните ще бъде освободен и ще може да се присъедини отново към армията на Мейвън.

Израснах в бедняшко гето, но не съм глупава. И определено не съм и някое сантиментално момиче, което да се прехласва по ъгловатата челюст и кривата усмивка на Кал. Чарът му си има граници. Успяваше да очарова Бароу, не мен.

Само ако принцът беше малко по-суров и рязък. Кал е по-мекосърдечен, отколкото е добре за него. Няма да остави Сребърните войници на несъществуващата милост на полковника дори и ако единствената друга възможност е да ги пусне само за да се бият отново с нас.

— Колко време ти трябва? — питам. Не е трудно да го лъжа право в лицето. Не и когато знам, че той също се опитва да ме изиграе.

Той се ухилва. Мисли си, че ме е спечелил на своя страна. Идеално.

— Няколко часа, за да организирам добре нещата. Джулиан, Сара…

— Добре. Ще бъда във външната казарма, когато си готов. — Извръщам се, заставяйки се да отправя изключително замислен поглед в далечината. Вятърът се усилва и разрошва плитките ми. Струва ми се по-топло не заради Кал, а заради слънцето. Пролетта най-сетне ще дойде. — Имам нужда да си избистря главата.

Принцът кимва разбиращо. Плясва ме с огнена ръка по рамото и го стисва. В отговор се насилвам да докарам усмивка, която напомня повече за гримаса. В мига щом му обръщам гръб, я оставям да се смъкне от лицето ми. Той изостава, очите му прогарят дупки в гърба ми, докато леката извивка на обкръжаващата стена ме скрива от поглед. Въпреки затоплянето надолу по гръбнака ми пробягва тръпка. Не мога да позволя на Кал да направи това.

Но няма да допусна Мори да прекара и секунда повече в онази кула.

Далеч напред, Фарли идва с отсечени крачки в моята посока, движи се толкова бързо, колкото позволява тялото й. Лицето й потъмнява, когато ме забелязва, челото й се набраздява толкова силно, че цялото й лице почервенява като цвекло. Това кара перлено белия белег отстрани до устата й да изпъква по-силно от обикновено. Като цяло сплашваща гледка.

— Коул — казва рязко тя с глас, строг като на баща й. — Страхувах се, че се каниш да тръгнеш и да направиш нещо наистина глупаво.

— Не и аз — отвръщам, снижила гласа си до ниско мърморене. Тя накланя глава и аз й правя знак да ме последва.

В мига щом влизаме на сигурно място в един склад, й разказвам всичко колкото мога по-бързо. Тя пухти недоволно през цялото време, сякаш планът на Кал е просто нещо дразнещо, а не напълно опасен за всички ни.

— Той излага целия град на риск — завършвам със сприхав тон. — И ако приведе плана в действие…

— Знам. Но ти казах преди: Монтфорт и Командването искат Кал с нас на почти всяка цена. Той е на практика неуязвим за куршуми. Всеки друг би бил разстрелян като метежник. — Фарли се почесва с две ръце по кожата на главата, дърпа измъкнали се кичурчета от русата си коса. — Не искам да правя това, но войник, който няма мотив да приема заповеди и се придържа към собствени планове, не е някой, който искам да ми пази гърба.

— Командването. — Мразя думата и за когото там се отнася, по дяволите. — Започвам да си мисля, че може би не вземат присърце най-важните ни интереси.

Фарли не изказва несъгласие.

— Трудно е, ако се уповаваме изцяло на тях. Но те виждат онова, което ние не виждаме, онова, което не можем да видим. А сега… — Тя с усилие си поема дъх. Очите й се приковават върху пода с точността на лазер. — Научих, че Монтфорт всеки момент ще се замеси още повече.

— Какво значи това?

— Не съм напълно сигурна.

Изсумтявам насмешливо:

— Не разполагаш с пълната картина? Шокирана съм.

Кръвнишкият поглед, който ми отправя, може да среже кост.

— Системата не е съвършена, но ни предпазва. Ако смяташ да се цупиш, няма да ти помогна.

— О, значи сега имаш идеи?

Тя се ухилва мрачно:

— Няколко.

Харик не е изгубил склонността си да потрепва нервно.

Поклаща глава нагоре-надолу, докато Фарли излага със съскане плана ни, с бързо движещи се устни. Не смята да влиза в кулата с нас, но възнамерява да се увери, че ние наистина можем да влезем.

Харик изглежда нащрек. Той не е воин. Не дойде в Корос, не участваше и в нападението в Корвиум, макар че създаваните от него илюзии щяха да ни помогнат неимоверно много. Пристигна с нас, останалите, влачейки се зад бременната ни предводителка. Нещо стана с него, когато Мер още беше с нас, по време на едно вербуване на новокръвни, което се обърка. От тогава насам той гледа да не се замесва в схватки: по-често е в отбранителна позиция, отколкото в най-оживените редици на битката. Завиждам му. Той не знае какво е чувството да убиеш някого.

— Колко заложници? — пита с глас, потрепващ като пръстите му. По бузите му разцъфва червена руменина и се разлива под пребледнялата от зимния студ кожа.

— Най-малко двайсет — отговарям колкото мога по-бързо. — Мислим, че брат ми е един от тях.

— С поне петдесет Сребърни на пост — добавя Фарли. Не смекчава и не омаловажава опасността. Няма да го накара с измама да направи това.

— О — промърморва той. — О, боже.

Фарли кимва:

— От теб зависи, разбира се. Можем да намерим други начини.

— Но никакви с по-малка вероятност за кръвопролитие.

— Правилно. Твоите илюзии… — продължавам настойчиво, но той вдига трепереща ръка. Питам се дали и способността му е трепереща и разколебана като него.

Устата му се отваря, но от нея не излизат думи. Чакам напрегнато, на нокти, умолявайки го с всеки нерв на тялото си. Трябва да види колко важно е това. Длъжен е.

— Добре.

Налага се да възпра ликуването си. Това е добра стъпка, но не победа, а не мога да спра да се стремя към такава, докато Мори не е в безопасност.

— Благодаря ти. — Стискам ръцете му и ги оставям да треперят в моите. — Толкова много ти благодаря.

Той примигва учестено, кафявите му очи срещат моите.

— Недей да ми благодариш, докато това не свърши.

— Така си е, нали? — промърморва Фарли. Заради нас се опитва да не изглежда мрачна. Планът й е прибързан, но Кал ни принуждава да действаме. — Добре, последвайте ме — казва тя. — Това ще бъде бързо, тихо и с малко късмет — чисто.

Следваме я, докато тя се промъква както покрай войници от „Алената гвардия“, така и покрай дезертиралите Червени, които минават на наша страна. Мнозина допират ръце до челата си в знак на почит към нея. Тя е добре позната фигура в организацията и ние се осланяме на уважението, с което се ползва. Докато вървим, подръпвам плитките си, затягайки ги възможно най-добре. Подръпването е полезна болка. Държи ме нащрек. И предоставя на ръцете ми някакво занимание. Иначе може да се присвивам от нервни спазми така силно, както и Харик.

С Фарли начело, никой не ни спира на портите на кръга и се отправяме към центъра на Корвиум, където застрашително се издига вътрешната кула. Черен гранит се забива в небето, осеян с прозорци и балкони. Всичките са плътно затворени, а в подножието стоят в кръг десетки войници, пазещи двата укрепени входа към кулата. Заповеди на полковника, обзалагам се. Побързал е да удвои охраната, след като е осъзнал, че искам да вляза, а Кал иска Сребърните да излязат. Капитанът не ни повежда нагоре към кулата, а покрай нея, в една от пристройките срещу централната обиколна стена. Подобно на останалата част от града тя е от злато, желязо и черен камък, намираща се в сянка дори посред бял ден.

Сърцето ми блъска глухо, все по-бързо с всяка стъпка напред в мрака на един от многобройните затвори, осеяли Корвиум. Според плана Фарли ни повежда надолу по едно стълбище и слизаме до нивото на килиите. По кожата ми полазват тръпки при вида на решетките: каменните стени имат восъчен цвят в мъждивата светлина на твърде малобройни крушки. Поне килиите са празни. Дезертиралите Сребърни на Кал са отвъд Молитвената порта, затворени в помещението точно над арките от Безмълвен камък, където способностите им са несъществуващи.

— Ще отвлека вниманието на пазачите на долното ниво, докато Харик вмъкне двама ви покрай тях — казва Фарли тихо, опитвайки се да не позволи на гласа си да отеква. Спокойно ми подава два ключа. — Първо железният. — Посочва грубия черен метален ключ, голям колкото юмрука ми, после блестящия и изящен с остри зъбци. — После сребърният.

Пъхам ги в отделни джобове, за да мога да стигна лесно до тях.

— Разбрано.

— Все още не мога да заглушавам звука така добре, както да замъглявам гледките, ето защо трябва да бъдем възможно най-тихи — промърморва Харик. Побутва вътрешната част на ръката ми и нагажда стъпките си към моите. — Стой плътно до мен. Нека да поддържам илюзията възможно най-малка за най-дълго време.

Кимвам разбиращо. Харик трябва да пести силата си за заложниците.

Килиите лъкатушат все по-надълбоко и по-надълбоко в земята под Корвиум. Става все по-влажно и по-студено с всяка минута, докато дъхът ми излиза като мъгла. Когато зад един ъгъл проблясва ярка светлина, не изпитвам успокоение. Фарли стига само дотам.

Тя прави безмълвен жест, махайки и на двама ни да се дръпнем назад. Сгушвам се по-плътно до Харик. Това е. Из тялото ми бушуват вълнение и страх. Идвам, Мори.

Брат ми е наблизо, заобиколен от хора, които са готови да го убият. Нямам време да се тревожа дали ще убият мен.

Нещо се поклаща пред погледа ми и се спуска като завеса. Илюзията. Харик ме обляга на гърдите си и вървим заедно, в синхрон. Виждаме всичко достатъчно добре, но когато Фарли поглежда назад да провери, очите й търсят трескаво, сновящи напред-назад. Не може да ни види. Стражите зад ъгъла също не могат.

— Наред ли е всичко тук долу? — пита доволно тя, стъпвайки по камъка много по-шумно от необходимото. Харик и аз я следваме на безопасно разстояние и когато завиваме по коридора, виждаме шестима добре въоръжени войници с червени шалове и защитно облекло. Стоят в отсрещния край на тесния коридор рамо до рамо, непоклатими.

При появата на Фарли застават мирно. Единият, пълен мъж с врат, по-дебел от бедрото ми, се обръща към нея от името на останалите:

— Да, капитане. Никаква следа от движение. Ако Сребърните възнамеряват да направят опит за бягство, няма да е през тунелите. Дори те не са толкова лекомислени.

Фарли стисва челюст:

— Добре. Дръжте под око… о!

Тя трепва и се превива на две, опирайки се с една ръка на среднощно черните стени. С другата стиска корема си. Лицето й се набраздява от болка.

Пазачите забързват да й помогнат: трима скачат до нея в миг. Оставят в редиците си много по-голяма пролука от необходимото. Харик и аз се придвижваме бързо, плъзгайки се покрай отсрещната стена, за да стигнем до запечатаната врата, която задънва коридора. Фарли наблюдава вратата, докато коленичи, все още имитирайки спазъм или нещо по-лошо. Илюзията около мен се надипля още малко, свидетелства за съсредоточаването на Харик. Сега той крие не само нас, а и врата, зейнала отворена зад половин дузина войници, на които е възложено да я пазят.

Фарли изскимтява, докато тикам в ключалката железния ключ и завъртам механизма. Поддържа преструвката, съскането и виковете й от болка се редуват в овладян ритъм, за да отклонят вниманието от евентуални скърцащи панти. За късмет, вратата е добре смазана. Когато се отваря, никой не вижда и никой не чува.

Затварям я бавно, за да предотвратя трясъка на желязо по гранит. Светлината изчезва сантиметър по сантиметър, докато оставаме в почти непрогледна тъмнина. Не ни следва дори суетенето на Фарли или на войниците й, достатъчно заглушено от затворената врата.

— Да вървим — казвам му, като го хващам здраво под ръка.

Една, две, три, четири… Броя стъпките си в тъмнината, прокарвайки ръка по смразяващо студената стена.

Усещам прилив на адреналин, когато стигаме до втората врата, сега точно под вътрешната кула. Нямах достатъчно време да запаметя конструкцията й, но знам основното. Достатъчно, за да се добера до заложниците и да ги изведа право на безопасно място в централната част. Без заложници Сребърните няма да разполагат с нищо, което да спазарят. Ще трябва да се предадат.

Вървя опипом покрай вратата и побутвам наоколо да потърся дупката за ключа. Малка е и ми е нужно доста опипване и разминаване, за да вкарам ключа в ключалката както трябва.

— Готово — промърморвам. Предупреждение към Харик и към самата мен.

Докато отварям път към кулата, си давам сметка, че това може да е последното нещо, което изобщо правя. Дори с моята способност и тази на Харик не можем да се мерим по сила с петдесетима Сребърни. Ако това се обърка, загиваме. А заложниците, вече подложени на толкова много ужаси, вероятно също ще умрат.

Няма да позволя това да се случи. Не мога.

Съседното помещение е също толкова тъмно като тунела, но по-топло. Кулата е здраво запечатана срещу природните стихии точно както каза Фарли. Харик се вмъква зад мен и заедно затваряме вратата. Ръката му леко докосва моята. Сега не потръпва. Хубаво.

Би трябвало да има стълби… да. Пръстите ми опират в едно долно стъпало. Без да пускам китката на Харик, тръгвам нагоре към неясна, но постоянно усилваща се светлина. Два реда стълби нагоре точно като двата реда стъпала надолу, по които стигнахме до затворническите килии.

Шепотите отекват с вибриране от стените, достатъчно плътни, за да се чуват, но твърде приглушени, за да можем да ги разгадаем. Разтревожени гласове, водени шепнешком спорове. Примигвам бързо, когато тъмнината се разсейва и стигаме до приземния етаж на кулата и подаваме глави от стъпалата. Около нас се стеле езерце от топла светлина, осветяваща кръглото стълбище, което се вие нагоре по високото, централно помещение. „Гръбнакът“ на кулата. От няколко площадки се разклоняват врати, всяка — залостена с резе. Сърцето ми бие в гръмотевичен ритъм толкова силно, та си мисля, че Сребърните може да го чуят.

Двама от тях патрулират в долния край на стълбището, напрегнати и готови за нападение. Но ние не сме войници и не сме от „Алената гвардия“. Фигурите им се поклащат леко като повърхността на разплискана вода. Илюзиите на Харик се връщат, закривайки и двама ни от неприятелски очи.

Движим се като един, следваме посоката на гласовете. Едва издържам да дишам, докато се изкачваме по стъпалата, отправили се към централното помещение на около три етажа нагоре. На схемите на Фарли то се простира по широчината на кулата, заемайки цял етаж. Там ще са заложниците и основната част от Сребърните, които дават отпор в очакване на донесено от Мейвън избавление или на милостта на Кал.

Сребърните патрули имат яки мускули. Силноръки. И двамата са със сиви като камък лица и ръце с размерите на дървесни стволове. Не могат да ме прекършат на две, не и ако използвам умението си за потушаване на способностите. Но дарбата ми няма ефект върху огнестрелни оръжия, а и двамата имат многобройни такива. По два пистолета заедно с пушки, преметнати на раменете им. Кулата е добре заредена за обсада и предполагам, това означава, че имат предостатъчно муниции, за да удържат.

Единият силнорък слиза по стълбите, когато се приближаваме: стъпките му са тежки и тромави. Благодаря на когото там Сребърен идиот го е сложил на пост. Неговата способност е груба сила, нищо, свързано с чувства и усещания. Но определено ще усети, ако се блъснем в него.

Промъкваме се покрай него бавно, с гърбове, опрени на външната стена на кулата. Той минава без дори помен от неувереност: вниманието му е съсредоточено другаде.

Другият силнорък е по-труден за подминаване. Обляга се на една врата, изпънал пред себе си дългите си крака. Те препречват стъпалата почти изцяло и принуждават Харик и мен да се отдръпнем към далечния край на стълбите. Благодарна съм за ръста си. Той ми позволява да прекрача благополучно. Харик не е толкова грациозен. Започва да потрепва десетократно по-силно, докато обкрачва стъпалата, опитвайки се да не издава звук.

Стиснала зъби, оставям способността си за заглушаване да се събере като езерце под кожата ми. Питам се дали мога да убия и двамата, преди да вдигнат тревога. Вече ми призлява при тази мисъл.

Но после Харик се накланя напред, кракът му се закачва в следващото стъпало. Шумът, който се вдига, не е много силен, но е достатъчен, за да смути Сребърния. Той поглежда напред-назад и аз замръзвам, стиснала протегнатата китка на Харик. Ужасът впива нокти в гърлото ми, опитва се да изтръгне писък от мен.

Когато Сребърният се обръща с гръб и поглежда надолу към другаря си, смушкам Харик.

— Ликос, чу ли нещо? — провиква се надолу силноръкият.

— Нищичко — отвръща другият.

Всяка дума прикрива нашите стрелкащи се стъпки и ни позволява да стигнем до горния край на стълбите и открехнатата врата. Изпускам възможно най-тиха въздишка на облекчение. Ръцете ми също треперят.

Вътре в стаята няколко гласа се препират.

— Трябва да се предадем — казва някой.

В отговор прозвучават резки, напомнящи за лай възражения, които заглушават влизането ни. Вмъкваме се вътре като мишки и се озоваваме в стая, гъмжаща от гладни котки. Покрай стените са се събрали Сребърни офицери, повечето — ранени. Мирисът на кръв е завладяващ. Стенания от болка се промъкват в множеството спорове, които се вихрят из стаята. Офицерите се надвикват, лицата им са пребледнели от страх, скръб и мъчителна болка. Няколко от ранените, изглежда, умират. Задавям се от гледката и вонята на мъже и жени с различно тежки наранявания. Осъзнавам, че тук няма лечители. Тези Сребърни рани няма да изчезнат с едно махване на ръка.

Въпреки това не съм направена от лед или камък. Онези с най-тежките наранявания са наредени покрай извитата външна стена, само на няколко метра от краката ми. Най-наблизо е една жена с осеяно с порезни рани лице. Локвичка сребърна кръв се събира под ръцете й, докато тя напразно се опитва да задържи червата си в тялото. Устата й постоянно се отваря и затваря като на умираща риба, която се мъчи да си поеме въздух. Болката й е твърде дълбока, за да бълнува или да пищи. Преглъщам с усилие. Хрумва ми странна мисъл: Бих могла да я избавя от мъките й, ако искам. Бих могла да протегна ръка, за да заглуша ставащото, и да й помогна да си отиде в мир.

Дори само идеята е достатъчна, за да ми се повдигне, и съм принудена да се извърна.

— Да се предадем, не е вариант. „Алената гвардия“ ще ни убие или по-лошо…

— По-лошо? — изпелтечва един от офицерите, лежащи на пода, с натъртено и превързано тяло. — Я се огледай наоколо, Хирон!

Хвърлям поглед, дръзвайки да се надявам. Ако продължават да си крещят един на друг, това ще бъде много по-лесно. Забелязвам ги в далечния край на стаята. Скупчени заедно, с розова и кафява плът, с Червена кръв, там се гушат поне двайсетима петнайсетгодишни. Единствено страхът ме задържа като вкопана на място, разделяна от всичко, което искам, от редица смъртно опасни, гневни машини за убиване.

Мори. Делят ни секунди. Делят ни сантиметри.

Прекосяваме помещението така внимателно, както сме се изкачили по стъпалата, и два пъти по-бавно. Сребърните с по-леки рани сноват наоколо: грижат се за по-сериозно ранените или се разхождат, за да успокоят нервите си. Никога не съм виждала Сребърни в такова състояние. Изгубили бдителността си. Толкова човешки. Една по-възрастна жена офицер с многобройни значки и медали по униформата държи ръката на млад мъж, може би осемнайсетгодишен. Лицето му е бяло като кост, останало без капка кръв, и той примигва спокойно към тавана в очакване да умре. Тялото до него вече е мъртво. Възпирам едно ахване, заставям се да дишам равномерно и тихо. Дори при толкова много неща, които отвличат вниманието, не смятам да рискувам.

— Кажете на майка ми, че я обичам — прошепва един от умиращите.

Още един умиращ вика някого, който не е там, изрича през стонове името му.

Смъртта е надвиснала застрашително като облак. Сянката й пада и над мен. Бих могла да умра тук също като останалите. Ако Харик се умори, ако стъпя някъде, където не бива. Опитвам се да пренебрегна всичко, освен собствените си два крака и целта пред мен. Но колкото по-навътре в помещението навлизам, толкова по-трудно е. Подът плува пред очите ми и причината не е в илюзията на Харик. Нима… нима плача? За тях?

Разгневена, избърсвам сълзите, преди да успеят да се отронят и да оставят следи. Макар да знам, че мразя тези хора, точно сега не мога да намеря в себе си сили за ненавист. Целият гняв, който изпитвах преди час, е изчезнал, заместен от странна жал.

Заложниците са достатъчно близо, за да ги докосна, а един силует е толкова познат, колкото собственото ми лице. Къдрава черна коса, среднощно черна кожа, върлинести крайници, едри ръце с изкривени пръсти. Най-широката, най-ведрата усмивка, която съм виждала някога, макар че сега тя е много далече. Ако можех, щях да се вкопча в Мори и да не го пусна никога. Вместо това се промъквам отзад и бавно, уверено се навеждам, докато се озовавам точно до ухото му. С все сила се надявам да не се стресне.

— Мори, Камерън е.

Тялото му подскача рязко, но той не издава нито звук.

— С един новокръвен съм: той може да ни направи невидими. Ще те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото кажа.

Той обръща глава просто така, с широко разтворени и изплашени очи. Има очите на майка ни, черни като антимон с гъсти тежки мигли. Устоявам на порива да го прегърна. Той бавно поклаща глава напред-назад.

— Да, мога да го направя — прошепвам. — Кажи на другите това, което ти казах току-що. Бъди дискретен. Не допускай Сребърните да видят. Направи го, Мори.

След още един дълъг миг той стисва зъби и се подчинява.

Не отнема дълго време знанието за присъствието ни да се разнесе сред тях. Никой не ни разпитва за него. Не разполагат с лукса да направят това, не и тук в търбуха на звяра.

— Това, което предстои да видите, не е реално.

Правя знак на Харик, който кимва. Готов е. Бавно се смъкваме на колене, привеждайки се, за да се слеем с тях. Когато илюзията, която е спуснал върху нас, се вдигне, отначало Сребърните няма да ни забележат. Разсеяни. Евентуално.

Моето съобщение се разнася бързо. Заложниците се напрягат. Макар да са на същата възраст като мен, ми се струват по-възрастни, изнурени от месеците, през които са се обучавали да се бият, и месеците, които после са прекарали в окоп. Даже и Мори, макар да изглежда по-добре нахранен, отколкото някога е бил у дома. Все още невидима за неговия поглед, посягам и предпазливо хващам ръката му. Пръстите му се затварят върху моите и държат здраво. И илюзията, която ни прави невидими, изчезва. Още две тела се присъединяват към кръга от заложници. Другите примигват към нас, мъчат се да замаскират изненадата си.

— Започва се — промърморва Харик.

Зад нас Сребърните продължават да се препират над мъртвите и умиращите. Изобщо не се сещат за заложниците.

Харик присвива очи, съсредоточава се върху извитата стена на кулата от дясната ни страна. Диша тежко, въздухът излиза със свистене през носа и от устата му. Събира сили. Напрягам се за удара, макар да знам, че го няма.

Внезапно стената експлодира навътре във взрив от огън и камък, оставяйки кулата открита към небето. Сребърните потръпват, бързат да се дръпнат назад от онова, което смятат за нападение. Покрай нас с писък преминават въздушни джетове, спускащи се през фалшивите облаци. Примигвам, невярваща на очите си. Не би трябвало да им вярвам. Това не е реално. Но изглежда удивително, невъзможно реално.

Не че имам време да зяпам.

Двамата с Харик скачаме на крака и подбираме другите с нас като стадо. Профучаваме през огъня, пламъците се прокрадват достатъчно близо, за да ни прогорят. Трепвам, макар да знам, че го няма там. Огънят е достатъчно средство за отвличане на вниманието и стряска Сребърните, така че успяваме да преминем с пълна скорост през вратата и да се качим на стълбите.

Продължавам упорито, водейки групата, докато Харик се движи най-отзад. Размахва ръце като танцьор и тъче илюзии от въздуха. Огън, дим, нова поредица метателни оръжия. Всичко това пречи на Сребърните да ни преследват, те се отдръпват от неговите набиращи скорост образи. Тишината изригва от мен: кълбо от смъртоносна мощ, която да повали двамата Сребърни съгледвачи. Мори върви по петите ми и едва не ме препъва, но улавя ръката ми и ми попречва да падна през парапета.

— Спрете! — Първият силнорък се хвърля към мен, навел глава като бик. С пулсиране изпълвам тялото си с тишина, стоварвайки способността си за заглушаване в гърлото му. Той се спъва, усетил пълната тежест на силата ми. Аз също я чувствам: смъртта, която се стеле из плътта му. Трябва да го убия. И то бързо. Нуждата ми да го направя, е толкова силна, че кара кръвта да бликне от устата и очите му, докато части от тялото му умират и органите му отказват един след друг. Задушавам го до смърт толкова бързо, колкото не съм убивала никого преди.

Другият силнорък умира още по-бързо. Когато го удрям с нова изтощителна порция тишина, той се препъва настрана и пада с главата напред. Черепът му се разпуква върху каменния под и от него плисват кръв и парченца мозък. В гърдите ми се надига задушаващо ридание и нямам време да поставям под въпрос внезапното отвращение към самата себе си. За Мори. За Мори.

Брат ми изглежда толкова измъчен, колкото се чувствам аз: не откъсва очи от мъртвия силнорък, чиято кръв залива целия под. Казвам си, че е просто в шок, а не е ужасен от мен.

— Върви! — изревавам с глас, задавен от срам. За щастие, той се подчинява и хуква към долното ниво заедно с останалите.

Макар че приземният вход е блокиран, заложниците бързо се справят със събарянето на Сребърните укрепления, докато двойните врати са оголени и вече само една ключалка стои между всички нас и свободата.

Прескачам смазания череп на силноръкия и подхвърлям малкия сребърен ключ. Мори го хваща. Неговата принудителна служба във войската и моето затворничество не са потъпкали връзката, която имаме като близнаци. Слънчевата светлина нахлува, когато той разтваря вратите и се хвърля навън на свежия въздух, а другите заложници изтичват заедно с него.

Харик се задава тичешком надолу по стълбите, след него бушува фалшив огън. Махва ми с ръка да продължа, дава ми знак да вървя, но аз стоя като вкопана. Няма да си тръгна без създателя на илюзии.

Излизаме заедно, препъвайки се, вкопчени здраво един в друг, и се изправяме пред цял площад, пълен с озадачени пазачи, въоръжени до зъби. Когато Фарли им нарежда, ни пускат да преминем. Тя крещи наблизо, дава им инструкции да се съсредоточат върху входа на кулата, в случай че Сребърните се опитат да окажат съпротива.

Не чувам думите й. Просто продължавам да вървя, докато не сграбчвам в ръце брат си. Сърцето му бие бързо в гърдите. Наслаждавам се на звука. Той е тук. Жив е.

За разлика от силноръките.

Все още чувствам онова, което им причиних.

Онова, което причиних на всекиго, когото съм убила.

При тези спомени се замайвам от срам. Всичко — заради Мори, всичко — за да оцелея. Но вече не.

Не е нужно да бъда и убийца заедно с всичко друго.

Той се вкопчва в мен, очите му се въртят ужасено:

— „Алената гвардия“ — изсъсква, притискайки ме към себе си. — Кам, трябва да бягаме.

— В безопасност си; сега си с нас. Те не могат да те наранят, Мори!

Но вместо да се успокои, страхът му се утроява. Мори се вкопчва по-здраво в мен, докато обръща рязко глава напред-назад, оглеждайки преценяващо войниците на Фарли.

— Знаят ли каква си? Кам, знаят ли?

Срамът прелива в объркване. Отблъсквам се леко от него, за да видя по-добре лицето му. Той диша тежко.

— Каква съм?

— Ще те убият заради това. „Алената гвардия“ ще те убие заради онова, което си.

Всяка дума ме удря като чук. А после осъзнавам, че брат ми не е единственият, който още се страхува. Останалите от неговата част, другите тийнейджъри, се скупчват заедно, за да са в безопасност, всички до един странят от войниците на Гвардията. Фарли среща погледа ми от няколко фута разстояние, точно толкова озадачена, колкото съм и аз.

После я виждам през очите на брат ми. Виждам всички тях като това, което на него му е казано да вижда.

Терористи. Убийци. Причината, поради която всички те изобщо са взети принудително на военна служба.

Опитвам се да придърпам Мори в прегръдка, опитвам се да прошепна някакво обяснение. Той просто изстива в ръцете ми.

— Ти си една от тях — процежда, гледайки ме с толкова много гняв и обвинение, че коленете ми се подкосяват. — Ти си от „Алената гвардия“.

Душата ми се изпълва с ужас. Мейвън отне брата на Мер. Нима е отнел и моя?