Елена Делбанко
Сребърният лебед (6)

Пета глава
Мариана

След като си тръгна от партито в два и петнайсет, Мариана даде бакшиш на портиера, който й извика такси, пъхна се в него и се тръшна на тапицираната с винил задна седалка. „Копеле“, промърмори тя неколкократно. „Абсолютно копеле.“ Шофьорът, разтревожен, я изгледа в огледалото за обратно виждане. Без да му се извини, тя му даде адреса си. Колко очевидно беше, че Франсин Розел е идвала често в Америка с баща й, че двамата са имали общи приятели и любими ресторанти, а вероятно и хотели в града. А той й беше писал, че тя никога не е идвала тук. Лъжи — дори когато е писал последното си писмо до нея!

Дали изобщо е обичал някого истински? Сещаше се само за един човек, към когото Александър се бе отнасял с абсолютно уважение и нежност. Това беше собствената му майка, баба й Роза. Към нея беше всеотдаен. Когато тя беше жива, пътуваха, цялото семейство, за да я посещават в старческия дом в Олбъни, който той плащаше. Виждаха я толкова често, колкото позволяваше натоварената му програма. Тръгваха с колата и излизаха от града по Труей, оставаха само за следобеда. Мариана се чувстваше тъжна и уплашена в старческия дом. Старци в инвалидни колички по коридорите се бореха за вниманието й или пък спяха с увиснали беззъби ченета. Самата Роза беше с бистър мозък, макар че към края на осемдесетте си години беше ослепяла.

— Всичкото онова плетене от младостта й на лоша светлина… — оплакваше се гневно Александър на Пилар. — Баща ми я карал да работи непрекъснато, за да събере капитал за бизнеса си.

Той сядаше до нея, държеше й ръката, разказваше й за концертите си и й четеше на глас рецензиите. Невиждащите очи на Роза винаги се пълнеха със сълзи, когато идваше време да си тръгват. Александър й казваше точно кога ще дойдат пак и тя винаги му отговаряше:

— Дано имам късмета да съм още тук.

Може би наистина бе обичал майка си, помисли си тя. Но не беше съвсем сигурна.

* * *

Сутринта след концерта се успа. Когато се върна у дома изтощена, захвърли роклята върху малкото столче в ъгъла. Тя се плъзна на пода, възвишение от тафта, с изританите отгоре обувки. Докато се събуди, късата утринна светлина, за кратко осветила стаята, се бе преместила нагоре. Спалнята й едва побираше огромното легло, което беше купила, щом се върна от „На път към Суан“ след смъртта на Александър. Над главата й висеше картина от апартамента на родителите й, единствената, с която Александър пожела да се раздели, когато Пилар умря. Тя беше любима на майка й — пейзаж от Хаим Грос, подарък от вдовицата на художника, стара нейна приятелка. Мариана протегна ръка към нощната лампа, включи я и погледна часовника. Единайсет и половина.

Спомни си как Клод бе дошъл зад гърба й на партито предната вечер. Напорист беше, прелъстителен и самоуверен — качества, които винаги й се струваха неустоими. Приятно й беше да я докосва някой привлекателен мъж, преди още да му е дала разрешение за това. Край прозореца предишната нощ тя направи стъпка назад и се притисна в него. Усети как той се вдърви. Гледайки лицето му, отразено в стъклото, едва се сдържа да не се обърне и да го целуне. Направо пощръкля, излезе от контрол, макар че външно остана хладна към него. Сега, когато го извика в съзнанието си, дишането й се учести. Прокара ръце по голото си тяло под завивките. След време се насили да стане от леглото, за да си направи кафе.

Клод щеше да занесе Лебеда в Швейцария, след като Фернан приключеше с реставрирането му. Беше й казал това. Зачуди се колко ли дълго ще отнеме да свърши тази работа. Възможно ли е никога повече да не успее да свири на него? Това не биваше да се случва. Обладана от копнеж, тя вдигна телефона и звънна в „Баум и Фернан“, за да си направи уговорка.

Същия следобед Мариана взе метрото до Петдесет и седма улица и тръгна пеша на изток към магазина на търговеца. Влезе в магазина и веднага усети опияняващата му миризма. Като дете често посещаваше тези помещения. И сега, за миг, усети колко силно й липсва баща й — да го държи за ръката, да стои близо до него и да слуша странния акцент, злободневния брътвеж за стари и нови търговци в Европа и Америка, за цената на инструментите по аукционите, за стойността на определени цигулки, виоли, виолончела; за това кой е реставрирал или „опраскал“ нечий инструмент и в коя работилница. Имаше смях и клюки, мнения за пукнатини в тялото и пренагласяне на звука, за качеството на поправките. И Мариана, слушайки, се беше обучила.

Младата секретарка, която си слагаше червило, вдигна очи и потвърди, че я очакват, че може директно да влезе в личния кабинет на Баум. Той я поздрави. Облечен бе безупречно в тъмносин блейзър.

Гледаше я настойчиво с очевидно съчувствие. Но тя реши да не говори повече. Той отиде в задната част на работилницата и скоро дойде с инструмента в ръка.

— Ела — каза й, — запазил съм ти една празна стая.

И тя го последва по притъмнелите коридори.

* * *

В миниатюрното звукоизолирано пространство Мариана свири простите пиеси, които Казалс беше преподавал на баща й, който пък от своя страна беше предал и на нея; после свири Бах. След половин час спря, чувстваше се твърде нещастна, за да продължи. Започна да гали долната дъска и стремената, прокара пръст по ключовете и сребърната инкрустация в охлюва, докосна устни до гладката шийка, като си спомни последното си публично изпълнение с баща си. През 2000 г. бяха свирили заедно в Музея на изкуствата „Метрополитен“ на едно официално събитие, което набираше дарители за неговата колекция от редки инструменти.

Когато прие поканата, Александър й обясни:

— Знаеш ли, Мариана, публичността тук само ще увеличи стойността на Лебеда. Да се свири на нея в галерия „Мартенс“, когато всички дарители гледат, качва нивото с още една степен в очите на колекционерите. Макар че самият аз не се вълнувам от рекламата, трябва да сторя това заради теб. Ако някога решиш да се разделиш с него, ще получиш още по-висока цена. Трябва да осигуря бъдещето ти.

— Не прави това заради мен, татко — въздъхна Мариана, — вече си сторил предостатъчно.

Александър не долови ирония в отговора й.

— Ти, естествено, също ще дойдеш там. Настоявам.

В онази ясна зимна вечер кураторът на колекцията Андрю Макинтош произнесе уводните думи към събитието, а Александър седеше с наведена глава и Мариана, до него, с разперен сребърен тоалет. Той стана и започна да говори.

— И сега, най-сетне, ето го магическия Лебед — каза той, отстрани кадифената драперия от инструмента и го понесе напред. — Все още е мистерия за нас — която може би никога няма да разбулим — защо точно тази форма и точно тази дебелина на дървото е била изчислена, за да произведе такава акустична звучност. Никой от експертите не е успял задоволително да го обясни и никой не е направил нещо по-добро. Нека ви изсвиря няколко ноти.

Той се обърна към Мариана й и каза:

— Ела, скъпа, ела седни до мен. Да дадем на слушателите си тази вечер възможността да сравнят сами. Ще им изсвирим първата част от Сюитата на Бах в ре минор, както съм я учил при Казалс.

Той затвори очи и изчака да млъкнат. Когато вдигна лъка, и тя вдигна своя и заедно засвириха, с идеален унисон в тона, в апликатурата и движението на ръката. Когато стигнаха до финалната нота, Александър отпусна лъка си край тялото и наведе брадичка до гърдите си. Мариана, с блеснали по бузите сълзи, се пресегна и хвана ръката му. Вдигна я и целуна пръстите му, докато публиката ставаше на крака.

* * *

Мариана отвори вратата на малката стаичка без прозорци и отиде да върне инструмента на Баум.

Той я покани да седне.

— Кафе?

— Не, благодаря.

После, сякаш подхващайки отново разговора, който бе наченал във фоайето на „Тъли Хол“, Баум се приведе над бюрото си и каза:

— Какво разочарование и за двама ни, че баща ти остави челото на този човек, Розел. Не това си представяхме, нали?

Мариана поклати глава.

— Александър винаги ми е казвал, че ще остави Лебеда на теб — продължи той. — И когато ти спря да свириш, той съвсем конкретно ме помоли да ти помогна и да посреднича за печеливша продажба. Той ми се доверяваше и искаше сам да се занимая с тази трансакция. Аз, разбира се, вече се бях захванал със задачата да намеря купувач. Всъщност — тук Баум се наведе още и сниши глас — споделям доверително, че действително направих контакт с един джентълмен от чужбина, който се интересуваше от цялата колекция — Лебеда и всичките му копия, — нищо по-малко. И сега този подарък за Розел идва като истинска изненада. Клиентът ми ще бъде разочарован, макар още да не съм му казал, че сделката се проваля. Ти също сигурно си доста нещастна.

Нещо в държанието му я караше да не му вярва.

— Баща ми предварително разговаря с мен по този повод — излъга тя. — Нямам какво друго да кажа. Разбрах неговото желание да сложи инструмента в ръцете на един добър изпълнител.

— И — продължи Баум — когато той ми върна парите, които му дадох назаем, за покупката на Лебеда, аз му предложих да ги задържи и по някакъв начин да споделим собствеността. Тогава той настоя, че не може да го стори, защото Лебеда ще бъде твой един ден, Мариана, и ще ти даде финансова сигурност. Каза, че не може да направи компромис с това.

Мариана сведе поглед и не пророни дума.

— Наградата за моята щедрост, твърдеше баща ти, щяла да дойде след неговата смърт, когато стана твой посредник при продажбата на виолончелото.

— Той ти плати всичко, което ти дължеше, нали — отвърна тя рязко. — И по онова време нямаше представа, че повече няма да свиря. Аз разбирам неговия избор.

— Добре тогава, и двамата сте направили правилния избор — кисело отговори Баум. Беше раздразнен и тя виждаше, че не й вярва. — С Розел сте сполучили обаче. Видя ли рецензиите в „Таймс“ за снощния концерт?

Той й подаде страницата за изкуство и Мариана прочете една, трябва да се признае, великолепна рецензия. Тя наблягаше доста върху музикалното наследство от баща й и възхваляваше Розел за емоционалната му интерпретация на Брамс: „едновременно безупречна и страстна, екзалтирана и сдържана“. Наричаха го основен — „предполагаемо основният“ — европейски талант на този инструмент. „И за да компенсира музикалният свят загубата на Александър Фелдмън, имаме късмет, че Клод Розел се е загърнал в мантията на своя ментор на концертния подиум.“ Двамата Розел ще има какво да празнуват, помисли си тя с подновена неприязън.

— Хубава рецензия. Всичко, за което човек може да си мечтае — рече Мариана. — И аз се наслаждавах на изпълнението. Той е изключителен челист в традицията на Фелдмън. — Тя му върна вестника и стана да си върви. — Ще се върна скоро, Ханс. Все още има да се взимат решения относно копията.

Наясно беше, че не му предлага нищо. Копията почти нямаха значение без големия Лебед.

— Остани още малко да ми опресниш паметта. Дай да видим — има девет копия тук, в моя списък. Чакай да викна и Пиер при нас. Той знае много повече за копията от мен, след като е работил по тях и ги е настройвал толкова много пъти. Сега ще му позвъня.

След минути Пиер Фернан се яви в офиса на Баум.

— Здравей, Мариана — той й изпрати въздушна целувка. — Чух, че си дошла да посвириш на Лебеда. Как го намираш?

— Non-pareil, както винаги.

— Тя се нуждае от фейслифт — смигна й той. — На определена възраст на всички ни е нужно това — Пиер говореше за инструментите като за хора и им придаваше род — Лебеда беше жена. — Аз мислим, че стане много по-красива, като я реставрирам.

— Обсъждаме копията, Пиер. Какво можеш да ни кажеш за тях?

— Копията — те са от друг калибър, естествено, но са достатъчно добри като инструменти, на които да се свири. Мнозина млади челисти ще са щастливи с кое да е от тях — особено като имат родословието, отпечатъка на Фелдмън върху себе си. В крайна сметка те си имат своя стойност — някои повече, други по-малко. Мисля, че най-добър е твоят Вилом, Мариана, както за окото, така и за ухото, макар че, естествено, сега ти говори французин с неговото френско мнение. Защо не ги донесеш тук, да посвирим на тях заедно и да решим какво трябва да се направи? Надали искаш да ги задържиш всичките?

— Аз с удоволствие ще ти помогна — обади се Баум.

— Копията са в къщата на баща ми в Беркшир — отвърна тя.

— А, онуй хубаво място, „На път към Суан“ — усмихна се Фернан. — Какви хубави спомени имам от визитите ми там през годините! Връщала ли си се, откакто той почина?

— Не. Сърцето ми се свива при мисълта да се върна, откакто затворих къщата през януари. Спомените са твърде пресни — тя пое дъх. — И кога Клод Розел ще занесе челото в Швейцария?

— Дал ми е обещание да го остави при мен, докато довърша реставрацията му, както бе пожелал баща ти. Ще отнеме няколко месеца. После той ще се върне за него. Но недей да страниш, скъпа. Преди всичко ти трябва да бъдеш съдник за моята работа. Младият мосю Розел едва ли има база, за да направи сравнение. Винаги си добре дошла да идваш да ме гледаш как работя по него.

— Да, на всички ще ни бъде приятно Лебеда да остане още малко в Америка. Не бързай с него, Пиер — рече Баум и се засмя.

* * *

На път за вкъщи тя реши да мине край апартамента, който бе споделяла с Антон по време на шестгодишната им връзка. Спомените от онези години едновременно я успокояваха и й причиняваха болка. Апартаментът се извисяваше над Линкълн Сентър в една блестяща стъклена кула с изглед към река Хъдзън и се намираше на зашеметяващо висок етаж. Имаше огромна холна площ и две малки спални, обърнати на изток към изгряващото слънце. Антон бе покрил стените безразборно с платна на съвременни руски художници и бе оставил останалата част от декора на Мариана. Впоследствие тя разбра, че на него много не му пука за обкръжението, стига да им е удобно и да притежават музикална уредба от най-високо качество. Постоянно слушаше музика, седнал край масата в трапезарията с партитура пред себе си и молив зад ухото.

Двамата с Антон използваха това гнезденце винаги когато се засичаха в Ню Йорк. Когато той пътуваше, тя се чувстваше в безопасност там, като си представяше присъствието му. А когато тя заминаваше на турне, нужно й беше само да извика в паметта си апартамента, за да се почувства у дома.

Малко след като Мариана го срещна за първи път, Пиетовски получи сърдечен удар. Лекарите го накараха да се откаже от тежката храна, тютюна и алкохола. Когато, на двайсет и пет, тя го срещна повторно, той беше слаб и трезвен и нямаше никакъв спомен от първата им среща.

Докато живееха заедно, Мариана го наблюдаваше с тревога.

— Изпи ли си хапчетата за сърце тази сутрин? — попита го веднъж, след като излезе на ослепителната слънчева светлина от приглушения сумрак на спалнята им.

Антон се бе привел над партитурата на менделсоновата симфония, с чаша чай до ръката му. Същата вечер щеше да дирижира. Той вдигна очи и засия насреща й.

— А, най-после, ето я моята красавица, моето изгряващо слънце. Не, не съм си взел още лекарството. По ми е приятно, когато ми го носиш ти и ми го даваш в устата.

— Но тогава какво правиш, когато ме няма наоколо? — попита го тя и се засмя.

— Предпочитам да получа сърдечен удар и да умра!

— О, за бога — рече тя и тръгна към него. Отпусна се в прегръдките му. С огромна нежност той я целуна и я заведе на дивана.

— Хайде сега, седни тук. Аз ще донеса кафето. Когато спиш толкова дълго, липсваш ми да си говорим.

— Ти ми говориш така или иначе, говориш насън. Цяла нощ.

— И какво казвам?

— Lento, allegro, con anima, andante — не знам. — Мариана му се усмихна и го потупа по ръката. — Все дирижираш.

— Трябва да казвам Appassionato — пошегува се той, — когато лежа до теб. Сега сядай, аз направя кафе.

Сам той предпочиташе чай, затова никога не се научи наистина да прави кафе — по пода на кухнята разпиляна смес, в чашата й също. Запарката му беше или брутално силна, или водниста, но тя я пиеше с благодарност и в двата случая. Когато пътуваше и живееше в хотели, Антон звънеше на румсървис сутрин и щом сервитьорът се появеше със закуската на масичката с колелца, той се забавляваше да пита Мариана, с много официален тон, как си пие кафето, сякаш това беше първата им нощ заедно и едва я познаваше. Тя му отговаряше:

— О, маестро Пиетовски, моля ви, със захар и мляко — и двамата се кикотеха, след като сервитьорът си тръгнеше.

Мариана се просна на дивана и зачака кафето си. Антон се върна с гадната сутрешна запарка и се настани в краката й. Вдигна ги в скута си и започна да масажира стъпалата.

— Така, съкровище мое, мое яйце на Фаберже, ще дойдеш ли на концерта ми довечера?

— Разбира се — отвърна тя. — Обичам теб и обичам Менделсон. Не би могло да е по-добре.

— По-добре би било никога да не напускаме тази апартамент, просто да седим тук, да правим любов и музика.

— Какъв романтик си — усмихна му се тя в отговор, — но напълно съм съгласна. Това би било божествен живот.

— О, но, Мариана, светът ще бъде лишен от твоя талант. Без повече концерти. Това няма да е толкова добро. Всички ще ми се сърдят. Ще казват: „Този старец, той ни открадна светлината. Открадна скъпоценното, красотата от нашия живот“.

Тя постави чашата си върху ниската масичка и като свали със замах крака от скута му, го прегърна с две ръце през врата. Вгледа се в очите му и каза тържествено:

— Антон, ти си скъпоценното тук. Ти ме накара да разбера какво значи да се чувстваш обичана и ценена, да бъдеш уважавана за таланта си… ти си моят гений и аз съм щастливката… каквото и да стане нататък.

— Но какво ще стане, скъпа? Какво би могло изобщо да стане?

Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му, но не отговори. На двайсет и седем почти не й бяха останали илюзии. Не се беше отказала от собствения си апартамент с нормиран наем; в крайна сметка той си имаше съпруга.

* * *

В седем и четирийсет и пет тя нахълта в Кафе „Люксембург“. Не бе имала намерение да кара Клод да чака, но не успя да намери такси. Този следобед си избръсна краката и изми, намаза с крем, парфюмира и излъска всеки сантиметър от тялото си, после внимателно избра дрехите си. Цялата сияеше, когато се втурна в ресторанта, оглеждайки тълпата около шумния бар отдясно. Не видя Клод, който с височината си би се откроил веднага. Нервно огледа салона. Ето го, седнал на маса в далечния ъгъл, с обърнат стол, така че да може удобно да кръстоса крака. В едната си ръка държеше питие, а в другата — мобилен телефон. Щом я видя, той веднага го затвори и се изправи, докато келнерът я водеше към масата. Чувстваше се развълнувана, дори прекомерно. Той издърпа стола й, най-близкия до неговия, и тя си поръча джин с лед.

— Прочетох отлична рецензия за концерта ти в „Таймс“ днес следобед — поздравления. Сигурно си развълнуван и удовлетворен.

— Да, толкова по-хубаво е от това да си унизен. Особено когато искаш да впечатлиш една красива и опитна жена — той се усмихна и на дясната му буза се появи трапчинка. — Ако рецензията беше лоша, тогава щях да седя тук и да се чудя дали изобщо ще дойдеш тази вечер.

— Прости ми. Нямаше таксита.

Сервитьорът донесе питието й. Клод вдигна тост в нейна чест.

— Много съм щастлив, че дойде да ме чуеш как свиря, при това с толкова кратко предупреждение. Как бих искал да мога да ти върна този жест. Чувал съм, че ти си най-изявеният талант на своето поколение.

За миг тя се раздразни. Нима той намекваше, че нищожната разлика от три години помежду им ги пращаше в различни поколения? Остави го без забележка.

— И като си се отказала да свириш — побърза да добави той, — си проправила пътя за нас, по-нищожните смъртни, да се бием за твоята титла.

А, рече си тя, забелязва нещата.

— Да, интересно е да гледаш как се оформят легендите, независимо от липсата на доказателства. Репутацията ми се повиши чак след като се отказах. Забавно е, но не е нещо, което приемам сериозно.

Клод хвана ръката й.

— Няма да те питам защо си спряла изявите си, тъй като още не те познавам достатъчно добре, но се надявам да те опозная повече съвсем скоро и тогава ще те помоля да ми разкажеш. Баща ти сигурно е бил отчаян. Той толкова се гордееше с теб.

Тя се разсмя.

— О, да, правеше фасони и ми опяваше. Твърдеше, че е ужасно разочарован от мен и си е губил времето да ме учи. Но в него имаше и спортна завист, знаеш ли? Много противоречив човек.

Клод, объркан, я попита какво има предвид. Мариана се засмя и каза:

— Хайде да бъдем несериозни тази вечер.

Сервитьорът се появи и те си поръчаха по още едно питие, после предястия: Мариана избра пушена сьомга, а Клод — охлюви. Той поиска листа с вината и приближи стола си до нея, за да го разгледат заедно.

— Парфюмът ти е прекрасен — обади се той и затъкна зад ухото й един паднал кичур коса, който се спускаше към врата й.

— Трябва да ми кажеш какъв е, за да мога винаги да ти го нося.

Флиртуваше с нея и това й доставяше удоволствие, но в този момент си спомни за Антон. Той й беше дал същото обещание.

Двамата отпиха от чашите си и Клод попита:

— Изобщо докосваш ли виолончелото?

— Разбира се. Тъкмо тази сутрин отидох в „Баум и Фернан“, за да посвиря за последен път на Лебеда.

Клод с изненада отбеляза:

— Но аз бях там следобед! Можехме да идем заедно…

— Казаха ли ти, че съм ходила?

Той поклати глава.

— И защо за последен път, Мариана? Знаеш, че винаги ще споделям инструмента с теб. Сега сме свързани завинаги чрез Лебеда. Той щеше да е твой, ако бе продължила да свириш. Такова е било винаги намерението на баща ти, доколкото разбирам.

— Може би — хладно отвърна тя. — Всъщност аз знаех съвсем малко за намеренията на баща ми, както и за живота му. Той притежаваше огромен чар, мистериозен и противоречив.

Клод остана замислен.

— Може би това е в природата на големите артисти…

— Кое?

— Тази мистериозност, личният периметър — фокусирането върху собственото изкуство, което прави артиста недостъпен.

— Може би. А може просто да е бил едно манипулативно, егоистично копеле, което е искало да контролира всичко и всички. Това също ли влиза в природата на големия артист? — Тя се надяваше с това да го шокира.

Клод се усмихна самосъжалително.

— Е, ако случаят е такъв, аз винаги ще си остана и в най-добрия случай само посредствен артист.

С течение на вечерята Мариана постопли отношението си към него. Имаха за толкова много неща да говорят. Тя му предложи малко от пушената си сьомга, а той й даваше охлюви, издърпваше ги от потъналите им в масло черупки и ги поднасяше към устата й. Сервитьорът им наля Pouilly Fuisse. Обсъдиха вечерята на г-жа Либи от предишната вечер, колекцията й от произведения на изкуството, самомнителността на старата дама и очарованието на Зина Падрова.

— Знаеш ли, доста странно — довери й Клод, — майка ми плака, докато разговаряше с Падрова на вечерята. Никога не съм я виждал да плаче пред хора.

— Чудиш се какво я е разтърсило така?

— Да, донякъде. Но никога не бих попитал. Не ми е приятно да се намесвам в чужди работи.

Двамата продължиха да разговарят за музикалния свят, за кариерата на други челисти, какво е да се работи с Уилям Розен и за най-близките планове на Клод. След седмица той се впускаше в първото си концертно турне в Америка и щеше да свири концерта на Шуман в шест града. Докато споделяха порцията рибена чорба за двама, тя го разпита за взаимоотношенията между родителите му.

— На мен ми изглежда повече като работно сътрудничество, отколкото като брак, но те са си много близки, имам предвид, като приятели — той настойчиво се вгледа в нея. — Аз не бих се чувствал удовлетворен при такава липса на страст, но те май се наслаждават на свободата си.

— Чисто по швейцарски — рече Мариана и се усети, че може да го е засегнала. Разбира се, той не знаеше за „силната и страстна“ любовна афера, която майка му бе имала с Александър. Собственото й познание за това, тъй наскоро и шокиращо придобито, бе най-добре да си остане скрито.

Клод сипа още вино.

— Знам, че е деликатен въпрос, но искам да ти кажа, че съм наясно какво сте пожертвали двете с майка ти, за да може баща ти да купи Лебеда. Той често разказваше за похарчената огромна сума, за това как в продължение на години доходите ви до голяма степен са отивали, за да се изплати инструментът. Лебеда е бил член на вашето семейство.

— Не сме страдали — излъга тя.

— Сега много ли си огорчена от него — той хвана ръката й, — или пък от мен?

Тя отрече.

— Не се тормози от това. Защо пък да съм сърдита на теб? Макар че беше изненадващо, както навярно си забелязал в Бостън, знаех, че може да загубя Лебеда. Баща ми никога не е спазвал особено обещанията си.

— Аз нямах това впечатление.

— Поне го е оставил на теб, а не на някоя от метресите си.

Тя почувства, че сълзите й напират, и се помъчи да звучи небрежно. Клод повдигна вежда, но не попита нищо повече. След дълго мълчание, тя продължи:

— Но имам само една молба към теб. Бих предпочела хората да си мислят, че баща ми и аз сме взели заедно решението да ти оставим челото. Че той се е съветвал с мен за това.

— Разбира се, но мога ли да попитам защо?

— Защото ще бъде изтощително хората непрекъснато да ме питат как се чувствам поради решението на Александър. Ако мислят, че то е взето от двама ни, това ще ги задоволи.

— В такъв случай ти давам дума, че точно това ще оповестя. И ще кажа на майка ми никога да не го обсъжда с никого. Просто ще й забраня — той вдигна ръка и я погали по бузата. — Знам, че е смело от моя страна да ти задавам толкова много въпроси толкова скоро, но нямам търпение да те опозная, и то много добре. Щом още не искаш да ми разкажеш защо си спряла да се изявяваш пред публика, ще ми кажеш ли дали си била много влюбена в Пиетовски?

Мариана се стресна. Спря и го погледна в очите.

— Да, да, бях влюбена — отвърна тя. — Много.

— Ах — въздъхна той, — мъчително. Самият аз никога не съм се влюбвал истински. Не още. Беше ли ужасно, когато жена му…

— Достатъчно — прекъсна го Мариана.

— Права си. Достатъчно. Поне за тази вечер. Приближихме се до някаква степен на опознаване. Сега нека да разговаряме за нещо по-приятно от това.

— Да — отвърна тя. — Аз трябва да се прибирам, а ти трябва да се наспиш.

Мариана избута стола си. Импулсивно, той се наведе да я целуне, обгърна с ръце врата й и я придърпа към себе си. Тя не искаше да се дърпа.

— Нямам нужда от сън, Мариана. Знам от какво имам нужда. Трябва да си съберем нещата и да се върнем в хотела ми — той я целуна пак, по-бавно. — Да чакам ли за сметката, или направо да хукваме нататък?

— Плащай бързо, моля.

Розел помаха на сервитьора да донесе сметката.