Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Swan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Елена Делбанко

Заглавие: Сребърният лебед

Преводач: Анелия Данилова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 26.09.2016 г.

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Катя Найденова

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2143-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11611

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Мариана

Мариана, съсипана, избяга от адвокатската кантора обратно в нюйоркския си апартамент, който бе дала под наем на една приятелка през годините, в които живя с Александър, а сега си беше върнала на свое разположение. През месеците след смъртта на баща й той въпреки всичко продължи да изразходва времето и вниманието й. Беше го погребала, беше спазила траура, беше го почела и организирала мемориалната служба, бе държала речи и сторила всичко по силите си, за да направи онова, което той би искал — което всъщност бе очаквал от нея.

А сега изпитваше най-чистата форма на клокочещ гняв. Кой, по дяволите, беше Клод Розел, че да получи нейното виолончело? Александър беше отвратително копеле. Тя бе проявила такава лоялност… и глупост. А на него не му беше пукало за друг, освен за него самия и собственото му велико наследство. Сега, само да бе по силите й, тя би изличила това наследство. Чувстваше се унизена. Всички щяха да разберат, че той й е отнел Сребърния лебед и го е дал на някакъв непознат.

Вината беше на Франсин Розел. Тази жена очевидно беше интригантствала, за да осигури на сина си челото. Очевидно, че като не е успяла да вземе друго от почти четирийсетгодишната им връзка, щеше да присвои за сина си проклетия инструмент. С отвращение си припомни опита на тая жена да я прегърне в кантората на Бийчър, да я разпитва за емоционалното й състояние. Ненавиждаше я и искаше тя да страда.

Клод обаче изглеждаше истински изненадан от подаръка. Беше се държал доста трогателно, реши Мариана, и тя не можеше да го вини. Перфидната му майка бе живяла в лъжа, която би го наранила, ако някога откриеше истината. Той също беше жертва на нейната необуздана, егоистична връзка, все едно дали го знаеше, или не.

Може би и неговото детство е било самотно като нейното. И той като нея е бил отгледан от родители, които са били вглъбени в кариерата си и в любовните си афери. Нито тя, нито Клод имаха братя или сестри. Александър често й беше казвал: „Не ти трябва брат или сестра, ти си имаш Лебеда. Виж го как седи до теб на задната седалка. И с него нямаш караници!“. И макар да изпитваше невероятна гордост, че семейството й притежава такова съкровище, тя също бе ненавиждала това любимо второ дете, което пътуваше навсякъде с Александър. Лебеда седеше само в първа класа в самолета и обикаляше европейските столици, които Мариана копнееше да види. Но двете с Пилар си седяха вкъщи.

Беше присъствала на бащините си заминавания, застанала точно зад вратата, докато му я държеше отворена. Макси, техният кокер шпаньол, започваше да вие жаловито още в мига, в който господарят му вдигнеше куфара и калъфа на виолончелото и ги занесеше във вестибюла. Самата Пилар не идваше до вратата. Александър отиваше да я търси в „закусвалнята“ и се мъчеше да я целуне за сбогом и тя виждаше как майка й извръща лице. После той профучаваше покрай нея, като я прегръщаше и я потупваше по главата, грабваше чантата си, палтото и челото. Казваше й да бъде добро момиче и й напомняше да се упражнява.

— Грижи се за майка си — винаги й повтаряше, докато вратите на асансьора се затваряха. И макар да изпитваше гордост, че са й възложили такава задача, нямаше никаква представа как, изправена пред бушуващия гняв и тъгата на майка си, да я изпълни достатъчно добре.

След като Александър заминеше, кучето се измъкваше, за да се свие в един ъгъл на студиото му и да скимти. Тогава сякаш мъжделеещият източник на вътрешна светлина у майка й угасваше — сякаш съпругът й контролираше някакъв човешки превключвател. Пилар седеше на масата, пушеше и драскаше припокриващи се кръгчета върху белите полета на Ню Йорк Поуст с парченце от молив.

Понякога Мариана се мъчеше да я ободри, да й предложи план — посещение при баща й в Куинс, пазаруване в „Мейсис“ със спирка в „Чок фул о’нътс“ за по сандвич с крема сирене и стафиди. Тя виждаше, че майка й страда, затова и тя страдаше — не по-малко от болката на майка си, отколкото от заминаването, което я бе причинило. Знаеше, че Пилар почти няма какво да прави в периода, когато Александър го няма, и малцина бяха приятелите, с които да се срещне. Въпреки това тя сякаш не се радваше, когато дъщеря й се връщаше от училище следобед. Не се надигаше от стола си, нито приготвяше закуска или пък питаше как е минал денят й. „Имаш ли много за домашно?“ — най-много да попита тя. Единствените следи от дейността й през деня бяха пълните пепелници, съобщенията за Александър, които записваше на едно тефтерче до ръката си, купчините издания на „Модерна библиотека“, които нарастваха край стола й.

— Мамо, казаха ми да те попитам дали искаш да се включиш като доброволец в училищния базар тази година? На 7 април е, събота.

— Моля те, кажи им, че не мога. Баща ти тъкмо ще си пристигне — Пилар винаги знаеше програмата на Александър, но само дните на заминаване и завръщане, никога къде се намира в определен ден. За тази информация Мариана трябваше да се консултира с дневника му върху бюрото. Тя проверяваше програмата му всекидневно и рядко намираше следи, които да покажат дали майка й го е отваряла. Не се случваше често.

— Мисля, че ще е забавно — настоя Мариана. — Обичам да идваш в училище.

Не си спомняше кога за последен път Пилар бе направила подобна визита. Майките на приятелките й непрестанно кръжаха около училищната администрация, работеха усилено да набират средства за дадена кауза или благотворителност в скъпото частно училище, „Уайд уърлд“, което яко се бе вкопчило в претенциите си за прояви на социално съзнание.

— Не ми се нравят особено другите майки — отвърна Пилар. — Носят дълги до земята визонови палта и изискват от прислугата си да работи по дванайсет часа на ден, докато те самите се возят с такси до училище, набират средства за протестни походи и за Фонда за чист въздух, но оставят децата си да ходят сами до дома всеки следобед, където ги посрещат домашните помощници.

Мариана си помисли, че сигурно е приятно на входа да те приветства прислужница и да ти приготвя закуска. Изненада се от презрителния тон на майка си.

— Прислужниците са в къщата — поясни тя, — и някои са наистина много учтиви. Не сме сами.

Семейство Фелдмън не наемаше прислуга. Беше против принципите на майка й, а и не разполагаха с парите за това. Вноските по покупката на Лебеда все още изискваха големи суми. Мариана често решаваше да посети приятелки след училище, страхувайки се да се върне в техния безмълвен апартамент. Но не можеше да остава дълго заради репетиционната си програма. Вкъщи, в присъствието на Пилар, тя се чувстваше най-самотна.

— Все едно, щом изпитваш подобни чувства, защо сте ме изпратили с татко в „Уайд уърлд“?

— Смятах, че ще е полезно за теб. Един господ знае баща ти какво си е мислил.

— Той дойде ли да го види? Заедно ли го избрахте?

— Не, нямаше нито време, нито пък интерес.

Мариана й се примоли отново, този път с тъга.

— Така или иначе много бих искала да работиш на базара!

Пилар запали цигара и пак взе молива.

— Ще разговарям за това с баща ти, ако се обади. Знаеш, че съботният ден е най-натовареният му откъм ученици и той има нужда от мен тук.

— Добре. Благодаря, мамо.

* * *

Тя беше чувала баща си да говори с гордост за майчините й принципи, за работата й като основател и директор на балетното училище, което обучаваше таланти сред по-бедните прослойки чрез изкуство и обществена работа. За да постигне това, тя се бе отказала от службата си в Корпуса на Нюйоркския градски балет. Също като родителите си, Пилар имаше изострено чувство към социалната несправедливост и привилегиите. Беше ходила на юг в ранните дни на движението за човешки права и проповядваше расова равнопоставеност в изкуството. Преподаваше в центрове за комунални услуги и клубове, в държавните училища в бедните квартали. Александър разказваше на хората каква борба е водил, за да привлече вниманието й, толкова всеотдайна била тя към училището си и онова, което той наричаше „нейните социалистически идеали“. (Това не беше самата истина, по-късно щеше да открие, че майка й, много влюбена, бе чакала в продължение на няколко години, докато Александър се реши да се ожени за нея.)

— Но, татко, защо тя седи само вкъщи? — попита го веднъж Мариана.

— Защото трябва да се грижи за теб — отвърна той — и иска да се грижи за мен. Моята кариера изисква много от нея. Имам нужда от нея вкъщи, когато се връщам от турнета, и ти се нуждаеш от нея у дома, когато мен ме няма.

Той, изглежда, смяташе, че с това дава ясен отговор и когато тя го погледна объркано, добави раздразнено:

— Не беше подходящо вече тя да работи с тези хора. Помолих я да се откаже, когато ти се роди. Просто за нея стана непрактично да има толкова много ангажименти, които се биеха със собствената ми програма.

Яростта на майка й се изливаше върху Мариана, страничния наблюдател, и я плашеше. Мъчеше се да разбере как бе възможно тя да бе обичала баща й тъй страстно и самоотвержено, толкова да е копняла за вниманието му, че да му посвети живота си, докато същевременно е негодувала срещу успехите му и е бесняла срещу отсъствията му от дома. Когато той се връщаше, тя винаги го наказваше, но той бавно успяваше да я издърпа обратно от мрака. Веднъж Александър намигна на Мариана и й довери:

— Те двамата с Макси са еднакви в това; държат на достойнството си. Трябва търпеливо да ги умилостивяваш.

* * *

На сутринта, след като се върна от Бостън, външният звънец иззвъня и един куриер й връчи букет с цветя. Тя разкъса плика. Бележката в него беше от Клод.

Скъпа Мариана,

Надявам се, няма да приемеш за нахално, че ти пиша след последната ни среща. Тази събота имам концерт в „Алис Тъли Хол“, ще свиря Брамс с Уилям Розен. Ще бъде чест за мен и истинско удоволствие, ако на първата ми изява в Ню Йорк бъдеш мой гост — на концерта, на приема и на вечерята след това, която Елинър Либи дава в моя чест. Чувствам, че имаме толкова много причини да се опознаем, да бъдем приятели. Надявам се, че ще се съгласиш да присъстваш. При всички случаи ще оставя за теб билет на касата и ще помоля г-жа Либи да ти изпрати покана.

С приятелски поздрав,

Клод

Тя почувства как я залива вълна на възбуда, силно контрастираща с раздразнението, което изпитваше, откакто напусна Бостън. Дали се бе надявала Клод да се свърже с нея? Много години бяха минали от последната й и единствено сериозна връзка с мъж, с Антон Пиетовски. Нещата не бяха завършили както се надяваше; той я напусна. Тя разви панделката и хартията около букета и се възхити на екстравагантната аранжировка, на щедрия жест и уханието на свежите пролетни цветя. Нямаше дори ваза, която да побере такова количество цветя, ами донесе най-голямата си стъклена халба от кухнята и ги натъпка вътре. Пиетовски й бе правил подобни подаръци — цветя я чакаха във всяка стая, шоколад и шампанско в хотела, хермелинова наметка, за да се загърне върху роклята през зимата и веднъж, на трийсетия й рожден ден, диамантена гривна. Той беше романтик. Може би и Клод също. Или просто се чувстваше виновен.

Постави цветята на една маса, върху която още стоеше снимка на двамата с Антон и баща й, голяма черно-бяла фотография в рамка, направена през 1989 г. Там тя бе на седемнайсет и с нетърпение очакваше да се запознае с великия руски диригент, с петнайсет години по-млад от баща й, който наскоро бе ангажирал Фелдмън да свири концерта на Дворжак под неговата палка в Москва. На снимката Александър, както обикновено, стърчи над групата; Пилар е зад камерата. Антон е прегърнал Мариана, която вече се е превърнала в красавица и е по-висока от него. Те са в Ню Йорк, в апартамента на родителите й, точно преди да започне тържествената вечеря. Зад тях масата вече е сложена.

Мариана си спомняше този случай съвсем ясно. Антон почти не говореше английски, макар че се мъчеше, без да се срамува, гръмогласен и енергично жестикулиращ. Влизайки в трапезарията, тя забеляза двете празни бутилки от руска водка на масата, които бяха оставили кръгове върху покривката. Очевидно двамата мъже пиеха отдавна и композираха в студиото на Александър. Тя погледна диригента, за когото бе чувала толкова много, и откри в него доста привлекателни неща, нещо живо и умилително в начина, по който приближи и целуна двете й бузи, нарече я Марушка, докато държеше дланта й в ръцете си. Баща й сияеше.

— Ааа — извика Пиетовски, като я притисна към смачканата си руска селска риза. — Сега срещнал вече красива дъщеря, чувал която толкова много за. Дам й още една прегръдка — и го стори. — Ти, Сашенка, трябва да й налееш водка, преди да е свършила. — Подарък от мен — обясни той на Мариана, — право от степите.

Александър сипа от отровната течност в малка чашка и й я подаде.

— Ето, така правиш — обясни руснакът, кръстоса ръце с нея, хванал собствената си чаша, и изля водката в гърлото си. Тя се усмихна и стори същото, мъчейки се да отпие глътка. — Не, никакви глътки — изрева той, — цялото! — Тя го послуша. Очите й се насълзиха.

— Сега правим пак — настоя той. — Сега пием за нас двамата, за приятелството.

Мариана не искаше повече водка, но видя как баща й налива още една чашка и й я подава. Така тя още веднъж преплете ръце с него, като се помъчи да вложи повече ентусиазъм, гаврътна водката, както стори и ентусиазираният Пиетовски. Той се облегна на нея, докато продължаваше разговора си с Александър за великия руски челист Разтропович.

— Изумително е, Саша, как може да запомни всяка нота с първото изсвирване още. Тествал няколко пъти. Никога не бъркал. Невероятен дар — такова помнене. Имаш ли го? — попита той Мариана, обръщайки се към нея.

— Да, да, има го — отвърна гордо Александър. Тя го изгледа критично. Изобщо нямаше дарбата на фотографската памет, но разбираше, че баща й иска да рекламира таланта й.

— Браво, скъпа — рече диригентът. — И теб искам тествам — усмихна се развеселен и я целуна пак. — Ела да свириш с моя оркестър. След баща си.

— За мен ще е голяма чест, маестро — отвърна тя. — Ако смятате, че съм готова…

— Не, не съм маестро — каква глупост. Аз съм Антон, твой приятел, приятел на татко и на мама. Трябва да пием за това.

Пилар се появи от кухнята и й прошепна:

— Смятам, че пи достатъчно. Хвърли следващата зад рамото си в стената.

— Защо просто да не кажа „не, благодаря“?

— Баща ти не иска да обиди маестрото. Много е поласкан, че му гостува в къщата. После ще измием стената.

Мариана гледаше как Пилар поставя свещи на масата и не можеше да повярва, че майка й я стимулира да излива алкохол върху антрацитно сивите стени.

Докато чакаха другите гости, руснакът я придърпа към пианото „Стейнуей“, за да отработят музикалното парче, върху което му беше казала, че се упражнява — Вариации рококо. Съвършен пианист, той изсвири акомпанимента и изпя по памет музиката на виолончело. Пиетовски също имаше невероятната способност да попива музиката, важно нещо за един диригент. Мариана бе очарована от топлотата му и енергичното внимание, с което я обсипваше. Пилар беше в кухнята с руския готвач, когото бяха наели за случая, и надзираваше менюто. Александър се пипкаше нещо край бара, отваряше бутилки и носеше лед. Тя покани руснака да седне с нея на дивана, докато разговаряха за репертоара и за виолончело и кои произведения смяташе, че е овладяла. Той се приведе към нея и направи коментар за парфюма й.

— Люляк — обясни му и се усмихна, — любимият ми.

— А, това няма забравя, ще ти донеса люляк, когато свириш за мен — той взе ръката й и я погали. — На какъв инструмент свириш?

— На Вилом — отвърна тя, — копие на челото на баща ми.

— Трябва да те чуя как свириш. Донеси си вилома в хотела ми. Ще бъда тук още няколко дни.

— Ако ми звъннете по телефона, ще дойда — отговори тя, като същевременно оправи роклята си и леко се отдръпна от него. Щеше да попита баща си дали смята, че е добра идея.

Звънна се на вратата и тя стана, за да отвори. Гостите започнаха да пристигат — предимно руснаци, в чест на Пиетовски, стари негови приятели. Компанията стана по-шумна, кипеше от жизнерадостно настроение и смях, изпълнени с руски шеги, които тя не разбираше, но въпреки това им се наслаждаваше, защото й беше толкова приятно да види майка си начело на масата и изписаното на лицето й щастие. Пиетовски винаги стоеше до нея. Превъзнасяха го до небесата, вдигаха тостове за него до безкрай, питаха го за условията в Съветския съюз сега, когато правителството се срутваше, разпитваха го дали ще дойде да живее в Америка с жена си, известната съветска актриса, и дъщерите си. Боже мой, помисли си Мариана, колко е непосредствен и скромен, въпреки славата.

— А-ха — отвърна той на последния въпрос. — Първо ще видя дали искам жена толкова наблизо.

Всички се разсмяха. Той погледна към Мариана с блеснали очи.

— Тук виждам красота навсякъде около себе си. Може би най-добре жена да си остане в Москва.

Мариана бързо хвърли поглед към баща си. Той я наблюдаваше внимателно, но не можеше да се досети какво мисли. Александър подвикна към старата си приятелка Зина Падрова, известната руска челистка:

— Кажи му, Зина, как свири на челото — какъв артист е само, дори толкова млада.

Зина завладя разговора, засияла.

— Антон, родителите винаги се фукат с чедото си, но трябва да знаеш, че Мариана вече е по-голям талант от баща си, или поне толкова е добра, колкото той е бил на нейната възраст. Смятам, че ще те изуми, ако изобщо се съгласи да свири за теб.

— О, няма проблем, ще свири — отвърна от нейно име баща й. — Тя вече свири по целия свят.

— Сама ли пътуваш? — изненадан я попита Пиетовски.

— Почти винаги — отвърна тя. — Но ме посрещат, разбира се, където и да отида.

Когато вечерта най-сетне приключи, стената зад Мариана бе изпъстрена с петна от водка, макар че другите гости съвсем не бяха такива прахосници. Пиетовски едва можа да стане, толкова беше пил. Отпусна се срещу вратата на гардероба със затворени очи, докато Пилар вадеше коженото му палто.

— Мисля, че е най-добре да останеш при нас тази вечер, Антон — каза Александър и го хвана за ръката. Пилар го изгледа вбесено. — Ще го сложа да спи в студиото ми — увери я той — и ще го откарам в хотела му на сутринта. Виж, той изобщо не може да ходи.

Усетила конфликтна атмосфера, Мариана бързо напусна вестибюла и се отправи към стаята си. Обърна се и видя, че Пиетовски я гледа над рамото на баща й. Намигна й.

Късно същата нощ, той намери стаята й и се пъхна в леглото й. Беше по бельо и смърдеше на алкохол. Тя не искаше да вдига шум. Той легна до нея и прокара ръце по тялото й, мърморейки: „Какво красиво момиче, Мариана. Искам те. Искам да те изям, искам да те любя“. И скоро заспа с проточена от устата му лига по възглавницата.

Тя сложи едно метално кошче до леглото и се изниза тихо към дивана в дневната, като пътем взе самуреното му палто от гардероба и се уви в него през глава. Рано на другата сутрин се премести в студиото на баща си и се сви върху дивана, който Пиетовски бе напуснал предната вечер. Той си тръгна от къщата заедно с баща й, за да се върне в хотела си. Може би се чувстваше неудобно или пък беше забравил, но никога не се обади, за да я покани да му посвири. После цели осем години тя не видя маестрото, докато той не дойде на нейното първо представяне в Москва.

* * *

Мариана седна на бюрото си в хола и загледа цветята от Клод. Замисли се дали да присъства на концерта му и дали ще може да понесе отново майка му. Тъй болезнено усещаше предателството на Александър, наказанието, което й беше наложил заради това че не е успяла да оправдае очакванията му, последния, разтърсващ удар върху остатъците от и без това несигурното чувство, че някога я е обичал. Той беше чакал, докато успее да изтръгне и последната капка от всеотдайността й, след това бе нанесъл поразяващия си удар.

Топлещите лъчи на ранното пролетно слънце я приветстваха, когато излезе от сградата и пресече парка. Бързо стигна до Пето Авеню и тръгна на юг, проправяйки си път сред детските колички, единични или двойни. Младите майки и детегледачките я бутаха, докато говореха по мобилните си телефони. Цели гроздове от деца в униформи, които излизаха от частните училища на Йист сайд, я връхлитаха в устремния си ход, подвикваха си и се подкачаха, разбунени от стоплилото се време. Щом приближи до „Гугенхайм“, тълпата се сгъсти от туристи, които говореха пъстра смесица от езици, нещо толкова често срещано в Ню Йорк. Тя вървеше през парка, душеше влажната земя, която сега се възраждаше. И докато навигираше през тълпите от хора, които се вливаха и изливаха от музея „Метрополитън“, тя си мислеше за поканата на Клод; надяваше се да не е единствено от възпитание и любезност.

След като Антон я напусна, повече не бе се опитвала да има връзка. Само прелъстяването бе способно да предизвика силно желание у нея — мъжът, който се появява зад кулисите след концерта, за да я ескортира на приема, техникът от звукозаписното студио, непознатият от някое парти, любовникът, който принадлежи на друга жена. Не й трябваше повече.

Александър я учеше колко безотговорни са мъжете и тя му вярваше. Мъжете бяха противници, които представляваха предизвикателство за нея — да ги бие в собствената им игра. Тя ги караше да я искат и ги оставяше да си мислят, че я имат, без всъщност да си позволява да хлътва по тях, да бъде притежавана. Допреди Антон винаги се беше измъквала накрая, връщайки се към челото Вилом и кариерата си. Той я бе променил, подканил я бе да свали гарда и да го обича. Но макар че никога повече нямаше да позволи това да се случи, сега откриваше, че не може да спре да мисли за Клод.

Облегна се на потъналата в шарена сянка стена, построена около Сентръл Парк, и зазяпа децата, които тичаха наоколо, люлееха се, копаеха в земята или се пързаляха. Гръмогласният шум и смехът я забавляваха. Колко възхитителни са децата! До някаква степен тя се радваше на децата на приятелките си, но никога не бе искала да има свои. Може би биологичният часовник, за който всички говореха, щеше да се задейства, беше само на трийсет и осем. Все още имаше време за неочакван обрат в мнението си. Дори само мисълта я накара да се усмихне, толкова невероятно й се виждаше.

Продължи да върви, запътена към „Бегдорф Гудмън“. Тежкото ухание на парфюми и мазила я обгърна, още щом влезе в магазина — облекчение от всепроникващата миризма на конски тор, която се разнасяше край Плаза. Тя се залута из първия етаж, наслаждавайки се на луксозния базар, докосваше и душеше, потръпваше при мисълта за дните, когато, само заради тръпката, бе пъхвала незабелязано в чантата си разни фалшиви бижута. Сега обаче бе решила да се поглези с целия комплект — с бельото, обувките „Заноти“ на остри като игли токчета, новата вечерна чантичка и парфюма. В крайна сметка, разсъждаваше тя, за какво иначе са кредитните карти? Ще си купи най-секси роклята, която открие в магазина. Този път няма да й е нужна широката, бухнала пола, необходимо изискване, за да свириш на виолончело. Ще си купи нещо прилепнало и фамозно, което Клод да отлепи от тялото й с дългите си пръсти.

* * *

За концерта тя облече новата рокля — тъмновиолетов цилиндър от водна тафта с изрязано деколте. Сложи си големите обеци халки от майка си и аметистовия шал, който си бе донесла от едно турне в Полша, както и черна кадифена наметка. На китката си закопча диамантената гривна, която Антон и подари за 30-ия рожден ден. Уви тъмната си коса във френски кок и докато излизаше от таксито пред „Тъли Хол“, цели кичури вече се бяха изплъзнали край лицето й. Хората на площада питаха за билети за концерта. РАЗПРОДАДЕН — гласеше постерът, залепен отпред. В новите си обувки с възможно най-високи токчета тя стърчеше над по-голямата част от тълпата във фоайето; към нея се извръщаха глави, когато влетя стремглаво с топлия порив на вятъра. Още щом влезе, Мариана забеляза познати лица. Струваше й се, че целият виолончелистки свят се бе изсипал тук да чуе дебюта на швейцарския виртуоз. Разни хора й помахваха. Други й стискаха ръката. Неколцина, които не бяха присъствали на нито една от мемориалните служби за Фелдмън, изразиха съболезнованията си. Други я питаха доколко познава Розел.

Хайнрих Баум приближи до нея. Прегърна я с топлота.

— Толкова отдавна не сме се виждали, драга. Доволен съм, че челото на баща ти е в моя магазин — немският му акцент едва се долавяше. — Но още по-голямо задоволство ми доставя да видя другото му съкровище.

— Ласкател — рече тя и се наведе, за да докосне с устни бузата му.

— Не, Мариана, истината ти казвам. Като страдивариуса и ти ставаш все по-красива с всяка изминала година.

— Тогава — отвърна тя, — след около три хиляди години може и да придобия някаква стойност — и той също се засмя. После разговаряха за Александър и Баум сподели колко много им липсва той в „Баум и Фернан“, колко удовлетворен би бил, ако можеше да чуе протежето си да свири Брамс. — И си мисля, драга моя, колко милостива бе към него смъртта — толкова внезапна, без страдания.

Светлините във фоайето сигнализираха, че концертът започва, и тълпата се понесе към залата. Баум я хвана за ръката и прошепна:

— Но колко шокираща бе новината за Лебеда! И двамата загубихме много. Трябва да се срещнем и да разговаряме — после се отдалечи.

Мариана се настани на стола си, четвърти ред в центъра, с лице към все още празния стол на челиста. Забеляза, че един ред по-напред вдясно седи Франсин със старите приятели на Александър — семейство Камелманс. Светлината премигна два пъти, после намаля. След продължителна тишина и след като публиката се бе настанила по местата си, Клод излезе с енергични крачки на сцената, облечен във фрак и тъмносива риза. В едната си ръка държеше челото, а в другата — лъка. След него се появи Уилям Розен и двамата мъже се поклониха пред всяка от секциите на залата. Клод се усмихваше широко и лицето му излъчваше увереност, докато приемаше продължителните ръкопляскания. С добре отработено показно движение той седна на стола си, завъртя челото и го постави между коленете си. Тя вдигна поглед към него. Беше точно срещу нея, а челото му отразяваше светлината. Блестеше с плътния си червеникавозлатист нюанс. Охлювът на инструмента му хвърляше искри. Мариана пое дълбоко въздух. Само на пет-шест метра от нея солистът приведе къдравата си глава, сякаш се молеше, след това погледна към Розен, после вдигна лъка. Свиреше на Сребърния лебед.