Елена Делбанко
Сребърният лебед (17)

Шестнайсета глава
Клод и Мариана

Кухненската пристройка изгоря до основи, но главната сграда на къщата пострада единствено от дима. В това отношение тя извади късмет. Челата, оставени в сейфа, бяха в по-добро състояние от страдивариуса, който тя бе се опитала да спаси. Сега той имаше пукнатина по протежение на задната си дъска — там, където бе се ударил в касата на вратата, докато тя бягаше.

Мариана отседна в „Ред Лайън Ин“ и най-сетне имаше възможност да провери съобщенията си. Беше изпуснала мобилния телефон в тревата, докато бягаше от пожара преди пет дни, и инспекторът от застрахователната компания го беше намерил и върнал. Имаше само едно съобщение. Клод го беше оставил в деня на пожара.

„Мариана, скъпа, няма ли да вдигнеш телефона? Моля, обади ми се! Трябва да говоря с теб; станало е ужасно недоразумение. Ако се съгласиш да се срещнем, ще се върна в Америка веднага. Майка ми ти е казала, че планирам да се оженя за Софи, и мога да си представя колко те е наранило това. Но, скъпа моя, това не е истина. Как можа да й повярваш? Самата тя не е разбрала. Просто се е надявала, че ще се оженя за Софи по причини, които ще ти обясня, като се видим. Умолявам те да ми се обадиш.“

Тя заподозря, че още не е бил получил втората й пратка, когато е писал това. Но сега вече писмото щеше да е пристигнало. Набра номера му.

— Мариана се обажда — каза, щом той вдигна.

— Къде си?

— В „Ред Лайън Ин“ в Стокбридж. Предизвиках пожар в къщата. Не беше преднамерено. Стана случайно.

— Наранена ли си?

— Не.

— Слава богу.

— Но Лебеда претърпя повреда.

Той замръзна. След малко продума:

— Тъй стана и с всички нас.

Мариана не отговори.

— Прочетох писмото, което си открила сред документите на баща си. Оттогава не съм разговарял с майка ми, но тя също ми изпрати писмо. Искам да ти го прочета.

— Не съм убедена, че искам да го чуя, Клод.

— Мариана. Няма повече тайни. Моля, слушай.

И той зачете:

Скъпи Клод,

Вече знаеш за дългата ми връзка с Александър Фелдмън. Ето и последната тайна от тази история. Ще бъда директна: ти си дете на Александър. Може и да си усетил, че споделяш особена близост с него, и не си бил съвсем изненадан, когато страдивариусът, който беше голямото му съкровище, дойде в твоите ръце.

Баща ти не знае. В продължение на трийсет и пет години успявах да запазя тайната си от него и от теб. Трябва да се опиташ да разбереш колко би го наранило, ако разбере. Може би ще намериш начин да ми простиш за онова, което ще сметнеш за предателство. Може би ще можем да поговорим открито в някакъв момент от бъдещето, когато отново ще сме в състояние да общуваме. Ето, затова ти заслужаваш виолончелото; то идва от човек, който те е обичал и е знаел, че си негов син.

Оставам, както винаги, твоя всеотдайна и обична майка,

Маман

* * *

Две седмици по-късно, след като Клод приключи с последните си концерти за летния сезон, двамата с Мариана се срещнаха в Ню Йорк. Един вторник вечерта в седем и половина Клод седеше в кафе „Люксембург“ и чакаше Мариана. Беше помолил да му дадат масата, на която бяха вечеряли през април. Изтегнат назад, той барабанеше нервно с пръсти върху бедрото си и пиеше двойното уиски „Макалън“, чисто. Минаха десет минути. Упражняваше се във фразиране, докато наблюдаваше входа, за да не изпусне Мариана. По време на полета се бе опитвал да си представи този момент, от който толкова много зависеше.

Нямаше да е просто. И тя ще има нужда от питие. Чудеше се дали да не й поръча едно или пък да вземе бутилка хубаво вино. В самолета седеше до нейния вилом в яркосинята му кутия. През всичките седмици, в които бе стоял в шкафа му, не беше го докоснал. Челото принадлежеше на Мариана. Но за голямо свое удоволствие вече бе разрешил вътрешната си дилема за страдивариуса. След като е син на Александър, можеше да се каже, че е точно толкова наследник на големия инструмент, колкото и Мариана. Почти беше убеден, че ще успеят да се споразумеят.

Ресторантът се пълнеше. Седнал сам, струваше му се, че се хвърля в очи. Искаше да изпие още един скоч, но реши да я изчака. Едно нещо бе започнал да разбира за нея — тя имаше еластична представа за времето. Спокойно можеше да дойде час по-рано или по-късно. „Точността — обичаше да казва баща й, — е любезността на кралете.“ Но не задължително и на кралиците, помисли си Клод.

И сякаш по даден сигнал, тя се появи на входа. Управителят я поведе към масата и тя забърза към него. Той рязко пое въздух — изумителна беше: тъмна, висока и крехка, с дълги ръце и крака, голи въпреки вечерната хладина. Беше облечена в къса черна рокля, прилепнала по тялото й прикачена на едното рамо. Гъстата й тъмна коса падаше на буйни къдрици, очите й бяха подчертани с черен молив. Беше отслабнала, може би повече от нужното. Зачуди се как да я посрещне? Дали да я целуне по устните?

Тя се приведе напред, за да докосне бузите му по европейски.

— Опасявах се, че този момент никога няма да настъпи — рече задъхана. Пусна шала си на масата и седна. Очите й се изпълниха със сълзи, докато оглеждаше лицето му. — Липсваше ми.

Той протегна ръка. Тя не я пое.

— Бях нещастна. Но съм и пълна нещастница. Не знам какво ме прихвана — да ти отнема така Лебеда.

Сервитьорът приближи. Клод си поръча второ уиски, този път малко, а тя поиска винен коктейл.

— Била си много разгневена, когато си мислила, че ще се оженя за Софи.

Тя се подсмихна леко, тъжно.

— Така е. Колко много насъбран гняв! Първо, бях ядосана на баща ми заради връзката му с майка ти. После му се ядосах, че ти оставя Лебеда, след това се разгневих на теб, че го приемаш, и накрая побеснях, че смяташ да се ожениш за Софи. И накрая дойде разтърсващото откритие, че имаме общ баща…

Той започна да я успокоява, че я разбира, но тя вдигна ръка и го спря.

— Моля те, Клод. Мъча се да ти се извиня. Трябва да поставя на място всичко в тази история. Сигурно си побеснял, разпенил си се от гняв, когато си отворил кутията на челото в Барселона.

Той не отговори. Тя замлъкна, докато им сервираха питиетата.

— Не бях в състояние нито да ям, нито да спя. Боях се, че никога няма да ми простиш заради онова, което се случи с Лебеда. Почти се примирих с решението на баща ми да ти го остави на теб. Ти и виолончелото заедно бяхте част от моето бъдеще, от живота ми. Чувствах се едва ли не късметлия, Клод, че стана по този начин, че ти ще притежаваш инструмента — тя спря и го погледна в очите — … защото, когато те срещнах, аз се влюбих в теб.

Разтреперан, той се раздвижи в стола си. Какво всъщност се е случило с Лебеда? Изпитваше отчаяна нужда да я попита, но тя току-що му бе признала, че е влюбена в него. Ще трябва да почака.

— Майка ти ме излъга за Софи и аз й повярвах. Повярвах й, защото от собствения си опит съм разбрала, че мъжете са повече от способни на такова предателство. Опасно беше да те искам толкова много.

Клод забеляза, че тя използва минало време. Нима вече не беше влюбена в него?

— Спомням си, когато ми каза: „Мариана, твърде много пъти си била напускана от челист“. И когато си тръгна, изведнъж осъзнах, че искаш да ме предупредиш, че и ти ще ме напуснеш. Бях съсипана — тя млъкна. — Спомняш ли си също как ми каза, че никога не можем да бъдем разделени — че Лебеда ще ни свързва? И аз ти повярвах. Но след като разговарях с майка ти…

— Знам. Знам… — прекъсна я той. — Не мога да кажа, че е било абсолютна лъжа. Просто е мислела, че ще се оженя за Софи, защото тя е бременна. Просто е приела, че ще се оженя за майката на детето ми, защото е вярвала, че така трябва.

— Боже мили, тя е бременна? — Мариана се отдръпна, поразена. — И детето е твое? Знаеше ли го?

— Не и докато не се върнах у дома. След като си тръгнах от теб.

— И… — тя преглътна — няма да се ожените?

— Не мога — усети се обвинен.

— Ти си баща — рече тя тъжно. — Все едно, ще бъдеш баща.

— Да, ще бъда баща, но не и съпруг. Привързан съм към Софи, но не я обичам. Тя ще бъде по-щастлива с някого, който я обича.

Мариана извърна поглед. Обеците й бяха халки от полирано злато; огърлицата — също.

Той усещаше парфюма й, познат и възбуждащ. Имаше чувството, че е попаднал в един от онези сънища, където целта ти, все едно каква, се намира под носа ти, но все се отдръпва от теб. В очакване на подходящия момент, Клод почти не чуваше какво му говори тя. Той ту се съсредоточаваше върху нея, ту я губеше изцяло, докато поръчваха вечерята и докато им я сервираха.

Накрая тя каза:

— Клод, аз поставих Лебеда в рискова ситуация. Едва не го загубихме.

Той почервеня.

— Какво се случи? Къде е той сега?

— Занесох го в Стокбридж, за да го държа далеч от теб. И когато бягах от горящата къща, го ударих в една врата. Исках просто да го спася, но видимостта беше ниска от целия този дим… Повредих го. Защо не го оставих в сейфа с другите чела? Сега нямаше да има тази пукнатина в задната дъска!

Клод усети, че му се завива свят. Ръцете му се разтрепериха. Инструментът е бил подложен на ужасна опасност. И беше силно повреден. Той се сети как майка му го беше предупредила — Мариана е податлива на необмислени и саморазрушителни изблици. Възможно ли е да е унищожила Лебеда? Пукнатина в задната дъска можеше да съсипе един инструмент.

След малко намери сили да попита:

— Доколко е сериозна пукнатината? Трябва да ми кажеш. Свърза ли се с Пиер Фернан? Той прегледал ли е челото?

Мариана разглеждаше лицето му, облегната назад в стола си.

— Да, свързах се с него. Върнал се е на работа. И не, не го е виждал още. Много ми е сърдит. И той, и Баум. Обещах да го занеса в магазина утре вечер.

— Но това сигурно се е разчуло? — настоя той.

— Мисля, че още не — тонът й охладня. — Не съм разговаряла с никого и никой не знае, че Лебеда е бил там с мен. Но сигурно ще излезе наяве.

Клод пак отпи от чашата си. Трябваше да се вземе в ръце и да контролира яда, който го тресеше. Известно време мълча.

— Ако тази новина се разчуе, Лебеда ще загуби половината от стойността си. Може би повече, в зависимост от това доколко е повреден.

— Трябва да се надяваме, че степента на увреждането няма да стане публично достояние… но малко е вероятно да се случи. Лично мен ме интересува единствено дали може да се реставрира.

— Но може да няма същия звук — обвинително добави той. — Може и това да стане, както сама знаеш, при пукната задна дъска.

— Знам — тя сведе поглед. — Баща ми никога няма да ми го прости.

— Нашият баща няма никога да ти прости — поправи я той, — но той е умрял и проблемът си е наш. Ще трябва да почакаме, докато Фернан го разгледа.

Завладя я нова вълна на ярост и недоверие. Може би той си въобразяваше, че е прикрил най-голямото си безпокойство — но това не минаваше пред нея. Точно както и Александър, помисли си тя, Клод не притежава подобен финес. Тя се изправи внезапно и се извини с почервеняло лице. В дамската тоалетна притисна челото си с мокра хартиена кърпа. Беше си позволила да мисли, че съдбата на Лебеда няма да е първата му грижа — че сърцето му ще е разбито от откритието, че имат общ баща и че любовната им връзка е кръвосмешение. Но за него Лебеда беше на първо място, а това й се виждаше обезпокоително познато.

Клод се притесни да не би тя да си тръгване от ресторанта и почти се изправи, за да я последва, но накрая не помръдна. Беше замръзнал в колебанието си, не можеше да реши на кой противоречив импулс да се подчини. Искаше я; искаше да улови и да възстанови дълбоките връзки на страст и музика, които двамата с такава лекота бяха създали. Но в този момент му се искаше също да вземе виолончелото си и да се върне в света, който беше населявал, преди да се срещнат.

Когато Мариана свърна към тоалетните, той потъна обратно в стола си. После вдигна чашата и се замисли за съдбата на челото, за това какво ще прави, ако е невъзвратимо повредено.

Мариана се върна на масата — напълно под контрол и с резервирано държание.

— Сега ще си вървя вкъщи, Клод. Ще се срещнем утре, за да занесем челото в „Баум и Фернан“ — каза му, сядайки. — В момента съм твърде уморена, за да се храня.

— Ще те закарам с такси — предложи той.

— Не, благодаря. Ще походя.

— Да те изпратя ли пеша?

— Не, не, благодаря. Не искам компания.

Докато чакаха сметката, Клод стана настоятелен:

— Донесъл съм ти вилома. Искам да ми посвириш на него.

— Не съм се упражнявала от доста време.

— Естествено, че не си. Инструментът ти беше при мен.

— А при Баум са останалите копия — тя замлъкна. — Не съм убедена, че искам да свиря за теб.

— Моля те, това би означавало толкова много за мен. Помисли ден или два.

— Колко време ще си тук?

— Имам три дни.

Когато се разделяха, Клод я прегърна. Тя се отдръпна и му каза лека нощ.

* * *

Мариана тръгна на север покрай Сентръл Парк Уест към дома си. Беше късно и тъмно. Лек бриз караше сенниците на сградите да ромолят приятно, а под тях портиерите се размотаваха на свежия нощен въздух. Завладяна от цял водовъртеж от чувства, в началото тя не успя да види смисъла на онова, което беше се случило в ресторанта. Беше отишла на среща с него, за да се извини за измамата си в Барселона и за повредата, която бе причинила на челото. Искаше да го моли за прошка и се надяваше, че в края на вечерта той ще дойде с нея и двамата ще си легнат. Искаше да му каже, че го обича и че не я е грижа за миналото, за общия им баща, за Лебеда — за нищо друго, освен за тяхната любов и бъдеще. Но в течение на вечерта осъзна, че това никога няма да стане. Той не искаше същото като нея. Не беше се върнал при нея, беше дошъл да си вземе Лебеда. Клод беше точно копие на баща си. Беше не по-малко очарователен, не по-малко сериозен музикант, дори да не притежаваше равностоен талант. Беше толкова сладък, че я заблуди, но всъщност беше точно толкова недостъпен, неподходящ обект за любов. Чудеше се дали след време нямаше да се превърне в друг Александър, винаги търсещ още и още признания за таланта си и непрекъснати потвърждения, че публиката му боготвори него и скъпоценния му талант.

Мариана прекара неспокойна нощ. Беснееше срещу Клод, но дори повече срещу себе си. Наясно беше, че ще трябва да обуздае огромното си привличане към него. Нямаше да й донесе щастие. Независимо от това и противно на обзелите я разочарование и гняв, щеше да се наложи да се примири със своя полубрат. Той беше единственият й останал роднина, а също притежаваше и Лебеда.