Елена Делбанко
Сребърният лебед (18)

Седемнайсета глава
Мариана и Клод

Клод й се обади на следващата сутрин от хотела, за да й напомни, че е обещала да му посвири, преди да си замине. Щял да й донесе вилома. Тя го покани в апартамента си и го посрещна босонога, обута в джинси и с бяла тениска. Той й подаде букет от фрезии, плик с пасти и челото в яркосинята кутия.

— Ако нямаш нещо против, сега, докато съм тук, ще се упражнявам на твоя вилом, за да поддържам във форма ръцете си.

— Няма проблем. Чудесно. Но аз все още не съм готова да ти свиря.

Той я целуна по бузата.

— Как ти е главата? Доста пийнахме снощи.

Мариана взе цветята и отиде за ваза. Клод се разходи из хола, разгледа картините по стените и снимките. Домът й бил очарователен, й каза. Тя се зачуди колко дълго ще изтрае, преди да я помоли да види Лебеда. Седнаха до френските прозорци, пиха кафе и хапнаха пастите, които той донесе. Той изпи кафето си и каза:

— Трябва да видя Лебеда, колкото и да е мъчително. Знам, че не искаш да го гледам.

Не му трябваше много време, помисли си тя. Отиде в спалнята, отвори гардероба и положи Лебеда върху леглото си с гърба надолу. После повика Клод вътре и го остави сам с инструмента, защото не желаеше да стане свидетел на първоначалния му шок. Когато се върна, откри го седнал върху леглото с челото в скута му. Прокарваше пръсти по пукнатината, нагоре-надолу, галеше го, като че беше някое умиращо животно, а по лицето му се стичаха сълзи. Мариана хвана Лебеда и го остави настрани, като същевременно прегърна Клод с възобновена нежност. Той обичаше страдивариуса не по-малко от нея. Шепнеше му непрекъснато: „Съжалявам, толкова съжалявам“.

— Лебеда не е донесъл никому щастие — прошепна той, — с изключение на Александър.

— Странно, нали, колко много неприятности създаде.

— Като се почне — или поне така съм чувал — от жертвите, които ти и майка ти е трябвало да правите, за да може да го изплащате.

— Не. Като започнем от факта, че твоята майка и моят баща са се срещнали, когато той е отишъл в Страсбург, за да го открие.

— Нашият баща — припомни й Клод.

— А после двамата с теб се срещнахме в Бостън — въздъхна Мариана. — Лебеда ни запозна. Нека да не му позволяваме да ни раздели — тя взе челото и го постави в кутията му. Време бе да му съобщи за предложението на „Метрополитън“.

* * *

Прекараха деня заедно, скитаха из града и разговаряха. Качиха се на ферибота за Статън Айлънд и обратно. Тя му показа мястото, където преди се намираше Световният търговски център.

— Това се случи, докато бях с Антон в Европа.

— Във връзка ли си с Пиетовски?

— Изпрати ми мило писмо, когато Александър умря. Но, не, не поддържаме връзка.

Разходиха се покрай река Хъдзън в Ривър Парк на път за апартамента й. Вятърът беше силен и облаците бързо бягаха по небето, а през тях проблясваха ту слънчеви лъчи, ту сянка.

— Клод, още нещо трябва да ти съобщя — рече тя. — След като се върнах от Прадес, обади ми се кураторът на колекцията „Мартен“

— Какво е това? Не съм запознат с нея.

— Колекцията от редки инструменти на Музея за изкуство „Метрополитън“. Много е голяма. Кураторът се казва Андрю Макинтош — шотландец. Срещала съм го преди време. Баща ми даде частен концерт за някои от големите дарители преди години. Макинтош предложи да помисля дали не искам да даря Сребърния лебед на „Метрополитън“. Знаеше, че аз вече не концертирам. Той вярваше, че Александър е имал „специално отношение“ към музея. Не осъзнаваше, разбира се, че Лебеда не е мой, че да го дарявам…

Едно момче на скейтборд профуча край тях. Друго го последва, криволичейки.

— А Александър наистина ли имаше такова „специално отношение“?

— Не — отвърна тя през смях. — Много пъти е свирил в „Грейс Рейни Роджърз“, но за него, подозирам, това беше просто една от многото концертни зали. Той не се интересуваше особено от музеи, както ти казах. „Специално отношение“ е фраза, която хората използват, за да стимулират щедростта на околните.

— За моята щедрост, предполагам, че става дума сега.

— Лебеда е твой и ти решаваш как да се разпореждаш с него. Но сметнах, че така или иначе трябва да го спомена, като имаме предвид пукнатината.

Той се сепна и се обърна към нея.

— Защо смяташ, че трябва да даря челото на музея?

— Трябва да помислим какво да правим, ако Лебеда не успее да възвърне красотата на звука си — ако Фернан не успее да го накара да пее отново. Може би ще е разумно да се замислим над предложението. Дилърите ще знаят, че той е бил поправян. Тогава предложението от „Метрополитън“ ще бъде най-доброто, което можем да постигнем.

— Ако предположим, че се съглася да се откажа от собствеността си.

— Да, ако предположим, че сториш това — тя нагласи очилата си и кимна. Реката миришеше отблъскващо. Усещаше, че той не е готов да се откаже от онова, което още дори не бе притежавал.

— Клод, мъча се да бъда от полза, реалистка. Разбира се, всички решения ги вземаш ти.

— Не си ли спомняш — протестира той, — че Александър винаги се е възмущавал, когато големите инструменти са били извън употреба, прибрани в шкафа, заключени зад стъклените витрини на музеите?

— Както повечето културни институции, те ще бъдат готови — след кратко изложение — да ти го заемат обратно. Това често е условие при дарението — свириш на инструмента, докато си жив. Но когато кариерата ти свърши, той отива в Мет за постоянно, освен ако не пожелаят пак да го отдадат на някого.

— Те това ли предложиха — просто да им го даря?

— Не, разбира се, не става дума просто за подарък. Кураторът ме увери, че освен данъчните преимущества на едно дарение и заявлението, което той получава от дарителя, могат да направят изгодно предложение. Не за пазарната цена, но за значителна сума.

— И какво предложиха?

— Не са направили твърда оферта. Това трябва да отправят към теб, не към мен. Отклоних ги. Но след поправките, смятам, че все пак ще ни остане голяма сума.

Объркан, той повтори:

— Ни?

Знаеше, че е дошло време и за това да говорят.

— Не искам да кажа, че очаквам да получа половината или нещо такова. Наистина разбирам, че Александър е оставил Лебеда на теб. Но ако сметнеш, че е честно, бих искала да получа достатъчно, та да мога да си позволя да задържа „На път към Суан“ и да платя данъците на останалото наследство.

Той се намръщи и се загледа в реката.

— Търговците вече научили ли са какво се е случило? На страдивариуса, имам предвид.

— Не, доколкото аз знам. Но е трудно подобни неща да останат в тайна в музикалния свят. Пожарът в Стокбридж със сигурност не е бил отразен в нюйоркската преса, макар че повечето от хората, свързани с Тангълуд, са чули за него. За пожара, имам предвид, не за челото.

— Ами ако пък си запази звука? Тогава ще струва повече, отколкото би могъл да плати който и да е музей.

— Да почакаме и ще видим — предложи тя.

* * *

В осем същата вечер Мариана и Клод се срещнаха с Пиер Фернан в офиса на Петдесет и седма улица. Донесоха и Лебеда. Бяха се уговорили Пиер да дойде специално да ги приеме, макар все още да не ходеше редовно на работа. Видя им се болнав, ходеше с леко накуцване. Изложбената зала беше тъмна. Отидоха направо отзад в работилницата.

— Хайнрих Баум е на път — каза им той, докато ги канеше да седнат на високите столчета край масата.

Мариана попипа един охлюв. Не беше лакиран, още „на бяло“.

— Пиер — започна тя, — случи ми се премеждие с Лебеда.

— Тъй и дочух — отвърна той. Двамата с Клод се стреснаха.

— Да, разбира се, чухме за тоз ужасен пожар. Почти трагедия — добави Фернан. — Но казват, че копията били спасени, пък Лебеда, той имал някаква си повреда, но не бил горял. Баум говорил с някой от Тангълуд.

Мариана и Клод размениха погледи. Тя каза:

— Боя се, че е пукнат. На задната дъска, близо до душичката е и се вижда лесно. Дойдохме да те помолим да го погледнеш и да ни кажеш какво мислиш — колко работа ще му трябва и колко ще ни вземеш за поправката.

Той я погледна в очите.

— Разочарован съм от теб, Мариана; първо бягаш с Лебеда, а след това го въвличаш в пожар и го трясваш някъде. Бедният ти баща. Сигур се обръща в гроба си. Ти не си се отнесла с уважение към него и сега — виж кво е станало. Тъжно ми е, че мосю Розел има таквиз неприятности — а и за баща ти също — той въздъхна. — Но нека да погледнем.

Пиер отвори кутията и внимателно положи Лебеда върху работната си маса под провисналата крушка. Когато го обърна, се смръщи. Челото беше лошо наранено. Известно време не продума, а продължи да проверява кленовото дърво с огромна нежност. Като го гледаше, Мариана потъна в земята от срам.

— Кво да ти кажа? — най-сетне продума. — Това е, helas, голяма повреда. Мога да го поправя, да, но гарантирам единствено за външния му вид. И ще отнеме месеци, а не седмици.

— Кога можеш да започнеш? — попита го Клод.

— Трябва да го отворя, както знаете. Няма да е лесно и евтино. Ще трябва да подпишете документи. Мосю Розел съгласен?

— Да — отговори Клод, — имаме пълно разбирателство.

— Добре тогава. Искате ли да зърнете пукнатина отвътре? Да го отворя ли? Ако искате, заедно ще преценим повредите.

— Да, разбира се — пак се съгласи Клод, но Мариана мълчеше.

Пиер свали струните и тъй като техният опън вече не го придържаха, свали и магаренцето. Махна и грифа, седалката и струнника. После внимателно намаза със спирт горната дъска на челото там, където влизаше под стремената. Повтори няколко пъти.

След това извади дълъг и тънък нож и опита острието му върху палеца си. Внимателно го пъхна между дъното и стремената на виолончелото. Мариана имаше чувството, че ще припадне. Той вдигна поглед, леко усмихнат.

— Изпълнявал тази операция стотици пъти, скъпи мои, но никога върху толкова красив пациент.

Чуха дращещ звук, после серия проскърцвания — дървото, което се оплакваше от ножа. Накрая се чу стряскащ пукот и раздиращо стенание, когато французинът освободи задната дъска. Пиер стоеше под ярката светлина на крушката, а на масата пред него лежеше разчлененият Лебед.

Клод я прегръщаше през рамото, докато я изпращаше до дома й.

— Мисля, че ще трябва да се обадиш в „Метрополитън“ и да разговаряш с шотландеца. Ако ти направи разумна оферта, сигурно ще е най-добре да я приемем. Пукнатината ще я поправят, но изглежда, новината се е разнесла.

Тя се съгласи с него.

* * *

В последната сутрин, която прекара в Манхатън, Клод свири на вилома в хола на Мариана. Тя лежеше на дивана със затворени очи. След като мина през обичайните загряващи упражнения, той подхвана концерта на Виктор Хърбърт за чело номер 2 в ми минор, който готвеше за изпълнението си през следващия месец в Мюнхен. Мариана го беше свирила много пъти. Той беше един от любимите на Фелдмън. Хвалеше го заради амплитудата на драматичния ефект, напевната мелодична линия в андантето. Клод често беше слушал запис на този концерт в изпълнение на Фелдмън заедно с Филаделфийския оркестър, но никога не беше го изучавал с покойния си учител. Сега го свиреше за Мариана.

Тя съсредоточено го слушаше. Изтегната на дивана, отпусната, го изучаваше. Когато стигна в края на пролога, Мариана изведнъж подскочи до изправено положение и му викна:

— Накарай кучето да вие, Клод! Трябва да накараш кучето да вие!

Той я изгледа озадачено.

— Моля?

— Така обичаше да казва Александър. Нашият малък шпаньол цял ден си седеше тихо в студиото му, докато той свиреше или даваше уроци. Но щом Александър подхванеше Виктор Хърбърт, кучето пощуряваше. Започваше да стене, сякаш свиреше заедно с него по време на бавната част, а по време на алегрото направо виеше. Баща ми умираше от кеф. Смяташе, че това е признак за изострена музикална чувствителност. И когато усещаше, че не свиря на емоционалното ниво, което музиката изискваше — при което и да е произведение, не само при Хърбърт, — започваше да ми вика: „Накарай кучето да вие!“. Това означаваше: „Намери музиката, иди по-дълбоко, дай повече от себе си“. То беше и най-голямата му похвала. Сега започни отначало, Клод, от самото начало.

Отпърво той се разсмя заради музикалното куче. После стана по-сериозен и започна отначало. Тя стана неговият учител, напътстваше го, спираше го да му обяснява с настървеност, не по-малка от тази на Александър, но далеч не толкова груба, когато Клод не се справяше с музиката.

„Свириш правилно нотите, но не свириш музиката.“ Колко често бе чувала тя тези думи от Фелдмън. Или пък: „Така както свириш, не ме учиш на нищо за живота“. И колко често беше виждала ученици от майсторските му класове да се стряскат и да се разплакват. А на нея й се искаше да ги предупреди: „О, не правете това! Той мрази сълзите. Правят го още по-гаден. Ще си помисли, че нямате достатъчно вътрешни сили да бъдете творци“. Но естествено, не смееше да ги прекъсне и когато ученикът повтореше упражнението, имаше забележително подобрение. Тя все се чудеше — така ли трябва да бъде? Знаеше, че никога няма да има този подход.

Клод повтаряше ли повтаряше, докато не му каза да мине нататък. Продължиха така два часа и когато за последно й изпълни концерта от началото до края, тя отметна глава назад и започна да вие „Аууу!“.

Той се усмихна и й благодари.

— Много ми помогна — стана и й подаде инструмента. — Сега ти ми посвири!

Тя отново понечи да протестира, но той я прекъсна:

— Обеща ми.

— Нищо не съм подготвила.

— Знам, че е така, нали виолончелото ти беше при мен. Просто ми изсвири някоя част от сюитата на Бах. Каквото и да е. Каквото ти дойде на ум. Искам да те видя, да те чуя да свириш…

Мариана седна на стола. Клод се настани на дивана, докато бършеше челото си и раздвижваше врата си. Тя отново настрои инструмента, дърпайки струните и нагласяйки лъка. После отметна назад коса и сведе мълчаливо поглед надолу. Остана известно време така. Накрая вдигна лъка към струните и начена Сарабандата от Втората сюита на Бах в ре минор. Протяжното въведение — бавно, меланхолно, мъчително — отразяваше толкова точно чувствата й в момента. Усещаше ръцете си непохватни, пръстите си — слаби; трудно се справяше с двойните и тройни спирания. Знаеше, че техниката й, занемарена от дълго време, беше далеч от идеалната. Въпреки това свиреше, достигайки до дълбините на тази музика, разсъдителна, молитвена, изтегляше всяка фраза докрай, докато не достигна финалната, едва прошепната нота.

Подпря глава в шийката на челото и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Клод плаче. Той беше почувствал страстната, но сдържана чувствителност, която тя споделяше с Александър, директната връзка между двамата. Сякаш баща й държеше лъка. Може би и Клод като нея чуваше колко много от техниката си беше загубила, откакто бе спряла да се упражнява по четири часа на ден още преди години. Но изражението му говореше, че разбира какво е можело да бъде и какво е останало от огромния й талант.

Тя остави челото и седна до него на дивана. Клод стоеше замислен. Изведнъж отметна глава назад и зави: „Аууу!“.

Мариана се разкиска и прехвърли крака върху неговите. Той разсеяно я погали по косата. Двамата прекараха сутринта заедно върху дивана, пийваха кафе и преглеждаха неделния брой на „Таймс“, който той бе донесъл със себе си. Тя се беше облегнала на него, докато на процеждащата се през прозореца утринна светлина разговаряха за любовната връзка на Александър и Франсин.

— Колко е трябвало да планират и да комбинират, за да бъдат заедно — рече Мариана. — Не мога да си представя как може човек да живее в такава потайност и лъжа.

— Може би за известно време — отвърна Клод, — но не и за цял живот. Не са ли се обичали достатъчно?

— От Александър е — отвърна тя, — той никога не е обичал достатъчно.

По обед Клод погледна часовника си, протегна се и стана. Хвана я за двете ръце, за да я изтегли от дивана и я задържа в прегръдките си, докосвайки с устни челото й. Макар че пулсът й моментално се ускори, тя отвори вратата, за да го изпрати.