Елена Делбанко
Сребърният лебед (19)

Осемнайсета глава
Мариана и Клод
2014

В седем часа на тази октомврийска вечер гостите се тълпят под знамената на Блумбърг корт, разменят си поздрави, пият шампанско и си вземат предястия от таблите наоколо. Някои разглеждат изложбата на средновековно снаряжение, конете и мечовете и смешно малките човешки фигури, целите обвити в метал и ризници. Други зяпат алебардите и пиките. Стотина от музейните попечители и дарители са поканени на приема с вечерно облекло и на лекцията в Галерия „Андре Мартен“ за музикални инструменти; залите й са били наскоро обновени. На тазвечершната гала на поддръжниците на колекцията се дава възможност да видят известното виолончело Сребърния лебед.

В центъра на дългото и тясно изложбено пространство около застланата с килим платформа, която служи за малка сцена, са подредени столове. Върху нея има три стола — един за Клод, един за Мариана и един за куратора на музикалните инструменти Андрю Макинтош, който ще ги представи.

— Преди четиринайсет години на точно същата дата, дами и господа, имах огромното удоволствие да представя тук покойния велик челист Александър Фелдмън. Някои от вас може би са присъствали тогава и си спомнят повода — имахме привилегията да чуем маестро Фелдмън, който ни демонстрира и ни говори за легендарния инструмент. Онази вечер той свири на страдивариуса, несравнимия Сребърен лебед, а дъщеря му Мариана свири на негово копие, изработено през 19 век от Жан Баптист Вилом. През годините маестро Фелдмън бе превърнал в свое хоби да поръчва репродукции на челото при съвременни лютиери. Сега има всичко на всичко девет такива копия.

— Тази вечер Мариана Фелдмън е отново тук с нас. Госпожица Фелдмън е известна челистка, учител и наставник, канена по целия свят да преподава майсторски класове, да учи младите челисти във великата традиция, предадена й от баща й. Също с нас тази вечер — продължава Макинтош — е й уважаваният швейцарски челист Клод Розел, ученик на Фелдмън. Той има международна концертна кариера и свири на Сребърния лебед, който нашият музей му е заел. Двамата с госпожица Фелдмън направиха възможно този невероятен подарък да се присъедини към Колекцията „Мартен“.

— Досега най-голямата скъпоценност на нашия музей беше страдивариусът Бата-Пиатагорски от 1714 г. Сега имам честта да ви представя още един велик пример за умението на майстора — инструмент, изработен две години по-рано от големия лютиер от Кремона — през 1712 след Христа. Няма друга институция, която може да се похвали с подобна двойка.

Клод и Мариана седят заедно на малката сцена; публиката се надига да ги аплодира. Тя е направила един донякъде сантиментален жест — макар че в избора й има и елемент на гордост — облякла е сребристата, дълга до земята рокля, която е носела тук с баща си през 2000 г. Все още й става. По слепоочията на Клод се забелязват първите прошарени къдрици, но той е само на трийсет девет и ще запази още дълго вида си на идол от матинетата. Двамата са впечатляваща двойка.

— Всъщност нашият музей цели да колекционира точно онова, което Александър Фелдмън търсеше дълги години и което го отведе в един прашен шкаф на някаква частна къща близо до Страсбург — превъзходното в изкуството. Той искаше да открие инструмента, който ще даде най-добро проявление на собствения му глас, на музикалните му идеи. За Пиатагорски това беше Бата; за Бърнард Грийнхаус това бе Контесата на Щайнлейн; за Фелдмън — Сребърния лебед. Дал на себе си клетва да го пази и цени, той се надяваше да осигури на този превъзходен страдивариус условия, при които да остане ненакърнен в целостта си. Това сега ще бъде отговорността на Колекцията „Мартен“. А Клод Розел ще поддържа звука му жив в концертните зали — дано дълго да го прави, — а когато спре да концертира, Лебеда ще се върне в тази красива стая, за да могат бъдещите му почитатели да му се възхищават.

— Но сега сте дошли — продължава Макинтош, — за да чуете как тези двама превъзходни артисти свирят на най-големите инструменти, а не да слушате мен. Госпожица Фелдмън и мосю Розел ще свирят за вас заедно същото музикално произведение, което тя и баща й свириха при последната си поява тук — Сарабандата от Сюитата в ми минор на Бах. Розел ще свири на вилома, а госпожица Фелдмън — на Сребърния лебед.

Мариана се изправя и повдига високо челото. Блясъкът на дървото пази ярката красота, която я е омагьосала още в ранното й детство. Там, отзад, вдясно е избелялото място, където някой някога е разлял бренди и е оставил сърцевидно петно. Тук, където Александър е поставял ръката си, също се вижда подобно избледняване и почти невидима, защото Фернан е направил майсторска реставрация, е запечатаната пукнатина отзад.

Тя казва:

— Баща ми посвети живота си на музиката. Този великолепен инструмент беше негов приятел, негов непрекъснат сподвижник в продължение на повече от четирийсет и пет години. Той беше късметлия, че имаше тази чест. За него стойността на страдивариуса е половинчата, ако околните само го гледат, но не го слушат; предназначението му е да свирят на него. Затова музеят, който разбира това, прояви щедрост и го предложи на Клод Розел за периода, който ще обхване музикалната му кариера. Това невероятно чело, Сребърния лебед, беше гласът на баща ми. Сега то ще пее за мосю Розел и както двамата се надяваме, това ще продължи за много поколения напред.

По стар навик, тя докосва сребърните медальони, изработени от Челини. След дълга пауза вдига лъка си. Отново сяда. Очите й срещат погледа на Клод и двамата започват да свирят.