Рандал Силвис
Чернова (66)

66

Демарко можеше да се свърже със затвора и по телефона, но тогава нямаше да има причина да не се прибере у дома. У дома беше сиво като небето и тихо като в гроб. Трийсетминутното шофиране до Албион щеше да му осигури не само усещане за движение, за някакъв напредък, но и време, в което да обмисли на спокойствие всички детайли около последната новина. Ценното сведение относно поста можеше да се окаже и задънена улица, но Демарко се съмняваше в това. Онзи бодеж в съзнанието му, който го тормозеше от смъртта на Хюстън, бе изчезнал, а на негово място се бе появила неочаквана лекота. Денят изглеждаше с един-два лумена по-светъл, а въздухът беше станал по-свеж. Нещо се бе променило с разкритието на Нейтън. Мъглата на неведението започваше да се разсейва.

Новият заместник-директор на затвора бе слаб, среден на ръст мъж на име Галахър. Демарко се бе надявал на среща със самия директор Уудс — човек с увиснали бузи и решителен поглед на ловджийска хрътка. Галахър, от своя страна, напомняше за роботизирана чихуахуа; всяко негово движение бе тихо и бързо, предшествано от поне пет секунди покой, през които мозъкът му препускаше през бинарния код. За жалост, днес директорът имаше почивен ден. Но молбата на Демарко бе нещо повече от стандартна канцеларска справка и не изискваше темперамент на блутик кунхаунд^[1]. Той се настани до саксията с фикуса в кабинета и изчака Галахър да открие информацията в компютъра си.

— До този момент Робърт Дентън е водил пет двуседмични курса по творческо писане на поезия. По един всеки юни и януари. Ще преподава отново при нас в началото на следващата година.

— А списъците с курсистите? — попита Демарко.

Галахър впери поглед в екрана на компютъра. Седеше напълно застинал, движеше единствено пръста си, за да управлява мишката. Накрая каза:

— Няма Карл Инман.

— Никъде? В нито един от петте курса?

— Точно така — потвърди Галахър.

Демарко се облегна в стола си. После се наклони настрана, за да избегне онова листо на фикуса, което гъделичкаше ухото му.

— Знаете ли дали Дентън е имал други контакти със затворниците? Някаква възможност за лични срещи, нещо такова?

— Едва ли. На всяко занятие присъстват двама пазачи. Броят на курсистите варира между… седем и дванайсет.

— Регистърът за външни посещения компютризиран ли е?

— Да, сър.

— Бихте ли проверили дали Дентън някога е идвал на посещение при Инман?

— Две години назад достатъчно ли е?

— Би трябвало да е.

Демарко отново зачака. Чудеше се дали Галахър е толкова скован и механичен и в дома си. Питаше се дали е женен, дали има деца, дали притежава истинско куче и каква порода е то.

— Не — заяви заместник-директорът.

— Никакви посещения, никакво общуване по време на курса. Никакъв директен контакт, доколкото е възможно да проверите.

— Доколкото е възможно да проверим. Точно така.

След няколко секунди Демарко положи ръце върху коленете си и се изправи на крака. Приближи се към бюрото на Галахър и протегна ръка.

— Благодаря ви. Оценявам помощта ви.

Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после се изправи и протегна ръка.

Демарко се изненада от топлината на дланта му и от енергичното му ръкостискане.

— Е, харесва ли ви новата работа? Тук сте от… колко… пет месеца?

— Да, пет месеца без една седмица. Работата ми харесва, сър.

— Плюс-минус две хиляди затворници. Това е голяма отговорност.

— Така е — отвърна Галахър. После като по задължение добави: — Но не се оплаквам.

И тогава сержантът внезапно разбра защо събеседникът му е толкова скован. Той бе уплашен. Ужасен до смърт, че може да сбърка някъде.

— Може да изпием по бира заедно някой път — подхвърли Демарко. — Какво ще кажеш?

Заместник-директорът примигна.

— Добра идея, сър.

— Аз съм Райън, между другото. Спести си любезностите за онзи, който подписва чековете със заплатата ти.

— О… — каза Галахър, а миг по-късно се представи: — Нелсън.

— Така ли те наричат приятелите ти?

— Казват ми Джей Джей — отвърна след поредната кратка пауза.

— Как, по дяволите, се получава Джей Джей от Нелсън Галахър?

Слабият мъж се усмихна и се изчерви.

— Нелсън Джеймисън Джером Галахър. Братята на майка ми.

— Късметлия си, че са само двама.

— Аз ли да не знам.

* * *

Бодежът в черепа на Демарко се завърна около полунощ. След разговора с Галахър някак бе успял да убеди сам себе си, че затворническите курсове по творческо писане са лъжлива следа и нямат връзка с деянията на Инман. Репликата му в кабинета на Боуен бе достатъчно обяснение: „Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.“ Нямаше защо да търси логика в действията на едно лишено от разум съзнание. Накрая усещането за безсилие щеше да докара до лудост и собственото му логично съзнание.

Двеста милилитра топло уиски „Тенеси“ и безсмисленото жужене на телевизора в тъмната стая му донесоха облекчение. Но скоро след като си легна и се вторачи в мрака пред себе си, бодежът започна отново. Сякаш някой подръпваше един и същ косъм на темето му и този косъм бе забит дълбоко в мозъка му. Почесваше мястото и го разтриваше с кокалчетата на пръстите си, притискаше го. Бодежът се връщаше на всеки десет или петнайсет секунди. Колкото по-дълго го изучаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че усещането е по-скоро лингвистично, отколкото физическо. Подръпването на дълбоко вкоренения косъм бе неговото нежелание да приеме собствения си довод за поведението на Инман. Демарко поставяше под съмнение дори съпротивата си срещу това обяснение. „Чувствам ли се лично засегнат, че Инман ме нападна? — питаше се. Затова ли не мога да го приема?“ Не съжаляваше, че е застрелял престъпника край езерото, укоряваше се само за това, че е избързал. „Защо дойде при мен? — трябваше да го попита. — Защо уби Бони?“

Тъмнината не даваше никакви отговори, нито отмора. След известно време Демарко се върна във всекидневната и се настани в креслото си. Допълни чашата си и включи телевизора. На канал 262 попадна на „Допир до злото“, стар черно-бял филм. Чарлтън Хестън бе в ролята на мексиканец, Орсън Уелс играеше корумпирано ченге, Марлене Дитрих — проститутка. Намали звука до минимум (чуваше го, без да различава думите) и се остави на мрака да го погълне. Тих шум и мека светлина — колкото да заглушат бодежа. И глътка уиски — колкото да го приспи.