Рандал Силвис
Чернова (13)

13

„Важно е да проумееш нещата — това си повтаряше Томас Хюстън непрекъснато. — Трябва да си обясниш всичко.“ Сега отново вървеше през гората, проправяше си път между дебели дънери и брези в посока североизток, или поне така се надяваше. Предполагаше, че е ранен следобед — светлината вече бе по-мека и нахлуваше косо иззад гърба му през оголелите клони. Накъдето и да се обърнеше, имаше особеното чувство, че зрителното му поле е замъглено и ограничено, а загледаше ли се в далечината, не виждаше на повече от четиридесет метра разстояние. Главата му тежеше, натъпкана с тъмни облаци, и макар да го боляха раменете, вратът, коленете и ходилата, болката сякаш не беше негова, а чужда и далечна.

„Ти си писател и учител — напомни си. — Първо писател, после учител. Работата ти като писател е да създаваш ред от безредието. Да откриваш смисъла в метафората. А работата ти като учител е да обясняваш този смисъл на учениците си. Сега ти си ученикът. Ти си писателят и учителят, и ученикът. Открий смисъла и го обясни. Това ти е работата сега.“

Анабел можеше да помогне. Писателският инстинкт му подсказваше, че тя би могла да разбере нещата по-добре от него. Анабел обитаваше свят, където се случваха подобни неща. Той не живееше така. Неговият живот беше благословен.

„Но нека не избързваме — каза си. — Днес е вторник. С Анабел можеш да се видиш в четвъртък. Така че нека караме подред. Намери си нещо за ядене. А после и място, където да отседнеш. Топло и сухо място.“

Може би някой щеше да му помогне, да го приеме в дома си. Да му осигури местенце, където да чака до четвъртък. Кого би могъл да потърси за помощ?

Обмисли един по един съседите, приятелите и колегите си. Лицата им му се струваха далечни като на хора, които не е виждал от години. Спомени от спомени. Единствено Анабел му изглеждаше ясна, истинска и достъпна. Той й бе помогнал и тя щеше да му помогне. „Но Анабел е в четвъртък — напомни си. — Днес е вторник.“

„Може би трябва да отидеш в полицията. Те ще те нахранят и ще ти дадат подслон.“

„Да, но в замяна на това ще искат отговори, а аз не разполагам с никакви. Те ще попитат: Къде е ножът?, аз ще кажа: Хвърлих го във водата. Те ще питат: Защо го хвърли във водата?, аз ще кажа: Наложи се, инак щях да се нарежа на парчета с него. И ще ми попречат да си свърша работата. Моята работа е да намеря смисъла. Да намеря смисъла и да го обясня.“ „Защо полицията не може да открие смисъла?“

„Защото не знаят къде да търсят.“

„Ти можеш да им кажеш къде да търсят.“

„Не, аз искам сам да намеря смисъла. Това ми е работата. Ще намеря смисъла и ще го обясня, а после отново ще открия семейството си.“

„Наистина ли вярваш, че това е възможно, Томас?“

„Трябва да вярвам. Нямам друг избор, освен да вярвам.“

„Ти спря да вярваш, когато беше на четиринайсет, помниш ли? Коя е била съпругата на Каин?, попита. Ако Бог е единственият Бог, защо тогава е ревнив Бог? На кого е говорил Бог, когато е казал «Да създадем човека по свой образ и подобие»? Ако Бог е любов, защо има толкова много омраза? Задаваше толкова много въпроси, че госпожа Линер пламваше цялата и те наричаше невъзможен. Ако смяташ да ме прекъсваш постоянно. Томас Хюстън, просто можеш да спреш да идваш на неделно училище. Е, ще ти хареса ли?“

„Много ми хареса даже. Това се случи по времето, когато сериозно започнах да търся смисъла. И видях как добрите християни един след друг душеха чуждата съпруга и чуждия съпруг. Видях дякон, обвинен в педофилия, който сетне заряза жена си и децата си. Чух как приятелите на баща ми се смееха на рушветите за строителните инспектори, на подкупите за градоустройствената комисия. Видях кой продаваше наркотици и кой ги купуваше. Видях кой си държеше любовница, видях и любовницата. Видях кой мамеше данъчните, кой обичаше да краде червило от «Улуърт» и кой прибираше социалните помощи на мъртвия си брачен партньор.“

„Ако Бог е любов, попита ти, защо от нас се очаква да се страхуваме от него?“

„А пастор Барет отвърна: Отворѝ сборника с песнопения на страница 193. Велико е Твоето изкуство.“

„Щом помниш всичко това — каза сам на себе си Хюстън, — кое те навежда на мисълта, че някога би могъл отново да срещнеш семейството си? Ако няма бог, няма и рай. Ако няма рай, няма го и семейството ти.“

При тази мисъл болката в стомаха му избухна като подпален бензин и го повали на колене върху покритата с листа пръст. Огънят бе черен и погълна слънцето; изсмука всичкия кислород от гората. Повали го по очи върху мокрите листа и наоколо не остана нищо, освен студ, влага и смрад на гнило.