Рандал Силвис
Чернова (14)

14

В шест вечерта Демарко все още седеше на бюрото в кабинета си и се опитваше да сглоби несъразмерните късове от живота на Томас Хюстън. Мислеше си за всички онези пъти, когато бе виждал семейство Хюстън заедно на публични събития: Летния карнавал, Парада на тиквите, благотворителната вечеря със спагети за местно момиченце с левкемия. Спомняше си усмихнатите им лица, Клеър и Томас — хванати за ръце, смехът на децата, ококорените очи на малкия Дейви и сладката му усмивка. Биха могли да позират като рекламни лица на семейното щастие.

Знаеше колко лесно е да потулиш по-мрачните емоции от околните, да скриеш мъката, гнева и неприязънта в тъмните кътчета на сърцето си. Болшинството от хората нямат никакво желание да надничат в тези мрачни ъгли. Та кой има нужда от допълнителната тежест на хорските тегоби? Но някои хора, злополучните малцина, са програмирани да виждат първо тези сенки. Демарко смяташе това за недъг, подобен на далтонизма и късогледството. А в случаите, когато бе виждал Томас Хюстън на публични места, винаги бе усещал, че щастието на този човек е истинско, както и радостта, която черпеше от семейството си. Но писателят имаше и сенки. Те се спотайваха в ъгълчетата на очите му. Събираха се в краищата на устата му, когато се усмихваше.

„Хюстън забеляза същото у мен“ — каза си Демарко. Спомни си какво бе написал мъжът на книгата, която му бе подарил: Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро.

Защото писателят също имаше своите демони. И бе дяволски добър в това да ги държи затворени в клетка или да ги отвежда в книгите си — поне до миналия уикенд. Тогава по някаква причина зверовете бяха избягали. Но къде го бяха отвели след касапницата? И накъде го водеха в момента?

Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Демарко вдигна поглед от белия лист, върху който си драскаше бележки. На прага стоеше полицай Кармайкъл с диск в ръка.

— Файловете от електронната поща — обясни. После се доближи и остави пластмасовата кутийка върху бележника на сержанта.

Кармайкъл бе дребен мъж с гъста, къдрава черна коса и неспокоен поглед. Взираше се с широко отворени очи и винаги напомняше на Демарко за кученцето чихуахуа от детските му години. Кучето бе на майка му, казваше се Типи и бе френетично дребосъче, изпълнено с безполезна енергия. Обожаваше да копае дупки в градината, а после тичаше помежду им като обезумял търсач на съкровища и навираше цялата си глава в тях. Кармайкъл беше същият с компютрите. Забиваше нос в клавиатурата и тракаше с пръсти, за да изкопчи съкровище от някой компютърен код, и това го правеше неимоверно щастлив.

— Все още работя върху изтритите файлове и върху няколко защитени с парола документа. Предполагам, че ще са готови до утре следобед.

Демарко погледна лъскавия диск в пластмасовата кутийка.

— Нещо интересно?

— Не ги чета, сержант. Просто ги вадя.

— Благодаря ти. А сега си почини, чу ли? Не искам пак да работиш цяла нощ.

Кармайкъл се ухили.

— Имам планове за довечера.

— Свързани с жена, надявам се.

Полицаят се изчерви.

— С един приятел пишем програма, която праща паяци из целия интернет.

— Паяци?

— Малки късчета от програма. Тършуват из интернет и улавят цялата информация, която са програмирани да издирват. В нашия случай търсят малолетни престъпници на възраст между шест и осемнайсет, участвали от побой в училище до истинско престъпление. Както и всички хлапета, писали в блог или изпращали имейл с подстрекателски език, независимо дали е насочен към отделен човек или група.

— Звучи амбициозно — заяви Демарко. — А каква е целта?

— Съставяне на база данни. На всички малолетни в страната, предразположени да станат пълнолетни престъпници.

— Предразположени?

— В случай на инцидент в конкретен град програмата ще ни каже кого точно да потърсим предвид естеството на престъплението. Край на догадките!

— Край на детективската работа.

— И не само това, ами — това е най-вълнуващата част — ще можем да предвиждаме действията им!

— Сега вече ме плашиш.

— Помниш ли онзи филм с Том Круз, където виждат престъплението, преди да се е случило? Почти сме стигнали дотам. Съвсем скоро това ще е реалност. Нашата програма ще изгражда профил на намерението, базиран на минали деяния. Тя не е просто информативна, а дедуктивна. Изключва всяка вероятност за човешка грешка.

— Господи — каза Демарко.

— Нали! От „Вътрешна сигурност“ вече имат своя версия на програмата. Проблемът е там, че не желаят да я споделят. На мен ми е все тая обаче, защото страхотно се забавляваме, докато сглобяваме нашата програма.

Понякога Демарко имаше чувството, че светът е в застой. Друг път, като сега например, му се струваше, че светът се върти с толкова бясна скорост, че има опасност да излети в космоса.

Положи длан върху кутийката с диска.

— Е, междувременно…

Кармайкъл му намигна.

— Останалото ще е готово до утре на обяд.

— Добре — отвърна Демарко. — За жалост, току-що се сетих за нещо друго. Имаш ли време да наблюдаваш социалните медии за коментари относно случая? Не просто обичайните брътвежи, а нещо, което загатва… сещаш се… вътрешна информация. Хора, които проявяват прекомерен интерес към разкритията по случая. Имаш ли време за това?

— Ако ти е нужно, ще намеря.

— Оценявам го. Благодаря.

Бързото излизане на Кармайкъл сякаш изсмука въздуха от стаята. Демарко хлътна в стола си и разтри лицето си с две ръце. Светът около него се въртеше като центрофуга.

Изправи се, все още замаян, и се запъти към тоалетната да си измие ръцете.