Рандал Силвис
Чернова (25)

25

Преди да си тръгне, Демарко се отби на още едно място в университета. Административната секретарка бе кръглолика жена с чуплива руса коса, яркозелени очи и непринудена усмивка. Но някъде под тясната рокля на цветя и привлекателното деколте биеше сърце на учителка, която обича да чете наставления.

— Единственото, за което моля — заяви Демарко след петминутен разговор с нея, като се стараеше да не издава колко е вбесен, — е да ми дадете домашния му адрес и да ми кажете кога има лекции.

— Вече ви отговорих, че това е лична информация — отвърна секретарката. — Тя може да бъде предоставена единствено с разрешение от студента. Или със съдебна заповед.

— Тогава ви моля да му се обадите и да поискате разрешение. Жената се усмихна.

— Опасявам се, че ще се наложи сам да свършите това.

— Тогава ми дайте телефонния му номер.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Нали разбирате, че водя полицейско разследване?

Тя се усмихна толкова широко, че носът й се набръчка.

— Веднага ми стана ясно.

— Значи университетът няма желание да съдейства на полицията?

— Винаги съдействаме на полицията.

— Като отказвате да осигурите информация?

— Съжалявам, но това противоречи на принципите ни.

— Главата ме заболя от вас — оплака се Демарко.

Секретарката отново се ухили до ушите.

— Днес има ли лекции? Това поне ще ми кажете ли?

Жената обмисли молбата му, превъртя я в съзнанието си, обърна я във всички посоки и най-накрая написа „Нейтън Брисън“ в полето на търсачката.

— Не, няма — отговори.

— Ами утре?

— Съжалявам — заяви. — Предоставянето на подобна информация е в разрез с политиката на университета.

— Знаете, че лесно мога да получа съдебно разпореждане.

— Сигурна съм, че можете да получите много неща, ако наистина го искате.

Тогава му хрумна, че тя може би флиртува с него. Възможно ли беше? Замисли се за натруфената прическа, за твърде тясната рокля и твърде пищното деколте. Но после отхвърли тази възможност. Познаваше този тип жени. Хвърляха стръв, колкото да подмамят жертвата си достатъчно близо, за да й ударят шамар.

Демарко избра да стои далеч от въдицата й. От джоба на якето си извади малкия бележник, в който бе записал адреса и телефонния номер на Хедър Рамзи. Въведе цифрите в мобилния си телефон и натисна слушалката. Студентката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът й бе тих и натежал от сълзи.

— Обажда се сержант Демарко. Опитвам се да открия Нейтън Брисън. Случайно да го познаваш?

— Асистентът в катедрата?

Усмивката на секретарката угасна и бръчиците по носа й изчезнаха.

— Случайно да знаеш къде живее?

— Някъде в центъра — отвърна Хедър. — Над една пекарна, ако не се лъжа. Не знам точния адрес.

— А ти как си? — попита Демарко. — По-добре ли се чувстваш?

— Честно казано, не знам.

— Обади ми се, чу ли? Ако имаш нужда от нещо. Или просто искаш да поговорим.

— Благодаря.

Сержантът прибра мобилния си телефон и се усмихна на секретарката.

— Благодаря за отделеното време — каза й.

— С кого говорихте? — попита тя.

— Приятен ден.