Джос Стърлинг
Скай (6)

Шеста глава

Бяха изминали три седмици от учебния срок и гимназията се беше оказала предимно забавна, с изключение на странното чувство, останало в мен след предупреждението на Зед. За какво говореше? И какво си мислеше, че е видял? Какво общо имаше това с мен и защо не трябваше да излизам, след като се стъмни? Последното, което ми трябваше, беше някое лошо момче да проявява нездрав интерес към мен.

Опитах се да прогоня тези мисли. Ставаха твърде много други неща. Преживях няколко неприятни момента с някои ученици, които ме дразнеха заради акцента ми и непознаването на американската действителност, но, общо взето, те бяха свестни. Две от момичетата от часовете по социални науки, едната от които беше мажоретката Шийна, онези, които тайно бях кръстила Вампирските невести заради предпочитанието им към кървавочервен лак за нокти, откраднаха ученическата ми карта, за да се пошегуват, когато ме чуха да се оплаквам на Тина колко лошо изглеждам на снимката. За жалост, Дракулките се съгласиха с мен и ми измислиха прякора „русото зайче“, когато видяха снимката. Прозвището ми се стори повече от дразнещо. Тина ме посъветва да го отмина с мълчание и твърдеше, че е по-вероятно да ми остане, ако вдигна шум. Ето защо мълчах като риба по въпроса и криех ученическата си карта.

— Следващата седмица ще има свободни занимания. Единадесетокласниците може да изберат да отидат на рафтинг — уведоми ме Нелсън в един петъчен следобед, докато ме изпращаше до дома ми. Беше тръгнал да поправя косачката за трева на баба си. — Искаш ли да дойдеш?

Сбърчих нос, защото си представих как Робинзон Крузо завързва дънери, за да си направи сал.

— Ще трябва ли да си правим салове?

Нелсън се засмя.

— Това не е Америка на бойскаутите, Скай. Не, говоря за силни емоции по пенливите води на река Ери Представи си надувна лодка с места за шест-седем души. Капитанът е зад кормилото отзад, а ние останалите седим от двете страни и гребем, като едва се държим, докато минаваме през бързеите. Трябва да опиташ, ако искаш да се броиш за жител на Колорадо.

Еха, оказваше се, че гимназията не е като колеж, а нещо много повече. Във въображението ми моментално изникнаха сцени как умело управлявам лодка по разпенената река и спасявам дете, куче или ранен човек, а музиката се извисява в невероятно кресчендо, натегнати струни, силно напрежение…

Да, добре.

— Има ли ниво за начинаещи?

— Не, направо те хвърлят в дълбокото без спасителна жилетка и наръчник. — Нелсън се засмя на изражението ми. — Разбира се, че има, кукличке. Ще ти хареса.

Можех да го направя. Щях да започна от най-лесното и постепенно да се издигна до статут на герой, след като се науча как става.

— Добре. Трябва ли ми специална екипировка?

Той поклати глава.

— Не, само облечи някакви стари дрехи. Скай, ще попиташ ли Тина дали иска да дойде в нашата група?

Подозренията ми веднага се изостриха.

— Защо ти не я попиташ?

— Ще си помисли, че я свалям.

Усмихнах се.

— А не я ли сваляш?

Нелсън смутено потърка врата си.

— Да, но все още не искам тя да знае.

 

 

В деня на излета с рафтинг времето беше малко облачно, планините бяха намусени и сиви, а вятърът — смразяващ. Във въздуха се носеше хлад и дори пръски дъжд. Бях си облякла по-дебела качулка, любимата ми, с надпис „Клуб по гребане Ричмънд“, което ми се стори смешно, като се имаше предвид, че Ери съвсем не е Темза. Микробусът подскачаше по черния път, който водеше към училището по рафтинг. Първите златисти листа се откъсваха от клоните на трепетликите и падаха в реката, за да срещнат насилствената си смърт в бързеите. Надявах се, че това не е знак за предстоящи събития.

Когато пристигнахме, администраторът на училището по рафтинг ни раздаде каски, водонепроницаеми обувки и спасителни жилетки. След това ни събраха на брега, за да изслушаме инструктаж, изнесен от мъж със строго лице и дълга черна коса. Той имаше изсечения профил на местен американец, голямо чело и очи, които изглеждаха цяла вечност по-стари от годините му. Лицето му заслужаваше да бъде нарисувано, или още по-добре, изваяно. Ако трябваше да напиша песен за него, мелодията щеше да бъде натрапчива и жаловита като южноамериканските панови флейти, музика за диви места.

— Чудесно. С нас е господин Бенедикт, бащата на Зед и Айвс. Той е най-добрият — прошепна Тина. — Цар е на рафтинга.

Не бях в състояние да я слушам. Нетърпението ми да се пусна по бързеите започна да намалява, когато застанах пред буйната река.

Господин Бенедикт ни чу, че си шушукаме, и ни погледна строго, и аз изведнъж съзрях цвета, който го обграждаше — сребристо, като слънцето по заснежените върхове.

„Не започвай отново“, помислих си, изпитвайки онова странно чувство на замайване. Отказвах да виждам цветовете, не им позволявах да се завърнат. Затворих очи и преглътнах, прекъсвайки контакта.

— Дами — каза господин Бенедикт с тих глас, който въпреки това се разнесе над шума на реката, — моля за внимание. Ще разясня жизненоважни правила за безопасност.

— Добре ли си? — прошепна Тина. — Малко прежълтя.

— Само… нерви.

— Всичко ще бъде наред. Няма за какво да се тревожиш.

След това изслушах внимателно всяка дума на господин Бенедикт, но малко от тях се набиха в главата ми.

Той завърши кратката си лекция, като подчерта необходимостта да се подчиняваме на заповедите по всяко време.

— Някой от вас каза, че се интересува от кану-каяк. Така ли е?

Нийл от състава на мажоретките вдигна ръка.

— Синовете ми са по трасето в момента. Ще им кажа, че искаш урок.

Господин Бенедикт посочи към горната част на реката, където видях няколко прътове на ивици, поставени над водата. Три червени канута се спускаха по бързеите. Беше невъзможно да се каже кой в коя лодка се намира, но очевидно всичките бяха вещи и се носеха по реката в поредица от почти балетни движения, пируети и смени на посоката, от които дъхът ми секна. Единият се стрелна пред другите двама. Той, изглежда, беше по-добър от тях и навреме предугаждаше всяко следващо разпенване на водата и понасяне на течението. Той мина под финалния прът в червено и бяло, размаха греблото си във въздуха и се засмя на братята си, които изоставаха.

Беше Зед. Разбира се.

Гледахме като хипнотизирани как двете канута пресичат финала. Зед вече беше на брега и издърпваше каяка си, когато братята му стигнаха до него. След шумен спор, в който няколко пъти те извикаха думата „нечестно“, по-високият сграбчи Зед и го хвърли във водата. Зед потъна, но водата на това място край брега беше спокойна и той веднага изскочи на повърхността. Хвана брат си и го дръпна във водата. Съдейки по лекотата, с която момчето падна, аз реших, че това не е неочаквано. На брега остана само Айвс, който обаче беше здраво наплискан, преди да подаде ръка и да издърпа братята си. Тримата се хвърлиха на брега, като се смееха, и най-после си поеха дъх. Беше странно да видя Зед щастлив. Бях свикнала да очаквам само мрачни погледи от него.

— Малките ми синове — рече господин Бенедикт и повдигна рамене.

Момчетата вдигнаха глави, сякаш чуха някакъв сигнал, недоловим за нас останалите.

— Пусни лодката във водата, татко. Ще дойда при теб веднага щом се преоблека — извика най-високият. — Зед ще поеме кану-каяка.

— Това е Хавиер — каза Тина. — Той завърши училище тази година.

— Като Зед ли е, или като Айвс?

— Какво искаш да кажеш?

Двете тръгнахме след групата за рафтинг, която се отправи към стартовата площадка.

— Враждебно настроен или дружелюбен. Мисля, че Зед не ме харесва.

Тина се намръщи.

— Зед не харесва много хора, но обикновено не са момичета. Какво е направил?

— Той… Трудно ми е да го обясня. Когато ме забележи — което не се случва често, Зед изглежда ядосан. Аз ли съм виновна, Тина? Нещо лошо ли съм направила? Защото не разбирам как стоят нещата тук ли?

— Ами, носят се злобни слухове, че предпочиташ да пиеш чай вместо кафе.

— Говоря сериозно, Тина!

Тя сложи ръка на челото ми.

— Не, Скай, ти не правиш нищо лошо. Ако Зед има проблем с теб, проблемът е негов, а не твой. На твое място не бих се тревожила. От няколко седмици той се държи странно — по-гневен, по-арогантен, от всичко повече. Всички са го забелязали.

Разговорът ни приключи, защото трябваше да слушаме указанията на господин Бенедикт кой къде да седне.

— Реката е станала по-пълноводна след дъжда през почивните дни. Най-дребните и най-леките трябва да седнат по средата на тази седалка, за да не се преобърнете.

— Ти си Скай, скъпа — каза Нелсън и ме избута напред.

— Единият от синовете ми ще гребе отпред, а ти — господин Бенедикт посочи Нелсън — ще поемеш другата страна. Остават двете момичета, които ще седнат зад тях, близо до мен. — Той направи знак на Тина и на едно друго момиче да отидат при него и им даде гребла. Аз бях единствената без гребло, защото трябваше да съм в средата.

Зед се приближи. Беше съблякъл неопреновия си костюм и си бе сложил къси панталони и спасителна жилетка.

— Хавиер и Айвс ще поемат каякаря — обяви той.

Баща му се намръщи.

— Мислех, че това е твоя работа.

— Да, но видях, че той ще бъде голям досадник. Айвс умее по-добре да се справя с това.

Реших, че в момента на Върколака не му липсва дяволският чар в училище в обучението му на антигерой.

Господин Бенедикт имаше такъв вид, сякаш искаше да каже нещо — всъщност много неща, но му попречихме ние, защото слушахме.

Заехме местата си в плоскодънната надуваема лодка. Подреждането имаше печалните последици, че аз бях до Зед, а от другата ми страна седеше Нелсън. Зед упорито отбягваше да ме погледне. Бях се превърнала в госпожица Скай Невидимата.

— Момичето в средата! Скай, нали?

Обърнах се и видях, че господин Бенедикт говори на мен.

— Да?

— Ако положението стане напечено, хвани за ръцете съседите си. Момичетата от моята страна, внимавайте краката ви да не се измъкнат от каишките на дъното на лодката, когато започне да се огъва. Те ще ви държат да не паднете.

Нелсън изсумтя от възмущение.

— А за момчетата не се тревожи, нали?

Зед го чу.

— Той мисли, че мъжете би трябвало да могат да се грижат за себе си. Проблем ли имаш с това?

Нелсън поклати глава, усещайки язвителността.

— Не.

Помислих си, че на Сали това много щеше да й хареса. Като феминистка тя щеше да е мнение, че господин Бенедикт е пълен динозавър. И Зед нямаше да й се понрави.

Господин Бенедикт отблъсна лодката от брега. С няколко силни загребвания на Зед и Нелсън ние се понесохме по течението. Оттам нататък греблата служеха предимно за управление, защото в тази отсечка на реката имаше само една посока — по течението, много бързо. Господин Бенедикт викаше указания и въртеше кормилото гребло отзад. Вкопчих се в седалката и сподавих писъците си, когато лодката заобиколи подаваща се от водата скала. И когато минахме покрай нея, видях какво има отпред.

О, Боже! Няма да оцелеем!

Водата изглеждаше така, сякаш отдолу я разбъркваше гигантски миксер. Във въздуха хвърчаха пръски и пяна. Скали пронизваха повърхността на неравни интервали и, доколкото виждах, правеха невъзможно заобикалянето им. Бях гледала какво става с яйцата в кухненски миксер. Същото щеше да се случи и с нас след две секунди.

Лодката подскочи високо и се стрелна напред. Изпищях. Нелсън се засмя гръмогласно и изкрещя:

— Ехааа!

Размахваше греблото си, за да отбегнем скалите. От другата ми страна Зед спокойно правеше същото, без с нищо да показва, че чувства оживлението и опасността или дори, че забелязва, че аз изпитвам пристъп на паника.

— Дяволският казан изглежда малко палав — извика през рамо господин Бенедикт. — Дръжте ни по средата, момчета!

Отсечката, за която говореше той, изглеждаше повече от палава. „Палави“ се наричат буйните жребчета в пролетно утро, които весело рипат на слънчевата светлина, а това беше свирепа мечка през есента, озверяла да убива, защото иска да заспи зимен сън с колкото е възможно повече телесни мазнини. Пълната с хора лодка ми се струваше идеално меню.

В главата ми зазвуча мелодията от „Челюсти“.

Лодката се потопи във водата. За миг носът потъна под повърхността и ни изпръска с леденостудена вода. Тина изпищя, но всъщност се смееше, докато водата се оттичаше. Лодката се подмяташе от всички страни. Блъснах се в Нелсън и после в Зед. Промуших ръка под лакътя на Нелсън, но не посмях да направя същото от другата страна, защото Зед изглеждаше неприветлив. Нелсън стисна окуражително ръката ми.

— Забавляваш ли се? — изрева той. По лицето му се стичаше вода.

— Да, по ужасен начин, че всеки момент ще умра! — отвърнах.

В същия миг носът на лодката се заклещи между две скали и натискът на водата ни обърна напреки. По страните се плискаха вълни.

— Ще избутаме лодката! — извика господин Бенедикт. — Всички да се преместят вдясно!

Той ни беше научил на това на брега и знаехме, че трябва да се скупчим в едната страна на сала, за да може другата страна да се повдигне над водата. Озовах се притисната между Нелсън и Зед и греблото на Нелсън одраска брадичката ми.

— Наляво!

Всички се наклонихме на другата страна. Лодката започна да се измъква.

— Върнете се на местата си!

Докато пълзях, за да изпълня заповедта, Зед неочаквано ме прегърна и ме прикова към пода, с лицето към водата, която беше дълбока до глезените.

— Дръж се или ще паднеш — изкрещя той в ухото ми.

В носа ми влезе вода. Паникьосах се и започнах да се боря, за да се освободя, точно когато салът подскочи по друг бързей. Силата на удара ме запрати към едната страна. Нямаше за какво да се хвана, затова се разделих с лодката и цамбурнах по гръб във водата.

Студ… прииждаща вода… писъци… свирка. Мятах се на повърхността. Салът вече беше на десетина метра зад мен, а течението ме носеше като лист от трепетлика през Дяволския казан.

„Отпусни се и се носи по течението!“ Заповедта си проби път до съзнанието ми. Гласът в главата ми прозвуча като този на Зед.

Няма друг избор, освен да се оставя течението да ме носи, накъдето поиска. Опитах се да лежа по гръб с вдигнати водоравно крака, за да не се ударят в подводни скали. Нещо одраска прасеца ми. Каската ми се сблъска за миг със скала. Най-после бях изхвърлена в бавните води встрани от водовъртеж. Вкопчих се в една скала. Пръстите ми бяха като замръзнали бели паяци, разперени върху камъка.

— Мили Боже! Скай! Добре ли си? — изпищя Тина.

Господин Бенедикт насочи лодката към мен, за да могат Зед и Нелсън да ме извадят от реката. Проснах се задъхана по гръб на дъното на сала.

Зед бързо провери дали съм ранена.

— Добре е. Малко е охлузена, но е добре.

Завършихме остатъка от пътуването в потиснато настроение. Вече никой не се забавляваше. Беше ми студено и се чувствах вцепенена и ядосана.

Ако Зед не ми се беше нахвърлил, всичко щеше да бъде наред.

Господин Бенедикт насочи лодката към брега, където чакаха джип и ремарке, за да закарат сала обратно нагоре по течението. Отказах да погледна Зед, когато слязох на брега.

Тина ме прегърна.

— Скай, наистина ли си добре?

Положих усилия да се усмихна.

— Да. Между другото, чия беше тази гениална идея? Какво е това? Седмица за убийства на чужденци?

— Помислих си, че те изгубихме.

— Знаеш ли какво, Тина? Не съм скроена за живота сред дивата природа като вас, жителите на Колорадо.

— Как да не си? Просто не ти провървя.

Господин Бенедикт и Зед натовариха лодката и дойдоха при нас.

— Добре ли си, Скай? — попита господин Бенедикт.

Кимнах. Нямах доверие на гласа си.

— Какво се случи? — Той отправи въпроса към Зед.

Аз обаче го изпреварих.

— Той ме притисна към дъното на лодката и аз се изпуснах!

— Разбрах какво ще стане и се опитах да я предупредя — възрази Зед.

Намръщих се.

— Ти беше причината да се случи.

— Опитах се да го спра. Трябваше да те оставя. — Зед се начумери. Очите му бяха студени като реката.

— Да, може би трябваше — и тогава нямаше да умирам от студ сега!

— Достатъчно! — Господин Бенедикт ни раздели. — Скай, качи се в джипа, преди да си премръзнала. Зед, искам да говоря с теб.

Увита в хавлии, аз наблюдавах как баща и син продължават да спорят, докато накрая Зед ядосано тръгна и се отправи пеш към гората.

Господин Бенедикт седна зад волана.

— Съжалявам за случилото се, Скай.

— Всичко е наред, господин Бенедикт. Не знам защо, но синът ви, изглежда, има проблем с мен. — Стрелнах Тина с поглед, който говореше: „Нали ти казах.“ — Не искам да ми се извинява. Нека само стои далеч от мен. Не обичам да ме хокат без причина.

— Ако това може да те утеши донякъде, в момента той има много грижи. — Мрачният поглед на господин Бенедикт проследи сина му. — Аз искам прекалено много от него. Дай му шанс да реши проблемите си.

— Видя ли какво имам предвид? — прошепнах на Тина.

— Да. За какво беше всичко?

— Не знам. Отчаяно се нуждаех от съвета й. Тина бързо се превръщаше в Оби-Уан Кеноби от „Междузвездни войни“ за мен, която бях невеж чирак. Надявах се, че тя разбира момчетата, или поне Зед, по-добре от мен.

— Беше странно.

Чистачките на предното стъкло започнаха да свистят напред и назад, когато заваля проливен дъжд — мрази ме, не ме мрази, мрази ме…

— Ти не му досаждаш, нали? — попита Тина след кратко мълчание.

— Не, разбира се. — Премълчах, че няколко пъти го търсих в училище. Не беше необходимо Тина да знае подробностите за жалката ми обсебеност от това момче. Днешният ден ме излекува от манията.

— Не си първата. Много момичета му се хвърлят, надявайки се той да ги избере.

— Тогава са сериозно глупави.

— След онова, което той каза, ще трябва да се съглася с теб. В Зед има много гняв и не искам да съм наблизо, когато се отприщи.