Джос Стърлинг
Скай (25)

Двайсет и пета глава

Пътуването с асансьора беше едно от най-трудните неща, които бях правила. Трябваше да прикривам факта, че ми се гади от нерви, защото много добре си спомнях какво се случи последния път, когато бях сама с Даниъл Кели и сина му.

— Е, какво искаш? Тук правят хубав клубен сандвич. — Шон потри ръце. Трябваше му само черно наметало и да изграчи: „Уа-ха-ха“, за да бъде завършен злодей. Намирах го за жалък.

— Да, звучи чудесно.

— Харесва ли ти Лас Вегас?

— Уникален е.

Той се изкикоти подигравателно.

— Такъв е. Сътворено от човека игрище.

— Учиш ли в колеж?

— Не, направо влязох във фамилния бизнес.

— Хотели?

— И други неща.

Шон очевидно предпочиташе другите неща — изнудването и насилието. Усещах как той си мисли, че върви по стъпките на баща си. Всъщност той беше напълно достоен за съжаление, тъй като изобщо не притежаваше проницателността и способностите на баща си и сестра си. Беше страшен само когато заплашваше, че ще изсмуче чувствата ми.

Вратите на асансьора се отвориха и аз видях познатия ми вече коридор. Не можах да не се поколебая, преди да изляза.

— Проблем ли имаш?

— Не… само момент на дежа вю.

Шон приглади мустака си, за да прикрие усмивката си.

— Чувството ми е познато. Виж, Скай, искам да те представя на баща си. Той е главен изпълнителен директор на фамилния бизнес. Няма да се бавим. Съгласна ли си?

„Правя го заради Зед“ — помислих си и тръгнах след Шон към заседателната зала.

Даниъл Кели чакаше начело на масата като в онзи ден преди седмици.

— А, Скай, радвам се да те видя отново. — Той стана и махна с ръка, затваряйки вратата с телекинетичните си способности.

Ключалката изщрака. Какво? Даниъл Кели не си правеше труда да скрие факта, че е савант.

— Срещали ли сме преди? — попитах, надявайки се, че гласът ми прозвуча искрено озадачено.

— Можеш да зарежеш преструвките. Знам, че са те изпратили ФБР с напразната надежда, че ще се разобличим. Това обаче няма да стане.

Тогава защо той говореше така? Наведох глава.

— Забрави за микрофона. Мария го смущава. ФБР ще чуват само статичен шум. Шон, къде са обноските ти? Покани гостенката да седне.

Шон ме хвана за раменете и ме бутна да седна на стол до прозореца.

— Какви сигнали получаваш от нея? — Даниъл Кели забарабани с пръсти върху скръстените си ръце.

— Самодоволната увереност изчезна. — Шон си пое дълбоко дъх. — Страх — прекрасен страх.

— Вземи си колкото искаш — отвърна баща му. — Тя ни струва достатъчно с онова изпълнение в казиното.

Потреперих, когато Шон се наведе над врата ми и потърка лице в моето. Имах чувството, че съм автомобилна гума, която се спуква и въздухът излиза от нея. Заедно с въздуха ме напуснаха и тренировките ми с Виктор. Забравих какво трябваше да направя. Страхът ми се засили и започнах да треперя неудържимо. Най-лошото беше, че вече не чувствах Зед с мен. На повърхността изплуваха всички най-страшни периоди в живота ми — кавгата на родителите ми, побоите на Фил, изоставянето, стрелбата в гората, складът.

— Чудесно — измърмори Шон. — Тя е като отлежало вино — опияняващо и силно.

Даниъл Кели реши, че му е угодил достатъчно.

— Престани, Шон. Искам я в съзнание.

Шон допря изпотените си устни до челюстта ми и се изправи. Чувствах се лепкава и безсилна. Енергията ми беше изсмукана заедно с чувствата. Увих ръце около себе си.

„Мисли — заповядах на разпокъсаното си съзнание. — Можеш да направиш нещо. Уиндзорският замък.“

Ала щитовете ми бяха като къщичка от карти и се срутиха при първото сътресение.

— Ако съм прав, ФБР ще се опитат да влязат на този етаж, затова нямаме много време. За жалост, Скай, съмнително здравата ти психика ще откаже и ти ще започнеш да буйстваш. Ще вземеш този пистолет — той посочи пистолета на масата — и ще се втурнеш в казиното, стреляйки по невинни гости. Агентите на ФБР ще трябва да те застрелят, за да те спрат, жертвайки пионката си. Много поетично, нали?

— Няма да го направя.

— Ще го направиш. Разбира се, те ще заподозрат истината, но няма да има доказателства, пък и ти ще си мъртва.

— Не.

— Каква трагедия за семейство Бенедикт. — Той седна на ръба на масата и погледна часовника си. — Виж, Скай, реших, че да ги представя така, сякаш са спомогнали за смъртта на невинни хора, ще бъде най-доброто отмъщение. Те ще трябва да живеят с тази мисъл. Това ще ги осакати и направи негодни завинаги и ФБР вече няма да посмеят отново да ги използват срещу нас.

Трябваше да се овладея. Виктор ми беше казал какво да направя, ако Даниъл Кели отново започне да промива мозъка ми. Трябваше да го направя правилно, защото този път не само моят живот беше изложен на опасност. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо от причиняването на смъртта на други хора. Даниъл Кели нямаше да ми стори това. Отказвах да му позволя.

Вкопчих ръце в облегалките на стола и започнах да проецирам силови вълни. Масата се разклати, стъклената кана завибрира до ръба и се строши на пода, на прозореца се образува пукнатина, която плъзна към тавана.

— Престани! — викна Кели и ме зашлеви през лицето. — Мария! Шон, пресушете я!

Мария се втурна в стаята, а Шон пак се наведе над врата ми. Този път го почувствах, преди той да започне да поглъща чувствата ми. Излъчих гневен импулс и поразих съзнанието му като удар в брадичката. Той отскочи назад.

— Какво… — Шон се хвана за главата. От носа му потече кръв. — Малка вещице!

— Мария, направи нещо! — заповяда Даниъл Кели, когато таванът започна да рухва.

Мария насочи длани към мен. Все едно се блъснах в стена след свободно падане по склон. Излетях от стола и паднах на земята. Атаката ми беше спряна.

— Нашата малка савантка се е научила да използва способностите си, а? — Даниъл Кели махна с ръка и изправи стола ми — Но едва ли сериозно мислиш, че можеш да се справиш с нас, тримата. По очите ти виждам, че не го мислиш. Все още чакаш кавалерията ти да атакува и да те спаси, но лошата новина за теб е, че няма да го направят. Този етаж е заключен и те нямат съдебна заповед. Докато я получат, драмата ще се е преместила в казиното. — Той хвана главата ми и я стисна. — А сега седни и се отпусни. Няма да продължи дълго.

 

 

Следващото, което си спомням, бе, че излязох от асансьора във фоайето на хотела. Музикантът седеше пред пианото и монотонно тананикаше песен, че хората се нуждаят от хора. Аз обаче не се нуждаех от никого. Исках да ги застрелям.

Отидох в казиното. Пистолетът беше затъкнат на гърба ми под ризата.

— Хей, това е Лейди Късмет! — ненадейно се появи Джордж Мичъл Трети.

— Какво правиш още тук, Джордж? — попитах го. Трябваше ли да убия и него? Усетих, че по лицето ми се стича капка пот. Избърсах я.

— Сбогувам се с масите. Заклех се, че няма да се върна. Аз съм човек, който държи на думата си.

— Хубаво, Джордж. Най-добре тръгвай.

— Да, оседлавам коня и заминавам. — Той докосна периферията на шапката си, а после присви очи и се вгледа в лицето ми. — Не изглеждаш добре, мила.

— Чувствам се малко странно.

— Отиди да полегнеш. Разтовари се. Да повикам ли някого?

Потърках чело. Исках някого. Зед. Той беше наблизо.

— Родителите ти?

Художници. Изкуство. „Не знаехме, че разбираш от изкуство.“ Старите майстори. Пластове. Това беше важно, но не можех да си спомня защо. В съзнанието ми проблясваха образи, сякаш вятър развява листовете на някой от комиксите ми, разгръщайки произволни страници.

— Добре съм. След малко ще се кача в стаята си.

— Направи го, мила. Радвам се, че се запознахме.

— И аз, Джордж.

Той се обърна и тръгна с разкрачена походка.

„Застреляй го!“

„Не!“

„Извади пистолета и го застреляй.“

Ръката ми се плъзна към пистолета в колана ми, пръстите ми се увиха около ръкохватката и го извадиха. Някой изпищя. Мария Кели хукна към охранителя и ме посочи.

— Тя има пистолет! — извика Мария.

Погледнах ръката си. Да, наистина държах пистолет. Трябваше да тичам и да стрелям напосоки.

„Направи го.“

Старите майстори. Фалшиви спомени. Изстъргване.

Охранителят включи алармата. Стоях нерешително в средата на казиното, а комарджиите се разпръснаха да се скрият. Един автомат изплати печалба на празен стол.

— Кротко, мила! Ти не искаш да стреляш с това нещо! — извика Джордж от другата страна на маса за пинбол.

Съзнанието ми крещеше да действам. Не можех да се спра. Вдигнах дулото към тавана и натиснах спусъка. Откатът беше невероятен и разтърси китката ми. Полилеят се разби на парчета. Как можах да го направя? Бях впримчена в кошмар и не контролирах тялото и ума си.

„Точно така. А сега се прицели в хората.“

Не, това не беше правилно. Мразех оръжията. Втренчих се в голямото черно нещо в ръката си, сякаш беше канцерогенно образувание. Исках да го пусна, но ръката ми крещеше да започна да стрелям.

И после от горните етажи дотърчаха агенти на ФБР, влязоха в казиното и изместиха встрани охраната на хотела. Сигурно съм изглеждала странно, застанала в средата на празната зала, заобиколена от разпилени карти и чипове и потракващо колело на рулетка, но без да правя опит да се защитя.

— Хвърли пистолета, Скай! — извика Виктор. — Ти не искаш да го направиш. Това не си ти.

Помъчих се да пусна оръжието, но пръстите ми не искаха да се разтворят. Мозъкът ми не прие заповедта.

„Насочи пистолета към себе си. Кажи, че ще се самоубиеш, ако те се приближат.“ Думите на Даниъл Кели ме накараха да опра дулото в главата си.

— Не се приближавайте — казах с треперещ глас.

Вляво от мен се чу писък. Охранителите държаха родителите ми, които се опитваха да стигнат до мен.

— Скай, какво правиш? — извика Сали Гласът й беше безизразен.

— Хайде, обич моя, остави пистолета. Нуждаеш се от помощ. Никой не е ранен. Ще ти осигурим помощ — отчаяно добави Сали.

Думите им някак не проникваха в съзнанието ми. По-силен беше шепотът, че трябва да сложа край на всичко и да накажа семейство Бенедикт, че са ме използвали.

— Назад! Никой да не се приближава! — Пръстът ми се уви около спусъка. Изглежда, нямаше друг начин.

И после Зед излезе иззад Виктор и се отскубна от брат си, който понечи да го спре.

— Тя няма да ме застреля — спокойно каза той, въпреки че аурата му проблясваше в червено от гняв.

На мен ли беше ядосан? Но аз не бях направила нищо.

Не, Зед не беше ядосан на мен, а на някой друг. На семейство Кели.

Той пристъпи към мен.

— За втори път заставам пред дулото на пистолет заради теб, Скай. Трябва да престанем да се срещаме така.

Подиграваше ли ми се? Аз заплашвах да се самоубия, а Зед се шегуваше? Това не влизаше в сценария. Хората трябваше да се разбягат от ужас и аз трябваше да умра в градушка от куршуми.

— Ти не трябва да си тук, Зед. — Жадна за нещо, което би придало смисъл на това безумие, аз погълнах с очи външността му — широките рамене, волевите черти на лицето му, дълбоките синьо-зелени очи.

— Скай, трябва да разбереш, че сега, след като те намерих, няма да си тръгна. Дълбоко в себе си и ти не искаш да си тръгна. Сродните души не се нараняват една друга. Не можем, защото това би означавало да нараним себе си.

— Сродна душа? — Какви ги вършех? Вътрешният ми подтик да натисна спусъка се разтопи като скреж на слънцето. Всичко беше погрешно, защото това не беше моят сценарий. Моята съдба стоеше пред мен и ме обичаше достатъчно много, за да рискува да го застрелям. Сродна душа. Семейство Кели не знаеха, че имах способност, която те не можеха да надвият. Вече бях намерена. Успях да запазя тази тайна, когато те разрушиха всичките ми други защити. Разпознаването на сродната ми душа проби през задушаващите фалшиви пластове със сила, на която не можеше да се противопостави дори един опитен савант.

Изведнъж всичко ми се изясни. Пръстите ми пуснаха пистолета, който падна на пода. Повдигнах треперещите си рамене.

— Ами… какво да кажа? Съжалявам?

Зед пробяга последните няколко метра и ме сграбчи в обятията си.

— Кели пак ли манипулираха съзнанието ти?

Зарових главата си в гърдите му.

— Да. Трябваше да ви накажа или като се самоубия, или като ме застрелят агентите на ФБР.

— Хитро, но те не могат да победят моето момиче.

— За малко да го направят.

— Не! — Даниъл Кели нахлу в казиното заедно с Мария и Шон, нетърпелив за утешителна награда, тъй като първата награда му се беше изплъзнала. — Предявявам обвинения срещу момичето. Тя заплаши с пистолет гостите ми, стреля в имота ми и разстрои играта. Арестувайте я.

Родителите ми стигнаха до мен секунди преди Кели.

Какво става, Скай? — Саймън беше готов да удари господин Кели.

— Сали, Саймън, запознайте се с Даниъл Кели и семейството му. — Махнах с ръка към тях. — Те са отговорни за отвличането ми и днес следобед се опитаха да промият мозъка ми, за да започна да стрелям тук.

— Момичето е лудо. Тя прекара един месец в клиника за душевно болни. Абсолютно ненадеждна е. — Даниъл Кели извади блекберито си и се обади на адвокатите си. — Тя трябва да бъде затворена заради безопасността на обществото.

Виктор взе пистолета с носна кърпа и го сложи в плик за веществени доказателства.

— Много интересно, господин Кели, но не съм съгласен. Мисля, че Скай е права, когато твърди, че сте я манипулирали.

Сали изглеждаше ужасена.

— Искаш да кажеш, че са я упоили… или какво? Хипнотизирали са я?

— Точно така, мадам.

— Нямате доказателства за такова нещо — презрително отбеляза Мария Тоскана, рамо до рамо с баща си. — Но ние имаме запис от камерата за наблюдение на това момиче, което нахлува тук и започва да стреля напосоки? На кого от нас ще повярва съдията?

— На Скай. — Виктор се ухили като хищник, който лакомо оголва зъби. — Вижте, разбрах, че вие, господин Кели, сте манипулирали агент Ковалски, когато ви е следила през октомври. Не сте устояли, след като тя ми е партньор, нали? Щом осъзнах от кого изтича информация за разследването ни, неща като коя е Скай, разузнавателни данни, които знаехме само Ковалски и аз, очаквах, че ще ви информира за микрофона, който поставихме на Скай. Ковалски нямаше представа, че я използвате, нали?

— Няма да кажа нищо — през стиснати зъби отрони Даниъл Кели.

— Чудесно, защото аз имам да кажа много неща. Агент Ковалски постави на Скай стандартно подслушвателно устройство — онова, което вие блокирахте, но не знаеше за записващото устройство в телефона на Скай. — Виктор извади мобилния телефон от задния ми джоб и го почука с пръст. — Тук е записана всяка дума, която сте казали на Скай, запазена, за да я чуят съдията и съдебните заседатели. Убеден съм, че ще им бъде много интересно.

— Искам адвокат.

Усмивката на Виктор стана по-широка.

— Отлично. Любимите ми две думи. Даниъл Кели, Мария Токсана Кели и Шон Кели, арестувам ви за отвличане и заговор за убийство. Имате право да мълчите…

Приближиха се шестима униформени полицаи, които сложиха белезници на семейство Кели, докато Виктор продължаваше да им чете правата. Зед ме отведе настрана, прегърна ме и ме залюля напред и назад, така че пръстите на краката му едва докосваха килима.

— Прекрасен звук, нали? Да чуя, че им четат правата — прошепна той в ухото ми и ме целуна там, където се беше лигавил Шон, премахвайки треперенето. Бях в безопасност. У дома.

— Надявам се да ги заключат и да изхвърлят ключа.

— Съдейки по изражението на Виктор, мисля, че това е сигурно.

— Знаеше ли за телефона?

— Да, но не можех да ти кажа, в случай че Кели го избие от главата ти.

Сложих длан на сърцето му и се заслушах в равномерния му ритъм, докато приливът на адреналин във вените ми намаляваше. Не можех да престана да треперя.

— Тогава ти е простено.

— И през ум не ми мина, че ще те накарат да направиш такова нещо, мила. — Зед посочи към бъркотията в казиното, която бях създала.

— Не съм направила нищо, забрави ли? Е, освен че стрелях по полилея, но тъй като той беше обида за добрия вкус, всъщност направих услуга на всички.

— Наистина ли си добре?

— Да. Миналия път Уриел ми помогна да различа истината от лъжата, а този път, щом усетих фалша, всичко си дойде на мястото много по-бързо благодарение на моята сродна душа. И направих още по-голяма бъркотия, отколкото в мансардата. Поразтърсих нещата.

— Да, усетихме. Смаян съм. Имаш страхотен удар за твоите метър и петдесет и спорни два и половина сантиметра.

Видях, че полицаите отвеждат семейство Кели.

— Някой трябва да се погрижи Даниъл Кели да не използва дарбата си, за да ги изкара от затвора.

— Виктор работи по въпроса. Той въведе процедури, за да е сигурен, че семейство Кели няма да впият нокти в никого.

— Ами двамата Кели, които избягаха от затвора?

Зед разроши косата ми.

— Стига, Скай. Трима престъпници за един ден не е зле. Рано или късно, ще ги хванем. Искам обаче да знам кога ти ще престанеш да бягаш от мен.

Склоних глава на гърдите му.

— Да бягам?

— Ние не сме като биологичните ти родители. Всичко между нас ще бъде наред. Само ми се довери. Моля те.

Докато стояхме спокойно насред хаоса в казиното, аз си поех дълбоко дъх, наслаждавайки се на уханието на Зед на горски сапун и нещо, което беше неповторимо за него. Това беше той за мен — място на покой. Бях глупава да мисля, че мога да оцелея без него. Страховете ми ме бяха заслепили за наградата, която се готвех да захвърля.

— Мисля, че може би престанах да бягам, когато ти се изправи пред мен. Блъснах се в стената си.

Зед целуна косите ми.

— И няма да помръдна.

— Добре. Ти си моята сродна душа. Ето, признах го.

Той потрепери от облекчение.

— Болезнено ли е?

— Да, много.

— Уплашена ли си?

— До полуда.

— Не се страхувай. Единственото страшно нещо би било да не останем заедно.

До нас се приближиха Сали и Саймън заедно с новия ми приятел от Тексас, Джордж.

— Този господин ни разказа какво се е случило — рече Сали, гледайки ме внимателно.

— Сега съм добре, Сали. Виктор ще ви обясни всичко, когато се върне.

Джордж кимна мъдро.

— Беше адски шантаво, госпожо Брайт. Разбрах, че нещо не е наред веднага щом видях очите й — изцъклени, като стъклени. Напомниха ми за едно кабаретно изпълнение, което гледах в „Парадайз Лаундж“ навремето. Един хипнотизатор накара човек от публиката да пее като Елвис Пресли, а после щракна с пръсти и развали магията. — Той ми намигна. — Но лошите не можаха да те накарат да действаш против съвестта си, нали, Скай?

— Мисля, че не можаха, Джордж.

— Да, хипнозата има граници. — Той погали ръката ми като любящ дядо. — Отиди да си починеш, Скай.

— А ти отиди да събереш печалбата си от масите — отвърнах и посочих изхода.

Джордж докосна периферията на шапката си.

— Ще го сторя, мадам. Във Флорида има апартамент с твоето име, който ме чака.

Той излезе, а аз се обърнах към баща си.

— Е, все още ли искаш да се преместим в Лас Вегас?

Саймън погледна Сали и после Зед и мен.

— Мисля, че отговорът е „не“ — едно много голямо „не“.