Джос Стърлинг
Скай (20)

Двайсета глава

В първите дни на декември Саймън и Сали ме заведоха у дома. Много хора вече бяха украсили домовете си за Коледа. Къщата на госпожа Хофман сияеше в различни цветове, достатъчни, за да отклонят движението от магистралата. Нашият дом беше тъмен. Не се виждаше нито една свещ или блестяща дрънкулка.

Саймън отвори вратата.

— Сега, след като ти се върна, Скай, може да украсим къщата.

— Как? В изискан староанглийски стил или като в дръзкия нов свят? — някак прекалено весело попита Сали.

Включих се в играта им, защото знаех, че те искат да мислят, че съм по-добре, отколкото бях всъщност.

— Може ли да закача надувен Дядо Коледа на прозореца си?

— Разбира се, стига аз да сложа светещ елен на покрива.

В съзнанието ми преминаха проблясващи образи — палма и влакчета на ужасите.

— Какво има, миличка? — попита Саймън и ме прегърна.

Това вече се случваше постоянно. Виждах различни неща — стол, самолет, легло, — които не разбирах.

— Нищо. Само един от онези моменти.

Сложих куфара си на леглото, седнах и се втренчих в стените. Бях забравила да се упражнявам да си изграждам щитове. От мен сигурно изтичаха мисли и чувства към Зед, но той беше твърде добър, за да ми каже. Нямах сили да започна оттам, откъдето бях спряла. Той ми каза, че съм се свързала с него, докато бях в плен на загадъчните похитители. Твърдяла съм, че се намирам в Лас Вегас, но на него му било трудно да го повярва, докато не съм се озовала в склада. Сторило му се, че се опитвам да му кажа точно къде съм, но не чул по-голямата част от съобщението. Семейство Бенедикт действали въз основа на информацията ми и заминали за Лас Вегас, защото там бил центърът на властта на Даниъл Кели Случайността била твърде голяма, за да я пренебрегнат. Те все още мислеха, че има връзка и че Гейтър, застреляният в склада мъж, е бил нает от корпорацията на Кели, но полицията не беше успяла да свърже отвличането ми с Кели.

Виктор много се ядосваше от цялата история. И като капак на всичко, двамата Кели, които Бенедикт бяха помогнали да бъдат осъдени, бяха избягали от затвора преди няколко седмици и никой нямаше представа как са го направили.

— Скай, вечерята е на масата! — извика Сали.

Слязох долу и се престорих, че имам апетит. Сали беше сготвила любимите ми спагети и беше купила бъчвичка специален сладолед. Всички полагахме усилия да направим успешна вечерта.

Започнах да си играя със спагетите в чинията си.

— Мислите ли, че трябва да се върна в училище?

Саймън наля вино на Сали и на себе си.

— Още не, миличка. Всъщност… се питам нещо.

— Какво? — Сали вдигна глава, като чу нотката на предпазливост в гласа му.

— Днес се чух с онази дама от Лас Вегас, госпожа Тоскана. Тя има хотел казино. Оказа се, че госпожа Тоскана е дала тайното дарение, с което платихме за възстановителния дом.

— Много мило от нейна страна.

— И аз така й казах. Тя чула за отвличането и видяла портфолиото ни в интернет и пита дали бихме желали нов договор като съветници за художествените придобивки на хотелската верига. Имат хотели навсякъде — Рим, Милано, Мадрид, Токио, Лондон и в много градове в Съединените щати. Работата ще продължи повече от година и Скай ще може да завърши средното си образование. Госпожа Тоскана спомена, че в Лас Вегас има отлични гимназии. Дори препоръча няколко.

Сали въртеше в ръката си чашата с виното.

— Не знам, Саймън. Ако ще се местим някъде, предпочитам да се върна в Англия. Не мисля, че американското ни приключение е голям успех. А и спомените за Лас Вегас не са приятни.

Саймън умело нави спагетите на вилицата си.

— Още не съм приел предложението. Госпожа Тоскана иска да разговаряме повече и да разгледаме възможностите, преди да отхвърлим идеята. — Той отхапа залък. — Трябва да призная, че заплатата, която тя спомена, далеч надвишава очакванията ми.

— Скай? Какво ще кажеш? — попита Сали.

— Какво? Не слушах.

— Нуждаеш ли се от промяна от Рикънридж?

— Мисля, че в момента не искам да се местя никъде.

— Ще можеш ли да ходиш на училище тук, като съзнаваш, че всички знаят какво ти се е случило? Няма да те обвиним, ако искаш ново начало някъде другаде.

— Може ли да си помисля?

Саймън кимна.

— Разбира се. Може да отидем да видим, без да поемаме никакви задължения. Това ще ти помогне да решиш. Все пак ти не успя да разгледаш Лас Вегас, защото беше в болница и… онзи склад. Градът може да ти хареса.

— Може би. — Зарових тази идея в съзнанието си засега. Умът ми беше твърде зает с привикването отново да бъда у дома, за да мисля за преместване.

 

 

Карла и Сол Бенедикт дойдоха в събота сутринта. Не се чувствах спокойна в присъствието на майката на Зед от първата ни среща, но днес тя се държеше много добре и с нищо не показваше, че чете мислите ми. Това беше иронично, защото не бих възразила някой да ми каже какво става в главата ми, тъй като нямах представа. Спомних си разговора със Сол за взаимоотношенията ми със сина им. Дали те все още ме искаха в семейството си, след като знаеха, че се бях пречупила в Лас Вегас?

Сали и Саймън седяха с мен, докато забавлявахме семейство Бенедикт в кухнята. Нямаше следа от веселото настроение и смеха в дома на Бенедикт, когато бях отишла там. Те си размениха по няколко официални любезности и разговаряха за коледните концерти и оживения скиорски сезон. Натъжих се, че няма да участвам в музикалните изпълнения, както смятах. Репетициите бяха продължили в училище без мен. Накрая Сол се обърна към мен и пристъпи към повода за посещението им.

— Скай, хубаво е отново да те видим в Рикънридж.

— Благодаря, господин Бенедикт.

— Зед ни каза за фалшивите ти спомени.

Наведох глава.

— Мислим, че можем да ти помогнем.

Саймън се прокашля.

— Признателен съм ви, че дойдохте, господин Бенедикт, но Скай има отлична лекарка, която се грижи за лечението й. Смятам, че не трябва да й се бъркаме.

— Това би било добре, ако нещата бяха нормални — отвърна Карла с малко нетърпелив тон, — но според нас проблемът на Скай е извън областта на традиционната медицина.

Погледите, които си размениха Сали и Саймън, бяха красноречиви. Те бяха враждебно настроени към всички предложения извън техния контрол. Бенедикт не бяха единственото семейство, което знаеше да се отбранява от дома си.

— Може и да е така, но тя е наша дъщеря и ние решаваме кое е най-доброто за нея. — Саймън стана, давайки знак, че за него приятелското посещение е приключило.

Сол не откъсваше поглед от мен.

— Бихме искали да дойдеш при нас за известно време, Скай. Когато се съберем заедно, можем да направим някои неща, за да помогнем на някого в твоето положение.

Идеята ме ужаси, но от друга страна знаех, че не стигам доникъде с методите на лекарката, въпреки оптимизма на родителите ми.

— Именно времето, прекарано с вашето семейство, я докара дотук! — Саймън вече не си правеше труда да прикрива гнева си. — Вижте, господин Бенедикт…

— Моля, наричайте ме Сол. Преживяхме твърде много неща заедно, за да бъдем толкова официални.

Саймън въздъхна. Бяха издухали вятъра от платната му.

— Сол, ние харесваме Зед и той е прекрасно момче, но Скай няма да бъде тук дълго, за да прекара времето, за което ти говориш. Моля те, оставете ни на мира. Скай е преживяла твърде много неща през краткия си живот. Не засилвайте стреса, който вече я измъчва.

Сали преплете пръсти и ги стисна.

— Откакто Скай беше малка, винаги сме знаели, че душевното й състояние е крехко. Вината не е ваша, но се оказа, че връзката с вашето семейство с неговите необичайни проблеми разстрои това деликатно равновесие. Моля ви, оставете я на мира.

Спорът се водеше през главата ми, все едно не бях там.

— Сали, моля те.

— Всичко е наред, Скай. Няма от какво да се срамуваш.

— Дъщеря ви се нуждае от нас — заяви госпожа Бенедикт.

— Извинявайте, но не сме съгласни. — Сали се присъедини към Саймън пред вратата. Езикът на тялото й беше кристално ясен. — Ние знаем кое е най-доброто за Скай. Тя живее с нас от шест години и мисля, че ние я познаваме много по-добре от вас.

— Престанете всичките, моля ви. — Имах чувството, че съм кокал, за който се карат глутница кучета. Всички твърдяха, че знаят кое е най-доброто за мен, а аз самата не можех да реша.

Сол стана от масата.

— Карла, ние разстройваме Скай. По-добре да си тръгваме. — Той ме погледна. — Предложението е в сила, Скай. Помисли си. За доброто на Зед и за твое добро.

Семейство Бенедикт се сбогуваха набързо и се качиха в колата си. Аз останах в дневната и прокарах пръсти по клавишите на пианото. Дали беше плод на въображението ми, или инструментът звучеше фалшиво?

— Има ли в Рикънридж някой, който не мисли, че знае по-добре от нас? — възкликна Сали, когато се върна в къщата.

— Съжалявам, че трябваше да присъстваш на това, обич моя. — Саймън разроши косите ми — Мисля, че те имаха добри намерения.

— В момента Лас Вегас изглежда много съблазнителен — добави Сали.

Очите на Саймън блеснаха като на шофьор, съзрял пролука в задръстване и знае, че ще се придвижи напред.

— Тогава ще звънна на госпожа Тоскана и ще видя какво ще мога да уредя.

Не исках да се отправям с пълна пара към нов живот. Исках време, за да се приспособя към живота, който си създавах тук, и за да разбера какво има между Зед и мен. И за всичко това ми трябваше ясно съзнание.

Затворих капака на пианото.

— Не може ли да помислим малко върху думите на господин и госпожа Бенедикт? Може би те наистина ще помогнат.

— Съжалявам, Скай, но парен каша духа. — Саймън прехвърляше визитни картички, докато намери онази на хотела в Лас Вегас. — Замесването в работите на онова семейство е катастрофално. Нямаме нищо против да се виждаш със Зед тук, но няма да ходиш в дома му. Състоянието ти се подобрява. Не искаме влошаване. Ще се обадя на госпожа Тоскана.

Нямах много енергия да споря и затова не обещах нищо. Станах и казах, че отивам да си легна. Чух, че Саймън разговаря оживено с новата си връзка и споменава в кои уикенди сме свободни и с какво нетърпение очакваме посещението. Нямах желание да се връщам в Лас Вегас. Пък и защо да имах? Всичко, което исках, беше тук.

Седнах на ръба на леглото и гледах през прозореца дълго след като родителите ми си легнаха. Небето беше ясно и отблясъците на луната превръщаха снега в синкав. Зимата се беше настанила трайно и натрупалият сняг беше готов да остане до пролетта. Температурата беше далеч под нулата и ледените висулки на стрехите се удължаваха с всеки изминал ден. Започнах да чеша ръцете си. Не издържах повече. Идваше ми да крещя и да удрям главата си, докато объркването ми премине. Усилено се опитвах да се преструвам, че се подобрявам, но всъщност чувствах, че се влошавам. Бях се вкопчила в здравия разум, стъпила върху тънкия лед, предпазващ съзнанието ми, но се страхувах, че това е илюзия, защото вече бях падала през пукнатините.

Скочих, свих юмруци и тръгнах към прозореца. Трябваше да направя нещо. Можех да отида само на едно място, за да огранича щетите. Грабнах халата си и отворих прозореца. Знаех, че онова, което съм намислила, е лудост, но нали и без това се смятах за луда, затова какво пък, по дяволите. Съжалих, че ботушите ми са долу, но не исках да събудя родителите си. Покатерих се на покрива на верандата, плъзнах се до ръба и се спуснах на земята. Тънките ми обувки се намокриха веднага, но вече бях толкова силно мотивирана от убеждението, че това е последната ми надежда, че не ми пукаше.

Хукнах по пътя. Краката ми хрущяха в ситния сняг. Отначало ми беше студено и треперех, но после не чувствах нищо. Докато минавах покрай гаража с колата ни, ми се прииска да се бях възползвала от законите в Колорадо, които позволяваха на шестнайсетгодишните да шофират. Зед беше казал, че ще ме научи да карам, но така и не стигнахме дотам. Нямаше значение. Трябваше да извървя само три километра. Можех да го сторя.

Вече вървях, когато завих по стръмния път зад скиорските хижи, водещ към лифта. Снегът там беше утъпкан и замръзнал в ледени бразди. Погледнах краката си и видях, че подметките на обувките ми са се скъсали и петите ми кървят. Странно, но това изобщо не ме интересуваше. Предпазливо се приближих до дома на семейство Бенедикт и се запитах какви ли охранителни мерки са поставили. Те очакваха нападение и все още не бяха свалили гарда. На стотина метра от къщата наистина почувствах преграда — не физическа, а усещане за нежелание и страх, което ме принуждаваше да се върна. Изградих си щит и продължих. Решителността ми да стигна до Зед беше по-силна от контра инстинкта. Щом се освободих, почувствах, че съм задействала някаква аларма. В къщата блеснаха светлини, първо на горния етаж в спалните, а след това и на верандата.

Къде ми беше умът? Смятах да похлопам на вратата им посред нощ? В Америка всички носеха оръжие и вероятно щяха да ме застрелят, преди да разберат коя съм. Убедеността ми, че идеята е добра, се изпари. Застанах нерешително на пътеката и се зачудих дали ще имам сили да се обърна и да се прибера у дома.

— Стой, не мърдай. Вдигни ръце да ги виждаме — заповяда мъжки глас, който не познавах.

Замръзнах на място. Беше ми твърде студено, за да се движа и да разсъждавам.

И после се разнесе непогрешимият звук на зареждане на пушка — нещо, което бях чувала само във филмите. Представих си „Бъгси Малоун“ — излез с вдигнати ръце. Преглътнах истеричния си смях.

— Излез на светлината да те видим.

Положих усилия да пристъпя напред.

— И казах, горе ръцете!

Вдигнах треперещите си ръце.

— Трейс, това е Скай! — Зед изскочи от къщата, но някой го дръпна за ръката. Големият му брат Трейс, полицаят от Денвър, не го пусна да излезе.

— Може да е клопка — предупреди Трейс.

От мрака зад мен се появи Виктор. Беше ме заобиколил и бе насочил пушката към гърба ми.

— Пусни ме! — Зед се съпротивляваше, но Сол се присъедини към блокадата.

— Защо не използваш телепатия, Скай? — Сол говореше спокойно, сякаш беше съвсем естествено в три часа сутринта пред дома му да се появи момиче по халат.

Преглътнах. В главата ми вече звучаха твърде много гласове.

— Може ли да вляза? Казахте, че мога да дойда при вас.

— Сама ли е? — попита Трейс.

— Така изглежда — отвърна Виктор.

— Попитай я, за да се увериш. — Трейс спусна пушката. — Не можем да рискуваме и да сгрешим.

— Не я докосвай, Виктор! Остави я! — Зед се отскубна от ръцете на брат си и хукна надолу по стъпалата.

— Зед! — извика Сол, но вече беше късно.

Зед стигна до мен и ме притисна в обятията си.

— О, миличка, премръзнала си!

— Аз… съжалявам, че идвам така — измънках.

— Престани да се извиняваш непрекъснато. Не е необходимо. Всичко е наред.

Сол дойде при нас, но сърце не му даде да ни раздели.

— Не е наред, докато не разберем защо е дошла. Тя мина през охранявания ни периметър. Не може да го е направила без чужда помощ. Способностите й не са толкова силни.

Виктор ме дръпна от прегръдката на Зед и се втренчи в очите ми със стоманен поглед. „Кажи ни защо си тук. Някой те изпрати ли?“ Той използваше дарбата си и зареждаше думите си с натиск да получи отговор. Чувах го като хармония, протичаща под мелодия. Заболя ме. „Скай, трябва да ми кажеш.“

— Престанете, престанете! — изхлипах, дръпнах се и залитнах назад. — Излезте от съзнанието ми, всичките! — Спънах се, паднах в снега и притиснах с ръце главата си.

Зед изблъска Виктор от пътя си и ме взе на ръце. Беше вбесен.

— Ще я занеса вътре. Не ме интересува какво ще кажете. Тя е моята сродна душа и по-добре не ми пречете.

Новината беше посрещната със стъписване от братята му и смирение от Сол.

— Погледнете я. Посиняла е от студ. — Зед си проби с рамо път между членовете на семейството си и ме занесе в кухнята. Хавиер и Уил бяха там и гледаха монитор, вграден в кухненския плот.

— Сама е влязла — каза Уил, който гледаше картината от камерите за наблюдение, разположени от портата до лифта. — Няма следа от друг.

— Скай, на какво си играеш? — Хавиер тръгна към мен и после видя краката ми. — Зед, забеляза ли, че тя кърви? Сложи я на плота.

Зед ме сложи да легна, а Хавиер изхлузи онова, което беше останало от обувките ми. Затвори очи и сложи ръце на петите ми. Мигновено почувствах боцкане като иглички и после болката се отдръпна към пръстите на краката ми.

Виктор остави пушката на плота и извади пълнителя.

— Уил, Хавиер, малкият ни брат е забравил да ни каже нещо.

Трейс поклати глава.

— Да, срещнал е сродната си душа.

Докосването на Хавиер спря за секунда, сътресение в енергийния поток, и отново се залови да лекува.

Уил подсвирна.

— Сериозно?

— Така каза. — Трейс погледна баща си, търсейки потвърждение. Сол кимна.

— Брей, виж ти. — Уил ми се ухили. Радостта му беше искрена. — Имаш ли сестри, Скай?

Зед му се усмихна благодарно.

— Не знае, но ще се опитаме да разберем заради теб.

— Не забравяй и нас останалите — малко насила се усмихна Трейс. — Някои от нас нямаме време.

Сол потупа сина си по рамото.

— Търпение, синко. Ще я намериш.

— Дошла си сама чак дотук? — тихо попита Зед, докато Хавиер ме лекуваше. — Защо?

— Нуждая се от помощ — прошепнах. Искаше ми се да заровя лице в гърдите му и да изчезна. Той беше толкова топъл, а аз — толкова студена. — Нуждая се от вас.

Трейс и Виктор все още изпитваха подозрения към странното ми пристигане. Чувствах емоционални вълни, изтичащи от тях. О, Боже, дарбата ми отново се беше задействала. Бях видяла чувствата в склада, но оттогава се бях затворила за тях. Тук, в дома на саванти, способността да разбирам какви са хората, съдейки по чувствата им, бързо се завърна.

— Искам братята ти да знаят, че казвам истината. — Не беше необходимо да отварям очи, за да знам къде се намира всеки от тях. Двамата най-големи Бенедикт стояха на пост до вратата. Чувствата на бащата бяха смесени — страх, загриженост за мен и озадаченост. Уил се беше облегнал на плота и сияеше във весело пролетно зелено. Хавиер се беше съсредоточил да лекува краката ми. Присъствието му беше обагрено в хладно синьото на концентрация. А Зед блестеше в златиста обич с тъмночервени оттенъци на отчаяние да направи нещо, за да ми помогне. — Нали не мислиш, че съм дошла, защото някой ме е изпратил да ви нараня? — измънках, потърквайки лице в пуловера му.

— Не, миличка — отвърна той, докосвайки с устни косата ми.

— Баща ти каза, че мога да дойда.

— Знам.

Сол взе телефона от масата.

— Какъв е номерът й?

Бях забравила за родителите си.

— Те не знаят, че съм излязла.

— По-добре да ги събудя и да им кажа, че си в безопасност, отколкото да открият, че леглото ти е празно и да се разтревожат.

Зед му каза номера и Сол проведе кратък разговор със Саймън Знаех, че родителите ми искат да скочат в колата и да дойдат да ме вземат, но аз не желаех това, след като бях дошла чак дотук.

— Искам да остана — прошепнах и после намерих по-силен глас. — Искам да остана.

Сол ме погледна и кимна.

— Да, Саймън, тя е добре. Малко е замръзнала, но ние се грижим за нея. Сигурна е, че иска да остане. Защо не дойдете да я вземете след закуска? Няма смисъл да идвате посред нощ, когато не се налага. Да, добре. — Той остави телефона. — Ще дойде сутринта. Каза да си починеш и да не се притесняваш.

— Пак ли съм наказана?

Зед разроши косата на тила ми.

— Не спомена такова нещо — усмихна се Сол.

— Бас ловя, че съм наказана.

— Докато навършиш петдесет години — обади се Зед.

— Предполагам.

Хавиер пусна петите ми.

— Направих каквото можах за твоята сродна душа. — Той произнесе с удоволствие последните две думи. — Тя трябва да бъде на топло и да поспи. Раните почти заздравяха.

— Благодаря. — Зед ме вдигна. — Ще я сложа на моето легло. Мама ще й даде суха нощница.

 

 

Сгуших се на топло под юргана на Зед, но не ми се спеше. Той седеше на перваза на прозореца с китара в ръцете и свиреше успокояващи мелодии. Карла малко мърмори, че съм в стаята на Зед, но когато стана ясно, че той няма да ме изпусне от поглед, се отказа и заяви, че ни има доверие, че ще се държим добре.

Зед допря чело до нейното — жест, който ми се стори странно трогателен, след като той беше много по-висок от нея.

— Кажи ми какво виждаш, мамо.

— Спуснах щитовете си.

Карла въздъхна.

— Виждам как ще я пазиш и ще се държиш като истински джентълмен.

— Точно така. — Зед ми намигна. — Понякога е благословия да имаш майка, която вижда бъдещето.

Сега, докато го гледах на фона на нощното небе, аз си помислих, че никога не съм виждала нещо по-съвършено.

— Обичам те, Зед — промълвих. — Не е необходимо да чакам да изясня спомените си. Знам, че е така.

Той спря да свири и се прокашля.

— За пръв път ми го казваш в очите.

— Казвала съм ти го и преди, сигурна съм.

— Не. Намеквала си, но не си го казвала направо.

— Обичам те. Малко съм срамежлива, затова не го казвам лесно.

— Малко? Скай, ти си най-срамежливият човек, когото познавам.

— Съжалявам.

Зед дойде при мен и седна на ръба на леглото.

— Не съжалявай. И това обичам в теб. Ти все си мислиш, че никой не те харесва, и имаш онова изненадано изражение, когато всички низ си падаме по теб. Много си сладка. — Той докосна с пръст върха на носа ми.

— Не искам да бъда сладка.

— Знам, че искаш да те приемат сериозно. — Изражението му беше сериозно, но очите му се смееха. — И аз те приемам сериозно. Кълна се.

— Не и… за това.

— Не ми ли вярваш?

Поклатих глава.

— Мога да чета чувствата.

Зед махна кичур коса от челото ми.

— Може и да нямам каменно изражение, но не вярвам, че съм и прозрачен.

— Не разбираш. Това е дарбата ми. Наистина разбирам какво чувстваш. Дарбата ми се отключи.

Цветовете му се промениха в бледолилавия цвят на учудването. Виждах, че той разсъждава върху думите ми, и чувствата му се обагриха в топлите цветове на обичта му към мен, когато се убеди.

— Тогава това е хубаво, защото сега знаеш, че наистина те обичам и че си моята сродна душа.

— Да, но разбирам и ако ме лъжеш за други неща. Хората се обвиват в движещ се жълт облак, когато лъжат.

— Това вече не е честно.

— Но ти виждаш бъдещето.

— Не непрекъснато — и сега не много с теб в момента.

Усмихнах се глуповато.

— Тогава по-добре внимавай с мен.

Зед прокара ръка по лицето ми.

— Доставя ти удоволствие поне веднъж да имаш предимство.

— Да, една крачка напред, както казвате тук.

— Господ да ни е на помощ. — Той ме бутна по-навътре на леглото и се изтегна до мен. — Кога откри, че си възвърнала дарбата си?

— В склада. Така разбрах, че ти не си ме наранил, въпреки че съзнанието ми твърдеше обратното. — Млъкнах. Образите все още бяха твърде ярки. — Сигурен ли си, че не съм те застреляла — нито дори в измислици като фалшивия нож?

Зед изпъшка.

— Не ми напомняй за това. Да, сигурен съм. Не бих го забравил, нали?

— Луда съм, Зед. — Най-после го признах.

И аз съм луд — по теб.