Джос Стърлинг
Скай (5)

Пета глава

Нямах планове за почивните дни.

Не звучи ли жалко? Тина и Зоуи работеха в събота в местни магазини, а Нелсън отиде при баща си, затова нямаше с кого да изляза. Саймън беше споменал да ходим да търсим пиано втора употреба, но идеята беше осуетена от управителя на Център за изкуство, който покани родителите ми да си изберат място за ателие. Знаех, че не трябва да им преча. Щеше да бъде като да застана между двама маниаци по шоколада и запасите им от бонбони. И така, остана ми да обикалям планета Рикънридж, самотната комета в собствената си орбита.

— Ела и ни намери на обяд — каза Сали и ми даде двайсет долара. — Разходи се и разгледай града.

Това не ми отне много време. Рикънридж беше типично старомодно американско градче, дори „Старбъкс“ беше маскиран като замък в швейцарския стил. Имаше няколко луксозни магазина, някои отворени само за скиорския сезон, два хотела с шикозни на вид ресторанти, които също чакаха зимата, закусвалня, културен център и спортна зала. Застанах пред нея и се запитах дали си струва да я видя отвътре, но накрая открих, че се срамувам да опитам. Същото чувство изпитах и към козметичния салон в съседство. Зачудих се дали в „Неземни нокти“ правят маникюра на Тина.

Продължих по-нататък по главната улица и се отправих към парка, радвайки се на цветята, изпъстрени в ярки есенни цветове. Минах покрай езерото с патиците, което през зимата се превръщаше в ледена пързалка, и вървях, докато градината отстъпи място на планински дървета и храсти. Няколко души, които се разхождаха на слънчевата светлина, ме поздравиха, но през повечето време бях сама. Искаше ми се да имам куче, за да не бъде толкова очебийно присъствието ми. Може би трябваше да предложа идеята на Сали и Саймън Спасително куче, което се нуждае от дом, защото е изоставено. Това би ми харесало. Проблемът беше, че щяхме да стоим тук само една година — не достатъчно дълго, за да бъдем справедливи към домашен любимец.

Тръгнах по една пътека, надявайки се да стигна до място, което бях видяла отбелязано на картата на входа на парка с интригуващия надпис „Призрачен град“. Мускулите на краката ми пламтяха, докато пътеката ме заведе до скала със страхотна гледка към Рикънридж и долината. Надписът не лъжеше — на скалното плато имаше улица с изоставени дървени сгради, които ми напомниха на декор, след като снимките на филма са приключили. Прочетох металната плочка, забита в земята.

„Селище по време на Треската за злато, построено през 1873 г., когато край река Ери е намерена първата бучка злато. Изоставено през 1877 г. Седем златотърсачи загиват, когато през 1876 г. се срутва шахтата «Орел».“

Само за четири години златотърсачите бяха направили градче с къщи, кръчми, магазини и конюшни. Повечето сгради от тъмно дърво бяха загубили покривите си, но някои все още бяха покрити с ламарина, която зловещо скърцаше на вятъра. В края на селището висяха ръждясали вериги, които се поклащаха над златистите диви цветя, вкопчили се в скалите, които сякаш се присмиваха на загубените мечти на първите заселници. Сцената би представлявала страхотен фон за страшен разказ — „Отмъщението на златотърсачите“ или нещо подобно. Вече чувах смразяващи кръвта теми, включващи самотното подрънкване на веригата и приглушените звуци на вятъра, веещ през изоставените сгради.

Мястото беше тъжно. Не исках да мисля за златотърсачите, заровени в планинския склон, смазани под тонове скали. Надникнах в сградите, а после седнах и кръстосах крака на пейката. Трябваше да се сетя да си купя кока-кола и шоколад, преди да се кача тук. Колорадо беше огромен и всичко беше в мащаби, непознати за един британец. По планинските склонове се стелеше мъгла, която прерязваше озарените от слънцето върхове от тъмнозелената основа като гумичка, изтриваща картина. Проследих движението на жълт микробус, който лъкатушеше по главния път, отправяйки се на изток. Върху полята пълзяха сенки на облаци, които се диплеха над хамбари и покриви и замъгляваха езеро, а сетне продължаваха по-нататък и отново разкриваха ясно небе, което се извиваше над върховете, нежно и синьо в това мъгливо утро. Опитах се да си представя хората, които живеят там горе, с лица, обърнати към скалата вместо към небето, търсещи блясъка на злато. Бяха ли останали някои от тях и дали се бяха преместили долу, в Рикънридж? Ходех ли на училище заедно с потомци на хора, пристигнали по време на лудостта на Треската за злато?

Зад мен се прекърши вейка. С разтуптяно сърце и глава, пълна с призраци, аз се обърнах рязко и видях Зед Бенедикт, който стоеше на точката, където пътеката излизаше от дърветата. Изглеждаше уморен и под очите му имаше сенки, които не бяха там през седмицата. Косата му беше разрошена, сякаш постоянно прокарваше пръсти през нея.

— Идеално. Точно това ми трябваше — подметна той със смразяваща ирония и отстъпи назад.

Непресметнати думи, които карат едно момиче да се чувства добре.

Станах.

— Тръгвам си.

— Забрави. Ще дойда по-късно.

— И без това се прибирах у дома.

Зед отстояваше позицията си и ме гледаше. Имах странното усещане, че той изтегля нещо от мен, сякаш между нас има нишка и Зед я навива.

Потреперих, затворих очи и вдигнах ръка с дланта, обърната към него.

— Моля те, не го прави.

— Кое?

— Не ме гледай така. — Изчервих се в тъмночервено. Сега той щеше да ме помисли за напълно откачена. Все пак само си бях представила нишката. Завъртях се на пета и закрачих към най-близката сграда, но Зед ме последва.

— Как те гледам? — попита той и ритна настрана паднала дъска, докато ме гонеше. Всичко скърцаше. Бях сигурна, че постройките ще се срутят над главите ни при един по-силен порив на вятъра.

— Не искам да говоря за това. — Продължих да вървя, отправяйки се към пролуката с гледка към долината. — Забрави го.

— Хей, на теб говоря. — Зед ме хвана за ръката, но после, изглежда, размисли. — Виж… Скай… нали така? — Той вдигна очи към небето, сякаш търсеше насока, и не му се вярваше какво се готви да направи. — Трябва да ти кажа нещо.

Под стрехите повя вятър и тенекиеният покрив изскърца. Изведнъж осъзнах колко далеч сме от други хора. Зед пусна ръката ми. Потърках местата, където пръстите му се бяха вкопчили в кожата ми.

Той се намръщи. Не искаше дори да говори с мен, но накрая се реши.

— Трябва да знаеш нещо.

— Какво?

„Бъди внимателна нощем. Не ходи никъде сама. Онази нощ видях… Внимавай, чу ли?“

Зед ме плашеше.

— Правилно си разбрала.

Какво? Не го казах на глас, нали?

Зед изруга и ядосано ритна счупеното миньорско оборудване. Веригата се разклати и издрънча и ми напомни на труп, който се полюшва на бесило. Увих ръце около тялото си, опитвайки да се превърна в по-малка мишена. Аз бях виновна. Бях направила нещо — не знам какво, — което го беше ядосало.

— Не, не си! — Зед произнесе отривисто думите. — Вината не е твоя, чуваш ли? — Той понижи тон. — А аз само те плаша, нали?

Вцепених се.

— Добре. Отивам си. — Зед внезапно тръгна и се скри между празните сгради, като ругаеше под носа си.

Е, срещата мина добре.