Майкъл Конъли
Блудна луна (8)

7

Каси шофираше на запад по „Сънсет“. Беше спуснала гюрука на поршето. Обичаше да усеща вибрациите на двигателя през седалката и да слуша дълбокото гърлено ръмжене на завоите. При Бевърли Глен зави на север по „Бокстър“ и се спусна в Долината по лъкатушещия каньон.

Лио Ренфроу живееше в Тарзана на север от Вентура Булевард, на пресечка на магистрала 101. Имаше малка къща, построена след войната, без конкретен архитектурен стил. Приличаше на всички други в квартала, точно както искаше Лио. Оцеляването му се дължеше на способността му да остава незабележим, да се слива със средата.

Тя подмина къщата, без да спира, после заобиколи по малките улички, като търсеше издайническите признаци за полицейско наблюдение: бусове с огледални стъкла, коли с повече от една антена, пикапи с ремаркета. Един от автомобилите привлече вниманието й. Според надписа отстрани принадлежеше на водопроводна фирма. Беше паркиран на тротоара пред къща на пряката зад дома на Лио. Каси продължи напред, но след малко направи обратен завой, върна се и спря до тротоара на половин пряка от буса. После остана в поршето, загледана за някакви следи от живот вътре: движение зад стъклото или поклащане на каросерията. Не забеляза нищо, но продължи да наблюдава още десетина минути — докато от къщата не излезе мъж в син гащеризон. Мъжът отвори страничната врата, внимателно свали някаква тежка машина и я забута към къщата. Това задоволи Каси. Тя запали поршето, направи още едно кръгче около квартала и се върна при дома на Лио. Паркира на тротоара отпред и си напомни да не дразни вечната му параноична чувствителност. Знаеше всички правила и предпазни мерки, които той налагаше на двама им с Макс. Не залагай на черно преди акция, не яж пиле преди акция, никога не носи червена шапка и така нататък. Що се отнасяше до Каси, всичко това бяха пълни глупости.

До онази последна нощ в „Клеопатра“.

Когато стигна до входа, Каси вдигна поглед към гредите на покрива и видя, че старата камера все още е там. Зачуди се дали работи и получи отговор, когато Лио отвори преди да е почукала. Тя се усмихна.

— Още работи, а?

— Естествено. Там е вече, хм, осем години. Жената, дето я монтира, ми даде гаранция за цял живот и аз й имах доверие. Нямаше по-добра от нея в бизнеса.

Той се усмихна.

— Как си, Каси? Хайде, влизай.

Лио Ренфроу бе четирийсетинагодишен, слаб и среден на ръст. Оредяващата му коса беше сива още когато се бяха запознали преди десет години. Макс му беше по-малък брат и той го беше отгледал след смъртта на майка им, катастрофирала с автомобил в пияно състояние. Лио не познаваше баща си, но и двамата познаваха бащата на Макс, който излежаваше двайсет и пет годишна присъда в щатския затвор на Невада за въоръжен грабеж.

Каси влезе и Лио я прегърна — за кратко, но силно. Това й подейства успокоително: все едно че се прибираше вкъщи.

— Здрасти, малката — спокойно и нежно каза той.

— Здравей, Лио — отвърна тя и го погледна в очите. — Вече мога да те наричам по име, нали?

Лио се засмя и я поведе към кабинета си до басейна.

— Добре изглеждаш, Каси. Адски добре. Харесваш ми с къса коса. Да не ти е останала от „Хай Дезърт“?

И й намигна.

— И ти изглеждаш добре, Лио. Изобщо не си се променил.

И двамата се усмихнаха. Не се бяха виждали от години, но той изглеждаше абсолютно същият. Може би с по-малко коса, но силно загорял и в отлична форма. Каси реши, че сигурно все още спазва йогисткия си режим и всяка сутрин плува.

В дневната трябваше да заобиколят дивана, кои знае защо поставен с лице към ъгъла на стаята, вместо към камината. Това я накара да се огледа. Всички мебели бяха разположени странно, сякаш камината, очевидния център на стаята, изобщо я нямаше.

— Напомни ми преди да си тръгна да си запиша телефонния номер на дизайнера ти — каза тя. — Що за стил е това, постмодерн ли?

— Да бе, знам. Наскоро се опитах да подредя всичко съобразно Фен Шуй и това е най-доброто ми постижение. Засега.

— Фен какво?

— Китайското изкуство на хармоничното разположение. Фен Шуй.

— Аха.

Каси си спомни, че бе чела нещо за Фен Шуй — последния повик на модата във вилното строителство в Лос Анджелис сред космично просветлените.

— Къщата е обречена — рече Лио. — Ужасни вибрации от всички посоки. Чувствам се като Дик Ван Дайк^[1] — влизам през вратата и се препъвам в мебелите. Просто трябва да се преместя. Но вече отдавна живея тук, басейнът ми е на две крачки и съм свикнал с всичко. Не знам какво да правя.

Влязоха в кабинета. Бюрото се намираше в единия край близо до плъзгащи се стъклени врати, които водеха към басейна. Покрай отсрещната стена бяха наредени десетки кашони с шампанско. Каси замръзна. Онзи Лио Ренфроу от миналото, когото познаваше и за когото бе работила, никога не би допуснал в дома си крадени вещи. Той беше нормален човек. Е, редовно организираше обири, след което уреждаше продажбата на стоката, но почти никога не се доближаваше физически до нея, освен ако не ставаше дума за пари. Видът на шампанското в кабинета му я накара да се запита какво прави тук. Навярно след Макс нещата при Лио все пак се бяха променили. Тя стоеше на прага, сякаш се страхуваше да влезе вътре.

Лио мина зад бюрото си и я погледна.

— Какво има?

Каси посочи кашоните, които напълно скриваха стената. Бяха поне петдесетина.

— Никога не си държал в дома си крадена стока, Лио. Това не само е опасно, но и глупаво. Ти…

— Я спокойно. Всичко си е съвсем законно. Това е инвестиция.

— В какво?

— В бъдещето. Само гледай. Честванията на новото хилядолетие ще ликвидират всички запаси на шампанско. По целия скапан свят. Цената на останалото ще скочи до небето и аз ще изкяря страхотно. Всеки проклет ресторант в града ще се влачи на колене при мен. Трябва да видиш какво е в гаража ми. Заредил съм се с петстотин кашона. Това прави шест хиляди бутилки. Удвоявам покупната цена и гушвам поне двеста бона. Искаш ли и ти да вложиш в това? Имам инвеститори.

Каси влезе в кабинета и погледна през стъклените врати към искрящата повърхност на басейна. Подводни прожектори го осветяваха отдолу и той сияеше в нощта като син неон.

— Не мога да си го позволя.

По дъното бавно се движеше автоматична почистваща машина. Чуваше се далечен автомобилен тътен. В нейния холивудски дом бе същото. Тя се зачуди за миг дали е съвпадение, че къщите и на двамата са толкова близо до магистралата. Или това бе типично за крадците. Да имат удобен път за бягство?

— След като свършим тая работа тук, вече ще можеш — отвърна Лио. — Хайде, седни.

Той седна, отвори средното чекмедже, извади очилата си за четене и си ги сложи. Върху бюрото лежеше кафява папка. Лио внезапно стана делови. Все едно че се готвеше да попълни данъчна декларация с клиент. Всъщност наистина беше учил счетоводство в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, докато не бе осъзнал, че иска да върти свои собствени пари, а не чужди.

Каси седна на кожения стол срещу него и вдигна очи към нанизите червени монети, които висяха от тавана точно над бюрото. Лио проследи погледа й и махна с ръка към тях.

— Това е номерът.

— За какво?

— За Фен Шуй. Това са монети И-Чин. Компенсират липсата на хармония. Затова съм ги закачил тук. Работното ми място е най-важното в къщата.

Той посочи папката.

— Винаги си бил суеверен и параноик, Лио, но ми се струва, че окончателно си се чалнал.

— Не. Наистина вярвам. И действа. Звездите са друг въпрос. Преди да разработя нов план, вече се съветвам с тях.

— Не ми вдъхваш много увереност. С други думи, искаш благословия от астролог ли? Лио, не си ли…

— Не искам никаква благословия. Правя го сам. Виждаш ли?

Той се завъртя и посочи няколко книги, наредени в шкафа зад гърба му. Всички заглавия бяха астрологически. Едно от тях гласеше „Календар на странстванията“, друго — „Инвестиране в звездите“.

— Лио, преди често цитираше еврейските поговорки на дядо си, който казвал неща като „Никога не вдигай от земята стотинка, която е с езито надолу“.

— Все още вярвам в това. Вярвам във всичко. Важното е да вярваш. Не да се надяваш — да вярваш. Има разлика. Вярвам в тези неща и това ми помага да постигам каквото поискам.

Каси си помисли, че такава философия може да се роди единствено в Калифорния.

— Това му е хубавото — продължи Лио. — Осигурен съм отвсякъде. Добре е да имаш всички възможни гаранции, Кас. Така казваше Макс, спомняш ли си?

Тя мрачно кимна.

— Спомням си.

Последва продължително неловко мълчание, изпълнено с тъжни спомени. Каси се загледа в басейна. С Макс бяха плували тук една нощ, когато си мислеха, че Лио спи. После внезапно се включиха прожекторите, а двамата бяха голи.

Накрая отново погледна към Лио.

Той бе разтворил папката на бюрото си. Вътре имаше дебела половин сантиметър пачка стодоларови банкноти, както и жълта страница, откъсната от бележник и изписана с неразгадаеми бележки. Поредната предпазна мярка на Лио. Винаги шифроваше записките си на известен единствено на него език.

— Хм, с какво да започна? — запита сам себе си той.

— Например с това защо ми каза, че тази работа няма да ми хареса.

Лио се отпусна назад и се загледа в нея.

— Е — накрая рече тя. — Ще ми обясниш ли, или трябва да го прочета по звездите?

Той не обърна внимание на иронията й.

— Ето условията. Отиваш в Лас Вегас, както вече те предупредих. Казаха ми, че ставало дума за много пари. Но сделката е предварително уговорена и…

— С кого?

— С едни хора. Не ти трябва да знаеш повече. Всеки има дял. Никой не познава останалите. Даже аз. Един от хората ни в момента наблюдава обекта и за мен той е само глас по телефона, който ми съобщава разни неща. Нямам представа кой е. Той също ме знае по телефона, но нищо повече. Чаткаш ли? Така е най-безопасно. Участниците имат различни части от една и съща мозайка. Само че никой не я вижда цялата.

— Ясно, Лио, но нямам предвид дребните риби. Ти знаеш кой организира удара, нали?

— Да. И преди съм имал работа с тях. Добри хора са. Всъщност те са инвеститорите.

Той посочи кашоните с шампанско.

— Добре — отвърна Каси. — Стига да гарантираш за тях. Какво друго няма да ми хареса?

— Какво друго ли? Най-вече, че мястото е „Клеопатра“.

— Боже Господи!

— Зная, зная.

Лио вдигна ръце, сякаш се предаваше. После отново се облегна назад, свали си очилата и захапа едната дръжка.

— И очакваш след онова, което се случи, да се върна не само в Лас Вегас, но и в „Клеопатра“, така ли?

— Да.

— Никога няма да стъпя там.

— Зная.

Тя се изправи и доближи лице на сантиметри от стъклената врата. Почистващата машина продължаваше да се движи. Назад-напред, назад-напред. Това й напомняше за собствения й живот.

Лио си сложи очилата и заговори със спокоен отмерен глас:

— Може ли да кажа нещо?

Без да поглежда към него, Каси му даде знак да продължи.

— Добре, нека ти припомня. Ти ме потърси, а не обратното. Ти ме помоли да ти намеря работа. Каза, че искаш нещо голямо, при това бързо. И да става дума за пари. Вярно ли съм схванал всичко?

Тя не каза нищо.

— Приемам мълчанието ти за съгласие. Е, Кас, това е работата.

Каси се завъртя към него.

— Но не съм ти казала, че…

Той вдигна ръка.

— Остави ме да довърша. Това е просто предложение. Ако се откажеш — няма проблем. Ще намеря някой друг. Но ти беше най-добрата в обирите. Истинска актриса. Даже Макс би го признал. Ученичката надмина учителя си. Така че когато онези хора дойдоха при мен и ми разказаха за удара, веднага се сетих за теб. Но виж сега, не те насилвам. Ще се появи нещо друго и тогава ще те повикам. Не знам кога ще е, но ти ще си първата в списъка ми. Винаги ще си първа, Каси. Винаги.

Тя бавно се върна при стола си и седна.

— Голям артист си, Лио. С тази реч искаш да ми кажеш, че трябва да приема, нали?

— Не съм казвал такова нещо.

— Няма и нужда. Ти си вярваш в своите звезди, монети И-Чин и всичко останало. Единственото, в което трябва да повярвам аз, е, че онова място, онази нощ… че там просто сме извадили лош късмет. Беше или заради нас, или заради мястото. Цели шест години си казвам, че не е заради нас, а заради мястото. А сега ти… искаш да се върна там.

Лио затвори папката и Каси видя как пачката с пари изчезва.

— Искам само да направиш така, както искаш ти. Но сега трябва да телефонирам на някои хора, Кас. Да намеря някой друг, защото ударът е заплануван за утре вечер. Обектът трябва да си замине в четвъртък сутрин.

Каси кимна и изпита ужасното усещане, че ако откаже тази работа, няма да има друга. Не знаеше дали ще е така, защото Лио ще загуби доверие в нея, или заради нещо друго. Просто предчувствие. За миг си представи сцената с плажа и вълните, които изтриваха надрасканите на пясъка букви. Те изчезнаха преди да успее да ги прочете, но тя знаеше какво пише. „Приеми работата.“

— Какъв ще е моят дял, ако се съглася? Той я погледна и се поколеба.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Тя кимна. Лио отново отвори папката и измъкна жълтия лист изпод пачката. После заговори, като поглеждаше бележките си:

— Значи така, условията. За нас са първите сто бона плюс четирийсет процента от останалите. Според моите хора онзи тип имал около петстотин бона, всичко в брой. В куфарче. При успех нашият дял е двеста и шейсет хиляди. Разделям ги шейсет към четирийсет процента, повечето за теб. Получаваш над сто и петдесет бона. Не знам дали е достатъчно, за да изчезнеш, но е страхотно начало и хич не е зле за една нощ.

Той вдигна поглед към нея.

— И за тях не е зле. Двеста и четирийсет хиляди, без да си мръднат пръста.

— Не е точно така. Те са открили обекта. Това е най-важното. Освен това имат вътрешен човек, който ще ти помага.

Лио замълча за миг.

— Вече интересува ли те?

Каси се замисли.

— Не знаеш кога ще има друг удар, нали?

— Човек никога не знае. В момента няма нищо. Но честно казано, не бих разчитал на друг случай с толкова пари. Навярно ще можеш да ги събереш от два-три удара. Този е голям. Точно какъвто искаш.

Той се облегна назад, впери поглед в нея над очилата и зачака. Каси знаеше, че е изиграл ролята си както трябва. Не можеше да му откаже, разбираше го. Удар с потенциална печалба от над сто и петдесет хиляди долара не се появяваше всеки ден. Най-големият им успех с Макс бяха шейсетте хиляди долара, които откраднаха от секретаря на султана на Бруней. За тях това бяха жълти стотинки, но тогава празнуваха до зори в клуб „Ейсис енд ейтс“ в северен Вегас.

— Добре — каза тя. — Интересува ме. Хайде да поговорим.