Майкъл Конъли
Блудна луна (46)

45

От пържолата още капеше кръв, точно както я обичаше. Карч беше толкова гладен и месото бе толкова вкусно, че изпитваше почти религиозно вдъхновение, докато се хранеше. Потапяше всяко парче в пюрето преди да го лапне. Бе напълно погълнат от този процес и се изненада, когато вратата на стаята се отвори. Влезе човек, когото познаваше отнякъде, последван от Винсънт Грималди и шефа на главорезите му Ромеро. Телохранителите държаха пистолети.

Карч остави вилицата в чинията си.

— Вкусно ли е, Джак? — попита Грималди.

— Превъзходно, Винсънт. Малко си подранил.

— Съмнявам се. По-скоро малко съм закъснял.

Джак се намръщи и се изправи. Инстинктивно разбираше, че се е случило нещо лошо и е загазил. Той взе салфетката от бюрото и си избърса устата. После отпусна ръце, като продължаваше да държи салфетката. Съвсем небрежно. Микеланджеловият Давид. До последната подробност.

— Трябва да се обади всеки момент — рече Карч. — Но не бива да си тук, когато…

— Нима? — прекъсна го директорът. — Едно пиленце ми каза, че вече е била тук. И че всъщност си е тръгнала.

Грималди кимна на мъжа, който бе влязъл пръв.

— Претърси го.

Той се приближи и Карч вдигна ръце. Салфетката свободно висеше в дясната му ръка. Мъжът прехвърли пистолета в лявата си ръка и го насочи към корема на Джак, докато с дясната бръкна под сакото му и извади „Зиг Зауъра“. После го претърси и откри заглушителя. Без колебание прокара длани под слабините му и накрая повдигна крачолите на панталона му, за да провери за кобур на глезена. Вършеше си работата професионално, но не достатъчно. Карч през цялото време го наблюдаваше и се чудеше къде го е виждал. Когато свърши, мъжът безмълвно отстъпи до Грималди.

— Какво става, Винсънт?

— Става това, че се прецака, Джак. Пуснал си я да си иде и това ми обърква плановете. Сега ще трябва да я преследвам.

— За какви планове говориш?

 

 

След като свали първите три болта, Каси разхлаби последния, внимателно завъртя капака на вентилационната шахта и го остави да виси под отвора. После даде знак на Джоди. Момиченцето се покатери на стола и се прехвърли при нея върху количката за румсървиз. Каси я повдигна, като внимаваше да не загуби равновесие, и й помогна да се промъкне в отвора на шахтата. Коленете на детето се блъснаха в алуминиевия капак и тя замръзна. Но мъжете в съседната стая продължаваха сърдито да разговарят. След като Джоди се скри в отвора, Каси й подаде фенерчето, прошепна й да пълзи напред, изтегли се вътре и забута чантата с инструментите пред себе си.

Пространството беше толкова тясно, че не можеше да се завърти, за да монтира капака на мястото му. Каси насочи момиченцето към главната шахта, като си мислеше, че там ще има място да се обърне и да пропълзи назад, за да завинти болтовете.

Но само около четири метра по-нататък имаше разклонение с подобни размери. Тя погледна към изхода му. Видя светлина. Оттам се носеха гласове. Чу Карч да пита: „Какво става, Винсънт?“.

Каси безшумно подмина разклонението, после влезе заднишком в него и запълзя обратно към спалнята да нагласи капака на мястото му.

 

 

Карч се опитваше да разбере какво се е случило. Имаше само едно обяснение.

— Тя ти е позвънила, нали, Винсънт?

Грималди не отговори, също като на предишния му въпрос. Просто го гледаше и от очите му струеше гняв и омраза.

— Виж, Винсънт, не зная какво ти е казала, но те е излъгала. Още не е идвала тук и парите не са у мен. Чакам я, Винсънт. Тя ще се обади и ще се качи тук. Ще взема парите и после двете с хлапето изхвърчат през прозореца. Казах ти, синхрон.

Докато изричаше последната дума, Карч внезапно си спомни за грешката си, когато му бе позвънила Касиди Блак. Зачуди се дали й е било достатъчно, за да се досети за плана му.

— Винсънт, обясни ми какво става тук, моля те.

— Какво има в спалнята, Джак?

— Не „какво“, а „кой“. Хлапето е там.

Директорът кимна на мъжа, който беше претърсил Карч, и той тръгна към вратата. Ромеро отстъпи две крачки вляво, за да има достатъчно пространство за действие. Джак и Грималди просто се гледаха.

— Казвам ти, тя те е изиграла, Винсънт — рече Карч. — Тя…

 

 

И млъкна, когато телохранителят се появи от спалнята. Носеше черен сак. Ципът му бе отворен и Джак мерна вътре образа на Бенджамин Франклин. Няколко пъти. Пачки стодоларови банкноти. Карч зяпна. Касиди Блак. Някак беше успяла да направи размяната. Понечи да се втурне към спалнята, но мъжът със сака и Ромеро едновременно вдигнаха пистолетите си и му наредиха да остане на мястото си.

— Момичето беше там — каза Джак.

— Естествено — отвърна мъжът със сака. — Ама сега го няма.

Той отиде при Грималди и широко разтвори двете дръжки, за да се види съдържанието на сака.

— Винсънт, това не…

Не довърши. Не знаеше какво да каже и виждаше, че вниманието на директора е насочено към парите, не към него. Грималди бръкна в чантата и потупа една от пачките, сякаш докосваше по рамото отдавна изгубен приятел. После кимна на главореза.

— Добре, Мартин.

Карч се вгледа в лицето на мъжа. Мартин? Спомни си видеозаписа. Идалго, който пътуваше в асансьора с охраната си. Мартин. Който трябваше да е мъртъв.

— Мартин? — попита той. Всичко му стана ясно.

— Ти си бил — каза Джак на Грималди. — Ти си го инсценирал.

И върна очи към Мартин, който държеше сака в дясната си ръка и вдигаше пистолета с лявата. Спомни си трупа на Идалго на леглото. И куршума в дясното око.

— И ти — рече той. — Ти си очистил Идалго.

Мартин гордо се усмихна. Карч се обърна към Грималди.

— А тя само е взела парите, които си искал да вземе.

 

 

Когато за втори път влезе заднишком в разклонението, Каси чу напрегнати гласове от дневната. Не изчака да разбере за какво говорят, а бързо запълзя напред и след десетина секунди видя светлината на фенерчето. Джоди още не беше преминала в главната шахта.

Когато се приближи, разбра причината — шахтата завършваше с метална решетка. Тя се пресегна покрай момичето и опипа краищата на пръчките, за да провери как са монтирани за стената. Бяха заварени. Не можеха да минат оттук.

— Какво… — понечи да попита Джоди, но Каси запуши устата й с ръка и й направи знак да пази тишина. — Какво ще правим? — прошепна детето.

Каси хвана една от пръчките, опря гръб в горната стена на шахтата и с всичка сила дръпна. Нищо. Тя поклати глава. Шефовете на хотела бяха монтирали решетки във вентилационните шахти, но не си бяха направили труда да заменят ключалките на вратите. Нямаше смисъл да хвърлят пари само за едното. Тъкмо затова това препятствие толкова я изненадваше и объркваше.

— Какво ще правим? — повтори Джоди.

Каси погледна невинното й личице, осветено от лъча на фенерчето, после отново насочи вниманието си към решетката. Хрумна й нещо.

— Джоди, ти можеш да се провреш.

— Ами ти?

— Не се безпокой за мен. Ще се измъкна по друг път и ще дойда да те взема.

— Не, искам с теб.

— Не може. Няма друг начин. Проври се и ме чакай.

Тя побутна детето към решетката. Джоди неохотно пропълзя в по-широката шахта и погледна назад.

— Браво — прошепна Каси. — Чакай ме тук. Ще дойда при теб веднага щом мога, но първо онези мъже трябва да се махнат от стаята.

— Кога ще дойдеш?

— Не зная, скъпа. Трябва да почакаш. Познаваш ли часовника?

— Разбира се, вече съм почти на шест.

Каси си свали часовника, подаде й го през решетките и й показа бутона за лампичката. После й остави клетъчния си телефон, като й обясни как да го отваря. Джоди каза, че баща й имал такъв, но не й позволявал да си играе с него.

— Ако не дойда да те взема до полунощ, отвори телефона и набери девет-едно-едно, номера на полицията. Кажи, че си в шахтата на последния етаж на „Клеопатра“. Запомни ли?

— Разбира се.

— Повтори ми къде си.

— В „Кле-о-па-тра“. На последния етаж.

— Браво. Сега тръгвам и ще изчакам онези мъже да излязат. След това ще дойда при теб. Ела насам.

Момиченцето се наведе към нея и Каси я целуна по челото през решетката. Отново усети аромата на косата й. Поколеба се за миг, после запълзя заднишком към разклонението, откъдето можеше да наблюдава какво става в апартамента.

Джоди й махна с ръка и Каси изпита предчувствието, че вижда дъщеря си за последен път. Тя също й махна и й прати въздушна целувка.

 

 

Когато видя, че Карч е разбрал замисъла му, Грималди широко се усмихна.

— Значи съм бил пионка, също като Лио и момичето-каза Джак.

— Пионка, която използвах блестящо — отвърна директорът.

— Ами онези от Чикаго — те имат ли нещо общо с играта?

— Тъкмо това му беше хубавото. Използвах и тях, а те изобщо не подозираха. Но аз знаех, че дори само споменаването на Фирмата ще накара кръвта ти да кипне. Лио Ренфроу дължеше пари на едни хора. Купих полицата му и пратих Ромеро и Лонго в Лос Анджелис. Казаха му, че са от Чикаго и че работят за Тони Турчело. Той се върза и направо се насра в гащите. После му предложиха възможност да се издължи, като обере Идалго. И Ренфроу захапа. Точно като теб, Джак.

Карч кимна.

— Да. Моята задача беше да тръгна по следата, да очистя всички и да взема парите.

— И се справи чудесно — само дето пусна момичето. Но ние ще се погрижим за нея. Това е най-важното.

Грималди взе сака с парите. Карч се опита да скрие гнева си.

— Допускаш страхотна грешка, Винсънт. Аз не…

— Съмнявам се, Джак. Много се съмнявам.

Гледаха се дълго. Омразата им повиши температурата в стаята.

— А сега? — накрая попита Карч.

— Сега ни трябва някой, който да изчезне с парите. И онези от Маями да пратят хората си по дирите му.

— И това ще съм аз.

— Винаги си бил умен, Джак.

Карч поклати глава. Късогледството на Грималди го поразяваше.

— А ти винаги си мислил на дребно, Винсънт. Недалновидно. Трябваше просто да направиш каквото ти казват. Когато кубинците получат лиценз и дойдат тук, тези пари ще са само капка в морето. Постъпваш глупаво, Винсънт.

Вместо да избухне, както очакваше Карч, Грималди високо се засмя и поклати глава, сякаш развеселен от детска наивност.

— Все още не разбираш, а, Джак?

— Какво да разбирам? Защо не ми обясниш, Винсънт?

— Кубинците никога няма да получат лиценз. Не ти ли е ясно? Изобщо няма да има подкуп. Това е новият Лас Вегас, Джак. Кубинците никога няма да стъпят тук. Аз уредих всичко. Аз, Джак! Свързах се с тях и им казах, че имат проблем, който ще им струва пет милиона. Половината в аванс, другата половина след получаването на лиценза. Те са алчни и се вързаха. Също като теб.

Сега вече Джак разбра. Съвършен план. Грималди щеше да се измъкне с два и половина милиона, а кубинците щяха да се втурнат по петите на Карч — само че никога нямаше да го открият, защото той щеше да замине на еднопосочно пътуване за пустинята. Той сведе очи към пода.

— Знаеш ли какъв е твоят проблем, Джак? — попита директорът. Толкова се гордееше с успеха си, че не можеше да устои на изкушението да забие ножа още по-надълбоко. — Твоят проблем е, че мислиш прекалено мащабно. Известно ми е всичко за теб. Погледчетата, подмятанията зад гърба ми. Искаше да ме прецакаш и си мислеше, че това е моментът. Знаех го и се възползвах от това, приятел. Песента ти е изпята. Майната ти, Джак. Тази нощ ще спиш в пясъка. Ще слезем долу със служебния асансьор и ще се качим на колата ти — тя сигурно сама си знае пътя. Лопатата ти винаги е в багажника, нали така, Джак?

Грималди зачака отговор, но не получи. После нанесе последния удар:

— Ще ти изберем хубаво място до майка ти.

Карч вдигна очи. Възрастният мъж кимна.

— Да, известно ми е всичко. Двамата с твоя старец-любимото ви място в пустинята. Но ето нещо, което се обзалагам, че не знаеш. Аз бях, Джак. Аз му я отнех. Десет години ходих с нея зад гърба му. Но тя не искаше да го напусне. Заради теб. Обичах я и после той… Кажи ми, що за дете би могло да помогне на своя старец да погребе майка му? Ти си луд. Ще ми достави удоволствие. Да вървим.

Мартин и Ромеро отстъпиха назад и го поведоха навън. Карч се разкъсваше от мъка и ярост. Винсънт Грималди. Сега вече знаеше и последната тайна.

 

 

Четиримата тръгнаха по коридора към сервизното помещение. Мартин натисна бутона на служебния асансьор. Джак гледаше надолу и продължаваше да държи в дясната си ръка салфетката като бяло знаме. Грималди я видя и се усмихна.

— Как беше тайната ти вечеря, Джак?

Карч го погледна, но не отговори. Когато асансьорът пристигна, Ромеро пристъпи напред, за да натисне бутона за отваряне на вратите. През цялото време държеше черното дуло на пистолета си насочено към Джак. Грималди влезе пръв, като за миг го закри с тялото си от телохранителя. Джак чакаше само това. И вдигна дясната си ръка към лицето на Мартин.

Разнесе се тих изстрел и главата на Мартин отскочи. Куршумът попадна в лявото му око и проникна в мозъка му. Докато тялото му се свличаше на пода, Карч завъртя ръка над рамото на директора и стреля, но не успя да улучи Ромеро.

Телохранителят за момент се поколеба. Грималди му пречеше. Забавянето даде възможност на Джак да поправи грешката си. Вторият му куршум прониза лявата буза на Ромеро. Третият се заби в челото му. Четвъртият потъна в меката тъкан под брадичката. Едрият мъж се строполи, без да успее да стреля.

Карч хвана Грималди за вратовръзката, дръпна го към вратата на асансьора и притисна дулото на „Беретата“ към гърлото му.

По устните му бавано плъзна зловеща усмивка.

— Е, Винсънт, какво ше кажеш сега за далновидността?

— Джак… моля те…

— Да не забравиш да предадеш на мама много поздрави от мен.

Зачака отговор, но Грималди мълчеше.

— Не знаеш, нали?

— Какво да знам, Джак?

— Ще ти разкажа една кратка история. Преди десетина години старецът се разболя. Рак. Имаше разсейки навсякъде и единственият начин да го излекуват беше да му трансплантират костен мозък. Аз се съгласих и ми направиха изследвания на кръвта.

Карч поклати глава.

— Не отговаряше, Винсънт. Казах им да направят още няколко теста. Оказа се, че той не ми е баща.

Джак се взря в очите на Грималди.

— Благодаря ти, Винсънт. Преди малко ми даде отговор на последния неясен въпрос.

— Искаш да кажеш…

Карч два пъти натисна спусъка и Грималди се свлече върху трупа на Ромеро. Джак погледна към пистолета и видя, че пръстите му са целите в кръв. Изпълни го невероятна възбуда. Трима срещу един — и той бе победил. Огледа се, сякаш се надяваше, че някой е видял фокуса му и ще го аплодира.

И още по-вълнуваща от прилива на адреналин беше мисълта, че напуска една от стаите на живота и влиза през вратата на следващата.

Наведе се и избърса окървавената си ръка и „Беретата“ в бялата риза на Грималди. После прибра пистолета в копринения джоб на панталона си и взе черния сак от дясната ръка на директора.

Отстъпи назад, хвана Ромеро за единия крак и го изтегли до прага на асансьора така, че да не позволи на вратата да се затвори. Премери пулса на жертвите си и след като се увери, че наистина са мъртви, извади „Зиг Зауъра“ от пояса на Мартин. Погледна дали по оръжието няма кръв и го прибра в кобура си. Претърси телохранителя, откри заглушителя в джоба на панталона му и го взе.

Накрая се огледа и видя оградено с мрежа пространство, в което имаше голяма количка за бельо. Вратата бе заключена. Джак се отдръпна назад и изрита ключалката с тока на обувката си. Вратичката хлътна навътре. Той прекатури количката и няколкото купчини чисти хавлиени кърпи се изсипаха на пода.

Трябваше да напрегне всички сили, за да натовари трите трупа. После попи кръвта с хавлиите. Когато свърши, взе от една от лавиците одеяло, покри количката, избута я в решетката и затвори вратата.