Майкъл Конъли
Блудна луна (10)

9

В сряда по обед, след като купи боя и другите й необходими неща, Каси Блак вече пресичаше пустинята. Слънцето се отразяваше от сребристия метал на поршето, от настилката се издигаха горещи вълни. Макар че по магистралата нямаше много движение и че спокойно можеше да кара със сто и осемдесет километра, тя не си позволяваше да наруши ограничението на скоростта. И имаше основателна причина. С напускането на окръг Лос Анджелис Каси нарушаваше правилата на условното си освобождаване.

Още щом пресече границата, тя осъзна, че залага живота си. Всяка среща с органите на закона означаваше потенциалното й връщане обратно в затвора. Условният й срок беше пет години при присъда от седем до дванайсет години за непредумишлено убийство. Ако я заловяха, щяха да й дадат най-малко още две, но можеше и да са повече.

Каси пусна компактдиска на Лусинда Уилямс и изслуша целия запис. Стереото рядко прескачаше по гладките магистрали. Харесваше й свободният дух на песните, усещането за копнеж и вечно търсене. Една от тях винаги я караше да плаче. Разказваше се за изгубен любим, който се върнал в Лейк Чарлз^[1], за да умре.

„Ангел ли в ухото ти зашепна,

прегърна те и страха ти утеши

в онези мигове последни…“

Надяваше се, че при Макс наистина се е спуснал ангел.

В три часа вече виждаше пред себе си силуетите на игралните комплекси и изпитваше познатата възбуда. Години наред бе смятала, че никога вече няма да види града, в който бе израснала. Беше се примирила с това. Сега завръщането й я изпълваше с болка и съжаление. Но не можеше и да не се удиви на духа на това място. Ако някога бяха създали нещо от нищо, това бе Лас Вегас.

Настъпилите по време на отсъствието й промени й се сториха удивителни. На всяка пряка се издигаше нов комплекс, ново свидетелство за алчност и безмерни богатства. Мина покрай гигантския „Ем Джи Ем Гранд“ и новия „Беладжо“. Когато стигна до „Клеопатра“, погледът й незабавно бе привлечен от издигащите се един до друг небостъргачи „Тайгрис“ и „Юфрейтиз“. Очите й се плъзнаха по огледалното стъкло на „Юфрейтиз“ и за миг се спряха на един от прозорците.

После се спуснаха към триъгълните очертания на стъкления атриум, който покриваше огромното казино двайсет етажа по-долу. Изгарящото слънце се отразяваше в стъклото. Комплексът беше отдалечен на близо сто метра от улицата и отбивката отвеждаше посетителите покрай поредица разположени на различни равнища искрящи басейни с фонтани. От водата се издигаха бели статуи на играещи деца — всички под благожелателния поглед на Клеопатра, седнала на трон в края на най-високия басейн. Зад нея имаше египетски мотиви, вписани в модерния дизайн на хотела и казиното.

Каси излезе на „Фламинго“ и се насочи към промишлените райони в западната част на града.

„Хутън Лайтинг & Съплайс“ се намираше в индустриален комплекс край издигнат на колони участък от магистралата. Фирмата бе създадена преди почти четири десетилетия, но през годините дейността й значително се беше променила. Първоначално доставчик на осветително оборудване за казината, сега тя се занимаваше с електроника, но вече и като производител. „Хутън Лайтинг & Съплайс“ произвеждаше и продаваше голяма част от модерните средства за наблюдение, използвани в казината в Невада и в индианските резервати на запад.

Но служителите от фирмата и нейните клиенти нямаха представа, че в компанията има поне един човек, доставящ същата техника — на определена цена — на онези, които искаха да заобиколят инсталираните от нея в казината охранителни системи.

Каси остави поршето на оградения > заден паркинг и влезе през служебния вход. За миг застана неподвижна, докато очите й се приспособят към слабото осветление. Зад дългия щанд шестима души обслужваха клиенти или приемаха телефонни обаждания. Повечето държаха пред себе си разтворени фирмени каталози и записваха поръчките. Каси забеляза, че мястото почти не се е променило. На стената зад щанда бе написан същият лозунг, който си спомняше отпреди седем години:

Трябваха й няколко секунди, за да открие Джърси Палц. Той разговаряше по телефона в отсрещния край на щанда. Сега носеше брада и косата му изглеждаше по-сива. Но все още я връзваше на опашка и на ухото му висеше старата сребърна обеца.

Палц затвори телефона в момента, в който Каси се приближи до него, но не вдигна поглед към нея, а продължи да записва нещо. Като четеше от обратната страна, тя разбра, че поръчката е от „Тропикана“.

— Е, Джърси — каза Каси, — толкова ли си зает, че не можеш да поздравиш една стара приятелка?

Палц довърши работата си и усмихнато вдигна очи. После усмивката му леко помръкна и изражението му показа, че я е познал.

— Каси Блак?

Тя кимна и се усмихна.

— Хей, момиче, мина толкова много време. Кога те… хм…

— Преди десет месеца. Просто не съм идвала насам. След „Хай Дезърт“ се преместих в Калифорния. Там ми харесва. Винаги е топло.

Палц кимна, но на лицето му се четеше колебание. Очевидно разбираше, че не е дошла, за да поднови старото приятелство — помежду им никога не бе имало нещо друго освен чисто делови отношения. Каси се огледа, за да се увери, че не ги чува никой, и се наведе над щанда, като опря лакти върху разтворения каталог и книгата за поръчки.

— Трябва ми пълен комплект поне с три камери, едната от които зелена.

Той пъхна молива, с който пишеше, зад ухото си, и поклати глава, без да я гледа в очите.

— Ще имам нужда също от очила за нощно виждане и проводникова лепенка — прибави тя. — По пътя се отбих в „Рейдио Шак“, но там вече не продават. Останалите инструменти нося със себе си.

— Хм, обаче има проблем — отвърна Палц.

— С кое, с очилата или с лепенката?

— Не, не това. Ние не… Искам да кажа, че просто вече не се занимавам с такива…

— Виж, Джърси. Не смяташ ли, че ако имах намерение да те прецакам, щях да го направя преди шест години, когато можех да имам някаква полза от това? Навремето спечели много пари от нас с Макс. Спомняш си го, нали?

Той неохотно кимна.

— Просто нещата в този град вече не са същите. Пресичаш границата и те пипват. Наистина те пипват.

Каси се изправи.

— Няма нужда да ме убеждаваш в това. Нито пък Макс.

— Съжалявам. Знам.

Палц отново кимна и отпусна длани върху щанда.

— Е, какво ще кажеш, Джърси? Имам пари и съм готова да се пораздвижа.

Тя небрежно свали раничката си и я отвори, за да му покаже пачката със стотачки от Лио. Знаеше, че в подземния свят доверието е едно, но видът на парите е съвсем друго.

— Трябва да знам дали ще ми помогнеш, защото иначе ще потърся някой друг.

Той кимна. Парите го бяха накарали да промени решението си.

— Виж сега — отвърна Палц, — може би ще успея да направя нещо за теб. За кога ти трябват?

— Веднага, Джърси. Тази вечер. Имам работа.

Той вдигна очи към нея. После се огледа, за да се увери, че не ги подслушват.

— Добре… Свършвам работа в пет. Какво ще кажеш да се видим в шест в „Ейсис енд ейтс“?

— Онази стара дупка още ли работи?

— А, да. Винаги.

— Тогава до шест.

Тя се завъртя, за да си тръгне, но Палц тихо подсвирна с уста и Каси се върна при щанда. Той свали молива от ухото си и надраска нещо в малък бележник. После откъсна листа и й го подаде.

— Ще трябва да носиш това.

Каси го погледна. На него бе написано числото 8500.

Стори й се много. Бе чела достатъчно за модерната техника, за да знае, че цената на нужната й стока би трябвало да е около пет хиляди долара, което включваше и добра печалба за Палц. Преди да успее да каже нещо той очевидно прочете мислите й.

— Виж — прошепна Джърси. — Ще трябва да платиш по-скъпо. Ако те хванат с камерите, веднага ще разберат откъде са. Това, че ти ги продавам, само по себе си не е незаконно, но може да ме обвинят в съучастничество. Тук подхвърлят такива обвинения като конфети. И отгоре на всичко ще си изгубя работата. Така че трябва да платиш повече, за да ме компенсираш. Както искаш-това е цената.

Каси съзнаваше, че е допуснала грешка, като му показа парите преди да са сключили сделката.

— Добре, съгласна съм — накрая отвърна тя.

— Тогава до шест.

— До шест.