Сара Пинбъра
Езикът на умирането (4)

3

Пени не остава дълго с теб.

— Толкова е уморен, нали? — казва тя, избърсвайки сълзите си. Обръща се към мен, сякаш ти изобщо не си тук. Може би не може да те види под твоето смаляващо се тяло. Очите й ме гледат умолително. — Не е ли по-добре да го оставим да си почине малко? Ще дойдем отново по-късно.

Гласът й звучи прекалено весело, когато ти пожелава „лека нощ“, приближавайки уголемените си устни до възглавниците ти.

Тя излиза бързо, а аз ти се усмихвам и ти се усмихваш уморено в отговор, докато галя косата ти и целувам сухите ти устни с миризма на гнило.

— Аз те виждам, тате — прошепвам. — Не се тревожи, винаги те виждам.

Оставам така още миг и твоята топлина се смесва с моята в тясното пространство между нас, а когато се изправям, очите ти са затворени и дишането ти е бавно, и аз започвам да се чудя дали изобщо съм изрекла тези думи.

След това двете с Пени слизаме долу, отваряме бутилка вино и отнасяме подноси с храна в дневната. Има препечени филийки и бисквити, сирене, шунка, туршия и две кутии „Прингълс“, ние изяждаме всичко, докато по телевизията героите от „Ийстендърс“^[1] изживяват собствените си драми. Познатите гласове на непознатите за нас хора са утеха, нереалност, която ни успокоява за известно време. И двете продължаваме да ядем дълго след като вече сме заситили глада си, а скоро и бутилката е празна. Главата ми жужи приятно, светът проблясва по краищата. Аз не нося на пиене, не като Пени. Но мисля, че и тя е леко пияна. Сложила е краката си на малката масичка до трохите, останали след пиршеството ни, а главата й е отпусната настрани върху кафявата кожа.

— Бих го взела у дома, нали знаеш това, миличка? Но Джеймс е толкова малък и гледачката живее с нас, и ще е… — Свива тесните си рамене, сякаш останалата част от изречението е толкова ясна, че няма нужда да хаби енергия, за да го довърши.

Изкушавам се да попитам: „Ще е какво, Пени? Прекалено трудно?“, но преглъщам резките си думи заедно с резливото бяло вино и ги оставям да съскат гневно вътре в мен. Бих могла да изрека тези думи. И ще са истина. За Пени ще е прекалено трудно. Това е факт и нищо не може да го промени, затова замълчавам и не обявявам, че съм го разбрала. Различни коне за различни пътища. Ти при всички случаи щеше да дойдеш тук. У дома със средното дете. Оста, връзката между нормалността на Пол и Пени и странността на „момчетата“. Детето, което понякога се накланя към едната страна, а понякога към другата. В двата лагера и все пак в нито единия.

Пени все още говори и намира извинения, които всъщност не са нужни, но тя има потребност да ги чуе, изречени на глас, за да повярва. Тя приказва, а аз установявам, че се унасям. Винаги съм се унасяла. Понякога прекалено много думи изпълват пространството и няма достатъчно място за мислене. Аз пазя малко празнота вътре в себе си, за моментите, в които ще ми трябва. „Пак се унесе — казваше ти някога. — Хей, лейди Пенелъпи. Бутни сестра си, отново се е унесла. — След това се засмиваше. — Живее си в свой свят, това момиче.“

Времето е нереално. Чувам този смях, сякаш беше вчера, и в същевременно съзирам годините пред себе си, когато никога вече няма да го чуя. Затварям очи и се оставям на унеса.

Пол и Пени мислят, че съм мечтателка. Смятат, че не живея в реалния свят, и навярно са прави. Може би избягвам това, защото, ако се зациментирам прекалено силно в тук, тогава нещото от другата страна на прозореца, нещото на поляната, вече няма да съществува. И ако допусна да се случи, тогава ще го изгубя завинаги. Знам го със същата сигурност, с която знам, че умираш и че ти си почти изгубен за мен завинаги. Нищо не може да промени това.

Но въпреки моето празно пространство за мислене, въпреки косите погледи на Пол и Пени и извъртането на очите им през годините, аз бях единствената, която прозря сложността на ситуацията, когато преди година започнаха проблемите ти с преглъщането. Само аз бях тази, чието същество крещеше с ясното съзнание как ще се развие животът ти. Само аз задавах въпросите и исках да чуя отговорите. Долавям иронията на това положение, макар и за тях да е невидима. Моят собствен свят е по-истински от техния, нищо че съм изгубена в него. Аз не се крия зад колите си, дрехите си и уголемените устни.

А ти, ти, така или иначе, щеше да опаковаш всичко от малкия си апартамент и да се върнеш у дома. Защото според мен ти също си от онези, които се унасят. Ние двамата се разбираме един друг.

Тишината прекъсва мислите ми и аз осъзнавам, че Пени е спряла своя монолог и ме гледа, очаквайки да й отвърна. Нямам представа какво е казала, но съм наясно: тя знае, че съм се унесла в собствения си свят, затова просто се усмихвам и получавам усмивка в отговор. Тя ме погалва нежно по главата с едната си ръка, сякаш четирите години разлика между нас все още са огромно разстояние и все още е голямата ми сестра, а не тази жена, която е била част от миналото ми. Но все пак се радвам, че е тук. Радостта ми се излива от мен като огромна гореща вълна, като отприщена вода. Поглеждам я и си мисля как през годините съм й завиждала и съм я мразила, и съм я избягвала и въпреки това ето ни сега тук. Отново сме сестри.

Но любовта не си отива, нали, тате? Дори и когато по всички закони за нея не е останало място, любовта се убива трудно. Като живота. И понякога, точно като живота, тя истински те изненадва.

 

 

Има достатъчно стаи, но ние с Пени предпочитаме да споделим едно легло, радвайки се на близостта, която и двете се страхуваме да споменем, опасявайки се, че може да се разпадне, неуверени в трайността й. Завили сме се с юргана до брадичките, въпреки че в стаята е прекалено горещо. Топлината пулсира по тръбите, бълбукайки като забавящата се кръв във вените ти, решена и да те топли, и да те запази жив колкото е възможно по-дълго. Скоро кожата ще започне да ме сърби от потта, но аз нямам нищо против. Накрая на всички ни е студено.

Пени говори и аз съм решена да не се унасям, а да я слушам, да усетя топлината, която се излъчва от думите й, докато тя разказва отдавна отминали случки. Лежим, спомняме си и се смеем, а усещането е толкова хубаво, най-вече защото знам, че никога няма да е същото. Чувството е горчиво-сладко. Когато ти си отидеш, ние ще се отдалечим. Приютена от чистите чаршафи и топлината на сестра си, аз скатавам всяка секунда на безопасно място, за да мога да й се наслаждавам през идващите години.

Както и да е, тази вечер говорим за отминалото време и се преструваме, че онези дни бяха и тогава толкова смешни, колкото и сега. Времето, когато ти пиеше наистина много, след като мама си беше отишла и се бе оженил отново, и преживявахме „Шетландския период“, както го нарича Дейви.

Да, ти беше, ти си — все още не е „беше“ — мечтател. Само на един мечтател може да хрумне колко добра идея е да заведе петте си деца и новата си съпруга по средата на нищото, убеден, че това ще сплоти всички, вместо да ги раздели напълно. Но ако четири или пет години всяка сутрин сипваш водка върху корнфлейкса си, със сигурност ще имаш много щури идеи. Пиещ мечтател, това беше ти, тате, в ония дни.

Дори не знам какво се опитва да каже Пени, но двете се смеем толкова много, та ми се струва, че ще се напишкам. И тогава развалям всичко.

— Чудя се дали тате ни чува как се смеем.

Думите излизат от устата ми със смеха, но звучат не както трябва. След това притихваме, атмосферата е развалена. Чувствам се, сякаш сме в балон в леглото, един момент от общото време, не само тогава или сега, или когато теб вече няма да те има, а всичко това едновременно, неотделимо. За малко настъпва тишина, просто се заслушваме в дишането си и в шумоленето на мигли, които издават, че сме будни.

Пени е тази, която нарушава мълчанието с тихия си глас, но този път не се смеем. Говорим за вечерта, когато мама ни напусна. Не когато умря, както скоро ще направиш и ти, а когато просто си тръгна.

Пени подсмърча малко, все още възстановявайки се от бурния смях, и аз сподавям желанието си да я прегърна силно. Тук, в тъмнината, годините са се изпарили и тя е просто по-голямата ми сестра, която лежи до мен, съвсем естествена и сияеща, и неповредена от живота.

— Какво стана онази нощ?

В начина, по който говори, почти усещам как челото й се набраздява. „Ще съжалява за това“, предупреждава празното ми пространство за мислене. Още бръчки, още инжекции.

— Какво искаш да кажеш?

Очите ми свикват с тъмнината и започвам да различавам фигури в сенките и формите на гипсовия таван. Мисля, че това е в природата на човека, нали? Да търси фигури и значение в нещата? Точно това прави в момента Пени.

— Ти направо беше изпаднала в истерия. Намерихме те на поляната посред нощ. Не е възможно да си забравила. — Тя млъква, вероятно пренасяйки се в онази нощ. — Събудих се, а ти не беше в леглото си. Какво те накара да излезеш навън? Така и не ни каза.

— Бях на десет, Пени — отговарям аз, сякаш това е достатъчно и навярно за Пени е така.

— Мама ли търсеше? Може би си помислила, че ще промени решението си и ще се върне за нас? — Пени е намерила фигура, значение, което може да разбере, и се залавя за него.

— Може би, не си спомням много.

— Наистина си странна. — Гласът й е по-тих. — Трябваха ни часове, за да те успокоим. Непрекъснато ставаше от леглото и отиваше до прозореца.

Тя въздиша и двете се отнасяме в собствените си светове. Балони в балоните. Пени е повярвала в лъжата ми, защото е по-лесно, но тя си остава лъжа. Спомням си всичко от нощта, когато майка ни напусна. Как можех да забравя? Тогава за първи път го видях. Легнала тук, в тъмното, в този момент от общото време аз оставям спомена да премине по кожата ми.

 

 

В къщата ни се пускат много плочи с джаз, това е една от страстите, които ти и мама споделяте, освен алкохола и дивия зов на кръвта — любовта към музиката, която гърми и танцува, и се смее като вас двамата. Като вас двамата в добрите времена. В живота ви имаше много джаз и много скандали, и много счупени чаши, скрити сред книгите, материалите за университета и бутилките водка и вино.

Живеем в Съри, в къщата, която си наследил от родителите си и която аз накрая ще купя от теб. Тя е голяма и разхвърляна по приятния начин на средната класа, но не е съвсем достатъчна за нашето непрекъснато увеличаващо се семейство, пианото и различните зайци и хамстери, които събираме. Ние сме дисфункционален безпорядък от играещи вътре деца след края на учебните занятия. Пол, Пени, а постепенно и аз започваме да подозираме, че макар да говорим точно толкова учтиво, както и съучениците ни от елитното училище в нашето предградие, животът у дома може би не е така подреден, колкото техните. Ние не каним приятели вкъщи и отказваме покани за чай. Правим го, без да се консултираме един с друг, всеки от нас достига до своя собствен миг на откровение. Моят идва, когато един ден ме вземаш от училище. Аз съм на шест и през седемдесетте животът е по-„свободен“, но въпреки това ризите на всички останали бащи или са прибрани в панталоните им, или са оставени свободно отгоре, като облеклото им показва политическите им убеждения. Твоята риза обаче е някъде по средата, без да обръща внимание на политическите ти пристрастия. Част от нея е натъпкана в колана на панталона ти, но по-голямата част на гърба е останала неприбрана като на по-големите ученици. Знам, че това е погрешно по един „не съвсем както трябва“ начин, и тогава разбирам, че същото се отнася за всичко в семейството ни. Не съвсем както трябва, не съвсем погрешно. Прекалено много пукнатини са белязали повърхността.

Не поглеждам към децата и родителите, които хвърлят крадешком погледи към нас. „Пиян ли е?“ Усещам шумоленето на шепота им с всяка стъпка. Ти поне си дошъл да ме вземеш, докато мама се полюшва в ритъма на джаза в градината и не работи върху дисертацията си. Ти не ни напускаш. Ти никога няма да ни напуснеш.

Майка ни обожава бебетата и макар да сме деца, ние го знаем. Обича докосването и мириса им. Обича тяхната неспокойна нужда и това, че плачът им спира, когато ги притисне към слабите си гърди. Разбира се, че спираме да плачем. Две части мляко и една част жива енергия излизат от нея и се вливат в нас. Майка ни се наслаждава на бебетата, но не и на майчинството. То не я интересува. Децата със собствен разум и воля, отделна от нейната, я изтощават. Щом стигнем до възрастта, когато започваме да тропаме с крак, любовната й история приключва и настава време за друго, ново, невръстно дете, то трябва да успокои болката в нея, до която може да достигне само едно бебе. Пол е изоставен пръв, после Пени, след това аз.

Когато се появяват момчетата, нещата между родителите ни започнали да не вървят и дори радостта заради двамата временни роби на гърдите й, не можа да задържи майка ни с нас. Те са я разочаровали с това, че бързо им порастват пълнички крайници, които ги поддържат. Мисля, че са я разочаровали повече, отколкото ние. Момчетата разчитат един на друг за игра и утеха по онзи специален начин, който съществува при близнаците и изключва всички останали. По времето, когато те наближават пет години, тя започва да става дезориентирана. Все още е у дома, но ни гледа втренчено с празен поглед, сякаш се чуди как, за бога, сме се появили. И ти си този, който приготвя вечерята доколкото може и който слага всички ни да спим.

Прекалено често, прекалено късно вечер се пуска джаз, прекалено силно, за да заглуши завалените спорове, които се разпалват от нищо върху сухите мъртви клонки на брака на родителите ни. Това се превръща в навик. Нашата буржоазна приспивна песен.

Джаз звучи и вечерта, в която тя най-после ни напуска, когато само преди две седмици съм станала на десет.

Аз съм завита в малкото си легло и одеялото почти покрива главата ми. Нощната ми лампа все още свети, въпреки че сигурно минава десет. Разчитам на Пени да я изгаси, ако се върне в стаята ни. Знаем, че родителите ни няма да дойдат да ни проверят, затова Пени се промъкна в стаята на Пол веднага щом джазът загърмява. Майлс Дейвис, който бодро се опитва да отклони вниманието ни от омразата и взаимната неудовлетвореност във войната на родителите ни. Двама алкохолици, втренчени един в друг, които не харесват онова, което виждат — просто собственото си отражение, нищо по-добро. Нищо, което си заслужава да бъде обичано.

Пени много често ходи в стаята на Пол и аз знам, че ме смятат за прекалено малка, за да споделям разговорите и игрите им. Не чак бебе като момчетата, но все пак не и достатъчно голяма, за да се включа в заниманията им. Разликата им е съвсем малко повече от година и те започват да се превръщат в свой собствен клон на семейното ни дърво. Разменят си разбиращи погледи и се смеят на масата по време на вечеря. Аз се чувствам самотна по средата, гледайки надолу към двама, които нямат нужда от мен, и нагоре към двама, които са прекалено големи за мен.

Онази вечер музиката не може да заглуши гнева и майка ни крещи, думите й се превръщат в животински вой, преминаващ през мазилката на тавана. Сърцето ми бие бързо в гърдите в дисонанс с музиката и скандала. По бузите ми се стичат горещи сълзи, но аз не хлипам. Издърпвам завивката още по-нагоре над главата си и ми се иска да можех да си спомня нещо, което да си пея. Нещо, което не е джаз, което не е диво, главата ми обаче е празна. След като известно време слушам лудото пулсиране на кръвта през тялото си и усещам собствения си горещ дъх под одеялото, което заплашва да ме задуши, разбирам, че звуците от долния етаж вече не се чуват. Само джазът гърми весело, без да се интересува от замлъкналия му акомпанимент.

Показвам мокрото си лице на светлината и се ослушвам. Не се чува нищо друго освен музиката. Усещам грубия килим под краката си, докато се придвижвам внимателно към коридора. Пол и Пени седят мълчаливо на най-горната стълба. Поглеждат към мен с еднаквите си кафяви очи.

— Мисля, че мама си отиде — казва Пол.

Той е почти на шестнадесет и непокорната му коса се стрелка насам-натам като гласа му, който още не е съвсем мутирал. Пол още не е повреден. Не е човек с проблеми. Или може би съвсем малко.

Пени го стиска толкова здраво за ръката, че дори и в мрака виждам къде кръвта е изтласкана настрани. Очите й се пълнят със сълзи, но за мен тя въпреки всичко е красива.

— Не мисля, че ще се върне. Дори не се сбогува. Нито веднъж не погледна нагоре.

Пол я прегръща, аз не казвам нищо, но пръстите ми сграбчват краищата на полиестерната ми нощница и си представям, че съм се хванала за някого, а после, когато сърцето ми започва да бие бързо и ридания разтърсват гърдите ми, ти идваш нагоре по стълбите, грабваш ме в обятията си и топлият ти тютюнев мирис ме обгръща.

Отвеждаш ни в стаята на момчетата и започваш да говориш. Думите са много, но нищо от тях всъщност не значи каквото и да било за мен. Говориш за вина и упреци, и любов, и други неща в сивата зона, която ние разбираме само в черно и бяло, но всички дълбоко в душите си знаем, че вината е наша, защото не сме останали малки достатъчно дълго.

Докато те слушам и наблюдавам как се опитваш да останеш трезвен, как се опитваш да ни дадеш достатъчно любов за двама и как се опитваш да разбереш къде са се объркали нещата, аз се чудя дали не си се потопил прекалено много в сивото, за да осъзнаеш истината за майка ни. Бебетата са прекрасни, децата те ограничават. Правят те стар. А тя има прекалено много деца. Ти, разбира се, обвиняваш себе си. И ще продължаваш да го правиш още години наред. Всичките години, през които продължи да пиеш.

Пени задава въпроси и плаче, Пол ти крещи известно време, близнаците също се разревават и всички ние седим, без да говорим. Аз се прозявам, защото внезапно ми се приисква да съм отново в леглото си, тогава и другите разтягат широко уста, включително и ти — поне веднъж да съм лидерът. И въпреки че във всеки от нас има една празнота, спокойствието е приятно. Спокойствието е много приятно. Отиваме да спим, тътрейки се към собствените си ъгълчета на къщата. Лампите угасват.

Чувам тиктакането на часовника на общия ни скрин. Слушам го, докато изпълва главата ми и започват да ме болят ушите. Не мога да заспя. Клепачите ми са натежали, но сърцето ми бие лудо и главата ми гори. Откъм леглото на Пени, на около метър от моето, вече не се чуват звуците на сълзите, сълзите в сърцето й, и дишането й вече не е на пресекулки, а бавно и отмерено. Дори не помръдва, така дълбоко е потънала в сън. Тялото й е изключило, за да изхвърли всичко неприятно и да й даде възможност да се възстанови. Аз гледам нагоре в тъмнината и й завиждам. Моето тяло складира бурята и ми се иска да можех да я пусна навън. Не ме сдържа на едно място и отмятайки тихо завивката, ставам от леглото, приближавам се до прозореца и коленича на килима. Мушкам глава под пердетата и кожата ми веднага настръхва, защото температурата пада с няколко градуса заради нощния хлад, който се процежда през миниатюрните пролуки около рамката на прозореца. Преди Пени да порасне и да открие Пол, двете често се измъквахме от леглата си и идвахме да облегнем глави на този перваз, смеехме се и си измисляхме истории с щастлив край за принцеси и вещици.

Докато седя на изтръпналите си глезени, пердето ми се струва като покров върху моето умиращо детство и дори на хладния въздух лицето ми става все по-горещо и по-горещо, изгаряйки ме отвътре. Иска ми се да можех да заплача. Иска ми се Пени да не е тийнейджърка и да се върне при мен; иска ми се мама да си дойде у дома и нещата отново да станат „не съвсем както трябва“. Нещо се надига и бълбука в стомаха ми, нажежавайки се до бяло, и аз не знам дали ще избухне навън, или ще се слее с черните петна в периферията на зрението ми и ще ме докара до загуба на съзнанието. Искам то да се излее в думи, които не мога да изрека. Искам да го разбера. Да стане не само мое. И тогава, точно когато почти се възпламенявам, той се появява в нощта. От нищото.

Между края на градината ни и поляните има шосе. Хората карат прекалено бързо по него, нетърпеливи да стигнат до следващия град — при други хора и далече от тишината. Но в един часа след полунощ пътят е пуст и тих под бялата светлина на уличните лампи, безопасен за таралежите и полските мишки, които бързат да го пресекат.

 

 

Съществото по средата на шосето, което се е втренчило в мен, не е от онези, притичващи в нощта. То спира дъха ми, докато се взирам удивено в него. Преди секунда не беше там. Нямаше нищо друго освен асфалт. И ето го сега. Вътре в мен пламтящият огън, който не мога да овладея, угасва малко. Долу, на студения път, червените очи на звяра блестят гневно и през стъклото виждам как от ноздрите му излиза гореща пара, докато рие в земята. Мисля си, че сигурно е по-черен от нощта с тази лъскава грива, която се развява, докато отмята глава в едната посока, после в другата. Не съм сигурна дали е красив, или грозен, но знам, че е невероятен. Знам също, че чака мен. Вдигам едната си ръка към прозореца, сякаш като докосна студеното стъкло, ще стигна до създанието отвън. Празнотата и самотата вътре в мен се изпълват с нещо топло и неясно. Ние с това същество си принадлежим един на друг. Знам го така, както го знае и то.

Тялото му е голямо като на кон, но по-солидно — без изяществото на коня, но два пъти по-силно. Виждам здрави мускули да се свиват по дългата му шия, когато отново вдига глава и се втренчва гневно в мен. Между очите му расте черен спираловиден рог — един дебел, груб, деформиран израстък, корен на дърво, поникнал от подобната на пръст плът на челото му, чиято матова повърхност е в контраст с влажния блясък на кожата му. Взирам се в него и душите ни се срещат. Съществото е сила и ярост, и красота, и природа, събрани в нещо неземно, което води битка с нощта, стъпило на четирите си яки копита.

За секунда не мога да дишам, после черният звяр се изправя на задните си крака, разочарован от бездействието ми. За мен той е перфектен, не като белите безлични създания от легендите, на които прилича заради рога си — те не съществуват. А това съществува, по-реално е от мен самата. То е кокалесто и тъмно, изпълнено със страст, и аз знам, че ако можех да заровя глава в гривата му, тя ще мирише на пръст и на пот, и на кръв.

Създанието ме гледа гневно и аз знам, че там, долу, то цвили ниско и гърлено. Ужасяващ звук. Усмихвам се. Не мога да се сдържа. В този момент преливам от радост, истинска и ведра.

Прехапвам бузата си и се втренчвам невярващо, когато разяреният звяр се обръща, показвайки огромното си нетърпение да тръгне в нощта. Прескача оградата, без да поглежда назад, и става невидим в тъмнината. Отишъл си е, изгубил търпение. Няма повече време за мен.

Светлината в мен угасва, оставяйки само бялата жар на болката.

Горещината изгаря лицето ми, изгаря мозъка ми, докато отблъсквам от пода краката си, внезапно изпълнени с енергия, и се втурвам, обзета от паника, навън в нощта. Мисля, че от гърдите ми се изтръгва вик. Няма да позволя да ме остави. Няма.

След това не усещам нищо. Почти не мога да мисля, светът се превръща в хаос, докато се унасям по най-лошия начин. Разбирам, че асфалтът наранява краката ми, че калта на поляната е гъста и студена и ме засмуква. Виждам последния проблясък на светналите очи в нощта, преди да останат само тъмнината и горещите ми сълзи. Разбирам, че падам. Струва ми се, че викам. Мисля, че все още крещя: „Върни се! Върни се! Не ме оставяй!“, когато ти, Пени и Пол ме намирате, свлякла се на колене в калта, хлипаща в нощта.

Помня всичко от онази нощ, в която майка ни напусна. Преди толкова много години и въпреки това все още с мен. Балони в балони. Изправям се тихичко, подпирайки се на лакът, и поглеждам към Пени. Тя спи с ръце, пъхнати под бузата, и колене, свити към гърдите. Усмихвам се и погалвам косата й, после тихо отмятам завивката, доволна, че вече не ми е толкова горещо. Очите ми са широко отворени и парят, когато мигам. Сърцето ми бие прекалено бързо, за да мога да заспя, и ми се иска да се отърся от усещането за общото време.

Тръгвам по дългия тъмен коридор, без да паля лампите, и седя известно време с теб, въпреки че ти също спиш. Не говоря, просто те гледам. Устоявам на желанието да застана на колене и да промуша глава под пердето. Позволявам си само един бърз поглед навън. Пътят е пуст. На поляната няма нищо. И аз започвам да се чудя дали някога изобщо е имало.