Сара Пинбъра
Езикът на умирането (10)

9

Докосвам стените, докато вървя бавно нагоре към стаята ти. Дори и докато прокарвам ръка по познатите фигури на тапета, имам усещането, че той не е такъв, какъвто трябва да бъде под върховете на пръстите ми. Нещата отново се променят. И както всички най-важни промени, и тази ще е необратима.

Небето навън просветлява, когато денят прогонва остатъците от нощта, а у мен се е настанило чувството, че съм единственият жив човек на земята, застинала в този момент, разкъсвана между двете състояния на съществуването. Това е нещо, което чаят няма да излекува.

Когато минавам край стаята си, чувам хъркането на Дейви. Това е един глух звук и ако го чуя където и да е по света и трябва да посоча този човек, на когото да принадлежи, ще кажа, че е Дейви, без да ми мигне окото. Може би сме най-верни на себе си, когато спим. Или когато останалата част от човечеството спи. Сърцето започва да бие силно в гърдите ми, без да знам защо. От стаята на Пени не се чува нищо. Може би ако се заслушам по-внимателно, ще чуя тихото й, постоянно, леко дишане, но не го правя. Дишането й ще продължи още и още. Надявам се да не се събуди много скоро.

Сестрата е притворила вратата ти и тя изскърцва, когато я отварям. Шумът не те събужда. За теб се отварят и скърцат други врати, такива, които аз не мога да видя и до които ти все още не можеш съвсем да се озовеш, но мисля, че някъде в този странен сън ги търсиш. Чудя се докъде си стигнал и дали сестрата е права и ти си ни оставил завинаги. Иска ми се да намериш начин да излезеш на повърхността поне още веднъж. Имам нужда от този последен път.

Седя до закрития с пердето прозорец и не поглеждам към пътя и поляната. Там няма да има нищо. Нищо за мен. Не усещам онова горещо вълнение в костите си. Наблюдавам те в леглото продължително. Може би час. Може би повече. През това време се опитваш да станеш веднъж, но този опит не е така настойчив, както предишните. Или потъваш, или успокоителното, което ти е дала, е силно. Или комбинация от двете. Поставям те леко да легнеш по гръб и ти се подчиняваш. Дневната светлина, която се процежда в стаята, не оставя място за мекота. Кожата ти е жълта, а пижамата изглежда нелепа на теб. В ума ми пробягват образите на стола-гърне и крематориума, усещам и онази ужасна миризма, а след това сякаш отникъде те виждам да се смееш на едно барбекю в къщата на Пени, с цигара в ръка. Смееш се, защото съм изгорила стековете от риба тон и тя е готова да избухне. Тогава зъбите ти бяха правилния размер за лицето ти. Кожата ти бе загоряла и стегната. Очите ти блестяха.

Дърпам завивката нагоре върху теб и се връщам на стола, а лицето ми гори. Времето се развива като спирала, балони от време нахлуват и избухват в главата ми. Под кожата ми се събира напрежение. Стигам до момента, в който трябва да решавам. Или може би съм го преминала. Кой знае? У себе си чувам онзи тропот на копита. Стискам пръстите ти.

 

 

Когато се успокоявам малко, слизам долу. Пени е в кухнята. Поглежда ме странно.

— Добре ли си, миличка? Надникнах в стаята на тате и ти просто си седеше, втренчена нанякъде.

Свивам рамене. Не знам какво да отговоря, защото не си спомням да е идвала. Изненадана съм.

— Съжалявам, бях потънала в своя свят. Мислех за разни неща. Нали разбираш. За тате. За миналото. Други неща. Сигурно съм била задрямала.

Хей, лейди Пенелъпи, бутни сестра си. Пак се е отнесла.

Пени ми подава чаша чай.

— Дано си добре.

Иска ми се да не ме гледа така. Ухилвам се и я целувам по бузата.

— Добре съм. Или поне толкова добре, колкото може да се очаква.

Пени взема телефона си и натиска копчето за разговор. Не се случва нищо и тя затваря.

— Опитвам да се свържа с Пол, но отговаря телефонен секретар.

Втори опит, но отново без никакъв резултат. Изсумтявам и повдигам вежда.

— Недей. — Тя запалва цигара. — Нещата и бездруго са зле. Мразя това, че всички сме разстроени и ядосани, и се караме. Мразя това. А сега не можем да се свържем с Пол.

Използва множественото число, защото смята, че така думите й не звучат толкова обвинително, но това ги прави някак снизходителни. Тя всъщност не се е скарала с никого. Не мисля, че някога се е случвало. Винаги е по-лесно да се разбирате. Гледам я, докато опитва отново да се обади по телефона, и отпивам от чая си.

— Знам, че мразиш това, Пени, и съжалявам за нещата, които му казах. — „Каквито и да са те, по дяволите“, добавям наум. Мястото, където трябва да са тези думи, все още е празно. Само един гневен бял шум. Вземам цигара от пакета й и я запалвам. — Но той е този, който е изключил телефона си. Не ти. — Махам драматично с ръка. — По средата на всичко това той е изключил телефона си.

— Проблемът е, че не може да се справи със ситуацията — заявява Пени.

— Може и да е така, но не означава, че не е негодник — отговарям аз.

Тя не казва нищо повече. Наясно съм, че опитва. Абсурдните й устни потрепват, но дори и Пени, която винаги е била толкова близка с Пол, сега не може истински да го защити.

Тя отива в хола с чашата чай и взема и телефона си. На мен не казва почти нищо повече, но я чувам да се обажда вкъщи и да говори с малкия Джеймс. Вероятно отново звъни на Пол, но не я чувам да говори с него и това не ме учудва. Той се е скрил. Не толкова далече като теб, но все пак не можем да се свържем с него.

Не след дълго и Дейви става и си препича филийки. Не приказваме много. Той отива в хола и чувам нормалността да гърми от телевизора. Една крушка над главата ми примигва, заплашвайки да угасне. Къщата е потисната точно като нас. Чудя се дали тухлите усещат нещо друго освен студа.

Накрая отивам в хола при другите.

На монитора ти лежиш неподвижно в леглото. Дори и ръцете ти не треперят.

— Не е помръднал, откакто станахме. Може би се успокоява.

Кимвам.

— Сестрата каза, че възбудата ще отмине.

Известно време мълчим и аз се чудя дали си въобразявам, но имам чувството, че напрежението не е само в мен. Усещам го между нас тримата, опънато като струна. Нещо в главата ми отново се пречупва. Искам тези пречупвания да спрат. Нуждая се от малко спокойствие.

— Знаеш ли, мислех си, защо не се прибереш у дома си за един или два дни? — предлагам аз. — Да видиш Джеймс. Може да вземеш и Дейви. Нищо няма да се промени до утре, а сега, когато той вече се е успокоил и през нощта идва сестра, изглежда глупаво всички просто да седим тук. — Питам се дали не говоря несвързано. Знам само, че не ги искам тук. Мястото им не е тук. Не и сега. Вдигам очи и ги хващам как си разменят един поглед, ето всичко, което трябва да видя, за да осъзная, че и те не искат да са тук. Това ме учудва. Наранява ме.

— И на мен ми мина през ума — отговаря Пени. — Но не искам да те оставя сама. Ще се справиш ли?

Ухилвам се през стиснати, тънки, естествени устни.

— Справям се вече няколко месеца, Пени. Ще се справя сама и още една нощ.

Тя поглежда към Дейви и сякаш негодува: „Каквото и да направя, не е както трябва“. Но не го изрича. На глас казва:

— Е, щом си сигурна. Мобилният ми ще бъде включен. Обади ми се, ако ти трябва нещо, или ако настъпи някаква промяна. Ще се върна утре сутринта.

Аз кимвам.

След един час сме се прегърнали за довиждане и сме си обещали да се чуваме на всеки час-два. Докато се прегръщаме, усещам как сплотеността ни се разпада. Гледам малката ярка кола, която се отдалечава по алеята, и ми става кристално ясно, че сме се разделили. Разделили сме се, без дори да проявим доброто възпитание да изчакаме и да го направим, след като ти си отидеш. Когато затварям вратата, все още усещам в коридора парфюма на Пени и той създава един неин призрак. Всичко е призрачно. А може би аз съм призракът, а всички те са истински.

Иска ми се главата да не ме болеше толкова много. Както и сърцето.

 

 

Денят минава в унес. Сякаш съм застанала неподвижно, а светът минава край мен, без да ме докосва, избягвайки ме, като че ли съм извън неговите приливи и отливи. Или може би иска да съм отвън. Стоя в кухнята много дълго, втренчена в бръшляна на оградата. Чудя се колко време е било нужно на растението, за да задуши тухлите, докато аз не съм обръщала внимание. Когато краката ми започват да изтръпват, се съвземам малко и установявам, че съм си направила чай. Той е потъмнял отгоре и е леденостуден. Чудя се дали да си приготвя друг, но се отказвам. Отварям хладилника и се замислям за храна, но стомахът ми започва да се бунтува. Поглеждам към сиренето и бекона вътре и за момент ми хрумва, че ако се втренча достатъчно настойчиво, ще мога да видя как мухлясват въпреки студа в хладилника. Увеличавам термостата на четири, но след това не затварям вратата му. Да видим какво ще направи сиренето.

 

 

Барбара идва, аз се усмихвам и оставям гласът й да ме гали. Той ме обгръща и се втвърдява върху кожата ми. След това Пени се обажда, за да ми каже, че са пристигнали, и да провери как сме. Чувам думите си: „Да, добре сме, няма промяна, и аз те обичам“, и те ми се струват достатъчно нормални, но се радвам, когато тя затваря и отново настъпва тишина. Чакам да падне нощта. Дневната светлина, с цялата си сивота, ме кара да изпитвам неспокойство. Запалвам цигара и се втренчвам навън. Не отварям прозореца, а оставям острата миризма да изпълни кухнята. Сиво навън, сиво вътре. Качвам се горе. Стените се втренчват обвинително в мен. Не им обръщам внимание. Те не са истински.

Столът изскърцва, когато се навеждам и започвам да ти говоря.

Говоря дълго. Казвам ти всичко това, а и повече, но не мисля, че ме чуваш, макар да ми се струва, че те виждам да се криеш вътре, малко по-дълбоко. Трудно е да се каже, защото очите ти вече не се затварят напълно и започват да се покриват с белезникав воал. Като при кучетата, когато имат перде на очите. Взирам се в техния мраморен блясък. Дори и външните ти органи те отделят от нас.

Въпреки това говоря. Оставям всичко да се излее. Докрай. Искам да знаеш всичко за мен, защото аз не мога да науча всичко за теб. Изливам себе си в онова, което е останало от теб, надявайки се, че ще опаковаш казаното и ще го вземеш със себе си. Говоря, докато гърлото ми преграква и пресъхва.

Когато свършвам, седя мълчаливо и те съзерцавам как се оттегляш в клетките си и отвъд. Слушам безкрайното тиктакане на часовника. Слушам дишането ти на Чейн-Стокс. Мисля за специфичния език. Мисля за медицинската сестра, която ще дойде по-късно, мисля и за Пени и Дейви, и Саймън, и Пол. Сърцето ми бие силно.

С настъпването на тъмнината главата ми се надува и аз размишлявам за това колко сме сами тук: ти, аз и нощта. Скоро ще дойде сестрата и ще наруши тази самота. Сещам се за монитора долу, който излъчва образа ти в празната стая. Поглеждам към „Листерин“-а и гневни сълзи изпълват очите ми. Завъртам се на стола. Лицето ми гори. Чувствам се погълната от празнотата и искам да се освободя от нея. Винаги съм искала да се освободя от нея.

Навън, от другата страна на стъклото, е непрогледен мрак, но въпреки това аз присвивам очи и търся поляните. Взирам се. Опитвам се да открия. Търся. Дълго време не съм поглеждала през този прозорец. Не и така. Не и истински. Питам се дали той ще дойде тази нощ. Мина толкова време, че понякога се чудя дали изобщо съм го видяла. Дали не е било просто кратък пристъп на лудост. Бог знае, че лудостта тече във вените ни, и никой не би се изненадал, ако се окаже, че всички ние сме странни по един или друг начин. Така че може би специалната ми дарба не е била нищо повече от кратки пристъпи на лудост понякога.

И все пак продължавам да гледам. На следващия си рожден ден ще стана на четиридесет, а се взирам през прозореца и търся нещо, което може да е въображаемо, нещо, което не съм виждала от петнадесет години, ако изобщо някога съм го видяла.

Но това е една от онези нощи, нали, тате? Специална, ужасна нощ. Нощ на пълнолуние. А той винаги идва точно тогава.

Ако изобщо идва.

Притискам лице към стъклото.

Взирам се толкова дълго, че очите ме заболяват и нищо не съществува извън рамката на прозореца. Усещам в мозъка ми да туптят вени или поне така ми се струва. Главата ми е претъпкана със спомени, не мога да ги подредя по никакъв начин и те ме нападат безразборно. Ти, аз, той, всички ние, дори мама. Всички вие ме изпълвате прекалено много. Ощипвам се и си пожелавам да се унеса, но не се получава. Започвам да се поклащам, навеждам се напред, вия, опитвайки се да изплача всичко. Опитвам се да изплача теб. Опитвам се да изплача това чакане ти да изгниеш по пътя си към смъртта. Гърлото ми се свива. Светът проблясва в ъглите, а собственият ми дъх заплашва да ме задуши.

Звуците пулсират високо и болезнено и аз стискам очи за секунда. Пулсирането се разнася из тялото ми от черепа до пръстите на краката и когато отварям очи, виждам „Листерин“-а в буркана за плюене да се поклаща леко в ритъма. Втренчвам се в него, без да съм сигурна. Реалността иска да се измъкне от мен, но аз я сграбчвам. Чашата трепери. Аз треперя. Светът трепери. Усещам магията в празния буркан.

Цялата съм изпълнена с напрежение. Струва ми се, че лицето ми може да ме изгори отвътре. Къщата наблюдава теб с мен. Ти лежиш неподвижно и се опитваш да поемеш бавна глътка въздух.

Аз отново се обръщам към прозореца и задъхана като малко момиченце, поглеждам в тъмнината и всичко, което виждам, са едни червени очи и вихър от енергия. Усмихвам се. Знаех какво ще видя, преди да погледна. Нещо, което се беше пречупило вътре, оздравява, докато гледам. Създанието танцува на пътя и в душата ми. Виждам теб и себе си, и изгубените ми бебета в тропота на тези тежки копита, в тъмната кожа, която блести от пот. Гледам втренчено и усещам, че сърцето ми пее.

Звярът сигурно също го усеща, защото спира, започва да цвили и този зов ме кара да потрепна, а той започва да рови земята с копита, пръскайки парчета асфалт към небето като черни звезди.

Съществото развява ужасната си грива и аз разбирам.

Носът ми тече, затова облизвам сополите и сълзите си, докато ставам от стола. Краката ми треперят, както и цялото ми тяло. Чувствам, че леко ми се повдига — гади ми се и ми е горещо — направо изгарям. Навеждам се над теб и се вторачвам в млечнобелите ти очи. Трябва да знам. Трябва да съм сигурна. Звярът изревава към мен отвън и хлипайки, аз мисля — сигурна съм — че виждам една миниатюрна червена точица да блести сред миризмата и разрухата, и нищото, което диша неохотно от там, където живееше ти.

Усмихвам се. Ти разбираш. Ти знаеш.

Много внимателно, въпреки горещината и енергията, която бушува към мен отвън, аз целувам главата ти. Полагам любовта си там завинаги, а устните си само за миг, наслаждавайки се на топлината ти. Плъзвам едната си ръка отдолу и подхващам нежно главата ти, докато с другата издърпвам възглавницата, преди отново да те сложа на леглото. Гледам те. Дишането ти не се променя. Едно издишане. Четири секунди тишина.

Мисля за него. Мисля за бръшляна. Мисля за горката сестра и за това какво ще каже тя, а после зрението ми се замъглява, аз казвам „сбогом“ на лицето ти и натискам възглавницата върху него. Надявам се, че не те боли.

Ръцете ти потрепват леко, след това гърбът ти се извива, а после — нищо. В крайна сметка не беше нужно чак толкова много, за да умреш.

Отстъпвам назад.

Оставям възглавницата.

* * *

След секунда се обръщам и започвам да тичам. Не мога да си позволя да закъснея. Този път не трябва да закъснявам, не и този последен път, този последен шанс. Трополя надолу по стълбите с натежалите си крака. Подхлъзвам се на пода в кухнята, но успявам да не падна. Чувам ридания в гърдите си, но те не ме забавят и аз изхвърчавам през задната врата и надолу по пътеката към портата. Не поглеждам към люлките.

 

 

Нощният въздух е студен и дробовете ми горят, докато го поемам дълбоко, но при мен го няма дишането на Чейн-Стокс, а краката ми отчаяно се стремят да стигнат до звяра, преди да е изчезнал. Той винаги изчезва. Но не и този път, моля те, не и този път. Излизам на пътя, крайниците ме болят, а дрехите са залепнали за тялото ми. Косата ми е полепнала по лицето.

 

 

Няма от какво да се страхувам. Създанието ме чака. Винаги ме е чакало. Заставам пред него и надавам вой, а то изревава и се изправя на задните си крака, разтърсвайки земята под нас, когато се приземява. Тогава аз се опитвам да го хвана, заплитайки ръце в острата му грива, издърпвам се нагоре и заравям лице в неговата гореща, изпотена шия. Мирише точно както си представях. Когато идва на поляната, аз съм на десет, и на двадесет и пет, и на четиридесет на следващия ми рожден ден, аз съм всичко, което някога ще бъда и което съм била. И съм жива.

Черната тъмнина на полето и нощта се простират пред нас, когато двамата със звяра прескачаме оградата. Аз се смея, а косата ми се развява зад мен, докато препускаме с всички сили. Усещам как копитата ми тропат тежко в нощта, докато продължавам вихрено напред. Зад мен светлините на къщата избледняват.

Не поглеждам назад.