Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Language of Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Сара Пинбъра

Заглавие: Езикът на умирането

Преводач: Надя Златкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Артлайн Студиос

Редактор: Грета Петрова

ISBN: 978-619-193-047-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14649

История

  1. — Добавяне

1

Умирането има свой собствен език. Той се промъква като сянка заедно с отминаващите години и усещането за него остава в ъгълчетата на устата ни. Той ни намира, независимо от това дали сме болни, или здрави. Той е едно тайно, смътно нещо, спотаено в шумоленето на полите на медицинските сестри, които се качват и слизат по стълбите на домовете ни. Сестрите ме научиха да се изправям срещу този език сричка по сричка и бавно и с нежелание да оформям значението му.

Дишане на Чейн-Стокс.

Предсмъртен прилив на енергия.

Нови фрази, които задръстват мозъка ми. Чудя се дали след това ще ги забравя. Дали ще избледнеят и ще се загубят на върха на езика ми. Не мисля. Има прекалено много игри на асоциациите, които да играя с тях.

Седя до прозореца и оттук виждам малката маса за телевизора до края на леглото ти с видеомонитора на нея. На долния етаж спящият ти образ се прожектира в празна стая — останах само аз и в момента съм тук, с теб. Не че вече има нужда от камерата. Предсмъртният прилив на енергия отмина. Остана само предсмъртното треперене. И макар да знам какво означава това: че си по-близо до края, аз се радвам, понеже тази част приключи. Мога да изплюя тази фраза.

Плюя, плюя, плюя. През последните седмици по-остро усещам собствената си слюнка. Усещам как непрекъснато залива езика ми, прекалено течна на устните ми. Опитвам се да не й обръщам внимание. Преглъщам я. Знам какво става. Просто твоята болест се протяга и ме докосва, играе си с ума ми, създавайки зародиша на една нова фобия, защото не може да убие и мен.

Часовникът тиктака. Заслушвам се в паузите сред дишането ти и макар да знам, че ще станат много по-дълги, преди да настъпи последната, която е безкрайна, все още усещам как сърцето ми подскача леко при всяка от тях. Дишане на Чейн-Стокс. Колкото и грозно да е името, то не може дори да се сравнява със значението на тези думи. Приливът на енергия си отива. Започва дишането на Чейн-Стокс. И зад всичко това е тате. Поне си мисля, че все още си тук. Аз съм изтощена, а ти си почти невидим. Каква двойка сме само.

Очите ми парят под клепачите, докато поглеждам към часовника си. Има още два часа, преди сестрата от „Макмилън“[1] да дойде за нощната смяна. Изобщо не мога да си спомня името й. Не че то има значение и не че държа да си го спомня. Пени вероятно ще се обади, преди сестрата да дойде. За да провери дали има промяна. Каквато и да е промяна. От живот към не-живот. Знае, че е малко вероятно, защото в противен случай щеше да е тук с мен, с нас, вместо да избяга в своя живот за тази вечер. Ситуацията е трудна за нея, но дори и тя не може да се скрие от факта, че животът се вкопчва, независимо от това дали го искат, или не.

Поглеждам към чашата с вода и малката гъба до буркана ти за плюене до леглото. Струва ми се, че трябва да намокря малко устните ти, но ти изглеждаш спокоен и не желая да те смущавам. Мисля, че за теб вече идва краят на смущаванията. Поглеждам към буркана за плюене, буркан, в който някога е имало маринован в оцет лук, след това горчилката, излизаща от теб, а сега е пълен със синя вода за уста „Листерин“. Клинично чист. Знам, че никога вече няма да използвам „Листерин“, нито каквато и да било мента.

Гневът ми се бори със скръбта и заплашва да ме задуши. Обръщам се, за да не те гледам. Чувам шума на морфиновата помпичка, която работи тихо под възглавницата, задържайки те някъде между този свят и мен и нищото отвъд. Или поне ти искаш да мисля така — че отвъд няма нищо. Твоето виждане за след смъртта през последните десет години. Почти се усмихвам, но сълзите са прекалено близо, затова се втренчвам през прозореца.

Навън, от другата страна на стъклото, е непрогледен мрак, но въпреки това аз присвивам очи и търся поляните. Взирам се. Опитвам се да открия. Търся. Дълго време не съм поглеждала през този прозорец. Не и така. Не и истински. Питам се дали той ще дойде тази нощ. Мина толкова време, че понякога се чудя дали изобщо съм го видяла. Дали не е било просто кратък пристъп на лудост. Бог знае, че лудостта тече във вените ни, и никой не би се изненадал, ако се окаже, че всички ние сме странни по един или друг начин. Така че може би специалната ми дарба не е била нищо повече от кратки пристъпи на лудост понякога.

И все пак продължавам да гледам. На следващия си рожден ден ще стана на четиридесет, а се взирам през прозореца и търся нещо, което може да е въображаемо, нещо, което не съм виждала от петнадесет години, ако изобщо някога съм го видяла.

Но това е една от онези нощи, нали, тате? Специална, ужасна нощ. Нощ на пълнолуние. А той винаги идва точно тогава.

Ако изобщо идва.

Бележки

[1] Macmillan Cancer Support — организация за подкрепа на болни от рак и семействата им. — Бел.пр.