Сара Пинбъра
Езикът на умирането (7)

6

Виждам го за втори път веднага след като купих къщата от теб. На двадесет и пет съм. И съм съкрушена. Ти заминаваш в Непал, заявявайки, че нямаш нужда от материално имущество, като твърдиш и че вече не се нуждаеш от алкохол. Непал е на голямо разстояние, което да изминеш, за да се отдалечиш от твърдия алкохол, но ти си решен да го оставиш зад гърба си и да се пристрастиш към Зен. Казваш, че е по-малко вреден за черния ти дроб от водката. Успявам да се усмихна, докато се споразумяваме за сумата и се сбогуваме. Не питаш защо искам да купя къщата. Прекалено си зает да се бориш със собствените си демони, за да забележиш моите, и аз мога да ти простя. Не съм добра в споделянето на важните неща. Предполагам затова съм оставила всичко така до този момент.

Продажбата се осъществява бързо, аз внасям парите за теб в банката, после разпределям останалата част между всичките ти деца спътници като предварително наследство, както ти искаш. Не им отнема много време да изхарчат и прахосат всичко. На мен поне ми остават тухлите и циментът.

Когато човек се унася — особено както го правя аз, на него му е нужна котва. Трябва му нещо, с което си принадлежат, което е негово. А аз нямам нищо друго. Всичко, което беше сигурно, вече си е отишло. Дори и ти ме изостави заради козите, планините, молитвите и дизентерията на една тайнствена земя.

Тогава не го знаех — прекалено дълбоко се бях унесла — но ние се разпаднахме. Момчетата бяха в Лондон и ти си мислеше, че просто са млади и необуздани и са ти сърдити заради целия епизод с Шетландските острови, но те всъщност дадоха ход на регресията, която вече ще е в пълен разцвет при твоето завръщане. Не след дълго хазяйката им ще ги изхвърли, което е началото на една дълга поредица от подобни случаи и, както при всички следващи хазяи, никой не би я обвинил за това. Дори и самите Дейви и Саймън.

Пени живееше живот, който аз предпочитах да си представям като невероятно и бляскаво съществувание на някой от курортите на Коста дел едно или друго. По-късно се оказа, че и тя си има своите проблеми, но застанала в малката стая, аз не можех да видя живота й като нещо друго освен като перфектен. А Пол? Всъщност никога нямах представа какво точно става с Пол. В малката задна стая, втренчена през прозореца, дори не знаех къде е. Той или вдига телефона си, или не. А и аз не съм особено настроена за разговори. Всички думи са пресъхнали някъде дълбоко в гърлото ми. На едно несъзнателно ниво съм се върнала у дома, за да угасна, защото не виждам къде другаде би могла да ме заведе тази безнадеждност. И искам да съм сама, докато това се случва. Разговорите са били прекалено много. Едва разбирам дори и собствените си думи.

Знам, че мога да отида при Пени и тя ще ме посрещне с отворени сияйни ръце, но няма да се чувствам добре там. Не мисля, че бих се чувствала добре където и да било, освен тук. Тук съм в безопасност. Тук не трябва да се изправям пред проваления си брак или разбитото си сърце, или каквото е останало от разбития ми ум, което хапчетата храбро се борят да излекуват. Тук мога да дишам спокойно и да не се безпокоя, че пукнатините се виждат. И вероятно да кървя малко през тях.

Надничам иззад пердето и виждам, че слънцето грее ярко, проблясвайки по веригите на люлките. Усещам го върху кожата си през стъклото. Чувството е приятно, защото в къщата витае онзи хлад, който придобиват сградите, когато са били празни прекалено дълго време. Отоплението ще работи дни, преди да успее отново да вдъхне живот на стените. Чувам бойлера да боботи. Мисля, че ще трябва повече енергия, отколкото той може да даде, за да ме стопли. Почти през цялото време едва усещам вътрешностите си. Взирам се през прозореца още малко, преди да се обърна и да застана с лице към каквото е останало от стаята, която двете с Пени споделяхме.

Тя е същата и все пак не е. Разбирам, че си разсеян от промените в живота ти. Точно като теб измеренията на стаята са останали същите, но съдържанието й се е променило малко. Странна е, сякаш се приспособява към новата ти същност. Ти си трезвен, но натрапчивата идея все още съществува, докато търсиш отговорите за провалените си бракове и годините, изгубени в алкохолна мъгла. Накрая ще се откажеш от въпросите, но все още не. Прокарвам пръст по перваза на прозореца, който ми се струва почти влажен.

Някои неща от стаята са изчезнали. Детските ни легла, в които спяхме, отдавна са разглобени и ти си ги заменил с бюро и малка лампа. Стаята явно е предназначена да служи за нещо като кабинет. Навсякъде има кутии с хартия, бележки с отривистия ти почерк покриват лист след лист. Кошчето до бюрото е пълно със смачкани на топка листове. Хрумва ми да прочета някои от думите, но в ума ми няма място за тях — той е изпълнен с цялата ми болка и празното пространство. Аз просто се взирам във всичко това за минута, преди да се обърна.

Старият ни шкаф за книги все още стои в ъгъла. Зле нарисувани с флумастер цветя покриват страничните му стени, а ярките им краски са избледнели с изминалите години. Все още съвсем ясно си спомням как ги рисувахме. Моите са малки завъртулки на стебла, а тези на Пени имат големи зелени листа и огромни венчелистчета. Правете си каквито искате изводи от това. Не е толкова сложно.

По рафтовете все още стоят разкривени купчини от прашни детски книги. Чудя се защо не си ги прибрал в кашони или не си ги дал на някой благотворителен магазин. Може би си планирал да го направиш, но цялото това писане върху смачканите листове хартия ти е попречило. Ти си като Пол в това отношение. Обсесивен.

Вземам голяма бяла книга с твърди корици. Част от лъскавото гръбче е откъсната и открива кремавия картон отдолу. Поглеждам предната корица и многоцветната картина ми навява спомени. Това беше книга, която обичахме. Може би затова все още не си ги прибрал. Може би с книгите ние сме с теб и когато сме далече. Талисмани. За разлика от майка ни ти ни обичаш повече като деца, отколкото като бебета.

Разтърквам дебелата хартия от седемдесетте между пръстите си и спомени за мирис, вкус и звук изпълват главата ми — тук са, но извън обсега ми — после прелиствам първата страница. Тя е вълшебна приказка, разбира се — една принцеса и точно толкова красивият й партньор танцуват в бляскава бална зала под сложно изписано заглавие и не оставят съмнение за края. Не си спомням това някога да е помрачавало удоволствието ми от приказките. По онова време все още вярвах в щастливите завършеци. Дори и след като мама си отиде, у мен остана да живее една искра. Децата се възстановяват лесно от такива неща, нали? Картината ме вълнува и приказката ми изглежда позната. На следващата страница започва историята и аз се чудя колко години са минали, преди да й се отдаде тази възможност. Буквите са големи и черни и раздвижват нещо вътре в мен. „Имало едно време една красива принцеса в далечна страна.“

Ръката ми се разтреперва. Струва ми се, че кожата ми се отделя от плътта ми и след това страниците се размазват. Много обичах тези приказки. Притискам силно книгата до гърдите си и се облягам на прозореца, а у мен се надигат неудържими ридания. Свличам се на пода, удряйки гърба си силно в перваза. Не ме е грижа. Болката е извън мен. Аз съм празна. Аз съм нищо. Не мога да се справям вече, въпреки лекарствата. В краищата на полезрението ми има прекалено много тъмнина и аз съм уморена от борбата с нея. Течението ме е отнесло. Течението винаги ме е отнасяло. Просто бях прекалено глупава да го разбера. Очите ми стават безжизнени и книгата се изплъзва от ръцете ми.

Имаше едно момиче.

И имаше един мъж.

И за известно време всичко беше наред.

 

 

Заминавам за Лондон, когато съм на двадесет. Всички са се изнесли от къщи и аз имам чувството, че животът минава покрай мен, отнасяйки благоприятни възможности със себе си. Поне така ми казва Пени, увличайки ме с ентусиазма, сиянието си и бързия поток на думите си по телефона. Тя обожава Лондон. И аз ще се влюбя в него. Тя изобщо не се съмнява в това и преди да съм се успокоила, вече съм събрала багажа си и съм във влака, с широко отворени очи и стресната като зайче, едно кълбо от нерви и вълнение.

Пени има малък апартамент в Ийст Хам и е права. Наистина се влюбвам в Лондон. През онези първи два месеца ние се смеем много, прекарвайки вечерите си в пиене на евтино вино и пушене на „Бенсън и Хеджис“. Аз работя по заместване в един офис, вдигам телефона и печатам писма. Пени продава скъпи парфюми в „Селфриджис“. Тя е много добра в продажбите. Клиентите обичат да купуват от хора с нейното сияние, сякаш мислят, че този блясък ще дойде при тях заедно с продукта. Това, разбира се, не се случва. Ако ставаше така, първа щях да се наредя на опашката. Но аз съм живяла с Пени достатъчно дълго, за да знам, че сиянието просто се прилепва към дадения човек. Другите не могат да го споделят.

Ние сме млади и Пени има много гаджета. Мъжете я харесват, винаги е било така. Не знам обаче как се уговаря с всичките си обожатели, защото телефонът на малката масичка в коридора не е включен. Пени лъска апарата в слонова кост и позлата почти всеки ден, за да блести и да показва колко е ценен, но той остава мълчалив. Бихме могли да го включим, но няма много смисъл, защото не можем да си позволим да платим таксата. Пени не възнамерява да уреди свързването му към мрежата и никога не е мислила да го направи.

Питам я защо изобщо е купила апарата, след като няма да може да го използва, и тя ме поглежда, сякаш съм полудяла.

— Ако нямаме телефон, хората ще си помислят, че сме бедни — обяснява тя.

Това ме разсмива, но Пени е сериозна. Тя със сигурност знае колко е важно как изглеждат нещата.

Понякога се срещаме с Пол. Той живее съвсем близо извън Лондон и от време на време се появява с бутилка вино, разказвайки приключенията си, които ме разсмиват до сълзи, а Пени пищи до мен. Когато чувам истории като тези на брат ми от други хора, аз ги приемам с доза недоверие. При Пол обаче знам, че колкото и невероятно да звучат, те са истински. В много отношения всичко у него е преувеличено. Той доминира в разговори и светски събития, намирайки по детски смешното във всичко. Това невинаги се посреща добре от околните, особено когато доминирането му се превръща в деспотичност.

В повечето случаи обаче, когато е сред хора, е забавен. Кара всички да се усмихват и това го прави щастлив, а публиката му или се влюбва в него, или неохотно му се възхищава. Когато нещата се нареждат в негова полза, Пол е наблизо. Но понякога изчезва за цели месеци и тогава знам, че въпреки цялото това веселие животът му не е толкова лесен. Той е нещо между мен и Пени — прекалено много от трудното и прекалено много от лесното се борят в него. Може би по тази причина и той като теб пие прекалено много и пуши прекалено много. Може би това е неговият начин да се спаси от унасянето. Пол кара бързи коли и печели абсурдни суми пари, но нищо около него не е стабилно. Той харчи повече, отколкото печели, с безнадеждност, която според мен повечето хора не могат да видят. Но аз мога. Дори и когато съм още само на двадесет, аз я виждам. Но, така или иначе, Пол не позволява да му кажеш каквото и да било. На никого. И въпреки всичко аз го обичам и неохотно му се възхищавам.

Аз също имам гаджета. Не сияя като Пени, но съм висока и стройна, и косата ми с цвета на пясък стига до раменете ми; когато излизаме заедно, ние изглеждаме добре — достатъчно различни, но и двете излъчваме сиянието на младостта. Често ходим на двойни срещи, но под топлината на виното и мъжките докосвания не се случва нищо сериозно. На нито едната от нас.

Докато в един момент, изневиделица, се случва. Аз го срещам.

Единствения.

Както и да е.

Често се чудя как биха се развили нещата, ако бяхме отишли в друг бар или просто се бяхме прибрали вкъщи, но игрите от типа „ами ако“ със събитията в живота са път към лудостта и аз нямам нужда от тях. Главата ми е мрежа от пътища, които виждам, когато затворя очи. Това, което е, е. Това, което е било, е било.

Той не говори с Пени, докато си проправяме път към бара. Сестра ми вече се оглежда наоколо, търсейки някой мъж, който да прояви желание да ни почерпи с питиетата, понеже не можем да си позволим да си поръчаме. Той ми се усмихва. Зъбите му са бели. Забелязвам това. Усмивката му е широка, а очите му проблясват весело под тъмната коса. Усмихвам му се в отговор, забравяйки бара, питието, дори и Пени.

— Здрасти — казва той.

— Здрасти — отговарям.

Влюбвам се в същия миг. Почти чувам това у себе си. След два месеца двамата вече живеем в голямата му къща в Нотинг Хил. На пръста си имам златен пръстен, което доказва безкрайната му любов. Аз съм принцесата от приказките и изживявам вълшебния им край. Всичко е само в онзи единствен миг.

След около година нещата са различни. По-разнообразни. Леки вариации на една тема. Чувам острото изплющяване във въздуха, когато настроението му внезапно се променя. Усещам напрежението, което свива раменете и стомаха ми. Сега какво? — пита болката. Какво лошо казах? Дали съм сложила кутиите в шкафа неподравнени? Дали дистанционното е малко не на мястото си на масата? Или е просто един от тези дни?

Ономатопеята^[1] е ключът към моето съществуване по време на брака ми. Щрак! Пук! Пляс! Тряс! Звуци, по-подходящи за комиксите, отколкото за моя свят. Но без Супермен, който да дойде и да ме спаси. Моята битка е по-тиха и по-покъртителна от това. От тези, с които просто трябва да продължите сами.

Някои от звуците ми харесват. Тракването на вратата, която той затваря след себе си, когато отива на работа. Задържаният въздух, който издишам, когато оставам сама в къщата. Но не се отпускам. Никога, не и напълно. Тъй като вече не работя, той прави разписание на деня ми. Има чистене и пазаруване, и готвене, и гладене. Понякога свършвам всичко бързо и се опитвам да гледам някой филм или да чета списание на дивана, но тогава стомахът ми се свива прекалено много, за да мога да се наслаждавам на това, което правя. Той звъни на всеки час, за да се увери, че всичко е както трябва, а понякога се прибира по-рано, за да ме изненада.

Не мисля, че ще му хареса, ако ме завари да седя и да чета някакви глупости за косата или грима, или за живота на известните. Всъщност знам, че няма да му хареса. Не му харесва, когато чета. Той не може да участва в четенето. Това се случва само в главата ми, а колкото и да се опитва, няма как да проникне напълно там. Отчасти по тази причина приемам работата в библиотеката години по-късно. Прекалено закъснял ритник в слабините на някого, който отдавна е останал в миналото.

Не знам кога точно той започва да се показва през пукнатините си. Не много дълго след като се оженихме — може би два или три месеца. Аз седя на един от огромните кожени дивани, които запълват скъпия ни хол, и затварям телефона след дълъг разговор по женски с Пени, когато изведнъж подскачам от шумния удар на дистанционното в стената до мен. Втренчвам се объркано в него. Не мога да повярвам, че го е запокитил. Не по мен, не и тогава, но че изобщо го е хвърлил.

— Гледах филма — казва той. — Не можах да чуя нищо заради безсмислените ти бръщолевения и сега нямам представа какво става.

Той е спокоен, но думите му са остри и ледени и аз се втренчвам в него, а сърцето ми бие лудо и лицето ми гори.

— Съжалявам — промърморвам.

— Отсега нататък ще се обаждаш на сестра си само веднъж в седмицата.

Той отново обръща глава към телевизора. Седим и мълчим, и аз усещам със смразяващ страх как книжните стени на замъка ми се смачкват и провисват.

Повечето неща в живота се променят постепенно. Събитията се промъкват зад гърба ви точно като езика. Почти не забелязваме началото и едва когато нещата ужасно се объркат, ние се събуждаме и започваме да вием отчаяно: „Как, по дяволите, стана това?“. Е, така е при всички нас. Дори и при теб, въпреки твоя Зен и твоя спокоен интелект. Ти не обръщаш внимание на първите симптоми на рака, който те убива. „Просто малък проблем със стомаха — така си мислиш. — Нищо тревожно.“

Аз правя същото със злокачественото образувание на моя брак. Първите няколко симптома в изключително дефектния характер на моя принц от приказките могат лесно да бъдат пренебрегнати. След няколко изпълнени с предпазливост и изострено внимание дни, през които всичко се връща обратно към нормалното, аз затварям инцидента с дистанционното в една кутия в главата си, където не се налага да се сещам за нея. „Сигурно просто е имал лош ден в работата си.“ Това си казвам, докато лежа будна в уюта на леглото ни, заслушана в тихото му дишане, докато той спи. Нито един от двамата не споменава инцидента. Аз не го доверявам и на Пени и си казвам, че това е, защото не си струва да бъде споменаван, независимо от тихите тревожни камбани, които бият в подсъзнанието ми. Истината е, че не искам да го споделя с Пени. Мисля, че ще се разочарова от мен или, още по-лошо, ще го е очаквала, защото всичко е прекалено хубаво, за да е истина.

Три месеца по-късно вече не мога да пренебрегвам симптомите.

Той идва да ме вземе от офиса и аз излизам с един колега, смеейки се. Не помня защо се смеем, сигурно на някаква незначителна любезна шега, споделена в асансьора от двама души, които почти не се познават. Усмивката ми изчезва, когато влизам в колата и виждам лицето му. Гумите изсвистяват.

Той не говори два дни, освен за да се обади в агенцията и да каже, че няма да се върна на работа. Аз плача дълго. Питам го какво съм направила. Той ме поваля на леглото, възсядайки ме с колене върху ръцете ми. Навежда се напред и крещи, дланите му покриват лицето ми, пръстите му притискат очите ми. Напада ме с думи, докато гневът му преминава и тогава се разплаква. Цялата треперя отвътре, когато той се свива на кълбо в ъгъла. Изпитвам съжаление към него. Изпитвам съжаление към себе си. Той изглежда толкова раним, затова сядам на килима до него и го прегръщам с наранените си ръце.

— Тихо — казвам аз. — Всичко ще се оправи. Всичко между нас ще бъде наред. Не ме интересува работата. Няма да ходя вече. Интересуваш ме само ти. Само ние двамата.

Тогава мислех, че мога да го поправя. Това е грешката ми, защото той не е повреден, той просто е бил създаден погрешно. Единственото нещо във връзката ни, което може да бъде повредено, съм аз.

Живея в унес, не дълбок, но тъмен, и пазя какъвто блясък мога да събера за моментите, когато Пени и Пол идват да ме видят, което не е толкова често, колкото биха искали, особено Пени, но повече от достатъчно, за да мога да се справям с посещенията им. Аз живея върху опъната жица и стресът от евентуални посетители е достатъчен, за да ме изкара извън равновесие. Те добавят неизвестни величини в моя ден. Никога не знам какво може да кажат или да направят, или какво може да кажа или да направя аз в някой кратък момент на безгрижие, за което ще трябва да плащам по-късно. Отбягвам да пия, когато имаме гости. Трябва да съм с бистра глава. Ала съм добра в преструвките. Не мисля, че някой забелязва. Брат ми и сестра ми са прекалено заети да се радват за мен.

Наблюдавам го как говори с тях, докато се смеем с чаша вино на историите на Пол, и се чудя защо не забелязват, че се свивам, когато той небрежно слага ръка на рамото ми. Ръката, която ме е блъскала и дърпала, и стискала, и удряла. Опитвам се да не забравя, че освен това тя ме е обичала, но точно както пръстенът, който вече не е по мярка на изтънелия ми пръст, идеята за любов отдавна е изчезнала. Има нещо между нас, но то не е любов.

Времето минава на сиви вълни и аз нямам представа за него извън телефонните обаждания на всеки час, синините, обидите и ужасяващите моменти на нежност. Изключила съм. Съществуваме аз и той и не мога да отделя внимание за никой друг. Прекалено изтощително е. Пени отива да живее на лодка в Турция с един мъж, когото току-що е срещнала, а Пол изчезва. Не се притеснявам за него и се съмнявам, че и Пени се притеснява. Ние разбираме. Поредният бизнес се е провалил и той се крие.

Но брат ми му дължи пари. Не е голяма сума и аз дори не знаех за заема, но това е страхотна възможност за амуниции в битката ни. Как семейството ми го изцежда. Точно като мен. Не виждам Пол две години. И той като Пени предпочита нещата да са лесни, а далече от очите е далече от мислите. Той не обича да гледа неща, от които се чувства зле, но ти вече знаеш това. Ти също не го виждаш много и предполагам, че дължи пари и на теб. Върнал си се от Шетландските острови, признавайки провала на втория си опит за брак, решен да спреш алкохола, и аз те отбягвам. Знам, че това те разстройва, но имам нужда да живея безумието си на спокойствие. Съжалявам, тате.

Впоследствие нещата отново се променят. Очите ми непрекъснато парят от изтощение. Вече не спя много и вероятно това е причината още веднъж да не забележа ранните симптоми. Прекалено съм заета да преживявам ден след ден и да си казвам, че нещата не са толкова зле, за да осъзная, че едно дребно нещо като месечния ми цикъл е изчезнало.

Стоя на касата в „Уейтроуз“, когато внезапно започвам да се чувствам зле, много зле. Вие ми се свят и ми се гади като при първия пристъп на опасно хранително натравяне. Оставям кошницата си и се втурвам в тоалетната. Сигурна съм, че ще повърна. По кожата ми избива студена пот и аз наплисквам лицето си с шепи вода, преди да се отпусна тежко на една тоалетна чиния и да заключа вратата на кабинката. Обхващам казанчето с ръце, без да се интересувам от микробите, и се радвам на хладния порцелан. В ъглите на полезрението ми се събират тъмни петна и светът започва леко да плува, докато се опитвам да овладея гаденето. Не бива да повърна. Не искам да повърна. Трябва да се прибера у дома преди следващото телефонно обаждане.

Седя неподвижно няколко минути и след това опитвам да се изправя. Най-лошото е отминало, останало е само някакво влажно усещане в стомаха ми, а в устата ми има вкус на застояло. Без да обръщам внимание на странните погледи, които сигурно са насочени към мен, аз вземам кошницата си и плащам. Трябва да се прибера вкъщи.

В осем часа на следващата сутрин се налага да повърна над мивката в кухнята, защото гаденето е толкова внезапно, че не успявам да стигна до тоалетната. Той се втренчва в мен, оставяйки препечената си филийка.

— Може би трябва да отидеш на лекар — предлага тихо той.

— Ще се оправя — отговарям аз. — Сигурно е просто някакъв вирус.

Той кимва и ми подава хартия от кухненската ролка, за да избърша слюнката от устата си. Ходенето при лекар е също донякъде проблемно. Ходя само ако наистина е наложително, защото не мога да предвидя реакцията му. Лекарите, както и книгите са нещо извън неговия контрол. Не е сигурен какво ще кажа в усамотението зад онези стени.

Не отивам на лекар, просто се боря с разбунтувалия се стомах няколко дни, но той вижда, че го правя. Забелязвам, че ме наблюдава. Това става причина за още остри спазми, които не помагат гаденето да отмине. Чакам реакцията му, но няма признаци, че е загубил търпение. Само се усмихва и погалва косата ми, докато гледаме телевизия. Чудя се какво ще последва, но съм дарена единствено с още нежност. Това опъва нервите ми и не мога да заспя.

Той донася тест за бременност и чака пред тоалетната, гризейки един от ноктите си. Усмихва се на факта, че не съм се сетила за това, и докато се държи снизходително с мен, аз стискам зъби и прочитам инструкциите. Когато излизам и му показвам ясната синя линия, той се засмива така, както се смееше в началото, и ме обсипва с целувки.

Отпускам се малко. Може би нещата ще се оправят, когато станем трима. За пръв път от много време усещам вълнение. Всъщност за пръв път от дълго време изпитвам каквото и да било.

Спя с ръка на корема си и когато отивам на лекар, той идва с мен. И непрекъснато се усмихва.

 

 

Вълкът козината си мени, но нрава не. Още едно клише, което да запълни празното пространство за мислене. Лежа в долния край на стълбите и болката не ме е обзела напълно. Прекалено шокирана съм, за да усещам нещо, и съм ядосана, защото съм била толкова глупава, че да не разбера. Защото все още искам да вярвам във вълшебния край на приказките, след като знам, че не съществуват. Защото не съм се взела в ръце и не съм се махнала оттук.

Без да помръдвам, виждам червеното, което пълзи по нишките на дебелия ни мокет, и усещам първата вълна на паника. Може и да съм загубила съзнание за няколко секунди, защото някъде отдалеч чувам, че той се обажда за линейка. Главата ми е замаяна. Нещата не може да са добре, щом той вика лекар.

Опитвам да помръдна, но не мога. За бременна в седмия месец не е лесно да помръдне и при най-добрите условия, а когато току-що са я блъснали по стълбите, става съвсем различно. Или се е спънала надолу по стълбите, или се е ударила в някой шкаф, или каквото друго ще им каже той толкова убедително, че накрая сам ще го повярва.

Почти се изсмивам. Мразя се. Виждам до себе си обувката си с ток. Паднала е, докато съм се търкаляла надолу. Червеното лази към нея и се опитва да ми каже нещо, но аз не искам да слушам. Все още не. Гърдите ме болят там, където само преди минути той заби коляното си. Нещо изпука вътре. Сигурна съм.

Чувам го да плаче. Мразя го почти толкова, колкото мразя себе си. Думите, които изрича в телефонната слушалка, звучат завалено. Пиян е. Това ще е извинението му, когато ме моли да му простя. Той беше пиян, а аз се засмях малко по-силно на нещо, което партньорът му каза по време на вечерята, а и „защо, по дяволите, една бременна жена е сложила толкова много грим?“.

Поглеждам към обувката и кръвта и знам, че няма да има следващ път. Или ще умра тази вечер, или ще го напусна и от мястото ми на килима ми се струва, че вероятността е петдесет на петдесет. Не разбирам, че да умреш не е толкова лесно, колкото хората предполагат.

Когато нещо се размества тежко вътре в мен и коремът започва силно да ме боли, аз знам, че както обикновено съм оставила всичко да продължава прекалено дълго. Слабостта ми убива моето бебе. Изкрещявам, но не от болката. Колкото и ужасна да е тя, викът идва от нещо друго, за нещо друго и някой друг. Някой друг, когото никога няма да видя.

Чувам воя на линейката в далечината, но вече не ме е грижа. Трябваше да си тръгна от тази къща веднага щом видях синята линия. Но не го направих. Разбира се, че не го направих. Затварям очи и ги стискам силно, и вече без да пренебрегвам кръвта, се прекръствам и се моля да умра.

Но не умирам. Желанията не се сбъдват, а вълшебните приказки не са истински.

Оставам в болницата няколко седмици. Раждам бебето си, но тя вече е мъртва. Преминала е от А в живота направо към Я без нито едно от ченгелчетата и очертанията на всичките букви между тях. Приземила съм се лошо и малкото й вратле се е прекършило, а черепът й е бил наранен. Била е мъртва още преди да излезем от къщи.

Изчистват ме бързо и делово, увеличавайки празнотата у мен. Чудя се дали заедно с нея са извадили и органите ми. Със сигурност се чувствам така, сякаш са го направили. Аз съм един празен балон и няма нищо, което да ми вдъхне въздух.

Той ме посещава и разбира, че всичко е свършило. Страхува се, което ме учудва. Това го смалява и аз се ядосвам, че някой толкова малък ми е причинил цялата тази болка.

— Искам развод — чувам се да казвам.

— Ще отидеш ли в полицията? За… инцидента?

Вглеждам се дълго в изписаното притеснение за самия него на изпитото му лице и ми се иска да го бях прозряла ясно през всичките отминали дни. Както го виждам сега. Направо през пукнатините.

Договаряме се. Аз искам да купя къщата ти. Това е единственото, което остава в главата ми, без да се изплъзва оттам. Искам да си отида у дома. И искам той да плати за това. Искам да плати за много неща, но нямам сили, така че вземам онова, което му е по-лесно да даде. Пари.

Той не възразява. Не може. Кима вдървено. Би могъл да загуби прекалено много. Не като мен — аз вече съм загубила всичко. Няма да имам повече деца. Лекарят беше пределно ясен.

След като подписвам документите, след като виждам облекчението по слабото му съкрушено лице, аз потъвам отново в унеса, който ме чака нетърпеливо, и оставям болката да ме завладее. Чувам лекарите да си шепнат. Говорят за хапчета и болници за възстановяване. Смъквам се по-надолу в леглото. Възглавницата е мека. Чудя се какво би било усещането за нея върху лицето ми. Предполагам, че няма да е прекалено неприятно. Не и в сравнение с това.

Оставам в унеса дълго време. Някъде вътре в себе си знам, че има хора, които се грижат за мен, и ми се иска да престанат. Те настойчиво ме дърпат към света със своите разговори, лекарства и грижи. Накрая вече не мога да се боря с тях и им позволявам да ме върнат към „не съвсем както трябва“. Но минават няколко месеца, преди да ми разрешат да си тръгна, и усещам погледите им върху себе си, питащи се след колко време ще се върна отново. Унесите са такива. Те всъщност никога не ти позволяват да си отидеш. И тези хора го знаят.

Аз се прибирам направо у дома и купувам къщата ти, готова да изтлея в нея — така започва новото начало. Отивам в спалнята. Намирам книгата с вълшебни приказки. Тя къса сърцето ми и аз се унасям малко.

 

 

Излизам от унеса, отпусната върху перваза на прозореца. Книгата с вълшебните приказки е захвърлена на пода. Успявам едва-едва да различа белотата на корицата й. Студът ме изпълва и започвам да треперя, малко объркана заради времето, което е изминало. Вече съм свикнала с това. В края на унеса светът често е разместен. Очите ми бавно свикват с мрака. Усещам болка и парене в тях заради плача. Разтърквам ги.

В стаята е тъмно и само светлината на уличната лампа хвърля сенки в ъглите. Отначало ми се струва, че чувам призрачното второ туптене на нейното сърчице вътре в мен, както и туптенето на сърцата на всички онези, които никога няма да имат възможността да се родят. Слушам и се чудя дали най-после съм преминала от унес към лудост, но звукът става по-силен и аз разбирам, че е тропот на копита, които се удрят силно в асфалта, тежки и гневни. Това е от онзи вид галоп, който може да повреди и натроши пътя, независимо от това колко качествен е асфалтът. Ревът му изпълва ушите ми, когато спира пред къщата, и на мен ми се струва, че усещам как стената зад мен трепери от силата на гласа му и от горещия му дъх.

Повдигам леко глава и се втренчвам в стената. Светлината на уличната лампа, която се процежда отвън, създава филм от силуети върху нея. Въпреки че тропотът на копитата е замлъкнал, аз все още усещам пулсиращата енергия, която преминава по пода.

Без да обръща внимание на факта, че съм прекалено високо в къщата, за да е възможно това, една сянка на стената се изправя на задните си крака. Тя е величествена и аз стаявам дъх от удивление, когато разрошената грива, очертана там, се развява гневно. Очите вече не ме болят, сърбежът е изчезнал. Съзерцавам дълго фигурата, която танцува и се извива, завихряйки се в едно неясно тъмно петно. От време на време долавям проблясването на червено око.

Тялото ми се е схванало, защото съм била в една поза толкова продължително, затова се обръщам внимателно, като всяко движение ми коства огромно усилие, докато пръстите ми сграбчват перваза, а очите ми могат да погледнат над ръба. Избърсвам стъклото, където дъхът ми го е замъглил. Съществото стои в средата на пустото шосе, точно както преди толкова много години. Този път обаче, независимо от сянката на стената, то е неподвижно — напълно и абсолютно неподвижно, сякаш е извън времето и света около нас. Оглеждам го. Струва ми се, че възлестият корен, който стърчи от огромната му глава, е станал по-изкривен, по-безцветен с годините, но мощта и размерите на звяра са останали същите.

Когато тъмната глава поглежда към мен, в червените очи няма смях. Навън духа вятър, но неподвижността му сред извиващите се дървета е идеална. Като статуя. Гледам втренчено. Знам, че на стената зад мен сянката все още се върти лудешки, но знам също и че танцът наближава края си. Долу царят спокойствие и тишина. Присъствието на създанието изпълва и улицата, и мен. Вдлъбнатината, която беше стомахът ми, се надига. Отново усещам органите си.

Гледаме се втренчено през стъклото и макар дълбоко в себе си да съзнавам, че си принадлежим, аз не усещам порив да изтичам долу и да се покатеря на грубия му гръб. Копнежът съществува, да, но не и поривът. Нямам сили. Мисля, че той знае това. Струва ми се, че виждам разбиране в тези червени, нечовешки очи.

Седя така и гледам втренчено, и часовете минават. Не знам колко време погледите ни са вперени един в друг, но съзнавам, че луната е пропълзяла нагоре зад застиналия звяр. Мога да седя така завинаги, колкото и дълго да се окаже това.

Накрая той отмества очи, обръща се, отново изпълнен с енергия, и се втурва през поляната, изчезвайки в нощта. Усещам загубата му и пак се разплаквам. Но не се унасям. Тези сълзи са горещи и мокри и аз усещам всяка една от тях. Най-накрая се изправям, без да обръщам внимание на схващането, болката и игличките, които крещят от крайниците ми, и слизам долу да направя чай. За пръв път от много време усещам вкуса му.

На следващия ден опаковам детските книги и ги качвам на тавана. Все още съм тъжна, но тъмният унес си е отишъл.

 

 

— Пол е тук — извиква Пени, надниквайки от кухнята.

Виждам дъха, който излиза от устата й, докато резкият й глас нарушава магията за мен. Подскачам леко, завръщайки се в настоящия момент.

— Идвам — отговарям и ставам от люлката. Хвърлям един последен поглед към прозореца ти и пръстите ми разсеяно проследяват очертанията на вдлъбнатината в гърдите ми. Усмихвам се леко.

Може просто да съм се върнала у дома, тате, но съм извървяла дълъг път от времето, когато бях омъжена, наистина е така.