Сара Пинбъра
Езикът на умирането (8)

7

След чистия хладен въздух навън, в кухнята ми се струва топло и влажно и усещам, че страните ми горят. Сърцето на семейството пулсира с енергия, докато се смеем и се прегръщаме. Поглеждам към часовника на стената и с учудване установявам, че е почти седем. Времето отново е отлетяло. Пол изсипва поръчана китайска храна в една чиния и ми се усмихва по своя безпомощен, очарователен начин под късата си коса. Харесвах я повече, когато беше по-дълга. Той повдига вежда към чинията си.

— Мислех, че всички вече сте яли. Купих само за един.

— Няма значение, скъпи — усмихва му се Пени. — Правя болонез.

Тя би му простила всичко. Чувствам се излишна в кухнята си и въпреки че вечерята все още не е готова, започвам да подреждам масата, докато Пол се храни. Той не се качва горе. Отвлича вниманието ни от това, като ни омайва и ни разсмива.

Докато близнаците са високи и биха били широкоплещести, ако успееха да внесат ред в живота си, Пол е като Пени — по-нисък и по-тъмен. Той е хамелеон. С всеки провал се създава отново. Правил го е многократно. Тази мисъл е груба и аз се опитвам да я пропъдя, но в нея има истина. В някои отношения завиждам на лесното, което предпочита Пол, много повече, отколкото на това на Пени. Тя никога не успява да пропъди нещата далече от очите. Лесното на Пени не се отразява на живота на хората така, както това на Пол. Аз никога не му казах как по време на брака си платих по толкова много начини за заема му. Не виждам смисъл, защото той няма да разбере. И може би ще е прав. В крайна сметка дори и аз не разбрах, че съм се омъжила за човек с психически проблеми, докато не стана прекалено късно, така че как би могъл той да знае? Сигурна съм, че аз ще съм тази, която накрая ще се чувства зле, чудейки се как, по дяволите, се случи така.

И все пак той ми е брат и аз го обичам. Мога да запазя искреността за себе си. Изваждам вилици и ножове от чекмеджето и започвам да ги подреждам на дългата дървена маса.

— И какво правиш напоследък? — питам аз. — Пени казва, че учиш в колеж или нещо такова?

Животът на Пол е загадка за нас. Не много отдавна той беше женен, живееше в голяма къща в предградията и животът му беше добър — може би прекалено добър. После изчезна от полезрението ни и след година беше разведен и живееше в една къща с по-младата си приятелка и нейните съквартиранти от университетските й години. Зад това се крие някаква история и аз се съмнявам, че е щастлива история.

— Изкуство и дизайн — кимва той. — Донесох портфолиото си, за да ви го покажа. В момента правя наистина вълнуващи неща.

Усмихвам му се. Очакваше се да е нещо артистично. Това обяснява новия му облик. Няма ги вече скъпите костюми и изгладените ризи от времето, когато беше бизнесмен, и сега са наред модните и вероятно точно толкова скъпи дънки и фини пуловери. На врата си има шал. Той е на четиридесет и пет. Искам да му кажа да порасне. Искам да му кажа много неща. Но не го правя. За щастие, тази вечер няма вино заради момчетата, защото иначе кой знае какво можеше да бъде изречено. Това е една от онези вечери. Пукнатините в семейството ни може и да не се виждат, но всички знаем, че ги има.

Не поглеждам картините, с които впечатлява момчетата. Знам, че ще са добри, но нищо оригинално. Изкуството не е неговата сила. Костюмите изразяваха истинската му същност. Ако бях сигурна, че ще ме чуе, щях да му кажа, че е добър бизнесмен. Всичко, което трябва да направи, е просто да харчи по-малко и да престане да се интересува какво мислят хората за колата му. Едва не се разсмивам, но успявам да се сдържа. А според тях аз съм тази, която е потънала в свой собствен свят. Предполагам, че понякога трябва да се скриеш от света, за да го видиш истински.

Докато чакам да стане вечерята, си правя чай. Пол и Пени вече си разменят усмивки, които аз не разбирам, а момчетата са отишли в хола да гледат телевизия. Чувам непринудения им смях, който долита по коридора. Всичко е така, както беше, когато бяхме деца. Двамата над мен и двамата под мен, а аз съм в средата с теб. Времето нахлува в главата ми. „Клоуните вдясно от мен, шегаджиите — вляво, а ето ме и мен…“ Още нещо, което задръства мозъка ми. Чудя се дали харесваш тази песен. Чудя се колко песни си харесвал и на това, че дори и да попадна на някоя от тях по радиото след ден или месец, или година, няма да го знам. Искам да се втурна горе и да те разтърся, за да те накарам да се събудиш и да ми кажеш. Но няма достатъчно време, за да ми кажеш всичко, което искам да знам, и освен тропота на копита и тиктакането на часовника аз чувам как една част вътре в мен се пречупва, когато правя още една малка стъпка към това да приема, че ще те загубя. Чувствам се виновна и засрамена. Не искам да си отидеш.

Сестрите идват и аз наблюдавам как не обръщат внимание на миризмата, която се носи от теб, оправят възглавниците ти и сменят морфиновата ти помпа. Две са. Това е нощната смяна. Гробищната смяна. Думата ме кара да потреперя, загледана в останалото от теб. Ръцете ти треперят и помръдват, въпреки че ти си се унесъл в сън или безсъзнание, или където те е отвел умът ти.

— Записано ли му е измиване за утре? — По-високата сестра проверява папката.

— Не — отговарям аз. — Той не искаше. Ще го попитам сутринта и ще се обадя, ако промени решението си.

— Има нужда от измиване — сбърчва нос тя.

Не я харесвам.

— Ако иска измиване, ще се погрижа да го получи. Ако не иска, тогава ще се погрижа да не бъде измит.

Харесва ми лекото разширяване на очите й. Дадох й да се разбере. Ако беше тук и буден, ти щеше да се усмихнеш на това. Аз може да не съм цялата от стомана, но в мен има една малка частица и тя е достатъчна, за да се справям с хора, които би трябвало да знаят как да се държат. Сестрите си тръгват скоро след това и аз си отбелязвам наум да спомена за тях на Барбара утре. Оставам леко приведена, докато не чувам колата им да изчезва по пътя и чак тогава си позволявам една победоносна усмивка.

Не споменавам случката на вечеря. Казвам само, че все още спиш. Въпреки че не се храни с нас, Пол все още не се качва горе. Прощавам му, защото задачата му е да наблюдава момчетата и досега той прави точно това. Те го обожават. Винаги е било така. Той не притежава сиянието на Пени, но има чар.

Въпреки че Пени е препълнила чинията му, спагетите на Саймън остават почти недокоснати, но Дейви полага геройски усилия. Аз довършвам моите и изяждам няколко филийки чеснов хляб. Чудя се какво мога да намеря за десерт. Нищо чудно, че бедрата ми едва се побраха в люлката. И все пак предпочитам да ям, отколкото да говоря. Седя и слушам още от историите на Пол и не мога да не се смея заедно с останалите. Иска ми се да беше буден и да чуеш смеха ни.

Когато разчистваме останките от вечерята ни, навън луната вече се е издигнала високо и внезапно ни наляга умора. Вече сме по-тихи. Дори и Пени е изгубила малко от сиянието си сега, когато смехът вече избледнява. Трудно е да не мислим за това, което се случва с теб, когато нощта настъпва и разговорите се изчерпват. Докато мием и забърсваме плотовете и зареждаме миялната машина, ние усещаме острите си ръбове.

— Двамата със Саймън ще се поразходим. Имаме нужда от малко чист въздух. Знаете как е.

Дейви вече е облякъл палтото си, а Саймън се опитва несръчно да завърже маратонките си. Не знам колко е разумно да се клатушкат из околността в тъмното, но двамата са големи мъже и аз нямам нито силите, нито желанието да ги спра. Обстоятелствата са необичайни. Двамата ще те загубят.

— Добре, но внимавайте. Вечер на пътя е истинска тъмница. Придържайте се към храстите по края.

Дейви извърта очи към брат си и се усмихва.

— Изглежда, е забравила, че и ние сме живели тук.

— Да, но тогава бяхте по-зрели! — хвърлям кърпата по него аз.

Саймън се смее, докато се бори с втората си маратонка.

— Може и да е права, братле.

Двамата се разсмиват. Все още се смеят, когато са на алеята и ние им махваме. Предполагам, че понякога човек трябва да види смешната страна.

Когато се връщам вътре, къщата ми се струва по-празна и мога да дишам по-добре. Пени и Пол са отвън на люлките и аз довършвам чистенето, а след това сядам пред телевизора, гледайки втренчено в него около час, като наблюдавам хората да вървят насам-натам, но без да чувам нито дума от онова, което казват.

Около десет Пол се качва за кратко горе, а после слиза разплакан. Пени го прегръща. Аз също искам да го прегърна, но установявам, че просто не мога. Не знам защо. Когато очите му са вече сухи, той запалва цигара и се взира в стената.

— Скоро ще трябва да тръгвам — казва той.

Втренчвам се в него и не съм сигурна, че съм го чула правилно.

— Какво каза?

Той поглежда часовника си. Има голям часовник на стената точно пред него. Защо трябва да гледа часовника на ръката си?

— Трябва да се върна в Манчестър. Ели ще ме чака, освен това утре имам работа, която не мога да си позволя да пропусна. Трябват ми пари.

Думите му се изливат бързо и, сигурна съм, докато всяка една от тях се сблъсква с въздуха, той убеждава себе си, че са истина. Поглеждам към Пени. Тя свива рамене.

— Тате умира — напомням му аз.

Той ме поглежда.

— Аз се помирих с него. Направих го, когато преди известно време дойде при мен за края на седмицата. Той го знае.

Искам да го ударя по лицемерната физиономия и да видя дали по-големият ми брат все още е някъде под повърхността, или този негодник го е погълнал напълно. Искам да го разтърся и да му кажа, че няма нищо лошо в това да изпитва страх, че и ние се страхуваме, но въпреки всичко имаме нужда той да е с нас.

— А момчетата? — изсъсквам аз. — Казал си на Пени, че ще останеш да ги наглеждаш.

Пени дъвче една от уголемените си устни. Тя не обича конфликтите. Чудя се дали в паниката си ще намери нещо, което да започне да чисти.

— Всичко ще е наред с момчетата. По-добре са, отколкото съм ги виждал от години насам.

Той посяга към палтото си и ключовете за колата. Вече няма смях, нито невероятни истории, а само един човек, който не може да се справи с факта, че губи баща си. Или може би не може да се справи с процеса на изгубването на баща си. Иска ми се да погледне другите хора и да види, че и те чувстват и мислят точно като него. Може би тогава ще разбере, че никой от нас не може да се справи с това. Трябва просто да го приемем и да продължим напред.

— Момчетата са страхотни — въздишам аз. — Момчетата са прекрасни. Но Саймън може да заспи със запалена цигара и да изгори къщата, докато спим.

— Няма да го направи. Казах му да не пуши в хола.

— О, значи няма проблем тогава — повдигам едната си вежда.

Той се втренчва в мен.

— Ще направя всичко възможно да се върна утре. Обещавам. И тогава ще остана.

И истината е, че си вярва. Аз се разсмивам. Чувам как смехът ми изпълва кухнята и звукът не е никак приятен, но не мога да спра. В един момент смехът преминава в крясъци и порой от думи. Не знам какви са, но знам, че са гневни и жестоки, и обидни и докато се изливат като порой, карат лицето и сърцето ми да горят. Може би в главата ми те са истини. Може би когато се изливат навън, се превръщат в нещо друго, нещо жестоко и неприятно. Така или иначе, аз не чувам значението им и се чувствам по-добре, когато ги изричам.

Когато свършвам, в кухнята настъпва тишина и лицето ми се разхлажда. Пени се е втренчила в мен с леко отворена уста. Пол е стиснал челюсти. Каквото и да съм казала, в момента той го използва като извинение за бягството си. Не отговаря нищо, просто се обръща и излиза. Аз изтичвам след него до вратата и крещя навън:

— Напомни ми един ден да направя същото и за теб!

Тези думи чувам. Те се откъсват от гърлото ми.

Връщам се вътре и заварвам Пени да търка поставката за чинии. Тя вдига поглед и аз с учудване виждам загриженост в очите й. Те ме гледат изпитателно. Това ме кара да се чувствам неудобно. Тя оставя гъбата.

— Сигурна ли си, че си добре, миличка? Това, което току-що каза… — Тя свива рамене. — Не беше нужно.

— Ще го преживее — отговарям аз.

В главата ми е пусто. Каквото и да съм казала, не може да е толкова лошо. Със сигурност. Замислям се по-дълбоко, но не си спомням нищо друго освен една смътна идея за гняв. Отърсвам се от това. Вече е сторено и Пол си е отишъл. Както и да е, той ще го преживее. Той винаги успява. Изяждам последното парче чеснов хляб в чинията.

 

 

Нощта е тъмна, навън и вътре, което ни принуждава да забравим спора. Момчетата се връщат около единадесет със зачервени от свежия въздух лица. Все още се смеят и приемат леко отсъствието на Пол, без да се изненадат, като че ли вече са знаели, че той няма да е тук, когато се върнат. Проклинам го отново, но не казвам нищо на глас. Те няма да разберат гнева ми. Обожават го прекалено много, за да очаквам това.

Изваждам одеяла за Саймън и Дейви и те се настаняват на двата дивана с телевизора за компания. Двамата са в добро настроение. Навеждам се да ги целуна за лека нощ, сякаш все още са малки момчета, изкъпани и на топло, облечени в пижамите си.

— Не забравяйте да пушите само в кухнята. — Говоря на двамата, но погледът ми се задържа върху Дейви. Той ме разбира. Саймън е по-умният, но Дейви винаги е успявал да чете между редовете.

Пени излиза от банята и лицето й сияе дори и след като е изчистила грима. Не мисля, че би могла да загаси това сияние, даже и да иска. Затова знам, че тя винаги ще е добре, независимо какво й се случва. Хората обичат сиянието.

Облечена е с пижамата си, а косата й е завързана на опашка.

— Лека нощ, миличка. Отивам да си лягам. Изтощена съм.

Тя ме прегръща и ме целува, после тръгва към стаята за гости. Аз мисля за двете бутилки вино под леглото ми. Мисля за смеха ни по-рано през деня. Може би отидох прекалено далече с Пол. Главата ми е малко замаяна, но ми се прояснява, когато я заливам със студена вода в мивката на банята. С Пени всичко ще е наред сутринта, каквото и да съм казала. Тя ще го прибере някъде, защото няма да иска да мисли за него.

Отивам в стаята си, но звукът от телевизора долу е прекалено силен и аз се втренчвам в тавана. Не мога да заспя, но не искам да взема нищо, което да ми помогне, просто в случай че момчетата наистина запалят къщата. Странна съм в това отношение. Щом някаква идея ми влезе в главата, не мога да я изхвърля оттам и част от мен е твърдо убедена, че всички ние тази вечер ще си отидем в причинения от близнаците пожар.

Накрая, въздишайки тежко, грабвам халата си, измъквам се от леглото и тръгвам по коридора. Чувам, че момчетата все още говорят в кухнята. Гласовете им ехтят. Или може би в къщата е станало по-тихо. Търся убежище в твоята стая и се свивам във фотьойла ти. Ти хъркаш, но дишането ти е равно и спокойно и паузите между вдишванията все още не са причина за безпокойство, но аз се чудя как тялото ти се поддържа. Толкова си се смалил, че не мога да те различа под юргана, а ръката ти върху завивката е тънка като клечка. Чувала съм тази фраза толкова пъти, ала едва сега наистина разбирам метафората.

Часовникът тиктака. Чудя се как сърцето ти работи без лекарството. Знам, че всичко това ти е омръзнало и искаш просто да свърши. Въздишам. Радвам се, че нощната лампа все още е запалена и хвърля малко светлина във вмирисаната стая.

„Няма да заспя“, мисля си, втренчена в непознатата ръка, но скоро очите ми се затварят…

 

 

Те се отварят бързо от дрямката и те виждат да седиш в края на леглото си, гледайки ме втренчено и мърморейки на себе си.

— Тате?

Ти не отговаряш, дори не ме чуваш, а главата ти се поклаща леко на крехката шия. Едната ръка се вдига, сякаш искаш да посочиш към стената.

— Какво има, тате? — питам. — Имаш ли нужда от нещо? Да отидеш до тоалетната ли искаш?

Клякам до леглото, но ти не ме чуваш. Не съзнаваш какво правиш. Не знам къде си. Оставаш седнал така, размахвайки немощно ръце, главата ти трепери, устата ти е леко отворена и аз съм сигурна, че ще се помъчиш да станеш.

Хващам те за раменете и се опитвам да те сложа отново да легнеш. Въпреки че не се съпротивляваш, ти не ми помагаш и ми трябват десет минути, за да успея да преместя тялото ти така, че поне по-голямата част от него да е в хоризонтално положение. Ти си изключително лек, но краката ти са като дълги лостове и не мога да ги движа лесно.

— Помогни ми, тате — прошепвам на това, което беше някога, а сълзи от безсилие парят очите ми. — Хайде.

Но ти не ми помагаш, накрая аз се справям сама и отново те завивам. Заставам за момент с ръце на хълбоците и те гледам. След това навлажнявам леко устните ти с гъбата. Вече напълно съм се събудила, така че слизам долу и включвам електрическата кана. Когато се качвам горе с чаша чай и книга, ти пак си провиснал наполовина извън леглото. Сърцето ми се къса отново.

Когато за трети път се надигаш, аз разбирам, че вече не можем да се справим с това само двамата. Разтърсвам Пени, за да я събудя.

— Пени. Имам нужда от помощ. Тате непрекъснато се опитва да стане от леглото.

— Какво? — Тя е сънена и присвива очи на светлината, която нахлува от коридора.

— Просто ела, Пени.

Тя тътри крака след мен, но когато те вижда седнал в края на леглото, очите й се разширяват и знам, че вече е напълно будна.

— Какво прави той? — шепне тя, сякаш ти изобщо не си тук, сякаш дори не си ти.

— Не знам — откривам, че шепна и аз. — За трети път се налага да го връщам в леглото. Не е буден. Не и както трябва. Не мисля, че разбира какво прави.

Сега цялата горна част на тялото ти трепери и единият ти крак се вдига от земята, а след това отново се спуска, тромаво, сякаш потропваш в такт с лоша джаз музика. Слагаме те да легнеш, но не можем да те издърпаме нагоре в леглото и краката ти остават да висят от долния му край.

— Ще извикам Дейви — казва Пени и се втурва надолу по стълбите.

Поглеждам те и въздишам, но знам, че е права. Двете с нея сме прекалено уморени, за да се справим сами.

Стаята е твърде малка за всички нас и ние сме се сбутали вътре, докато аз се опитвам да обясня какво става. Дейви кимва. Саймън пита:

— Иска да стане от леглото? Защо го прави?

Думите му са завалени и докато говори, аз усещам миризмата на бира, която идва от него. Изведнъж става ясно, че по-рано момчетата са ходили чак до малкия магазин. Нищо чудно, че се смееха толкова много, когато се прибраха. Стисвам зъби, когато той се навежда към мен. Подозирам, че е под въздействието на нещо повече от бира, и се вбесявам.

— Изчакай отвън, Саймън. Дейви може да се справи с това. Ти само пречиш.

Той се отдръпва толкова много, че е почти като отговор в пантомима.

— Преча? Преча, по дяволите? Той е и мой баща… Имам пълното право… — Ръката му се размахва почти колкото твоята, когато посочва ядосано към мен. — Може би става от леглото, защото не иска да е тук! Помислила ли си за това, проклета ненормалнице! — Тъмните му очи ме гледат гневно.

— Ела, Саймън, не тук — дърпа го Пени. — Да отидем да изпием по един чай.

Аз не казвам нищо, а той оставя Пени да го издърпа в коридора. Все още мърмори, а след това започва да крещи:

— Пол ми каза, че не си искала да дойда. Нямаш ми доверие. Той ми каза!

Доплаква ми се. Доплаква ми се, защото Пол не разбира колко чувствителни са момчетата. Не вярвам да е казал това на Саймън — истински се надявам да не е вярно, но познавам Пол достатъчно добре, за да знам, че сигурно е пожелал да сподели вината си. Навярно е казал на Саймън, че се тревожа за къщата. Че се притеснявам за това, което той може да направи. Сега двама от тях ме мразят. „Ненормалница“. Чудя се дали загубвам контрол. Опитвам се да не обръщам внимание на това и поглеждам към теб. Дейви те е сложил да легнеш както трябва и дърпа юргана нагоре до брадичката ти.

— Ръцете му са толкова студени. Може би е най-добре да ги оставя под завивката.

— Благодаря, Дейви.

Той се усмихва притеснено. Знам, че е пил. Виждам го в очите му. Отпивам от вече студения си чай и чувам треперливия глас на Саймън, все още пълен с гняв и обида. Дейви слиза при тях.

Но не за дълго, защото след половин час ти отново се опитваш да станеш. Усещам как силите ме напускат.

Отвън нощта е тъмна.