Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (68)

67

Елин и Каол помогнаха на Роуан и Едион да внесат двата варела адски огън в канализацията. Сдържаха дъха си и никой от четирима им не говореше. Като стигнаха, дори не посмяха да запалят факли в студената воняща тъма заради опасните варели, които вече седяха на каменната пътека до тях. На Едион и Роуан така или иначе нямаше да им трябват с елфическото им зрение.

Роуан стисна ръката на Каол и му пожела успех. Когато се обърна към Елин, тя съсредоточи вниманието си върху съдраното крайче на пелерината му, явно го беше закачил на някое отдавна забравено препятствие. Прегърна го, без да откъсва очи от скъсаното място — бързо, силно, вдишвайки аромата му вероятно за последен път. Той задържа ръцете си върху нея, сякаш не искаше да я пуска от обятията си, но Елин се обърна към братовчед си.

Ашриверски очи посрещнаха нейните и тя докосна лицето му — обратната страна на собствената й красива монета.

— За Терасен — пророни тихо.

— За семейството ни.

— За Мериън.

— За нас.

Едион извади бавно Меча на Оринт, коленичи пред нея и го вдигна във въздуха, свеждайки глава.

— Десет тъмни години свършват тук. Озарете мрака, Ваше Величество.

В сърцето й нямаше място за сълзи, нямаше да ги допусне там. Тя пое меча на баща си от ръцете му и усети солидната му, окуражителна тежест.

Едион стана и се върна на мястото си до Роуан. Елин плъзна поглед по тримата мъже, които значеха всичко за нея — повече от всичко.

И се усмихна с храброст, жар, надежда за бленуваното бъдеще.

— Да вдигнем шум до небето.