Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (58)

57

— Надушвам ги — прошепна едва доловимо Едион.

Промъкваха се през шубрака, облечени в зелено и кафяво, за да се сливат с цветовете на гъстата гора. Едион и Роуан вървяха няколко крачки пред нея с извадени лъкове и наострени сетива.

Ако можеше да си върне елфическото тяло, щеше да им помага, вместо да се влачи отзад с Каол и Несрин, но…

Безполезна мисъл, смъмри се бързо. Трябваше да се справи с наличното. Каол познаваше гората най-добре, тъй като двамата с Дориан бяха ловували тук безброй пъти. Предишната вечер им беше начертал маршрут, но отстъпваше водачеството на елфическите воини с безотказния им нюх. Крачеше уверено по шумата и мъха, а изпитото му лице излъчваше съсредоточеност.

Добре.

Минаваха покрай дърветата на Оуквалд толкова безшумно, че дори не секваха песента на птиците.

Гората на Бранън. Нейната гора.

Питаше се дали обитателите й усещаха каква кръв тече във вените й и дали не се криеха от насилието, което вещаеше появата й тук. Дали нямаше да помогнат на Лизандра, когато настъпеше моментът. Роуан спря на няколко метра пред тях и посочи към трите исполински дъба. Тя също спря и напрегна слуха си, оглеждайки гората.

Ръмжене и рев на плашещо големи зверове достигна ушите им, заедно с триенето на кожени крила по камък.

Елин изтича до дъбовете, където я чакаха Роуан и Едион. Братовчед й вдигна пръст нагоре, за да й покаже следващия им ход. Тя се заизкачва по средното дърво, без да разклати ни една клонка. Роуан я поизчака малко, преди и той да тръгне нагоре, преодолявайки разстоянието за същото време като нея, забеляза самодоволно Елин. Едион пое дясното дърво, а Каол и Несрин — лявото. Всички заедно продължиха да се катерят безшумно като змии, докато листата под тях не скриха земята напълно и пред очите им не се разкри гледка към малка полянка.

Свещени богове!

Уивърните бяха огромни. Огромни, страховити и… и по гърбовете им наистина имаше седла.

— Виждаш ли отровните шипове по опашките им? — прошепна в ухото й Роуан. — С този размах на крилете сигурно могат да прелетят стотици километри дневно.

Вероятно го знаеше от личен опит.

На поляната бяха накацали само тринадесет уивърна. Най-дребният от тях лежеше по корем, заровил муцуна в туфа диви цветя. По опашката му лъщяха железни шипове вместо костни, дълги белези покриваха тялото му като тигрови шарки, а крилата му… Елин позна материала, с който бяха подсилени. Паешка коприна. Такова количество сигурно струваше цяло състояние.

Другите уивърни бяха обикновени и всичките способни да разкъсат човек на две без всякакво усилие.

Само едно от тези същества можеше да ги избие и петимата. А какво оставаше за трихилядна армия от тях. В съзнанието й се загнезди паника.

Аз съм Елин Ашривер Галантиус…

— Онази там… обзалагам се, че тя е Водачката на Крилото — посочи Роуан към жените, струпани в края на поляната.

Не жени. Вещици.

Всичките бяха млади и красиви, с коси и кожи във всевъзможни цветове. Но Елин забеляза въпросната вещица дори от разстояние. Косата й беше като жива лунна светлина, очите й — като излъскано злато.

По-красиво същество Елин не беше виждала през живота си. И по-ужасяващо.

Движеше се с арогантна грация, каквато само безсмъртен можеше да постигне, червената й пелерина се вееше зад нея, коженият й костюм за езда прилепваше плътно по гъвкавото й тяло. Живо оръжие — така можеше да я опише. Водачката на Крилото обхождаше лагера, оглеждаше уивърните и раздаваше заповеди, недоловими за човешките уши на Елин. Останалите дванадесет вещици следяха всяко нейно движение, сякаш беше оста, около която се въртяха световете им, а две от тях я следваха неотлъчно. Помощничките й.

Елин се бореше да запази равновесие върху широкия клон. Каквато и армия да събереше Терасен, щеше да бъде погубена с един замах. Заедно с приятелите й.

Направо можеха да се сбогуват с живота.

Роуан сложи ръка върху китката й, сякаш дочул рефрена, пулсиращ в главата й.

— Ти надви една от матроните им. — Думите му бяха като шумолене на листа в ухото й. — Ще се пребориш и с по-нисшите.

Леко се съмняваше, наблюдавайки движенията на тринадесетте вещици. Те представляваха сплотен, безпощаден екип. Ако съдеше по стръвнишкия им вид, едва ли някога вземаха пленници. Или само в случаите, когато изпитваха глад. Дали щяха да качат Лизандра на някой от крилатите зверове, след като пристигнеше затворническият фургон? Ако това планираха…

— Лизандра не бива да припарва и на десет метра от уивърните.

Хвърлеха ли я върху гърба на някой от тях, вече щеше да е твърде късно за нея.

— Разбрано — отвърна Роуан. — От север наближават коне. И още уивърни от запад. Да вървим.

Матроната идваше. Конете вероятно водеха краля и затворническия фургон. И Дориан.

Когато слязоха на земята и се запромъкваха през гората към поляната, Едион вече изглеждаше готов за порене на вещерски гърла. Несрин се шмугна в храсталака с нагласена в лъка й стрела и решително изражение — поне един от тях изглеждаше готов за предстоящото.

Елин тръгна зад Каол.

— Каквото и да видиш или чуеш, не помръдвай. Трябва да преценим в какво състояние е Дориан, преди да направим каквото и да било. Само един от валгските принцове е достатъчен да ни прати в гроба.

— Знам — увери я той, без да я погледне в очите. — Имай ми доверие. — Разчитам на теб да измъкнеш Лизандра оттук. Ти познаваш тази гора по-добре от всички нас. Заведи я на безопасно място.

Каол кимна.

— Давам ти дума.

Елин не се съмняваше в предаността му. Не и след миналата зима.

Протегна ръка към него, поколеба се, но после я сложи върху рамото му.

— Няма да докосвам Дориан — обеща му. — Кълна се.

Бронзовите му очите просветнаха.

— Благодаря ти.

Продължиха напред.

Едион и Роуан ги върнаха до мястото, което бяха разузнали по-рано — струпване на обрасли с храсти скални късове, предлагащи укритие и удобен изглед към поляната.

Бавно, като разкошни привидения от някое подземно кралство, вещиците излязоха на сцената.

Белокосата отиде да поздрави по-възрастна жена с черна коса, навярно матроната на клана на Черноклюните. Зад нея група вещици теглеха огромен покрит фургон, подобен на онзи, който Жълтоногите някога бяха довлекли до стъкления дворец. Сигурно го бяха носили поне няколко уивърна. Изглеждаше най-обикновен — просто тенекиена кутия на колела, боядисана в черно, синьо и жълто, но Елин имаше чувството, че съдържанието му далеч няма да й се понрави.

Кралската свита също пристигна на уреченото място. Елин не знаеше накъде да насочи погледа си — към краля на Адарлан, към малкия, болезнено познат затворнически фургон, обграден от ездачи…

Или към Дориан, който яздеше до баща си с черен нашийник около врата и съвършено нечовешко изражение.