Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (63)

62

Манон дори не опита да си придаде покорен вид, когато Абраксос кацна с пълна мощ пред кралската свита. Тринадесетте закръжиха над поляната, на която ги настигнаха, и конете зацвилиха от страх.

— Водачке на Крилото — поздрави я невъзмутимо кралят от седлото си.

Синът му Дориан се вцепени.

Вцепени се като русокосото същество, което ги беше нападнало в Морат.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита хладно кралят. — От кралството на Хелас ли идваш?

Манон слезе от Абраксос и закрачи към краля и сина му. Принцът заби поглед в седлото си, само и само да не срещне нейния.

— Из горите ти скитат бунтовници — обяви тя. — Отвлекли са затворничката ти от фургона, а сега опитаха да нападнат мен и Тринадесетте ми. Избих ги до крак.

Дано не възразяваш. Във фургона са труповете на трима от хората ти… макар че явно не си забелязал липсата им.

— И си била толкова път, за да ми съобщиш това? — попита кралят.

— Бих толкова път, за да ти съобщя, че сблъскам ли се с бунтовници, с твои врагове, няма да ти водя пленници. И че Тринадесетте не са керван.

Тя пристъпи по-близо до коня на принца.

— Дориан. — Заповед и предизвикателство.

Сапфирените му очи скочиха към нейните. В тях нямаше и следа от онази неземна тъмнина.

Гледаше я мъжът, станал пленник в собственото си тяло.

Тя се обърна към краля.

— Трябва да изпратиш сина си в Морат. Мястото ще му допадне.

И тя тръгна обратно към Абраксос, без да даде възможност на краля да отвърне.

Бе възнамерявала да му разкаже за Елин. За бунтовниците Едион, Роуан и Каол.

Но… те бяха човеци и не се движеха бързо. Не и сериозно ранени.

А и беше задължена на врага си до живот.

Манон яхна Абраксос.

— Баба ми може да е Върховна вещица — обърна се към краля, — но аз предвождам армиите.

Кралят се изсмя.

— Безскрупулна си. Май те харесвам, Водачке на Крилото.

— Оръжието, което ти е направила баба ми… онези огледала. Наистина ли възнамеряваш да използваш огъня от сенки с тях?

Червендалестото лице на краля се вкамени. Нещото във фургона представляваше умален макет на съоръжението от чертежите, закрепени на стената — тридесетметрови преносими бойни кули, чиято вътрешност бе облицована със свещените огледала на Древните. Огледала, използвани навремето за творене и рушене, за възраждане. Сега щяха да служат като усилватели, отразяващи и подсилващи тъмната мощ, която владееше кралят, превръщайки я в оръжие. Ако тази мощ беше огънят от сенки на Калтейн…

— Задаваш твърде много въпроси, Водачке на Крилото — отвърна кралят.

— Не обичам изненадите — беше отговорът й.

А за по-голяма не се сещаше.

Кралят не възнамеряваше да използва оръжието, за да жъне победи на бойното поле. Щеше да го употреби за масово изтребление. Да сее повсеместна смърт. Всяка противникова армия — дори тази на Елин и воините й — щеше да е беззащитна пред него.

Лицето му посиня от ярост.

Но Манон вече отлиташе и крилата на Абраксос пореха въздуха с грохот. Очите й не изпуснаха принца, докато не се превърна в петънце черна коса.

Чудеше се какво ли е да си впримчен в собственото си тяло.

* * *

Елида Локан чакаше фургона с провизии. Но той не идваше. Закъсняваше с ден. С два дни. Почти не спеше от страх, че ще го изпусне. Като се събуди на третия ден, веднага хукна да помага в кухнята. Труди се, докато кракът й не изтръпна.

Точно тогава, преди залез, по каменния мост на Крепостта отекна цвилене на коне, трополене на колела и крясъци на мъже.

Елида се измъкна незабелязано от кухнята, преди готвачът да й е възложил някоя нова задача. Изкачи стълбището колкото можа по-бързо с препускащо в гърдите й сърце. Не й беше хрумнало да скрие багажа си някъде на долния етаж. Нагоре, нагоре… към кулата на Манон. Дни наред допълваше мяха за вода всяка сутрин и трупаше по малко храна в една торба. Сега отвори вратата към стаята на Манон и се спусна към палета, под който държеше запасите си.

Но Върнън я чакаше вътре.

Седеше на леглото на Манон, сякаш беше негово.

— Отиваш ли някъде, Елида?