Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (45)

44

Скритият кинжал, който Елин беше извадила, издрънча върху дървения под в момента, в който студеният черен камък докосна кожата й. Тя сведе поглед към пръстена, към кървавата резка, появила се върху ръката й изпод острия нокът на Аробин. Той я вдигна до устата си и облиза кръвта.

Като се изправи, устните му бяха окървавени.

В главата й настана съвършена тишина. Лицето й спря да я слуша, сърцето й също.

— Мигни! — нареди й Аробин.

Тя се подчини.

— Усмихни се!

Тя се подчини.

— Кажи ми защо се върна?

— За да убия краля, за да убия принца.

Аробин се приведе толкова близо до нея, че носът му докосна шията й.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Името ми… изречи името ми, като ми казваш, че ме обичаш.

— Обичам те, Аробин Хамел.

Той се засмя до врата й, стопляйки кожата й с дъха си, после я целуна по ключицата.

— Май ще ми харесаш такава.

Отдръпна се, за да огледа пустото й лице, безизразните й, чужди черти.

— Вземи каретата ми и се прибери вкъщи да поспиш. Не казвай на никого за случилото се тук, не показвай пръстена на приятелите си. Утре ела след закуска.

Двамата с теб имаме планове. За нашето кралство и Адарлан.

Тя продължи да се взира в нищото.

— Разбра ли?

— Да.

Аробин вдигна ръката й отново и целуна пръстена от черен камък.

— Лека нощ, Елин — пророни и я побутна към вратата, плъзвайки длан по задните й части.

* * *

Роуан трепереше от сдържан гняв, докато пътуваха в мълчание с каретата на Аробин.

Беше чул всяка дума, изговорена в онази стая. Едион също. Беше видял как я докосна Аробин — със собственическия маниер на мъж, уверен, че се е сдобил с нова, лъскава играчка.

Не посмя да хване ръката на Елин, за да види пръстена.

Тя не помръдваше, не проронваше и дума. Просто седеше на мястото си, вперила поглед в стената на каретата.

Съвършена, прекършена, покорна кукла.

Обичам те, Аробин Хамел.

Всяка минута минаваше в агония, но още ги наблюдаваха прекалено много очи — дори когато стигнаха до склада и слязоха от каретата. Изчакаха тя да си замине, преди двамата с Едион да влязат през вратата след кралицата си.

Пердетата в апартамента бяха спуснати и наоколо горяха няколко свещи.

Пламъците озаряваха златния дракон по гърба на прелестната й рокля и Роуан не смееше да си поеме дъх, като я гледаше как стои насред стаята като робиня в очакване на заповеди.

— Елин? — обади се накрая с дрезгав глас.

Тя вдигна ръце пред себе си и се обърна.

После свали пръстена.

— Значи това е искал. Честно казано, очаквах нещо по-грандиозно.

* * *

Елин остави пръстена на масичката зад дивана.

Роуан се взря в него намръщено.

— И дори не погледна другата ръка на Стеван?

— Не — отвърна тя.

Още не можеше да преглътне мисълта за ужасното му предателство. А и нещото върху гърдите й я зовеше като бездна от необятна мощ.

— Един от двама ви веднага трябва да ми обясни какво се случва тук — избухна Едион.

Лицето на братовчед й беше пребледняло, а очите му прескачаха изцъклено ту към Елин, ту към пръстена.

Беше съумяла да запази самообладание по време на пътя дотук, преструвайки се на марионетката, в която Аробин вярваше, че я е превърнал. Сега прекоси стаята, прилепила ръце до тялото си, за да не откъсне Ключа на Уирда от врата си и да го запрати към стената.

— Съжалявам — пророни. — Не биваше да знаеш…

— Не бивало да знам? Толкова ли ми нямаш доверие?

— Роуан също научи едва снощи — сопна му се тя.

Дълбоко в бездната прокънтя гръм.

О, богове. О, богове…

— И това трябва да ме успокоява?

Роуан скръсти ръце.

— Да, като се има предвид колко спорихме по въпроса.

Едион поклати глава.

— Просто… обяснете ми.

Елин взе пръстена. Съсредоточи се. Можеше да насочи цялото си внимание към този разговор, докато успееше да скрие някъде амулета. Едион не биваше да разбира какво носеше, с какво оръжие се бе сдобила тази вечер.

— Докато бях във Вендлин… Нарок се върна. За да ме предупреди. И да ми благодари, че съм сложила край на живота му. Затова избрах валгския командир с най-слаб контрол върху човешкото си тяло с надеждата мъжът още да е вътре и да търси изкупление. — Изкупление за онова, което демонът го бе принудил да стори, поне едно добро дело, преди да умре.

— Защо?

Затрудняваше се да говори нормално.

— За да мога да му предложа смърт и свобода, ако в замяна заблуди Аробин. Той излъга Аробин, че с малко кръв може да контролира пръстените… и че неговият е истински. — Тя вдигна пръстена. — Всъщност ти ми даде идеята. Лизандра има много добър бижутер, който изработи фалшификата. Истинският остана върху пръста на валгския командир, който отрязах. Ако Аробин беше свалил другата му ръкавица, щеше да види, че му липсва един пръст.

— Нужни са седмици да планираш всичко това…

Елин кимна.

— Но защо? Защо ти е да се занимаваш? Защо просто не му прережеш гърлото?

Елин остави пръстена.

— Трябваше да знам със сигурност.

— Кое? Че Аробин е чудовище?

— Че няма начин да си върне човечността. Познавам го, но… Това беше последното му изпитание.

Едион изсъска през зъби.

— Щеше да те превърне в своя лична марионетка… докосна те по…

— Знам къде ме докосна и какво искаше да ми направи. — Все още усещаше допира му. Но и той не беше нищо в сравнение с ужасния товар върху гърдите й.

Тя потри с палец зарастващата резка върху ръката си. — Вече знаем какъв е.

На една малка, окаяна част от нея й се искаше да не знае.

* * *

Без да са съблекли официалните си тоалети, Елин и Роуан се взираха в амулета върху ниската масичка пред угасналата камина в спалнята й. Беше го свалила още с влизането в стаята, след като Едион бе поел първото дежурство на покрива. Сега двамата с Роуан седяха безмълвно на дивана.

Амулетът сияеше на светлината от двете свещи.

— Първоначално се чудех дали не е фалшив, дали Аробин не ти е спретнал номер — обади се Роуан накрая, без да откъсва очи от Ключа на Уирда. — Но вече го усещам… усещам топлината на нещото в него.

Тя облегна лакти на коленете си и черното кадифе на роклята погали нежно кожата й.

— В миналото хората сигурно са вярвали, че това чувство извира от магията във вените на собственика му — замисли се тя. — Майка ми и Бранън не са предполагали, че е идвало от самия амулет.

— Ами баща ти и чичо ти? Нали те не са имали магически способности?

Еленът от слонова кост като че ли се взираше в нея, а безсмъртната звезда между рогата му проблясваше като разтопено злато.

— Но имаха благородническо потекло. Какво по-добро скривалище за него от врата на кралска особа?

Тя протегна ръка към амулета и го обърна с едно бързо движение. Металът беше топъл, а повърхността му съвършено гладка, въпреки че бе изкован преди хилядолетия.

На гърба му, точно както си спомняше, бяха изписани три Знака на Уирда.

— Случайно да знаеш какво значат? — попита Роуан и се премести толкова близо до нея, че бедрото му докосна нейното. После се отдръпна със сантиметър, но топлината му остана по кожата й.

— Никога не съм виждала…

— Този. — Роуан посочи първия знак. — Аз съм виждал този. Появи се на челото ти онзи ден.

— Знакът на Бранън — прошепна тя. — На незаконородения… безименния.

— Никой от Терасен ли не е проучвал тези символи?

— Ако е имало такъв, не е разкрил значението им… или го е вписал само в личния си дневник. А повечето такива писания се съхраняваха в Оринтската библиотека. — Тя прехапа вътрешността на долната си устна. — Която беше едно от първите места, претършувани от краля на Адарлан.

— Може пък библиотекарите да са спасили първо дневниците на владетелите… може да са оцелели.

Сърцето й се сви леко.

— Възможно е. Но ще разберем със сигурност чак когато се върнем в Терасен. — Тя потупа с крак по килима. — Трябва да го скрия.

На пода в дрешника й имаше разхлопана дъска, под която криеше пари, оръжия и бижута. Засега щеше да свърши работа. А Едион нямаше да задава въпроси, защото така или иначе беше твърде рисковано да носи амулета на публични места, дори под дрехите си. Поне докато се прибереше в Терасен. Тя впери поглед в древния талисман.

— Ами, скрий го тогава.

— Не искам да го докосвам.

— Ако се задействаше толкова лесно, предците ти вече щяха да са разбрали какво представлява.

— Ти го вземи — сбърчи вежди тя.

Той я изгледа сурово.

Елин прогони всички мисли от главата си, наведе се напред и вдигна амулета от масата. Роуан се напрегна осезаемо, сякаш свикваше силите си, независимо от увереността, с която говореше.

Ключът натежа като воденичен камък в съзнанието й, но първоначалното усещане за объркване, за бездънна сила… бе притихнало. Сякаш спеше.

Тя вдигна бързо килима в дрешника си, клекна и откачи разхлабената дъска. Усети, че Роуан наднича зад рамото й в малкия тайник. Тъкмо се канеше да пусне амулета в него, когато някаква нишка я подръпна отвътре — не, не беше нишка, а… вятър, сякаш могъща сила влетя в тялото й от Роуан, сякаш връзката помежду им оживя и Елин усети какво е да бъде Роуан…

Пусна амулета в тайника и той тупна само веднъж, тежък като оловна плоча.

— Какво има? — попит Роуан.

Тя се извъртя, за да го погледне в лицето.

— Усетих… усетих те.

— Как?

Елин му обясни как същността му се е вляла в нея, как е изпитала чувството, че носи кожата му, макар и само за миг.

Той не се зарадва особено.

— Тази способност може да ни е полезна по-натам.

Тя свъси вежди.

— Типично изказване за воин грубиянин като теб.

Роуан сви рамене. Богове, как носеше толкова могъщество на плещите си?

Можеше да смачка нечии кости, без дори да използва магия. Способен беше да срути цяла сграда с няколко стратегически удара.

Знаеше го и преди, разбира се, че го знаеше, но да го изпита върху себе си…

Най-могъщият воин на елфическия народ. В очите на едно човешко същество силата му беше не по-малко свръхестествена от тази на Валгите.

— Но май си прав — не бива просто да откликва на подсъзнателните ми желания — съгласи се накрая Елин. — Иначе предците ми щяха да са изравнили Оринт със земята при първия си гневен изблик. Струва ми се, че… че тези неща са неутрални по природа. Носителят обуславя употребата им. В ръцете на човек с чисто сърце амулетът ще носи само добро. Затова и Терасен е процъфтявал някога.

Тя върна дъската на мястото й и я потупа с длан.

— Повярвай ми, предците ти не са били светци — изсумтя Роуан.

Подаде й ръка и тя опита да не се взира в нея, докато я поемаше. Здрава, мазолеста, непобедима — безсмъртна като него самия. Но в хватката му имаше нежност, запазена само за онези, които обичаше и се бе заклел да брани.

— Не мисля, че сред тях е имало асасини — рече Елин, когато Роуан пусна ръката й. — Ключовете могат да покварят само черно сърце… и да дадат светла сила на бялото. Не съм чувала за сиви сърца.

— Фактът, че се тревожиш така, ми казва достатъчно за намеренията ти.

Тя се разходи по пода на дрешника, за да се увери, че няма скърцащи дъски, които да разкрият местоположението на тайника. Над града прокънтя гръмотевица.

— Ще се престоря, че това не е поличба — измърмори под носа си.

— Успех. — Върнаха се в спалнята и Роуан я сръчка с лакът. — Ще държим нещата под око. И обещавам, ако забегнеш към Тъмното кралство, да те придърпам към светлината.

— Много забавно.

Малкият часовник на нощното й шкафче иззвъня и над Рифтхолд отново се разнесе гръм. Бурята се разразяваше бързо. Хубаво — може би щеше да прочисти главата й.

Тя отиде до кутията, която Лизандра й беше донесла, и извади предмета отвътре.

— Бижутерът на Лизандра е много талантлив — коментира Роуан.

Елин вдигна дубликата на магическия амулет. Размерът, цветът и тежестта му бяха почти идентични. Остави го на тоалетната си масичка като небрежно захвърлен накит.

— Ако някой случайно се поинтересува къде е.

* * *

Когато часовникът удари един, пороят вече беше стихнал до кротък ръмеж, но Елин не слезе от покрива, откакто се бе качила да поеме наблюдателния пост от Едион. Роуан дочака полунощ в апартамента и остана търпеливо на мястото си, докато стрелките на часовника пълзяха към един. Още към дванадесет Каол беше наминал за малко да докладва на генерала какво правят хората на Аробин.

Но Роуан нямаше намерение да чака повече.

Намери я да стои под дъжда, отправила поглед на запад — не към лъскавия дворец от дясната й страна, не към морето зад гърба й, а към града.

Роуан нямаше нищо против, че е надникнала в душата му. Искаше да я увери, че не го е грижа какво е разбрала за него, стига да не я отблъснеше — и отдавна щеше да й го е казал, ако и до този момент не немееше пред красотата й тази вечер.

Светлината от лампата на покрива проблясваше по шнолите в косата й и златния дракон на гърба й.

— Ще съсипеш роклята, ако продължаваш да стоиш в дъжда — предупреди я той.

Тя се пообърна към него. Дъждовната вода бе разнесла чернилото за очи по лицето й и кожата й изглеждаше бледа като восък. Погледът й, изпълнен с вина, гняв и непоносима болка, го порази като удар в стомаха.

Елин отново се обърна към града.

— И бездруго няма да я облека повече.

— Знаеш, че ако не искаш да го правиш ти — подхвана той, пристъпвайки до нея, — съм готов да поема този товар от ръцете ти.

А и като се имаше предвид какво бе опитал да й причини онзи кучи син, какви планове кроеше за нея… Двамата с Едион дълго, дълго време щяха да му отнемат животеца.

Тя плъзна поглед през града към Асасинската крепост.

— Казах на Лизандра, че й отстъпвам това право.

— Защо?

Тя обгърна тялото си с ръце.

— Защото тя заслужава да убие Аробин повече от всички ни.

Вярно беше.

— Ще има ли нужда от помощта ни?

Елин поклати глава, разпръсквайки капки дъждовна вода от златните си шноли и мокрите кичури коса около лицето си.

— Каол отиде да се увери, че всичко ще протече гладко.

Роуан си позволи да я огледа — отпуснатите й рамене и вирнатата брадичка, стиснатите в шепи лакти, извивката на носа й, очертана от уличната светлина, тънката линия на устата й.

— Странно е — подхвана тя, — че още ми се иска да имаше друг начин. — Пое си треперлива глътка въздух и издиша облаче бяла пара. — Аробин е лош човек — прошепна. — Щеше да ме пороби, да ме използва, за да превземе Терасен, дори да се възкачи на трона и да стане баща на моето… — Тя потрепери толкова силно, че светлината от лампата проблесна по златната бродерия на роклята й. — Но също така… дължа му живота си. През цялото това време мислех, че с облекчение и радост бих сложила край на съществуването му. Но сега се чувствам някак празна. И уморена.

Беше ледена, когато плъзна ръка около кръста й и я придърпа към себе си. Само този път — само този път щеше да си позволи да я прегърне. Ако от него се очакваше да погуби Майев, а някой от кадъра му го беше сторил вместо него, Лоркан например, щеше да се чувства по същия начин.

Тя се извъртя леко, за да го погледне в лицето, и макар че опита да го прикрие, Роуан видя страха и вината в погледа й.

— Трябва да издириш Лоркан утре. Да видиш дали е изпълнил малката задачка, която му поставих.

Дали бе убил онези Копои на Уирда. Или те него. За да може Елин най-сетне да освободи магията.

Богове! Лоркан се беше превърнал в негов враг. Роуан прогони мисълта от главата си.

— И да го убия, ако е необходимо?

Тя преглътна и гръклянът й подскочи.

— Ти решаваш, Роуан. Направи онова, което сметнеш за редно.

Предпочиташе да му даде изрична заповед… но тя му предоставяше избор, уважаваше съвместното им минало достатъчно, че да му отстъпи това важно решение…

— Благодаря ти.

Елин отпусна глава на гърдите му и върховете на златните прилепови крила се впиха толкова болезнено в кожата му, че той ги извади едно по едно от косата й. Златото беше гладко и леденостудено и докато Роуан се възхищаваше на фината му изработка, тя прошепна:

— Искам да ги продадеш. И да изгориш роклята.

— Както желаеш — отвърна той и прибра шнолите в джоба си. — Но ще е жалко.

Враговете ти щяха да паднат на колене, ако те видеха в нея. И неговите собствени едва не се подвиха от възторг, като я зърна по-рано вечерта. От гърлото й се изтръгна глух смях, който приличаше по-скоро на стон, и тя го прегърна през кръста, сякаш опитваше да открадне топлината му. Подгизналата й коса се свлече пред лицето й и ароматът на жасмин, лимонова върбинка и живи въглени надделя над бадемовия, галейки обонянието и всичките му други сетива.

Роуан остана с кралицата си под дъжда, запленен от божественото й благоухание, и й позволи да краде толкова, колкото желае от топлината му.

* * *

Дъждът намаля до леко припръскване и Елин се размърда в обятията на Роуан, откъдето черпеше сили, потънала в дълбок размисъл. Повдигна глава, колкото да види мъжествените черти на лицето му, скулите му, позлатени от дъжда и уличното осветление. В другия край на града, в стая, която познаваше печално добре, Аробин навярно кървеше. А може би вече лежеше мъртъв.

Празна мисъл, но същевременно и щракване на ключалка, отворена след дълго очакване. Роуан отвърна на погледа й. От сребристата му коса се стичаше дъждовна вода. Суровите му черти поомекнаха и станаха някак приветливи — уязвими дори.

— За какво мислиш? — пророни той.

— За това, че ако пак ми се прииска да те смутя, трябва просто да ти споделя колко рядко нося бельо.

Зениците му се уголемиха рязко.

— Има ли причина да постъпвате така, принцесо?

— Има ли причина да не постъпвам така?

Той долепи длан до кръста й и пръстите му потрепнаха, като че ли се чудеха дали да не я пуснат.

— Жал ми е за чуждестранните посланици, които ще трябва да се занимават с теб.

Тя се ухили задъхано и леко безразсъдно. Тъмницата, която бе видяла тази вечер, й напомни колко уморена е всъщност. Уморена от смърт и чакане, и сбогувания.

Долепи ръка до лицето на Роуан.

Кожата му беше толкова гладка, мускулите под нея — силни и изящни.

Очакваше да се отдръпне, но той просто се взираше в нея — взираше се дълбоко в нея, както винаги правеше. Бяха приятели, но и много повече. Беше го осъзнала отдавна. Погали с палец скулата му, хлъзгава от дъждовната вода. И копнежът я удари като камък. Защо му бягаше толкова време, отричаше го, въпреки че част от нея гореше от желание всяка сутрин, когато сляпо се беше пресягала към празната половина на леглото?

Вдигна и другата си ръка към лицето му и очите му се впиха в нейните. После плъзна пръст по татуировката, започваща от слепоочието му, и той задиша по-учестено.

Хватката около кръста й се затегна и палците му загалиха долния край на гръдния й кош. Едва се стърпя да не притисне тяло към допира му.

— Роуан — простена името му като молитва и плъзна пръсти надолу по татуираната му буза.

С две ловки движения той сграбчи първо едната й китка, после и другата, отдръпна ги от лицето си и изръмжа гърлено. Светът отвори студената си паст около нея.

Роуан пусна ръцете й така, сякаш горяха, и отстъпи назад. В зелените му очи цареше хладина, каквото не беше виждала там отдавна. Гърлото й се стегна дори преди той да процеди:

— Не прави така. Не ме… докосвай по този начин.

Ушите й бучаха, лицето й пламтеше. Преглътна тежко.

— Съжалявам.

О, богове!

Той беше над тристагодишен. Безсмъртен. А тя… тя…

— Не исках да… — Елин направи крачка назад към вратата в отсрещния край на покрива. — Съжалявам. — Повтори. — Не беше нарочно.

— Хубаво — отвърна Роуан и тръгна към вратата преди нея. — Радвам се.

Не каза нищо друго, преди да изчезне.

Останала сама, Елин затърка мазните следи от грима по мокрото си лице.

Не ме докосвай по този начин.

Ясна, отчетлива граница. Граница, защото той беше тристагодишен, безсмъртен мъж, загубил съвършената си половинка, а тя… Тя беше млада, неопитна, негова каранам и кралица и той искаше да си остане само такава. Ако не живееше в подобно наивно неведение, вероятно отдавна щеше да е осъзнала, че Роуан нямаше намерение да задоволява жаждата, която бе виждала в очите му — жажда по нея. Мразеше се заради нея.

О, богове!

Какво бе сторила?

* * *

Дъждовните струи по прозореца хвърляха пълзящи сенки по дървения под и рисуваните стени в спалнята на Аробин. Лизандра ги наблюдаваше от известно време, заслушана в монотонния ритъм на бурята и диханието на спящия мъж до себе си. Дълбоко спящ.

Ако имаше намерение да го направи, трябваше да е сега — когато спеше най-непробудно и дъждът заглушаваше повечето други звуци. Дар от Темис, богинята на дивото, която я бе закриляла по време на живота й като хамелеон и никога не забравяше зверовете зад решетки.

Две думи — само толкова имаше в бележката, която Елин й даде по-рано вечерта и която още стоеше в тайното джобче на захвърленото й бельо. Твой е.

Подарък от кралицата — друго нямаше какво да предложи на безименна уличница с тъжно минало. Лизандра се обърна на една страна и загледа мъжа, спящ на няколко сантиметра от нея с разпиляна по лицето му копринена червена коса. Дори не подозираше кой бе казал на Елин за Кормак. Но още открай време успяваше да го заблуждава с кожата, която носеше от детинство. Никога не я бе заподозрял в нищо заради плоското й, повърхностно поведение. Ако беше, нямаше да я пуска в леглото си, докато спеше с нож под възглавницата.

Тази вечер се държа грубо с нея и Лизандра знаеше, че на сутринта ще има синина върху китката си. Увлечен в триумф, самодоволство и увереност, че короната вече му принадлежи, дори не усети колко силно я стиска.

По време на вечеря бе забелязала яростта по лицето му, когато видя Елин и Роуан да си разменят усмивки. Всичките му закачки и истории не постигнаха нищо, защото Елин не откъсваше вниманието си от Роуан. Стана й чудно дали кралицата го съзнава. Роуан и Едион знаеха. Аробин също разбираше, че когато елфическият й принц беше с нея, вече не се боеше от някогашния си господар, а напротив — чувстваше го напълно ненужен.

Безполезен.

Твой е.

След като Елин си тръгна и Аробин обиколи имението с горда крачка, уверен в абсолютната си власт над кралицата, той привика хората си. Лизандра не чу какви са плановете му, но знаеше, че елфическият воин ще е първата му мишена. Роуан щеше да умре — Роуан трябваше да умре. Виждаше го в очите му, докато Аробин наблюдаваше как кралицата и принцът й се държат за ръце, усмихнати, независимо от ужасите покрай тях.

Лизандра се сгуши в Аробин и пъхна ръка под възглавницата му. Той не помръдна, дишането му остана дълбоко и равномерно.

Винаги спеше като бебе. В нощта, когато уби Уесли, спа непробудно, без да усети как дори нейната желязна воля не успя да сдържи сълзите й. Отново щеше да намери любов — някой слънчев ден. И тя щеше да е силна, метежна и неочаквана, начало и край, и вечност. Любов, способна да промени историята и света.

Лизандра хвана студената дръжка на камата и когато се завъртя по гръб, сякаш в неспокоен сън, я взе със себе си. Поредната светкавица се отрази в острието й и то проблесна като живак.

За Уесли. За Сам. За Елин.

И за нея самата. За детето от миналото й, за седемнадесетгодишното момиче в нощта на Наддаването, за жената с разкъсано сърце и невидима кървяща рана. С неочаквана лекота се надигна в леглото и преряза гърлото на Аробин.