Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (34) (Музата на Ботичели)

32

Когато влязох, в къщата беше тъмно.

— Марко? — повиках го плахо.

Отговор не последва.

Пипнешком тръгнах по коридора, тъй като ми се стори, че в трапезарията има някой. Щом се приближих, зърнах колеблива, мъждукаща светлинка, която се процеждаше изпод затворената врата в тъмния коридор. Влязох в стаята.

Не знаех какво да очаквам, но не съм подозирала, че ще заваря съпруга си в подобен вид. Седнал бе в единия край на масата, а в центъра й гореше един-единствен свещник, който едва осветяваше стаята. До Марко лежеше празна бутилка вино, в ръката му имаше друга.

— Марко? — възкликнах. — Какво става? Защо, за бога, ме остави сама на пиршеството?

Той удари с бутилката по масата толкова силно, че се зачудих как не я счупи.

— О, Симонета — изфъфли. — Какво правиш тук?

— Тук живея — отвърнах рязко. — А сега ми отговори на въпроса, ако обичаш.

Марко смотолеви нещо неразбрано.

— Che? — попитах, щом го доближих. — Какво каза?

— Попитах — изломоти по-силно — защо не си с Джулиано?

Тишината, която се възцари в стаята, едва не ме оглуши.

Бученето в ушите ми се върна и внезапно осъзнах, че собственото ми сърце бие лудешки от гняв, сякаш всеки миг ще изхвръкне от гърдите ми.

— Знаел си. — Макар и изречени вяло и монотонно, думите ми все пак отекнаха в тишината на стаята.

— Разбира се — потвърди Марко. — Той ме помоли.

— Той… какво е направил?

— Помоли ме — повтори. — По-скоро ми каза, че би искал жена ми да му стане любовница.

Онемях от ужас.

— И ти… какво му отговори?

— Какво ли? — сви рамене Марко. — Да си постигне своето.

Притъмня ми пред очите и едва не ослепях от ярост. Ако имах нож или кинжал подръка, навярно щях да го убия с един удар в гърдите.

— Казал си му да си постигне своето? — изпищях. Знаех, че навярно съм събудила слугите, дори родителите на Марко, но изобщо не ме интересуваше.

Нека родителите му научат за какво е скандалът. Да разберат, че развратният им син е станал сводник на собствената си съпруга.

— Как можех да реагирам? — попита, повишил глас.

— Би могъл да го отрежеш! — креснах. — Да му кажеш да стои далеч от жена ти, а не да ме разменяш като вещ! Сякаш съм някоя проститутка!

— Какво можех да направя, Симонета? — простена, все едно не ме чу. — Не исках да се съгласявам, но нима имах избор?

— Как смееш? — избухнах. — Как си позволяваш да отстъпиш на някого тялото ми, все едно е твое! Как смееш да сключиш тази пъклена сделка, да ме превърнеш в блудница, без да зачиташ чувствата и желанията ми?

— Ти си глупачка, Симонета! — отсече и стана от масата. — Нищо не разбираш!

— Тогава ми обясни — изкрещях от болка. — Обясни ми как си посмял…

— Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения. За мен е политически изгодно — заяви, като заваляше думите — съпругата ми да стане любовница на един от братята Медичи. А и ти би имала сметка. — Смехът му прозвуча някак унило. — Мислех, че си достатъчно интелигентна, Симонета. Надявах се да разбереш.

— Не разбирам — отвърнах. — Блаженото ми невежество ме е предпазило от това да узная, че съпругът ми е просто жалък сводник, готов да изтъргува жена си за собствена изгода.

Марко събори празната бутилка от масата и тя се строши, щом се удари в стената.

— Как смееш да ми говориш така? — изръмжа.

— Как смея ли? — кипнах. — След всичко това да не си посмял да се оплакваш от поведението ми! Дори не знам дали отново ще ти проговоря, чудовище такова!

Марко се приближи до мен, хвана ме за рамената и ме разтресе.

— Не разбираш ли какво означава това за нас? Какво ще последва? — викна. — Нима не разбираш?

Отскубнах се от ръцете му.

— Не разбирам — отвърнах. — Виждам само съпруга си, който някога ми се кълнеше в любов, а сега ме използва за собствената си изгода!

За миг сякаш искаше да ме удари, но се отдръпна.

— И защо си тук? — попита. Отиде до масата с клатушкане и отпи още малко вино. — Толкова бързо ли свърши? Да не те е обладал направо върху масата? Или до някоя стена, защото не е можел да чака? — Разкиска се отново, а смехът му прозвуча жестоко и кухо. — Е, едва ли мога да го виня, че не те е задържал за по-дълго, не и първия път… дори и никога да не е бил с толкова красива жена като теб…

Втурнах се към Марко и му ударих плесница.

— Не! — изкрещях. — Отказах му! Трябваше да се сетиш, че ще постъпя така, защото не съм обикновена уличница за продан!

Той застина на място.

— Ти… си отказала на Джулиано?

— Разбира се — озъбих му се.

Марко падна на колене и хвана края на роклята ми.

— О, Симонета! Ти ме обичаш. Наистина!

Тозчас се отдръпнах.

— Обичах те… някога — заявих. — Но знай, че любовта ми към теб изстина, щом научих на какво си способен. — Преглътнах сълзите си. Не исках да плача сега, и то пред него. — Не бих могла да те обичам отново, като виждам как се държиш с мен.

Понечих да тръгна, но спрях и го изгледах, проснат драматично на пода.

— Глупакът си ти, Марко Веспучи! — отсякох. — С един замах успя да загубиш както политическата си изгода, така и любовта и уважението на жена си.

Напуснах стаята и се качих в спалнята, където се затворих и се отдадох на сълзите си.

Не след дълго чух как входната врата се затръшна. От прозореца видях, че Марко с олюляване излиза от къщи и тръгва надолу по улицата.

„Навярно отива при своята блудница — помислих си. — Тъй като жена му, към която се отнася като към блудница, няма да го приеме.“

Дръпнах се от прозореца, осъзнала, че дори никога да не се върне, ще ми е все едно. Можех само да се надявам на подобно щастие!