Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (24) (Музата на Ботичели)

22

Тъкмо си взех чаша вино и се канех да се присъединя към Клариче и нейните приятелки, когато чух зад гърба си глас, който едва ли можех да сбъркам:

— Мадона Симонета.

Обърнах се и Сандро ми направи поклон.

— Маестро Ботичели — изрекох, устояла на изкушението да го нарека по име. Изминали бяха години, а още спазвах това правило. — Не успях да ви поздравя по-рано. Изглеждате много добре.

— А вие сте все така красива, макар че е излишно да ви го казвам. Мисля, че сега сте още по-красива от времето, когато ви рисувах.

Искрено се зарадвах на комплимента — от неговите уста винаги звучеше различно.

— Може би съм като хубавото вино, което става по-пивко с годините.

— Така е.

Разговорът сякаш приключваше и това ме подразни. Защо ме бе потърсил, само за да разменим обичайните любезности и нищо повече? Искаше ми се да го попитам, но се въздържах.

— А сега, ако ме извините…

— Почакайте — заяви припряно художникът. — Всъщност се надявах да поговорим. Насаме! — Последната дума ускори пулса ми, макар Сандро да добави: — Ако изобщо можем да сме сами сред толкова хора…

— Може би в тълпата никой няма да ни чуе — добавих. — Чудя се какво налага тази поверителност.

Сандро ме придърпа настрани.

— Въпросът е деликатен.

— Нима? — попитах. Сърцето ми заби лудешки от тази близост. — Тогава едва ли е подходящо да го обсъждате с жена.

По лицето му се изписа огорчение.

— Умолявам те, Симонета. Не се дръж като изтънчена дама с мен!

Трябваше да го смъмря, задето си позволява да говори свойски с мен пред другите, но не го направих — може би защото най-сетне ме назова по име, или понеже отдавна копнеех за тази интимност.

— Добре — казах накрая. — За какво става дума?

— Бих искал да ми позираш.

— Това ли било — добавих. — След като веднъж съм го правила, не разбирам защо трябва да е толкова тайно сега. Изглежда, ме търсиш само когато искаш нещо от мен.

— Ти не ме остави да довърша — продължи. — Не си права, Симонета. Разговаряме всеки път, щом се видим. Ако можехме по-често да се срещаме, не би имало по-щастлив човек от мен.

— Но тогава защо… — Думите ми секнаха. Знаех, че е прав, с него общувахме точно както подобава на хора с различно обществено положение. Може и да жадувах за по-голяма близост — като от времето, когато рисуваше портрета ми, но всъщност нямах правото да очаквам повече. Вината не беше негова.

— Този път картината ще бъде много по-различна — поясни. — Затова и въпросът е деликатен.

— Какво ще изобразява? — попитах, затаила дъх от вълнение.

— Раждането на Венера от морските вълни — сниши глас Сандро. — Вече си представям как ще изглежда. И единствената жена, която бих нарисувал като Венера, си ти!

За миг останах безмълвна. Спомних си какво ми беше казал веднъж, докато работеше над портрета ми: „Ти си моята муза, Симонета. Друга не познавам“.

Не надхвърляха ли думите му най-смелите ми мечти?

— Разбирам — заявих, докато се опитвах да се овладея. — Въпросът е деликатен, защото Църквата би заклеймила подобна творба, ако научи за нея, нали?

Художникът махна с ръка.

— Може би, но нямах това предвид. Не, аз… как да ти обясня… Представям си Венера, която се ражда от морската пяна с поздрав към света. Тя трябва да бъде — погледна ме смутено — гола.

Отново замълчах, но този път причината бе различна.

— Значи искаш — промълвих — да ти позирам в студиото без нито една дреха, и то пред твоите помощници…

— Не, не — прекъсна ме. — Не бих го поискал от теб… в никакъв случай. Там ще бъда само аз.

— Още по-зле тогава — добавих. — Поне в очите на съпруга ми. Нали не мислиш, че Марко би одобрил идеята?

— Едва ли. Затова питам теб, а не него.

Засмях се, но в гласа ми прозвуча горчивина.

— Веднъж ми каза нещо подобно, доколкото си спомням. Може би не знаеш какво е отношението към жените в света, маестро Ботичели.

— Моля те, Симонета — възкликна. — Обещай ми, че ще си помислиш. Знам, че желанието ми е странно и доста неуместно, но… не мога да се избавя от това видение, твоята фигура ще е в центъра на картината.

— Мога да си помисля, щом настояваш, но…

Художникът отново ме прекъсна:

— Ако успея да завърша тази творба така, както е във въображението ми, ще бъде великолепна. Нещо ново, което светът още не е виждал. — Замълча. — Но не бих могъл да се справя без твоята помощ.

— Сигурно има и други жени… модели на художници, които…

— Не — настоя Сандро. — Само ти можеш да бъдеш Венера!

Останах безмълвна, омагьосана от пламъка в очите му.

Чувствах, че ако не отместя поглед, бих изпълнила всичко, за което ме помоли — без изключение. Съмненията, които ме терзаеха през последните години, взеха полека да изчезват. Нима и двамата през цялото време сме чакали и жадували едно и също? Да възобновим предишната си връзка?

— Добре, ще си помисля — отвърнах тихо, свела очи.

Плаха, облекчена усмивка озари лицето му.

— Grazie mille^[1], Симонета! — възкликна. — Не бързай! Навярно ти трябва време да свикнеш с идеята. Ще работим така, както ти е най-удобно.

— Нищо не обещавам, маестро.

— Разбирам — заяви. После пое ръката ми и я целуна. — И запомни, Симонета — добави — макар и рядко да се срещаме, не минава ден, в който да не мисля за теб.

Направил това невероятно признание, Сандро се оттегли.

Вечерта лежах будна в леглото, след като се бяхме любили с Марко — много набързо, тъй като си беше пийнал повече вино. Кратките му отривисти движения отдавна не ми доставяха удоволствие. Дори мисълта, че може би точно тази нощ ще зачена дете, не ми носеше радост и надежда.

Не можех да заспя, защото в мислите ми витаеха настойчивите думи на Сандро.

Какво трябваше да сторя? Молеше ме за нещо напълно неприемливо. Картините е голи женски тела не бяха събитие, но за тях не позираха високопоставени дами. И Марко не би го позволил. Той така и не успя да преодолее своята неприязън към маестро Ботичели, сякаш бе усетил близостта, породила се някога между мен и художника.

Ако все пак приемех предложението, щеше да стане без знанието и съгласието на съпруга ми. Нужно бе да го запазя в тайна. Можех ли да го направя? Коя жена крие такива неща от мъжа си? И наистина ли си струваше? Ами ако Марко узнаеше истината? Досега не се бе държал сурово към мен на думи или дела, но този грях никога нямаше да ми прости. Щеше да се разгневи, и с право.

Дори самото предложение на маестро Ботичели би го извадило от равновесие.

Позабравеното чувство за вина, което оставиха у мен сладостните мигове, прекарани в ателието на Сандро, отново нахлу в душата ми, след като дълго го бях таила в себе си. Още тогава отношенията ми с художника изглеждаха на ръба на допустимото, което бе несправедливо към Марко. Как бих могла сега да предприема подобна стъпка и да го лъжа?

Опитах се поне за миг да не мисля за Сандро и чувствата му. Какво ли всъщност желаех?

Исках да го направя. Да позирам — гола или не, за тази вълнуваща творба, сътворена от въображението на Сандро. Исках да бъда част от нея. Да му помогна да осъществи идеята си. И защо не, ако така щяхме да възкресим старото си приятелство? Поне това трябваше да си призная: художникът ми липсваше и исках да прекарвам с него повече време, отколкото благоприличието позволяваше.

Но как? Можех ли да го сторя? Да сваля всичките си дрехи пред него, за да ме обгърне с поглед цялата — от глава до пети? Можех ли да му позволя да зърне онова, което само съпругът ми имаше право да вижда?

Топлина обля тялото ми. Не само можех, но и силно го желаех.

Дълго се мятах в леглото. Марко, упоен от алкохола, изобщо не помръдваше. В един миг сънят ме надви и в тревожното ми съзнание изплуваха странни видения, от които на следващия ден си спомнях само откъслечни образи: оживели картини и багри във вихрен танц… Сандро ме вика, а аз тичам… Не знаех дали бягам от нещо или тичам към него.